Робърт Маккамън
Границата (19)

Деветнадесет

Итън откри, че и до тоалетната не може да иде, без войникът да върви по петите му. Нямаше течаща вода, така че в облицованата със зелени плочки баня между някогашно „Абъркромби“ и „Американски орел“ вместо писоари стояха алуминиеви кофи и черни пликове за боклук — вместо тоалетни чинии. Вонеше до небесата, но поне имаше тоалетна хартия. Войникът отклони очи, докато Итън си вършеше работата, но когато приключи, младият редник отново го зяпаше неотклонно.

Лампите в тази част на мола още светеха и генераторите работеха. Множество хора обитаваха палатки, нарове и спални чували. Тук-там играеха на карти или домино, четяха, говореха или се молеха, а някои просто лежаха и се взираха сляпо в стените или в тавана. Дечица се забавляваха с играчки, взети от „Лърнинг сентър“ или „Дисни Стор“. Както и в „Пантър Ридж“, тук бяха събрани хора от всички възрасти и поне на пръв поглед — от всякакви раси: същинска топилня в тази „Земя, която е била на изобилието“^[1]. Изглеждаше, че молът е бил разграбен в първите дни на войната, понеже някои от прозорците бяха разбити отвън и всички магазини за дрехи и обувки представляваха празни дупки — дори манекените бяха съблечени до голо.

Итън забави ход. Войникът крачеше точно зад него.

— Само минутка — каза му, след като видя когото търсеше.

Подмина пресъхналия фонтан и се изправи пред горгона, Джеф Къшман и ниския плешивко. Двата счупени пръста на Къшман бяха шинирани с дръжки от близалки и омотан върху тях лейкопласт. Той вече беше определил мястото си и се беше пъхнал в спалния си чувал. Горгонът стоеше до своя, все още навит, сякаш възнамеряваше да стърчи цяла нощ, а плешивкото седеше на пода със свалени обувки, разтриваше стъпалата си и се мръщеше.

Войникът, разбира се, следваше Итън по петите, но той знаеше, че няма как да го избегне. От спалния си чувал Къшман му отправи замъглен поглед. Горгонът завъртя глава и втренчи в него непроницаемите си очи. Плешивкото не му обърна внимание, дотолкова беше съсредоточен върху двата си проблема.

— Вие добре ли сте, хора? — попита Итън. И преди някой да успее да му отговори, се обърна към горгона: — Не знаеш ли как се ползва спален чувал?

— Естествено, че знае — отвърна Къшман. — Просто го постели някъде, Джак. Точно там е чудесно място.

Горгонът се подчини, движеше се бавно и сковано, сякаш смазките на ставите му бяха започнали да изсъхват.

— Джак, а? — повтори Итън. — Колко забавно, хич не ми прилича на Джак^[2].

— Не ти ли е време да поспиш, хлапе? — усмихна му се Джеферсън Джерико без особен ентусиазъм. — Това истинското ти име ли е?

— Достатъчно истинско. Дейв ми каза, че тримата идвате от Денвър. Така ли е?

— Точно така, синко.

— Тогава как сте минали покрай сиваците?

— Извадихме късмет — Джеферсън вече беше разпитал Джоуъл Шустър какво са представлявали тези ужасии. В Ню Идън нямаше такива чудовища, а близостта до тварите му беше придала допълнителна решителност, ако изобщо имаше нужда от повече. — Не видяхме нито един.

— Капитан Уолш каза, че тук имало хиляди. Сигурно сте извадили голям късмет.

— Аха — Джеферсън проследи как Воуп открива начина да разгъне и разкопчае спалния чувал. Чудеше се дали горгонът изобщо има нужда от сън. Вярно беше обаче, че много бързо усвоява имитирането на човешките привички.

— Значи, всички издържаха кръвния тест… — продължи Итън. Опита се да проучи ума на Къшман със сребърната ръка, но ярката синя сфера отново не позволи да бъде пробита. — Това е чудесно. Не ща и да си представям, че може да сме пътували с извънземни в човешка кожа.

— И аз така. Би било много обезпокоително, нали? Слушай… Итън… наистина съм уморен, ясно? Нека поговорим утре, трябва да поспя малко — Джеферсън забеляза, че — браво на Воуп! — не последва реакция нито от него, нито от страна на Раткоф. Но си помисли: „Итън знае“.

Въпросът беше, ако момчето знае истината за тях, защо не предприемаше нищо? Колкото се може по-внимателно вдигна с една ръка ципа на спалния си чувал. Каза:

— Лека нощ!

Намести се по-удобно и с благодарност затвори очи срещу лампите на тавана, до угасването на които все още оставаше поне час. Щеше да има друга възможност да спипа момчето по-нататък, каза си, но в момента обезболяващите го приспиваха.

— Лека нощ, господин Къшман — пожела му Итън и заедно с войника по петите си се върна в онази част от мола, където се бяха разположили Оливия, Дейв и Джей Ди.

Дейв вече беше заспал, когато Итън обяви пред войника разходката си до тоалетната, а Оливия също се унасяше. Почти беше стигнал до тях, когато някой го хвана за дясната ръка.

Обърна се и се изправи срещу Ники. Войникът също спря и понеже беше чувствителен тип, отстъпи няколко крачки, за да им предостави малко повече от безценното уединение.

— Здрасти — каза Итън.

— Здрасти! — Превръзката на окото на Ники блещукаше под светлината на лампите. — Намери ли място?

— Аха, ето дам съм. Ти?

— Ей там. Не е далеч.

Той кимна.

— Хубаво е да сме в безопасност тази вечер.

— Аха. Успя ли да хапнеш?

— Донесоха ми няколко филии хляб и кутийка „Спрайт“. За момента това ми е напълно достатъчно.

Продуктите достави пратеник на капитан Уолш.

Известно време Ники помълча. Момчето проверяваше как са хората им, които се настаняваха за нощен отдих заедно с децата си. След това Ники отбеляза:

— Лоша работа… това, което се случи с господин Рууса. Стоях практически до него. Беше доста свестен тип. Лоша работа, нали?

— Да — отвърна Итън. — Много лоша.

— Смяташ ли, че ще дойдат насам тази нощ?

Той долови страх в гласа й. Ники изглеждаше пребледняла и притеснена, и може би се крепеше само на косъм.

— Не смятам — отвърна Итън. — Не, сигурно няма да дойдат.

— Да, и аз така мисля — тя като че ли се отпусна леко заради увереността в гласа му. — Струва ми се, че ако някой знаеше за това, ти щеше да си човекът.

Изобщо не му се искаше да се задълбава в този коментар, който определено се занимаваше с природата му — поне в нейните очи — на отчасти извънземен. Внезапно обаче му хрумна нова идея, която трябваше да провери. Каза:

— Ще дойдеш ли с мен само за момент? Нека се отдалечим от всички тези хора.

— Защо?

— Искам да ти покажа нещо и да ти задам един въпрос. Ще отнеме само минута. Става ли?

Ники се поколеба. Прехвърли поглед от него към войника и после обратно.

— Ами не знам, Итън. Къде ще идем?

— В някоя тоалетна. Просто минутка ми трябва.

— Няма начин — отвърна войникът. — Вече си използва тоалетната квота.

На Итън му стигаше толкова. Стрелна войника с поглед, способен да топи и желязо.

— Слушай, знам, че си вършиш работата, но трябва да задам на това момиче въпрос на толкова уединено място, колкото може да се намери наоколо. Може да влезеш и да стоиш вътре, ако ти се иска, но въпреки това ще го направя. Гръмни ме, щом така трябва! — Гневът му се надигна. — Не ми пука!

След това хвана момичето за лакътя и го поведе обратно към тоалетната. За учудване на Итън, Ники го остави да я води. Войникът се накани да каже още нещо, но затвори уста и ги последва плътно по петите.

В тоалетната, която не се отличаваше с приятно ухание, и с войника, застанал на известно разстояние, за да им осигури пожеланото от Итън уединение, младежът каза на Ники:

— Приготви се. Става ли?

— За какво да се готвя?

— За това — той вдигна ризата си и й показа четирите изпъкнали символа.

Тя изпъшка тихо, отстъпи няколко крачки и в течение на няколко секунди зяпаше белезите, без да проговори. След това замаяно, но с истинско страхопочитание каза:

— Яко!

— Просто се появиха — обясни Итън. — В автобуса ме сърбеше, сигурно тогава са изпъкнали. Но ми се щеше да те попитам… нали каза, че приятелят ти учел за татуист, а?

— Аха.

— Предполагам, че си виждала разни негови книги за татуировките и подобни? Някога да ти е попадало подобно нещо?

— Ами… май да. Помня как ми показваше… стари шрифтове, сещаш се. Наистина древни. Така, де. Някакви подобни, не съм съвсем сигурна. Това ей тук… прилича на Я.

Войникът се помъчи да пристъпи по-наблизо и да надзърне. Итън отпусна ризата си и скри синините. Заяви:

— Не ме боли. Но буквите са изпъкнали, почти като жигосани…

Имаше чувството, че черупката му се разчупва и се притесни, че ако това се случи, ще се разпадне на парчета право пред Ники и охраната си. Беше в състояние само да се взира в пода, докато успее да отърси усещането, и отново да се овладее. Не без горчивина попита:

— Вече съм изрод от висока класа, а?

— Предполагам, че Оливия и останалите знаят за това? То ли е причината да ходиш с охрана?

— Аха.

— Съжалявам — промърмори Ники. — Ще ми се да можех да ти помогна повече!

— Няма нищо — Итън сви рамене. — Така, де… животът е такъв, какъвто е, нали? Поне така обичаше да ми казва мама, щом се разочаровах от нещо…

Внезапно се сепна, понеже си спомняше точно този момент… гласът на майка му да изрича: „Такъв, какъвто е“. И тя беше ли споменала името му, когато го казваше? Да, определено. Беше толкова близо… толкова близо… и същевременно тъй далеч! Тихо и задавено каза:

— Ники! Не знам в какво се превръщам, но ти се кълна — заклевам се! — че преди съм бил най-обикновено хлапе. Човек съм. Бях такъв, искам да кажа. Сега… какво съм аз? — Усети как болката изскача от него и влиза в момичето.

Ники пристъпи напред.

Опря пръст в устните му.

Каза:

— Ще откриеш истината. Не се оставяй да те смаже, Итън. Вярвам поне в едно… какъвто и да си, ти си на наша страна.

Той кимна. Когато Ники отдръпна пръста си, още го усещаше да пари на устните му.

— Свършихме ли със срещата? — поинтересува се войникът.

— Свършихме — отвърна Итън, макар да му се искаше да поговори още с Ники, да я опознае… наистина… но се сети за почернелите си синини и сребърните татуировки и че цялата тази странност не би накарала хората да изпитват нежни чувства към него.

— Марш оттук тогава! — нареди войникът.

Подчиниха му се. Навън, в мола, Итън придружи Ники до мястото, където беше опънала спалния си чувал. Пожела й лека нощ и след това се върна при своята групичка. Дейв и Оливия вече бяха в света на сънищата; потънал в мисли, Джей Ди се взираше в тавана, но клепачите му натежаваха. Итън пропълзя в своя чувал, стрелвайки с последен поглед ъгълчето, където се бяха настанили горгонът, Къшман и плешивият тип. Охраната му зае място наблизо, облегна се на стената и гушна пушката си. На колана си имаше фенерче, което през нощта щеше да използва многократно, за да проверява повереника си.

По покрива зачука дъжд — трясъкът се разнесе из целия мол. Звучеше така, все едно са затворени в капана на гигантски басов барабан. Очите на Итън бяха започнали да се затварят, но преди да потъне изцяло в сън, някакъв механизъм в него се задейства и също застана на стража, така че незабавно да разбере, ако по време на състоянието на сън наблизо се приближи някаква опасност.

Унасяше се. Отново се запита… защо да не каже на Дейв или Оливия, или на Джей Ди, или на капитан Уолш и майор Флеминг каквото знае за истинската същност на горгона и за синята сфера, която защитава съзнанието на Къшман. Не че нямаше да му повярват. Тогава… защо?

Знаеше причината.

Щом бяха дошли да го търсят, значи имаха поне някаква представа какво е или поне какво би могъл да стане. Ако ги разкриеше пред някого, щеше да изпусне шансовете си да узнае истината. Плюс това могъщото змийско присъствие, което усещаше скрито в Джак Горгона, можеше да доведе до жертви. Итън си каза, че все още не бива да споменава за това пред никого, дори и само заради безопасността на спътниците си. Но можеше да се справи с горгона — сигурен беше, че ще успее. Не се боеше от тварта и разбираше, че Джак Горгона го знае.

Така че… щеше да чака. Да почака и да види какво ще стане утре.

Дъждът почукваше равномерно. Клепачите на Итън се затвориха. След известно време някой с мегафон обяви изгасването на лампите и вътрешността на мола потъна в мрак. Фенерчетата на патрулиращите войници танцуваха насам-натам по спящите бежанци, преживели безброй дни и нощи на извънземна война, и също като оцелелите след всяка друга война някои от тях викаха и стенеха, и плачеха в неспокойния си сън, докато Земята се въртеше напът към поредното утро.

* * *

Зората на бурния ден още не бе пукнала напълно, когато Итън усети алармите му да се задействат. Тялото го засърбя и умът му подсказа „Събуди се и защити!“. Пробуди се напълно почти мигновено и на границата да отвори очи му се стори, че си спомня момче, което обича да се гушне в леглото и да спи до късно събота сутрин, докато майка му го примами на закуска с гофрети и бекон.

Това момче почти бе изчезнало.

Дъждът все още се лееше върху покрива. Изтътна гръмотевица — истинска, не плод на извънземни оръжия. Итън обаче знаеше, че извънземното присъствие е съвсем наблизо и това усещане за тревога не бе породено от чернобрадия горгон, Джеф Къшман или нисичкия плешивко. И други от спящите започваха да се размърдват, но не разтревожени като момчето. Пазачът му седеше с кръстосани крака на пода до стената, с облегната до себе си пушка. Беше буден или току-що събуден — надали — или пък цяла нощ беше наблюдавал Итън и от време на време го беше проверявал с фенерчето си, какъвто вероятно беше случаят.

Итън чу пукането на радиостанции и покрай спящите, напът към главния вход на мола, се втурнаха неколцина войници. Несвойственото им поведение на свой ред вдигна на крак още от лагеруващите и те взеха да събуждат членовете на семействата си и приятелите. Един войник изтърча по разчистената от спални чували и палатки пътека от другата страна на коридора — говореше по радиостанцията си твърде неясно, но с извънредно напрегнат глас. Пазачът на Итън се изправи — изглежда се разкъсваше между задачата си тук и копнежа си да отиде да провери какво става. Включи собствената си радиостанция, която беше окачена на колана му.

— Крис, там ли си? Какво става?

И Дейв се пробуждаше. Разкопча спалния си чувал и се протегна толкова силно, че ставите му изпукаха. След това осъзна, че има раздвижване и замаяно се огледа, все още незадоволил напълно нуждата си от сън. Оливия също започна да се размърдва.

— Какво има? — обърна се Дейв към Итън, който поклати глава.

Войникът изслуша приятеля си, а след това каза на момчето:

— Свалят ме от дежурство. Нещо става навън.

— Какво има? — попита Дейв, пресягайки се за шапката си. Косата му стърчеше като бодли на таралеж.

— Не знам засега. Вие всички останете тук! — с тези думи войникът се отдалечи.

— Как ли пък не съм останал тук! — Дейв си надяна шапката и ботушите и се изправи.

Имаше и други, заинтригувани от неизвестното и упътили се към изхода. Оливия вече се измъкваше от спалния си чувал и Джей Ди се обади с дрезгав от съня глас:

— Какво не е наред? Какво става?

— Отивам да проверя.

Итън видя Къшман, Джак Горгона и плешивкото да се присъединяват към тълпата, която ги подминаваше. Къшман го стрелна с поглед, сякаш да си отбележи къде се намира, и след това продължи нататък. Момчето седеше, вгледано в човешкия поток. Видя майки, стиснали деца; тийнейджъри — така натоварени, че се бяха състарили преждевременно далеч отвъд годините си; мъже, навярно изгубили целите си семейства; оръфани и отслабнали от глад и мъка жени; старци, които се бореха за живот. Възрастен господин помагаше на старица с проходилка, а около тях се суетеше младеж на около шестнадесет години. Появи се мъж с дълга сива коса и брада, приличащ на страдащ светец. Преждевременно състарила се дама, която сигурно беше в началото на трийсетте, водеше за ръчица малко момиченце и притискаше бебе към гърдите си. Чернокож с превръзка, покриваща половината му лице, се олюля покрай седящите, за ръка го дърпаше слаб младеж, който го подканваше напред с тих, търпелив глас.

„Бежанци“ — помисли си Итън. Какво ли подклаждаше волята им за живот за още ден или час, или минута? Защо не бяха напуснали вече тази земя със собствени сили, както бяха сторили мнозина в „Пантър Ридж“? Вяра в какво ги караше да се борят, колкото и мъчителна да беше борбата? Мнозина се бяха предали, сблъсквайки се с пълна безнадеждност по тяхно мнение, но мнозина бяха останали, вкопчени в някаква доза надежда, колкото и фантастична да изглеждаше.

Той уважаваше всички тези хора. Тези човеци, които не се отказваха от борбата и в най-тъмния от всички часове. Те искаха да живеят и се стремяха да изкопчат поне някакви останки от живот от вихрещата се битка на древни врагове. Заслужаваха шанса да продължат напред без сенките на мъглявите и горгоните да ги смазват, каза си Итън. Бяха преживели много и ужасни страдания, те и човечеството по света, а сега заслужаваха свобода.

Момчето стана.

— Идвам с теб! — заяви Джей Ди, след като успя да се надигне с помощта на винкела патерица, и Дейв и Итън му помогнаха да стъпи на крака.

Оливия изглеждаше замаяна от неспокойния сън, имаше тъмни кръгове под очите и Итън се приближи до нея, за да се убеди, че не е рухнала душевно, понеже изглеждаше ужасно крехка и нестабилна, но тя каза:

— Добре съм. Просто ме подръж за ръката, става ли?

— Непременно — обеща той.

Проправиха си път през нарастващата тълпа до входа на мола, където войниците се опитваха да въведат ред и се проваляха безславно. До стъклените витрини беше пълно с хора, които ръкомахаха и сочеха нещо, което сякаш се намираше високо в тъмното, окъпано от дъжда небе. Итън пусна ръката на Оливия и си проправи път до предните редици, като заобиколи по-отдалеч Къшман и другите двама, които стояха наблизо и също зяпаха през стъклото. Капитан Уолш беше там, говореше с някого по радиостанцията си и Итън тъкмо се канеше да попита какво става, когато и самият той видя причината за вълненията.

Над паркинга висеше сфера от бляскави огнени пламъци, около пет фута в диаметър. Право пред очите на момчето от нея се разлетяха червени светкавици и се пръснаха във всички посоки на разстояние десет-дванайсет фута. Макар дъждът все още да плискаше, сферата гореше ярко.

— Имаш ли представа какво е това? — попита капитанът Итън, като свали за момент радиостанцията.

— Знам, че е на мъглявите.

— Защо така мислиш?

— Червено и синьо. Оръжията на мъглявите излъчват червени пламъци, тези на горгоните — сини. Различни форми на енергия използват.

— Това чудо седи на едно място вече петнайсетина минути — Уолш се вторачи в момчето. — Други идеи да имаш? Майорът е отвън с разузнавателен отряд. Би се заинтересувал от мнението ти.

Итън имаше една идея, но как му хрумна тя, си оставаше загадка. Просто… я знаеше.

— Разузнавателна мисия — каза, загледан в сферата, — точно така. Затова е тук. Намерило е нещо и докладва обратно там, където е разположен командният им център.

— Какво е намерило? Нас ли? — капитанът не се поколеба, а кресна на друга двойка войници: — Изтеглете тези хора назад! Махнете ги от витрините!

— Чухте капитана! Хайде, всички назад! Размърдайте се!

— Не, не нас — отвърна Итън, усетил, че Дейв идва да застане до него.

— Какво?

— Не му пука за нас. Намерило е… — за малко да се изтърве: „Горгон“. Но знаеше, че това е истината. Мъглявите бяха пратили своя собствена разузнавателна единица, която да претърси руините на Денвър за врага, и в този мол бяха открили един в човешка маскировка, който се наричаше Джак.

— Какво са намерили? — попита отново капитан Уолш.

Внезапно изпод дъжда се появиха тъмни силуети и майор Флеминг нахлу през вратата с четирима други войници, всички надянали дъждобрани с качулки и мокри до кости.

— Разкарайте цивилните оттук! — почти се разкрещя Флеминг на капитана. Беше пребледнял и напрегнат. — Всички да се махат от стъклата незабавно!

— Назад! Всички назад! — развика се друг от войниците. Използваше прихванатата си напречно пушка за инструмент, с който да избута неколцина души от витрините, но натискът на тълпата бе прекалено голям.

Дейв прихвана Итън за лакътя.

— Хайде да се…

Момчето видя нещо да се задава през дъжда. Стомахът му се върза на възел, понеже, въпреки че нещото напредваше много бързо, му се стори, че разпознава какво е.

— Дойдоха — чу се да казва и майор Флеминг се обърна трескаво да погледне към паркинга, присвил очи срещу сиянието на сферата.

Тънко черно торпедо с дължина към двайсет фута заора в асфалта вляво от сферата. Във въздуха литнаха парчета бетон. Второ торпедо долетя и удари на около десет фута от първото, като си изкопа цял назъбен кратер. Трето и четвърто торпедо се стрелнаха и удариха в паркинга толкова близо до вратите на мола, че избитите от тях късове се посипаха по стъклата и принудиха тълпата да отстъпи с викове и писъци.

— Мамка му! — извика майорът. — Какво…

Така и не успя да довърши възклицанието си, защото в следващия миг изпод дъжда изникнаха четири тънкокраки, лъскави, черни паякоформи, всяка с размера на пикап. От наблюдателните кули напразно ги обстрелваха с картечниците. Паяците се втурнаха към входната врата и я изкъртиха още докато струпаните зяпачи се ориентират и се обърнат да побегнат. Дейв дръпна Итън със себе си, почти вдигайки момчето под мишница. Майорът и капитанът бяха извадили пистолетите си и войниците трескаво отстъпваха заднешком, без да спират да стрелят колкото им стигат сили. Куршумите не нанасяха никакви щети на мъглявите паяци. Ноктите на краката им оставяха драскотини по плочките, а множеството редове остри зъби в алените цепки на устите им търсеха месо — ако не горгонско, то човешко, защото сега всички бяха оставени на милостта на мъглявите.

Което, както Итън осъзна, докато Дейв го изтегляше, не беше никаква милост.

— Пусни ме! — каза и почти веднага успя да се измъкне от хватката на приятеля си, стъпи здраво и спря пред паяците, които щъкаха напред.

— Хайде! Не се дръж като глупак! — извика Дейв и продължи да се мъчи да го издърпа след себе си, но Итън отказа да помръдне.

Войниците още стреляха, хабейки пълнител след пълнител, и момчето забеляза, че преди куршумите да успеят да улучат, от съществата изскачат искрици в червено и или изгарят, или изпаряват оловните топчета. Мъглявите паяци бяха снабдени с персонални силови полета.

Две от тварите почти го бяха достигнали сред отстъпващата тълпа и войниците. Дейв се опита да го вдигне, но момчето се пребори да се освободи и сега на бияча също му се налагаше да отстъпи, тъй като си беше сигурна смърт да остане на това място. Итън си припомни, че подобни твари бяха изяли горгонски кораб, както и предположението си, че ноктите и зъбите са способни да прорежат цимент и метал. Чу Оливия да пищи името му и внезапно от едната му страна се озова майор Флеминг, който стреляше с 45-калибровия, а от другата му страна капитан Уолш също натискаше бясно спусъка, но червените искрици проблясваха и подскачаха и чудовищата нямаха удържане.

Итън се стегна и протегна дясната си ръка с длан, насочена към най-близкия паяк. Сам си беше оръжие, своя собствена разрушителна мощ и сега, изпитал нужда да унищожи тези твари, усети могъща сила да се размърдва и надига от тайното си място, въпрос само на секунди, преди самият той, както си каза, да избухне в пламнали кървави късове.

Въздухът помежду им се разтрепери, като че подложен на чудовищна горещина. Рояк от хиляди горящи стършели се изстреля от дланта му и удари паяка, в който се целеше; може би никой друг не беше в състояние да види това, но за Итън струята смъртоносна енергия бе очевидна.

Всички стършели бяха изпепелени от силовото поле на тварта, преди поне един от тях да успее да проникне, и Итън осъзна, че все още не е достатъчно силен да убие тези чудовища.

Вече се стоварваха върху му. Майорът изпразни пълнителя си, хвана момчето за яката на ризата и го задърпа встрани, а капитан Уолш продължи да стреля, прикривайки отстъплението им.

В тълпата зад тях Бърт Раткоф усети чудовищна болка да се надига около кръста му и да циркулира през ръцете и краката му. Изплака в агония, болката изби сълзи в очите му. Внезапно се видя как крачи по „Пето авеню“ от предишния си живот: щастлив, че е жив, със съпругата си до себе си, със сина им — жив, здрав и следващ за застраховател, и почти веднага човешкото същество, представлявало някога Бърт Раткоф, изчезна, а мястото му зае създадено от горгоните оръжие.

Тялото му избухна в сини пламъци. То се разрасна, а горящите в синьо дрехи се разхвърчаха наоколо и съседите му в тълпата пищяха и се опитваха да се отдалечат от слабата фигура, която нарастваше до размери от седем… осем… девет… десет фута височина.

Пламтящият безличен великан закрачи напред, докато Итън, майор Флеминг и капитан Уолш се оттегляха, застана недалеч от тях и започна да мята от огнените си ръце сини сфери, които се взривяваха върху силовото поле на мъглявите паяци, избивайки високо във въздуха сини и червени искри. Един от паяците падна победен, пламна в синьо и още докато цвърчеше, започна да се върти бясно около оста си — може би от агония и паника — а трите други го подминаха.

Итън се спря намясто и отърси вкопчената в рамото си ръка на майора. Опита отново, призовавайки мощ от кладенец, който знаеше, че е пълен, но който го ужасяваше със страховитите си дълбини. Да, но му беше подръка при нужда, а сега се нуждаеше от него. По лицето му веднага изби пот. Усети прилива на бурята в себе си. От пръстите или от дланта на ръката му — вероятно дори от цялото му тяло, не беше съвсем сигурен — блъвнаха хиляди мънички, огнени куршумоподобни торпеда и както му се стори, орляк ярки сребърни светкавици. Силовото поле около паяка, в който се целеше, блесна сигурно хиляда пъти в рамките на две секунди… и после поддаде. Както тварта крачеше по плочките през останките на „Бруукстоун“ и „Фуут Локър“, така внезапно избухна на черни късове, които се размазаха в стените, пръскайки абаносова течност.

Горящият син гигант бе израсъл до дванайсет фута височина — слаб като молив — и мяташе покрай Итън горящи сфери към останалите два паяка. Докато се стрелкаха покрай него с беззвучна скорост, момчето не долавяше да излъчват топлина, но усети как цялото настръхва. Една от сферите пропусна паешката си мишена и проби дупка с разтопени, втечнени краища в бетонената стена до железарията „Билд-а-биър“, а втора, трета и четвърта изцвърчаха в силовото поле на тварта, но петата го проби и подпали чудовището в сини пламъци. Първият ударен паяк се бе срутил в черна локва и издаваше слабо цък-цък като машинария, която полека спира.

Четвъртият паяк запълзя към Итън и в същото време през стените започнаха да се материализират мъгляви войници.

— Назад! Отстъпвайте! — крещеше на хората си майор Флеминг.

Нямаше нужда да повтаря заповедта. Капитан Уолш беше паднала на едно коляно и изпразваше поредния пълнител в мъглявите войници, но и те изпепеляваха куршумите й като паяците. Итън с усилие на волята изстреля поредния изблик концентрирана енергия, която отново може би идваше от центъра на тялото му, но беше насочена към мишената от ръката му. Сърцето му препускаше до спукване и изливаше цяло цунами от горещина, въздухът между него и паякоформата се разлюля и в силовото поле на тварта се забиха още няколко хиляди горящи куршума и сребърни копия от светлина. В същия момент една от сините сфери на гиганта проби защитата и дузина или повече от горящите торпеда на Итън улучиха целта и щом червената паст се отвори да погълне главата на момчето, чудовището избухна в сини пламъци и се взриви на парчета.

Осем безлики мъгляви войници изникнаха от стените. Като един стреляха с месестите си черни оръжия по синия гигант, който някога бе представлявал човешко същество. Четиринадесет сфери от нажежен бял пламък удариха дванайсетфутовия силует едновременно, а две пропуснаха мишената и изхвърчаха над главите на войниците, цивилните и Джак Горгона, за да пробият дупки през тавана на мола.

Итън нямаше време за размисъл, а само за действие. Орляк от малките огнени куршуми и сребърни стрели от енергия изпука, за да взриви един, втори, трети и четвърти от мъглявите войници — превърна ги в димящи останки, които миришеха на сок от скакалци. Две от горещите бели сфери изсъскаха над Итън, който се хвърли на пода и почти веднага се прицели с оръжието за масово разрушение, в което се беше преобразила ръката му, и превърна още трима от мъглявите във вихър от горящи останки. Осмият се обърна, изчезна през една стена и избяга.

Синият гигант се олюля. Пламъкът му гаснеше. Итън видя последните сини искри да проблясват и да потъмняват. Остана оголен висок, слаб силует, сътворен от сива пепел. Със звук като тиха въздишка пепелта се срути в купчинка и това беше краят на онзи… на онова… което представляваше плешивият дребосък.

От мястото си сред ужасената тълпа — сред онези, които се бяха присвили на пода в търсене на поне мъничко прикритие — Джеферсън Джерико вдигна очи към Воуп, останал прав по време на целия сблъсък. Само пасторът беше забелязал наболите малки черни шипчета и жълтото обезцветяване по ръцете на Воуп — горгонът сякаш искаше да се присъедини към битката, но го възпираше мисията му. После шипчетата изчезнаха и цветът на фалшивата плът се възстанови, а пришълецът сведе очи към Джеферсън Джерико с едва забележима презрителна гримаса, породена от глупавата липса на смелост от страна на землянина.

Вълна от изтощение заля Итън. Той падна на колене. Чуваше зад себе си възгласите на объркване и ужас сред тълпата. Нечия ръка го сграбчи за рамото и му помогна да се изправи, но коленете му поддаваха и за малко да падне отново.

Оливия беше дошла да му помогне. Зад нея стоеше Дейв, малко по-назад — Ники. Джей Ди куцукаше напред на патерицата си от винкел, а плътно по петите го следваше Хана Граймс. Вторият горящ мъгляв паяк стоеше неподвижен и тялото му се разпадаше. Молът смърдеше на изгоряла пластмаса и сок от скакалци. Майор Флеминг се приближаваше към Итън. Капитан Уолш и трима от войниците бяха спрели до купчината пепел, представлявала навремето човешко същество.

Оливия се вгледа в лицето на Итън и внезапно отстъпи с притеснено изражение, но за смелостта й говореше фактът, че продължи да стиска рамото му.

— Какво има? — попита я той, понеже долови, че в него се е променило още нещо.

Тя отвърна с колкото се може по-спокоен глас:

— Лявото ти око е сребърно.