Робърт Маккамън
Границата (27)

Двадесет и седем

— Ще ни убият ли? — попита Ники с разтреперан глас.

От отварящата се порта на белия замък бяха излезли петима въоръжени мъже. Трима носеха обикновени тениски и джинси и автоматични карабини. Четвъртият имаше сиви панталони и светлосиня риза с навити ръкави, а петият беше облечен в черен костюм с бяла риза и вратовръзка на сиви райета. Тези двамата държаха автоматични пистолети. Костюмираният беше чернокож с късо подстригана коса, а онзи със сивите панталони — азиатец. И петимата изглеждаха на по около трийсет години, всички чисто избръснати, без признаци на недохранване и пъргави като змии. На Дейв му се сториха напълно способни на убийство. Приближиха се към автобуса с очевидно зловещи намерения.

— Отваряйте — нареди мъжът с костюма, който явно беше водачът им.

Беше свикнал да издава команди — гласът му, макар и не непременно силен, подсказваше, че очаква незабавно подчинение. Прицели се в Хана през стъклото на вратата.

— Ще повторя само веднъж, госпожо — отваряй!

Съратниците му заеха позиции около автобуса. Държаха под прицел пътниците вътре.

— Отвори им — каза Дейв.

Хана изпълни искането. Чернокожият се качи, последван от един от мъжете с карабините.

— Станете, госпожо. Оставете ключа в запалването, оръжието си на седалката и отстъпете назад!

Хана се подчини, наясно, че не бива да се заяжда с този тип.

— Останалите да не сте посмели да мръднете!

Мъжът държеше пистолета си с две ръце. Дълбоко поставените му, маслинови на цвят очи се стрелкаха насам-натам, отбелязвайки всичко: спряха на Итън и го проучиха в течение на няколко секунди, преди да продължи.

— Ще се движите бавно и ще оставите оръжията си на пътеката. Ако някое рязко движение не ми хареса, ще стрелям на месо. Всички да потвърдят, че са ме разбрали!

Отвърна му нестроен хор — единствено Итън запази мълчание и остана нащрек. Внимателният поглед на чернокожия непрестанно се връщаше към него, но и пистолетът, и карабината останаха насочени към пътеката между седалките, така че бързо да се завъртят към всеки, когото собствениците им решат да застрелят.

Всички оставиха оръжията си на пода.

— Благодаря — каза мъжът. — А сега, народе… ще си сложите ръцете на тила и ще слезете от този автобус един по един. Ще повторя, че не обичам резки движения, не ги обичат и агентите отвън. Така че бъдете много, много внимателни на слизане и няма да си имаме проблеми. Когато слезете от автобуса, ще ви кажат какво да правите.

Джеферсън наостри уши при споменаването на един дребен елемент…

— Агенти ли? Какви агенти?

— „Сикрет сървис“, сър. А сега… не искам и да разговаряте. Всички пазете тишина, движете се внимателно и бавно и следвайте инструкциите ни.

Когато излязоха навън, мъжът с костюма насочи пътниците от автобуса към входа в Уайт Меншън, който беше не само достатъчно голям през него да премине кола, но и с размери за преминаване на танк. Агентът вдигна длан и спря Итън отвън. Момчето си остана с ръце зад тила, както беше инструктирано.

— Уил, вкарай ги всичките вътре — нареди мъжът на азиатеца. На Итън заповяда: — Ти просто си остани на мястото.

— Слушайте — обади се Оливия, — имаме много да ви разказваме…

— Сигурен съм, а и ние имаме да ви задаваме един куп въпроси. Моля, сега тръгнете с останалите. Дон, навъртай се наоколо за малко!

Един от въоръжените с автоматични карабини зае позиция точно до Итън.

— Сър, ще ми кажете ли името си? — попита момчето, докато ескортираха приятелите му през входа.

— Бенет Джаксън. Твоето?

— Итън Гейнс. Мистър Джаксън, трябва да ви кажа, че има горгонски боен кораб на около четиридесет мили от тази позиция и се приближава. Не зная дали се канят да атакуват, или не, но ще е добре да бъдете подготвени, доколкото е възможно.

— Момче с човешки вид и сребърни очи, което говори като петдесетгодишен дядо. За първи път ми е. Ти мъгляв ли си?

— Не, сър.

— Камерите те видяха да разбиваш две порти без оръжия. Как го направи?

— Аз самият съм оръжие — обясни Итън. — Може ли да си сваля ръцете? Това е неудобна поза.

— Претърси го — нареди Джаксън на другия мъж.

Той изпълни задачата сръчно и ефикасно. По време на процедурата поддържаше контакт очи в очи.

— Добре, Итън, може да си свалиш ръцете — агентът погледна към мътното небе на североизток и после отново към момчето. — Не си горгон или мъгляв — по твои думи, — но не си и човек. Твърдиш, че си оръжие сам по себе си — и определено вярвам на очите си за това. Та оръжие на чия страна си ти?

— На вашата.

— Аха — Джаксън се ухили насреща му с тънка, студена усмивка, напълно лишена от хумор. — Виждал съм много неща, които преди две години не съм смятал за възможни. Съпругата и шестгодишната ми дъщеря във Вашингтон вероятно са мъртви…

В маслинените му очи се появи опасен блясък. За момент изглеждаше, че ще се разгори, но агентът го потуши. Итън разбра, че този човек държи емоциите си в добре затворен контейнер — от страх, че ако освободи някоя от тях, това ще го разкъса на парчета. Загубата на съпругата му бе венчала окончателно Джаксън за работата му и Итън веднага видя, че за него това е постоянно изпитание и въпрос на гордост. Съзря в ума му спомени за сурово детство в суров квартал, сцени от сурово военно обучение и как му връчват някакъв медал.

Джаксън продължи:

— Поне се надявам, че са загинали, преди ситуацията да се влоши съвсем. Ти си някакво същество, създадено или от горгоните, или от мъглявите, ето това си мисля аз. Трябва да е така. Ти ли водиш горгоните насам? За това ли е цялата работа?

— Не, не е.

— Как намери това място?

Итън се разходи през деформирания пейзаж в ума на Бенет Джаксън. Видя за секунди какво има в планината.

— Това е тайното скривалище на президента — каза Итън. — И той е тук.

— Дошъл си да го убиеш ли? Или да насочиш кораба, който да убие всички?

— Не. Както каза приятелката ми Оливия, имаме да ви разказваме доста неща.

Джаксън извади малко черно комуникационно устройство от палтото си. На него имаше клавиатура и три копчета — жълто, зелено и червено. Той натисна червеното.

— Чакам инструкции — каза в микрофона. После, на Итън: — Ако те вкарам вътре без разрешение, ще ме тикнат в гумената стая^[1], преди да ме застрелят.

— Ако тук не се намери кой да ме изслуша — отвърна Итън спокойно, — скоро няма да има кой да те тика някъде — не и ако говорим за човешки същества. Мъглявите и горгоните няма да спрат да се сражават, докато не разрушат тази планета. Дори и тогава може да не престанат. Мистър Джаксън, тук съм да ви помогна и съм изминал много дълъг път. Моля, отведете ме при вашия президент!

Агентът отново огледа небето на североизток. Стисна зъби и се намръщи недоволно.

— Откъде знаеш, че там има военен кораб?

— Мога да усетя, че хармоничният му подпис се усилва.

— Какво се усилва?

— Съставът на материята му излъчва на определена честота. Мога да долавям този вибрационен сигнал. Всичко материално има свой подпис. Горгонските кораби лесно се разпознават по този начин.

Джаксън стоеше неподвижен и го гледаше замислено.

Накрая Итън се почука по главата и обясни:

— Имам радар тук, вътре.

— Исусе Христе — агентът присви очи. — Какво да правим с теб?

— Ще постъпите мъдро, надявам се — отвърна Итън.

Бенет Джаксън изглеждаше смаян. Спогледа се с придружителя си Дон в търсене на помощ и получи само свиване на рамене. Безплодни бяха опитите му да се захване за нещо, по което да определи своя курс на действие. Потри челото си, сякаш се опитваше да накара зъбните колела на мозъка си да действат по-добре.

От комуникационното устройство се разнесе глас:

— Вкарай го вътре. Стая 5А.

— Добре, Итън — заяви Джаксън. — Когато влезем вътре, нали няма да се превърнеш в същество, което ще съм принуден да убия, става ли? Хич не би ми харесало да вкарам куршум в главата на нещо, което много прилича на симпатичен юноша, но ще го сторя, без да ми мигне окото. Освен това там, вътре, има и хора, които ще те направят на кайма дори ако си достатъчно бърз да ме убиеш първи. Така че внимавай с движенията си, върви пред мен и ще те помоля отново да сложиш ръце на тила си със сплетени пръсти, така всички ще се почувстват много по-добре. Става ли?

— Да — отвърна Итън и изпълни изискванията на агента, след което тръгна към входа. Джаксън вървеше на две крачки зад него, а мъжът с автоматичната карабина — от лявата му страна.

Влязоха в Уайт Меншън. Входната зала изглеждаше като безупречен високотехнологичен гараж с ширина четиридесет фута, с боядисан в лъскаво черно под и таван на около двайсет фута височина. По протежение на тавана, сред индустриални на вид тръби, бяха поставени осветителни пръчки. Метално стълбище се спускаше към по-долен етаж. В гаража бяха паркирани три черни минивана и джип. Имаше бензиноколонки — както с обикновено гориво, така и с дизел, а на стелажи и полици бяха подредени запаси от маслени филтри, гуми и акумулатори. Итън не видя спътниците си — те вече бяха отведени някъде другаде, но към десетина души — някои облечени цивилно, някои с костюми, но всички чисто избръснати и добре нахранени — се бяха събрали да наблюдават влизането на новодошлите и както той предположи, специално неговото. Забеляза и двама униформени войници с шлемове и картечници. Усещаше басово бръмчене на енергия и наличието на голям източник на електричество, което едновременно го озадачи и заинтригува. Попита:

— Какво ви снабдява с енергия?

Джаксън толкова старателно прескочи въпроса, че момчето дори не успя да разчете отговора в мислите му. Агентът извика един от върналите се в гаража цивилни агенти на „Сикрет сървис“ и му нареди да събере отряд и да разчисти оръжията и каквото друго намери в автобуса, но да не ги внася вътре, докато не получи заповед. След това двамата с другия агент, Дон, съпроводиха Итън по металната стълба, по дълъг коридор и по друго стълбище, което ги отведе нагоре в застлано с бежов мокет крило зад затворени врати.

Джаксън извади връзка ключове и отключи една от стаите, маркирана с 5А. Пресегна се навътре и щракна ключа на осветлението. Отстъпи назад, за да влезе Итън. Стаята беше единична, с легло, гардеробче и писалище с лампа и стол, а в дъното се виждаше малка, облицована с бели плочки баня. Тапетите бяха изрисувани с орли в полет. Нямаше прозорци, тъй като се намираха дълбоко навътре в планината. От въздуховода на стената лъхаше студен въздух. Джаксън затвори вратата и двамата със спътника му заеха позиции от двете й страни.

— Ще имаш посетител след няколко минути — обяви чернокожият агент. — Той силно се интересува да чуе историята ти.

— Много добре — преди да седне на леглото, Итън погледна към осветителната „пръчка“ на тавана и към лампата на бюрото. — Явно разполагате с много енергия. Какъв е източникът?

Джаксън отново не отговори, но този път момчето получи от него краткотрайна картина: грейнало ярко парче кристал с размера на човешки юмрук. То се рееше в прозрачен цилиндър и се въртеше полека. От основата на цилиндъра излизаха кабели, включени към машини, които Итън имаше чувството, че се намират на нивото под гаража.

Итън се канеше да задълбае в темата, но вратата се отвори и в стаята влезе мъж в сив костюм, съпроводен от друг в тъмносиня униформа, украсена над сърцето с многоцветни ленти. Онзи в сивия костюм носеше бяла риза и вратовръзка на сини шарки, беше добре избръснат и слаб, но видимо в добро състояние. Изглеждаше настроен за бой, сякаш изживяваше дните си със стиснати зъби и долна челюст, издадена навън една идея повече от необходимото. Беше плешив, с венец светлокестенява коса, посивяла на слепоочията. Носеше очила с рогови рамки и очите му бяха толкова светлосини, че изглеждаха почти безцветни. На ревера му беше закопчана игла с американския флаг. Светлите му очи огледаха Итън, без на лицето да се изпише абсолютно никакво изражение, но военният зад него се стресна и всъщност отстъпи крачка, преди Джаксън да затвори вратата.

— Сър, това е Итън Гейнс — обяви чернокожият агент. — Той ми сподели, че не е нито мъгляв, нито горгон, но признава, че представлява извънземно оръжие под формата на човешко момче. Твърди, че от североизток ни приближава горгонски кораб. Твърди също, че е…

— Аз поемам от тук нататък, благодаря — каза мъжът в сивия костюм с бърза, отсечена реч, която Итън предположи, че лесно става и сурова. — Итън, защо радарите ни не откриват този кораб?

— Те имат специфични устройства, които лесно ги скриват от вашите системи. Може ли да попитам как се казвате и какъв пост заемате?

В ума на костюмирания прочете: „Ванс Деримън, шеф на кабинета“.

— Не сме тук да ме разпитваш.

— Добре, мистър Деримън — отвърна Итън, — като шеф на кабинета би трябвало да имате пряк достъп до президента. Може ли да поговоря с него?

Мина секунда, преди Деримън да отговори, а когато го стори, се усмихна със стиснати устни. Гледаше дори по-враждебно отпреди. Извади от джоба си комуникационно устройство като това, използвано от Джаксън. Набра някаква поредица на клавиатурата. Каза тихо:

— Амблър Седем Седем. Минете на код жълто и сканирайте на североизток. Качете горе и чифт оченца… — изчака да получи отговор по високоговорителя („Прието, сър!“) и след това прибра устройството.

Итън долови от нечия глава „Оръжейна зала“. Погледна към униформения, който се страхуваше до смърт от него, и научи, че фамилията му е Уинслет, името му е Патрик и по неизвестна причина му викат Фоги. А, ясно… навремето пушел като комин и около него вечно витаел облак дим.

Деримън се настани на стола и скръсти ръце. След това просто се втренчи в момчето, сякаш изпробваше собствените си способности за четене на мисли.

— Предполагам — запълни Итън тишината, — че приятелите ми са били сложени в отделни стаи и също ги разпитват? — Знаеше, че е вярно, така че продължи: — От всички ще получите една и съща версия, но моля ви, изслушайте внимателно какво имат да кажат Дейв Маккейн и Оливия Куинтеро. Ще счетете за интересен също и Джеферсън Джерико. Той няколко пъти е бил в присъствието на кралицата на горгоните.

Тишината остана ненарушена, но Фоги Уинслет изглеждаше толкова нервен, сякаш очакваше на Итън да му пораснат незабавно две глави и шест ръце или таванът да се срути върху него.

— На какво разстояние е в момента горгонският кораб? — попита Деримън, сякаш задаваше обикновен въпрос.

Итън се съсредоточи за няколко секунди. Масивът на планината създаваше леко изкривяване, макар че не беше достатъчен да скрие кораба от него.

— Тридесет мили, но запазва позицията си.

— Ти ли им казваш да стоят там?

— Не. Както ще научите от другите, аз представлявам заплаха и за горгоните, и за мъглявите. Искам да сложа край на тази война, сър. Те не разбират какво представлявам, но и двете страни искат да ме заловят и да ме разчленят на масите си за дисекция или да ме убият. Смятам, че се надяват да овладеят по някакъв начин енергията ми и да я използват за създаването на нови оръжия.

— Енергията ти — повтори Деримън. Кимна. — Виждал съм я в действие на предаденото от камерите. Я ми кажи… какво си ти и защо ти е да слагаш край на тази война?

— Преди да продължим разговора, първо имам да ви задам един въпрос. — Итън все още нямаше представа какво се иска от него да намери тук, но откритието за захранването на това съоръжение му подсказа някои възможности. — Вашият източник на енергия не е проектиран от хора. Откъде идва той?

Деримън се поколеба. Итън можеше да прочете мислите му, но искаше да чуе отговора и знаеше, че асистентът на президента е много интелигентен човек, който напълно разбира положението.

— Прав си. Дело е на извънземни. А ти откъде узна за него?

— Мистър Джаксън не разбра, че ми споделя, когато го попитах.

— Ясно. Е, ти притежаваш извънредно интересна способност, Итън. Харесват ми сребърните очи. Малко объркващи са в началото, но впечатляват. Предполагам, че има някаква причина за тях — може би виждаш в спектър, който ние не можем?

— Да.

— Нищо във вселената не е безцелно, а? Кристалът, който захранва всичко тук — и според физиците, които са го изучавали, притежава неограничена енергия — идва от Зона 51 — обясни Деримън. — Знаеш ли какво е това?

В ума на момчето можеше да се намерят известни сведения, макар и като цяло смътни, но Итън искаше да чуе обяснението на Деримън по въпроса.

— Наясно съм, че тази планета многократно е била посещавана от чужди цивилизации. Бих искал обаче да чуя вашата версия.

— Сър — намеси се Уинслет нервно, — бих ви посъветвал да…

— Съветът ви е чут, генерале, и взет предвид — Деримън така и не отклони очи от Итън. — Смятам, че посетителят ни тук и бездруго може да извлече всички подробности за Зона 51 от твоя или моя мозък. Той е достатъчно любезен да не ни рови в главите. Освен това иска да чуе човешката гледна точка по темата. Прав ли съм, Итън?

— Да, сър.

— Това е моментът, в който трябва да стана и да изляза от стаята — уведоми го Деримън. — Следва да те сметна за заплаха от най-висша степен и да измисля някакъв начин да се отърва от теб, но това може да се окаже трудничко. Може също и да излезе грешен избор. Да смятам, че ти самият си енергиен източник и си вграден в човешко тяло, така ли? Или корпусът ти е изкуствен?

— Човешко тяло е — отвърна Итън. — Съжалявам, че момчето си отиде, но нямах друг избор.

— Ванс, имам нужда от питие — обади се Уинслет. По челото му блестеше пот и тъмнокафявите му, нещастни очи започваха да кървясват.

— Зона 51 — обясни Деримън — се намира в Ню Мексико, на около петстотин мили оттук. Всъщност е военен полигон, където се създават и подлагат на изпитания нови бойни и разузнавателни самолети. В Зона 51 има участък, наричан С4, който обхваща някогашни оловни и сребърни мини от седемдесетте години на деветнадесети век. Днес те са модернизирани, преоборудвани и се използват в ролята на секретен изследователски център. Там изследваме всички извънземни механизми, устройства или плът, до които успеем да се докопаме. Това продължава от над шейсет години. Излишно е да казвам, че сме научили много, докато се опитваме да не разкрием нищо на другите държави. Русия има собствена подобна програма, както и няколко други държави с подходящи средства и късмет да се сдобият с извънземен кораб или артефакт. Всичко това е най-зле пазената тайна на света, понеже не можем да контролираме прелитанията и катастрофите. Позволи ми да те попитам, докато мога, Итън: ако извънземните са били способни да стигнат до нас с такива фантастични машини, защо понякога ги разбиват? Вярно, в няколко случая са се намесили пилоти, достатъчно уплашени да пуснат от упор ракета, без да дочакат съответните разрешения, но сме свидетели на четири катастрофи, резултат от механична грешка. Защо става така?

— Сложните машини, независимо колко са високотехнологични, понякога се развалят, без значение каква задвижваща система или интелект стоят зад тях. Това е валидно за целия космос.

— Мили Боже — възкликна Деримън, сякаш едва сега бе осъзнал грандиозността на момента. — Седя си тук и си говоря със същество, което може да разреши подобни загадки! — той погледна към Джаксън и Дон, и двамата с безизразни лица, а после и към Уинслет, който — видимо разтърсен — явно се нуждаеше от питие. Деримън си позволи миг на благоговейно слисване, после отново се овладя и в стаята се върна някогашният адвокат от Кънектикът със закоравяла душа и остър ум. — А сега отговори на моя въпрос — какво си ти, откъде идваш и ако не си нито горгон, нито мъгляв, то какъв интерес имаш да спираш тази война?

— Аз съм… — Итън си помисли, че Джей Ди го е обобщил най-добре. — Аз съм миротворец досущ като войниците на Обединените нации. Идвам от голямо разстояние. Имам желание да спра войната, за да спася вашия свят… — Долавяше някакво смущение в морето на мислите си… какво беше то? Отдели няколко секунди за проверка. — Втори горгонски кораб се е присъединил към първия. От запад приближава трети, на разстояние шейсет мили. Има и четвърти… на около сто мили в момента, но идва от югоизток, бавно. С какви оръжия разполагате?

— Имаме ракети земя-въздух с дистанционно изстрелване от силоз на около двеста фута. Втори силоз, зареден с „Пейтриът“, две управлявани с радар антисамолетни оръдия на въртящи се постаменти на върха… — Деримън поспря и Итън знаеше какво ще пита сега, но не го прекъсна. — Това ще ни бъде ли достатъчно?

— Не.

— И аз така си помислих. Тези оръдия са предвидени да свалят вражески самолети, построени от хората, не от тези твари… — Деримън се изправи, а по челото му блестеше мазна пот, при все спокойното му държание и полъха на хладен въздух в стаята. — Фоги, трябва да съберем всички офицери.

— Зона 51 — обади се Итън. — Там има много свалени от корабите извънземни артефакти, така ли?

— Така знам и аз.

— А оръжия?

— Никога не съм ходил там. Инструктажът ми не съдържаше подробности. Наистина не искам и да знам.

— А в инструктажа ти споменава ли се как се влиза там?

Деримън се забави с отговора.

— А това пък защо би искал да направиш, Итън?

— Очевидно вашите оръжия не са подходящи. Нямам представа дали там няма да се намери нещо, годно за употреба.

Това изказване предизвика ново възцаряване на тишина. Деримън се беше съсредоточил върху кокалчетата на дясната си ръка и след това се зазяпа в късо отрязаните си нокти.

— Ще трябва да ми се доверите — добави Итън.

Деримън вдигна глава и попита остро:

— Така ли?

— Светът ви в момента е на ръба на унищожението. Аз съм най-добрата ви надежда, но вярвам, че и сам сте стигнали до това заключение.

— Интересно твърдение е, че трябва да се доверим на извънземна форма на живот.

— Изборите, с които разполагате — каза Итън, забил сребърните си очи като енергийни лъчи във Ванс Деримън, — са ограничени. Времето ви също е ограничено. Не, това не е заплаха, сър. Това е действителността. Искате ли да си помислите известно време? Бих желал поне да имам шанса да предложа идеята на президента ви.

Деримън се взря в Итън. Изражението и студеният му поглед не издаваха с нищо какво си мисли, но миротворецът знаеше, че е също толкова уплашен, колкото и Фоги Уинслет.

Накрая асистентът на президента седна отново. Облегна се назад и замижа за няколко секунди. Когато отново отвори очи, каза:

— Генерал Уинслет, имате разрешението ми да обезпечите този индивид с всякаква информация, с която разполагате относно Зона 51.

— Ванс… слушай… не мисля, че…

— Действай! — нареди му Деримън решително.

Прошарените с червени капиляри бузи и нос на Уинслет говореха за вече близко запознанство със запас от замайващо мислите уиски. Униформата и постът му не го опазваха от ужасите на нощта.

Той поде с очевидно усилие и неприязън към заповедта:

— Бил съм там — каза, втренчен в бежовия мокет. — Базата беше евакуирана преди две години. Охранителната система трябва да се е включила автоматично. Тя също е захранвана от извънземна технология, така че все още действа. Мястото е добре запечатано. Всякакви опити за проникване ще задействат защитни механизми, които в крайна сметка ще взривят цялата С4. Под нея има заровена ядрена бомба. Не разполагам с код за отваряне на комплекса. Вицепрезидентът имаше такъв. Министърът на отбраната имаше, но доколкото знам, самолетът му беше свален над Вирджиния. Комсъставът и учените в изследователската система притежаваха карти за свободен достъп. Те всички са безследно изчезнали.

— Президентът също има достъп — настоя Итън.

— Така е. Кодът ще те вкара в базата, но за да влезеш навътре, разпознавателният скенер на всяко ниво изисква пръстов отпечатък.

— Смятам, че трябва да вляза вътре и да видя какво има там. Както питах и преди, дали мога да предложа тази идея на президента?

Деримън и военният се спогледаха и Итън разбра истината.

— Президентът не е добре, така ли? Нещо, свързано с психическото му състояние?

След кратко колебание Деримън уточни:

— На периоди е. Опита се да извърши самоубийство двукратно. Веднъж миналата седмица, със сънотворни. Той… не знае пълната история за случващото се. Пазим я в тайна от него, за да не се влоши окончателно. Първата дама също участва в лъжата.

— И единственият начин да се влезе в изследователската част на С4, без да се задейства системата за защита, е неговият отпечатък… — Миротворецът не задаваше въпрос, а правеше констатация.

— Точно така. Не можем да рискуваме президентът да напусне тази база. Ще полудее, ако разбере истината, а имаме нужда от него… като символ, ако не друго. Снабдяваме го с фалшиви военни новини. Обнадеждаващи новини, Итън, за да крепим разума му… — Деримън отново се изправи. Разговорът беше приключил. Нареди на Джаксън: — Вие двамата останете с нашия посетител. Не си затворник, Итън, но бихме оценили жеста, ако се самоограничиш в рамките на тази стая, докато не се организираме.

Итън обаче осъзна, че долавя друго смущение — нов набор хармонични подписи, от които извлече умствен образ. Човешкото му сърце се разтуптя.

— Трябва да ви кажа… горгонските кораби се събират, но поддържат дистанция… и има два… три… четири бойни кораба на мъглявите, които заемат позиция на деветдесет… осемдесет и девет мили на юг. Не малки разузнавателни катери. Истински бойни кораби са. Много големи.

— Благодаря за новините — гласът на Деримън пресекваше. — Може да ни потрябва помощта ти при оръжейната зала, ако радарите ни не успеят да прихванат никакви цели. Междувременно… добре дошъл в Бялото имение.

Двамата с генерала напуснаха стаята. Бенет Джаксън се настани в освободения от Деримън стол, все още с пистолет в ръка. И двамата с партньора му изглежда имаха желание да гледат към каквото и да е друго, но не и към извънземното, надянало тялото на човешко момче.

Итън използва възможността да се опъне на леглото. Нямаше нужда да затваря очи — виждаше корабите на горгоните и мъглявите право пред себе си. Дали щяха да се нападнат едни други, или да атакуват Бялото имение? Можеха да се сбият за него в ролята на боен трофей, понеже едните нямаше да искат другите да се доберат до него. Беше твърде ценен изследователски инструмент.

Всичко, което можеше да стори сега също като обикновен човек, беше да чака, и за първи път в древното си съществуване се чувстваше абсолютно безпомощен.