Робърт Маккамън
Границата (35)

Тридесет и пет

Дейв работеше върху дървената ограда в западния край на имота си, която миналата седмица мартенският вятър бе проял до падане. Носеше тъмносинята си бейзболна шапка, стари удобни джинси и кафява тениска с жълтеникаво яке.

„Отвътре като агне, отвън като лъв!“ — каза си. Страхотен лъв се беше оказал, когато…

Дейв Маккейн внезапно се олюля и изпусна чука си, понеже се задаваше ужасна катастрофа. Той погледна часовника си — подарък от Черил за десетата им годишнина. Беше десет и една минута. Нещо щеше да падне от висините. Беше лудост… да, лудост… понеже небето сияеше безоблачно и синьо и слънцето започваше да топли и…

Задаваше се ужасен кошмар!

Дейв се втурна към къщата с името на жена си на уста. Претича покрай пикапа и караваната, която по неизвестна причина си представи опожарена и клекнала на четири разтопени гуми. Губеше си ума! В този прекрасен ден, ей тъй от нищото, започваше да откача.

— Дейв! Какво ти става? — възкликна Черил, когато той се юрна като бесен през комарника на вратата и го свали от пантите.

Дейв изблъска рамката встрани. Беше на нокти, тресеше се, имаше нужда от питие, от цигара, леле, колко се беше шашнал! Слава тебе, Господи, че момчетата бяха на училище и нямаше да видят стареца си — коравия пич — изплашен до насиране, понеже така си беше, честен кръст.

— Дейв? Дейв! — Черил, дребничка жена с най-голямото сърце, което Дейв някога бе познавал, последва съпруга си през къщата чак до предната стая.

Той продължаваше да си гледа часовника, макар да не беше сигурен защо. Взе дистанционното, изтърва го, затутка се да го вдигне отново и включи телевизора.

— Какво ти става? — попита Черил. — Държиш се като луд!

— Мъхъм — Дейв превключи на CNN.

Водещият разправяше за някакви протестни действия във Вашингтон, няколко хиляди души се събрали с искане за плосък данък и говорителите и на двете партии твърдяха, че идеята им харесва, но Дейв знаеше, че лъжат — и двете партии бяха пълни с лъжци, които не се интересуваха от нищо друго, освен от портфейлите си и да сграбчат властта, биеха се през цялото време и бяха в непрестанна война с гражданите, останали в капан помежду им.

— Чакай — каза на Черил, след като си погледна отново часовника. — Просто чакай!

Смени канала на „Фокс Нюз“. На екрана двама мъже и жена започнаха да спорят, че у дома си имат предостатъчно проблеми и президентът не бива да тръгва на европейската си обиколка, че така бяга от дълга си към американския народ, че се скатава в Европа, че е мисурски демократ и не знае смисъла на отговорността, че е слабоволев, пък и бездруго жена му не е Джаки Кенеди, Лаура Буш или ако щеш дори Мишел Обама. Програмата завърши с неангажираща шегичка за назначаването и отзоваването на президента и водещите се захванаха с резултатите от стоковия пазар в Индонезия.

Дейв върна обратно на CNN. Часовникът на мрежата твърдеше, че е 10:09. Неговият изоставаше с една минута. Сега водещият започна да чете за американски кораб, заплашван от сомалийски пирати, които били прогонени от патрулен катер.

— Божке! — възкликна Черил. — Какво е толкова важно, че трябва точно днес да гледаш новините?

— Нещо се задава — каза й той, преди да успее да си прехапе езика.

— Какво?

— Задава се от небето. Слушай… не знам… чувствам се шантаво.

— Плашиш ме — заяви Черил. — Спри вече!

Дейв щракна бикчето, запали си цигара и си дръпна така, сякаш пушеше за последен път в живота си.

— Какво е станало отвън? Дейв, кажи ми! — Жена му го прегърна през раменете и откри, че той трепери, което наистина я пощури от страх. Съпругът й не се боеше от нищо, щеше да се сбие и с Дявола, ако сметнеше за нужно. Но сега…

— Нали е трети април? — попита той.

— Много добре знаеш! Рожденият ти ден е след две седмици, беше…

— Чакай! — Дейв блъвна дим през ноздрите си. — Чакай и гледай!

Тя чакаше с разтупкано сърце и ръка около треперещите му рамене. Той простена тихичко, все едно със стиснати зъби пищеше в дъното на душата си и този звук почти я накара да извади мобилния си и да викне линейка, понеже никога, ама никога не беше виждала мъжа си такъв.

Отмина още една дълга и ужасна минута, през която Дейв пушеше в мълчание и Черил не посмя да се обади.

Водещият от CNN започна да говори с някакъв специалист по недвижимите имоти за процентите на ипотеките и подобни щуротии и какво щяло да се случи, ако едно или друго се промени и как ще се справят хората.

— Не знам какво се очаква да чакаме — сподели Черил.

Дейв потри челото си с длан. Връщаха му се откъслечни спомени и образи — досущ голям, разбъркан пъзел в главата му — и някои части се наместваха незабавно, но други не искаха да паснат. Гадеше му се, понеже стомахът му се преобръщаше, но се боеше да изостави телевизора.

Тази част от новините свърши и водещият се захвана с антиправителствените протести в Банкок, започнали миналата седмица и досега довели до трима загинали и дванадесет ранени в сблъсъци на протестиращите с полицията. На екрана се показа младеж със зализана назад коса и с очила с вид на аксесоар: беше нощ, зад него светеха само няколко лампи. Дейв не знаеше с колко часа е напред Тайланд спрямо Колорадо, но прецени, че там вече е на практика утре.

Младежът получи дежурния въпрос: „Каква е ситуацията там тази вечер, Крейг?“.

Крейг започна да говори в микрофона си, но после спря; беше пребледнял като мъртвец и очите му иззад очилата изглеждаха едновременно замаяни и ужасени. Вдигна поглед към небето и след това отново се обърна към камерата, но внезапно се чу тътен от два-три припокриващи се свръхзвукови удара и Крейг вдигна ръка, като че да закрие лице от ужасната гледка.

— О, Исусе, Исусе! — Изплака той, кажи-речи избухна в ридания и изпадна странешком от екрана, понеже камерата се отклони от него, за да огледа небето.

В началото не се виждаше нищо, освен мрак. Камерата се люлееше напред-назад, достатъчно силно да докара на всички зрители морска болест. Намери нахапаната луна и, както изглеждаше, светлините на преминаващ самолет.

— Очевидно си имаме ситуацийка — каза водещият от студиото със задавен, но премерен и спокоен глас и с тон, какъвто сигурно всички в телевизиите са длъжни да усвоят, за да успокояват страховете на зрителите си. — Има развитие. Може би чухме бомбен взрив. Крейг, там ли си? Крейг?

Камерата подскачаше насам-натам, превръщайки светлините на нощния град в размазани ярки панделки. Показа тайландци по улиците, някои събрани на групички да си говорят, други кръжащи наоколо, сякаш току-що се бяха пробудили от лош сън. Мъж, надянал домашен халат, профуча покрай камерата с викове и писъци, вдигнал ръце във въздуха.

Крейг се върна пред обектива.

— Джим? — Заекна той. Говореше с британски акцент. Кичур черна коса се беше освободил и висеше над едното му око. — Джим, чуваш ли ме?

— Чуваме те, давай.

— Това е лудост — заяви Черил.

Дейв отново си дръпна здравата от цигарата.

— Те не дойдоха! — задавено заяви Крейг. — Джим, те не дойдоха!

— Извинявай, не те разбрах! Какво каза?

— Не дойдоха! — повтори Крейг и сега вече наистина се разплака. — О, Христе… Исусе! Не дойдоха… когато предишния път се появиха, аз стоях точно тук… точно тук, на същото място. И сега чух тътена, но тях ги нямаше!

„Итън! — Помисли си Дейв. — Миротворецът. Извънземният склад за време в лабораторията на С4. Проработил е. А той каза, че ще спре горгоните да не преминат и ако те не дойдат, няма да се появят и мъглявите.“

— Джим, не си ли спомняш? — примоли се Крейг. Зад него по улицата се стрелна кола, чийто шофьор дивашки свиреше с клаксона.

Екранът почерня.

Остана така може би шест секунди.

След това Джим, говорителят от CNN, се появи отново, потънал в разговор с невидим събеседник от дясната си страна, но нямаше звук. Той сви рамене и разпери ръце, сякаш казваше: „Аз нямам и грам шибана идея какво му става на Крейг“, а после каналът включи реклама за „СейфЛайт — ремонт на автомобилни стъкла“.

Дейв погледна към жена си през мъглата от цигарен дим. Малката бръчка между очите й му се стори дълбока цяла миля. Тъкмо щеше да я попита дали си спомня нещо, но разбира се, тя не помнеше, понеже, ако помнеше, щеше да знае, че времето се е върнало назад, даден им е втори шанс и горгоните няма да се появят. Може би те се опитваха да преминат и това беше причината за шумовете над Банкок, само че се удряха в защитната мрежа, създадена от миротвореца. Дейв си погледна часовника. Беше 10:17. Те нямаше да дойдат, защото по това време сутринта на онзи трети април Черил щеше да стои тук и да гледа първите аматьорски записи на излюпващите се от взривовете горгонски кораби и после беше казала: „Мили Боже, трябва да приберем момчетата!“.

Мобилният на Черил звънна.

— Звънят от училището! — каза тя и вдигна.

Дейв превключи на „Фокс Нюз“.

— … малко объркани… — каза русата дама, която седеше на бюрото между двамата мъже. С един пръст притискаше слушалката в ухото си, опитвайки се да получи информация и да я предаде колкото се може по-бързо. — Добре, онова, което научаваме, е…

— Трябва да отидем веднага до училището — заяви Черил. Вече си беше взела сакото и чантата.

— Какво има, бебчо?

— Майк беше. От кабинета на мисис Сърлинг. Майк плаче, получил някаква криза. Молеше ме да се прибере вкъщи. Дейв, какво става?

„Майк си спомня“ — осъзна Дейв. Може би не особено ясно, но си спомняше нещо.

— … пристъп на лудост — дуднеше русата по „Фокс“. — Получаваме… само момент… доклади за… Съжалявам, връзката прекъсна.

— Задръж! — един от мъжете също се напрягаше да долови нещо през слушалката си. — Пише се емисия, ще я излъчат след броени секунди. Новините са малко странни.

— Че какво не му е странното на новините напоследък? — Попита другият мъж и се засмя нервно.

— Няма извънредно положение — уточни първият, вдигнал ръка, сякаш да спре зрителите да не посягат панически към мобилните си телефони. — Идват сведения за… чуйте сега, както казах — странни новини… Многобройни свръхзвукови удари в небето над Чикаго, Атланта и Ню Йорк… е, аз нищо не чух, а вие?

— Аз също не чух — каза вторият тип. — Ето и емисията.

На дъното на екрана потекоха същите сведения, които новинарят вече беше споделил: „Над няколко града са чути многобройни свръхзвукови удари с неизвестен произход“.

— При мен идва, че… Какво? — русата жена вече не стискаше слушалката си, а се обърна към някого извън камерата. Отново се съсредоточи върху зрителите и се държеше спокойно и уверено, когато каза: — Получаваме първоначални сведения, че звуците — и те действително са идентифицирани като свръхзвукови удари — са били чути и над Москва и Хелзинки. Ще се върнем с повече подробности по-късно, убедена съм, но нека оставим учените да разберат какво става, хора!

— Аз не съм учен, но поне едно е сигурно — обяви мъжът, който се беше изсмял нервно. Той се усмихваше и за момента се държеше като добро другарче на всички, готово да ги води за ръчичка. — Това не е краят на света. Ще направим кратко прекъсване и след това продължаваме направо с инвестиционните съвети на доктор Паричко.

— Да вървим — настоя Черил. — Майк има нужда от нас!

— Аха — съгласи се Дейв.

Изключи телевизора. Черил беше жива. Момчетата бяха живи. Светът беше жив и в него нямаше сиваци. Вълната от емоции за малко да го свали на колене. Черил вървеше към вратата, забързана да стигне до по-малкия им син.

— Вчера — каза Дейв, преди тя да успее да посегне към дръжката на вратата, — какво стана вчера?

— Какво? Вчера ли? Не си ли спомняш?

— Кажи ми.

Тя го изгледа с такова изражение, че и пън би разбрал колко се страхува да не се е побъркал — слабо вероятно, понеже беше стабилен пич — или че… не беше съвсем сигурна, но си каза, че каквото и да е то, има нещо общо с тази лудост по телевизията. И двете неща й се струваха налудничави.

— Станахме — изреди Черил с тих глас, — отведох момчетата на училище, ти отряза до корен старото дърво и след това отиде на работа. Каза, че новата веранда на Ханк Локхарт ще е лесен проект. Аз поговорих с мама за застраховката на Ан заради катастрофата. Пощаджията донесе колет от „Амазон“, да е било около два следобед.

— Да — спомни си Дейв. — Книгата за Гражданската война.

— Ти се прибра, вечеряхме — кюфтета, варени зеленчуци и картофено пюре, ако не си спомняш какво съм готвила, и след това погледахме малко телевизия. Помогна на Стивън с домашното по математика. Около десет вечерта Рандал се обади да те помоли да работиш в бара през уикенда. После си легнахме. Съвсем нормални ден и нощ бяха… — русите вежди на Черил скочиха нагоре. — Да не пропускам нещо?

Дейв погледна към пода на къщата, която обичаше. Каза си, че ако започне да се смее, може и да не успее да спре, ще премине в сълзи и… О, Христе, какво щеше да прави със спомените, които изплуваха все по-ясни и по-ясни в паметта му? Спомняше си болката, която ръката шиш му беше причинила, помнеше безпомощното разочарование, че го извеждат от кошмара, преди да е готов, че няма да може да види докрай какво се случва с извънземния склад за време… След това не си спомняше нищо — но пък дали изобщо можеше да си спомни преживяванията си след смъртта?

Миротворецът го беше казал: „Някои ще знаят, че се е случило… спомените на други ще бъдат изтрити“.

Питаше се колко ли са онези, които помнят. Един на петдесет? Един на сто или на хиляда? Дали президентът щеше да си спомня? А Първата дама? Ами онова непознато момче, което бе приело името Итън Гейнс? Дали то изобщо щеше да знае, че е изиграло толкова важна роля? Колцина щяха да си спомнят как са умрели или са намерили сиви петна по телата си, преди да започне агонията, променила плътта и личността им? Надяваше се, че никой няма да е запазил спомени отвъд този миг. Надяваше се, че висшата сила ще прояви поне толкова добросърдечие.

Сигурен беше, че с времето ще разбере.

Време.

Точно за това се беше примолила Хана в лазарета в Бялото имение.

Повече време.

— Нека те прегърна за миг!

Дейв пристъпи напред и притисна Черил в обятията си, искаше му се да я стиска толкова силно, че тя направо да се слее с него, да се споят сърце в сърце и душа в душа, така че никога повече да не се разделят дори и за миг. Щеше да прегърне и момчетата по същия начин, да пътуват и да се забавляват — да правят разни неща, които са искали и са отлагали, понеже какъв е смисълът да получиш втора възможност, ако не я използваш? Щеше да си поговори едно хубаво с Майк и да увери хлапето, че онези твари няма да се върнат никога и че това е последното обещание на едно особено специално Звездно хлапе.

— Ужасно те обичам! — каза Дейв на Черил и очите му се изпълниха със сълзи, но не допусна тя да ги види — това щеше да я хвърли в паника. Успя да избърше очи в ръкава на сакото си, след това целуна жена си по бузата, по челото и по устните, усещаше тялото й топло и живо, но беше време… време… време да отиде да прибере сина си.

Докато вървяха от къщата към пикапа — ръка за ръка — Дейв чу звъна на далечна църковна камбана. Разнасяше се в ясния, чист въздух.

„И още някой си спомня“ — помисли си той. Онези, които знаеха, щяха да разкажат на света — всеки по свой начин. Звънът не призоваваше за погребение, нито оповестяваше мъка или загуба, или отказ. Беше звукът на новото начало.

Също както беше казал Итън, помисли си Дейв, докато Черил се настаняваше зад волана, а той се качваше от страната на пътника — предстоеше им интересно и пълно с предизвикателства бъдеще.

Нямаше да го пропусне за нищо на света.

* * *

В десет сутринта Оливия и Винсент Куинтеро бяха излезли на езда в ранчото. Утре вечер трябваше да присъстват на вечеря с група приятели, с които се събираха всеки няколко месеца. Щеше да бъде в „Дъ мелтинг пот“ на „Ийст Маунтийн авеню“. Оливия и Винсент обсъждаха плановете си за круиз по гръцките острови през есента, понеже и двамата винаги бяха искали да видят синьото Егейско море и родните места на героите.

Спряха за малко и поседяха под дърветата, които всеки момент щяха да цъфнат. Светът отново се пробуждаше след, както изглеждаше, особено дълга зима. Имаха толкова прекрасни очаквания. Тази вечер например се канеха да запалят чиминеята^[1] и да гледат изгрева на звездите, да пийнат по чаша вино и просто да си говорят за живота така, както правят влюбените съпрузи, които са и наистина добри приятели.

Простите удоволствия обикновено са най-доброто. И Оливия, и Виктор разбираха, че времето е дар, който трябва да бъде ценен. И ако някога се усъмняха в това, винаги можеха да получат точен отговор от „Магическата осмица“.

* * *

В десет и единадесет минути Джон Дъглас се занимаваше с бумащина в кабинета си — наваксваше със застрахователните формуляри — когато една от сестрите почука на вратата и надникна вътре. Попита:

— Имате ли нужда от кафе?

— Не, благодаря. Добре съм. Просто имам толкова работа… О, ще ми направиш ли голяма услуга да се обадиш на Дебора от мое име? Попитай я дали иска да спра в „Хол Фуудс“ и да взема малко паста… не, забрави… сам ще й се обадя само след няколко минути.

— Добре — сестрата се намръщи и Джей Ди разбра, че нещо не е наред.

— Какво има, Софи?

— Ами… странна работа. Дават го по телевизията, по всички канали. Казват, че хората чували навсякъде свръхзвукови удари. По целия свят, така, де. Само тътен и това е всичко.

— Хм — въздъхна Джей Ди. — За пръв път чувам подобно нещо!

— Знам, наистина е странно. Хората направо откачат.

— Може да е някакъв метеор, който се е взривил в атмосферата, предполагам. Но не би се чувало навсякъде по света, нали? Нямам представа, аз съм просто един стар доктор.

— Искате ли да дойдете да погледнете? Пускат записи, снимани от хората, чува се и звукът.

Джей Ди погледна към омразната купчина формуляри. Можеше да използва случката като оправдание да стане и да се махне от бюрото. Но… не.

— По-добре да си довърша задачите. Може би после, благодаря ти.

Не бяха минали и няколко минути от излизането на Софи и телефонът звънна. Беше Дебора, звънеше му от къщи. Малката й сестра в Сан Франциско току-що се обадила с най-странната история, която някога беше чувала в живота си, щуротия за космически кораби и извънземни, които водели някаква си война, и… определено си беше шантаво. Дебора каза, че според нея двата експеримента на Сиси с ЛСД-то в „Бъркли“ сигурно почваха да си личат точно сега, след всичките изминали години.

— Не се и съмнявам — съгласи се Джей Ди. — Слушай… може да се прибера по-рано. Искаш ли да спра в „Хол Фуудс“ да купя малко паста?

Дебора каза, че това ще е страхотно и щяла да се обади на Сиси да се опита да я успокои.

— Чудесна идея — каза й той. — И й кажи, ако пуши трева, да я спре и нея.

След това съобщи на жена си, че я обича и затвори телефона — все още имаше ужасно много бумаги за оправяне.

* * *

Когато неземният тътен прозвуча в небето почти над главата й, Реджина Джерико изтърва пистолета в тревата и вдигна глава.

Там нямаше нищо. Само небе, по което полека плуваха няколко облачета.

Джеферсън седеше на синьото си дървено кресло с изглед към пасищата и царството му в Ню Идън. Сянката на големия дъб потрепваше под полъха на вятъра. Пасторът погледна към пистолета и след това се вгледа в лицето на Реджина, а тя си каза, че в погледа му нещо се е променило… нещо… но не знаеше какво точно, пък и си мислеше, че никога не е познавала изцяло този мъж. Зачуди се дали да не посегне към пистолета и да довърши плана си. Все пак не Божият глас беше спасил Джеферсън Джерико от разплата за греховете му — просто военен самолет преминаваше звуковата бариера.

Джеферсън тихо се обади:

— Не захвърляй живота си, Реджина!

Тя спря с ръка, протегната да вземе пистолета. Но след това се изправи, понеже той беше прав.

— Ще те съсипя — изсъска. — Ще се обадя на всички адвокати в Нешвил, ще взема свидетелски показания от детектива, ще те разкъсам на парчета. Няма да допусна да нараниш никого повече, Джеферсън. Ти си свършен. Чуваш ли ме? Свършен си!

Той й отвърна с едва-едва доловима усмивка:

— Щом си рекла.

— Сериозно говоря! Ще ида да се обадя тук-там и няма да можеш да ме спреш по никакъв начин, копеле такова! Знам къде са заровени всичките ти скелети!

— Да, така е — съгласи се той.

Тя се наведе да вдигне все пак пистолета, за да го отнесе обратно в бюрото в кабинета му, понеже осъзна, че да го убие по този начин, значеше същинско самоубийство за нея самата, а имаше и други методи да го унищожи.

— Може да оставиш пистолета, където си е — посъветва я Джеферсън.

— Ще съжаляваш жестоко! — обеща Реджина. — Ще съжалиш, че изобщо си се раждал!

Без да го поглежда повече и да цапа погледа си с мръсното му присъствие, тя се извърна и извървя пътеката към английското имение на мечтите му в земята на кривите му дъги и когато взе телефона си в коридора, чу тихо пукане, което вероятно беше — нямаше какво друго да е — гръм на ауспух в кола долу в Ню Идън, където слънцето превръщаше облицованите с мед покриви в райско злато и Църквата на играчите на едро, сякаш бе направена от бял восък на ръба на стопяването.

* * *

— Кевин Астин! — повика го мистър Новотни. — Твой ред е!

Момчето се надигна иззад бюрото си. Сърцето му тупкаше силно. Притесняваше се въпреки многото положен труд и щателната подготовка. Взе модела на „Видимият човек“ и го занесе пред класа.

Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели дробове. Мозък, сърце.

Хрумна му, че на макета, колкото и старателно да го бе изработил, му липсва нещо много съществено и то е ужасно важна част от човешкото същество, но нямаше как да бъде показана в час по естествени науки, понеже нямаше веществено отражение, не можеше да бъде премерена или претеглена… но въпреки това без тази съставка Човекът всъщност представляваше празна черупка.

Това невеществено нещо се наричаше „душа“. Когато някой от вътрешните органи пострадаше и животът се окажеше в опасност, намесваше се именно силата на душата, за да подкрепи съществуването на плътта. Тя беше жизнената сила, която казваше, че човек или трябва да отстъпи, да се предаде и да умре, или ще има волята да преживее още един ден… и още един… и още.

По неизвестна причина напоследък все тази мисъл се въртеше в главата на Кевин. Беше размишлявал за душата и как някои хора се огъват пред трудностите, а други се надигат, прашни и окървавени, и продължават напред, все едно на каква цена. Майка му например — след много тежкия развод. „Видимият човек“ може да беше в състояние да демонстрира всички чудеса на човешкото тяло, цялото великолепие на свръзки и сглобки, но не можеше да разкрие от какво е направен героят, който ден след ден се бори в праведната битка и никога не се предава.

Кевин тъкмо говореше за мозъка — седалището на разума — когато вратата се отвори и в стаята надникна мисис Бергсън. Изглеждаше изплашена, което незабавно изправи момчето и целия клас на нокти.

— Случва се нещо — каза тя на мистър Новотни. — По всички новини го дават, навсякъде. Нещо се случва!

— Какво точно?

— Странни звуци в небесата — обясни тя. — Свръхзвукови удари. Стотици са, навсякъде по света. Помислих си… като сте учител по естествени науки, може да искате да хвърлите едно око на новинарските емисии.

Мистър Новотни се поколеба, подпрял брадичка с длани и почуквайки с пръст. После каза:

— Сигурен съм, че има рационално обяснение, и съм сигурен, че хората от новините ще го изтъркат до дупка. А точно сега Кевин ни запознава с проекта си.

— Искате да кажете…

— Ще погледна после, да, и благодаря за сведението! — Кимна учителят и когато директорката се оттегли, помоли Кевин да продължи.

Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели дробове. Мозък, сърце.

Далеч не всичко, от което е направен човекът.

Далеч не всичко.

Кевин никога не се беше замислял какво се кани да прави по-нататък, но се зачуди какво ли е да си доктор. Имаше чувството, че си спомня някой да му казва — може да е било и по телевизията — че „всяко дете, което някога е искало да стане лекар, е сглобявало такъв макет“.

Не си спомняше точно къде го е чул, но му звучеше разумно.

Той продължи нататък — презентацията му не беше достатъчно дълга да стане скучна, но и не толкова кратка, че да прескача факти, майка му му беше помогнала да засече времето — и преживя странно просветление.

Някаква част от мозъка му твърдеше, че в събота трябва да отиде на боулинг. И то непременно — в „Боул-а-Рама“ във Форт Колинс.

Странна работа.

Когато завърши доклада си, постоя безмълвен. Предположи, че се е справил добре — беше дал всичко от себе си, а какво повече може да иска човек?

Прибра си „Видимият човек“. Каза:

— Май с това свършва всичко!

След това се върна на мястото си и денят продължи както обикновено.