Робърт Маккамън
Границата (3)

Три

Дейв и Джей Ди гледаха как момчето хапва малка купичка яхния с конско месо на маса в стаята, която служеше за столова. Храненията като цяло бяха планирани така, че да не претоварват тримата готвачи, които правеха всичко по силите си с наличните продукти. Налагаше се храната да се готви отвън, на открит огън, след това да се внася вътре. Зад двойните ключалки на вратите на склада консервираните храни намаляваха, а бутилираната вода практически се беше изчерпила. Следобедната светлина се процеждаше през два укрепени с тиксо прозореца. По масите бяха разпръснати няколко маслени лампи и фенери на свещи. Помещението имаше унил вид, но на едната стена някой беше написал с яркочервена боя Ще оцелеем! и боята беше намацана с такава яростна — или трескава — решителност, че чак се беше разтекла на червени струйки до настлания с линолеум под.

Момчето лапаше, все едно не е виждало храна. Бяха му дали хартиена чашка с три глътки вода и му бяха казали, че това е цялата му дажба, така че си я разпределяше внимателно. Конската яхния обаче бързо свърши.

— Поеми си дълбоко въздух — посъветва го Джон Дъглас.

Итън спря облизването на купичката, за да стори заръчаното от доктора.

— Болят ли те дробовете?

— Малко са схванати. И ме наболява ето тук — отвърна момчето и докосна средата на гърдите си. След което отново се зае да обира всяко парченце месо, което пръстите и езикът му можеха да открият.

— И вратът те наболява, предполагам.

— Мъничко.

— Изненадан съм, че не те боли повече — докторът потри брадичка.

За разлика от повечето мъже, той се опитваше да се бръсне колкото се може по-често и използваше дезодорант. И като младеж бе подхождал придирчиво към вида и навиците си, и после — като възрастен в предходния свят. Сега му беше по-трудно, а и нямаше обяснение защо му е да се придържа към колкото се може повече от старите си навици, но той беше човек на реда и порядките и това запазваше връзката му с онази личност, която бе представлявал навремето. Най-вероятно освен това опазваше здравия му разум и желанието за живот.

— След подобни травми — предположи — бих се усъмнил, че ще си способен да ходиш, а не да тичаш. Но пък ти наистина си съвсем млад. На петнайсет, бих предположил. И все пак… — докторът замлъкна, неспособен да стигне до никакво заключение по случая, не и без сериозни лабораторни изследвания, и този факт го притесняваше особено много. Макар да беше убеден, че момчето е човек. Почти сигурен. Физиологичният разтвор определено не му подпали кръвта и не го принуди да се обърне на бодливо чудовище или на виещ паякоподобен кошмар, както се беше случвало при предишните тестове на затваряни в стаята тъй наречени „човеци“.

— И все пак — изръмжа Дейв, който всъщност не възнамеряваше да се тросва — историята ти е… да речем… преебана.

В предишния си живот беше работил като зидар, също и като бияч в бар с кънтри музика тук, във Форт Колинс, и въобще си беше корав отвсякъде пич, който нямаше против да се включи във всяко меле, където имаше нужда от физическа сила и юмруци. Но Дейв Маккейн не си хабеше думите. Имаше мръсотия под ноктите, косата му беше мръсна, в бръчките по лицето му се беше събрала чернилка и приемаше задълженията си в крепостта — това последно убежище — много, много сериозно.

— Ако си нямаш спомени, откъде знаеш за горгоните и мъглявите? Защо и това не ти се е изтрило от ума?

Итън отпи от чашката с водата. Посрещна погледа на Дейв.

— Предполагам, че нямам спомени за повечето неща, но това… знам, че те се бият.

— Значи знаеш и как е започнало всичко? Помниш го? Онзи ден?

Итън се съсредоточи. Не напипа никакви спомени. Отпи отново от водата и с език подръпна заседнала между зъбите му нишка конско месо.

— Не, не си го спомням.

— Трети април преди две години? — уточни Дейв.

Скръсти ръце върху масата, завладян от спомена как заедно с жена си и двамата си синове се моли на кухненска маса, съвсем подобна на тази тук, в малката къщичка на няколко мили от комплекса и на цял свят разстояние. Няколко месеца след като се настаниха тук Дейв излезе рано една заран, яхна сивия си кон Пилигрим — предизвикваше съдбата и сигурно си просеше самоубийството. Пришълците не се сражаваха особено дълго на едно и също място, но нямаше как да се определи кога ще се върнат. Бойните полета се местеха и конфликтът така и си оставаше неразрешен. Поне доколкото Дейв знаеше, навсякъде по света беше същото.

С Пилигрим препусна до парцела, който заедно с Черил притежаваха, и постоя до кратера, където лежаха овъглените останки на къщата. Долу на дъното видя парчета от същата онази кухненска маса и след това се беше извърнал встрани да повърне, а после се качи отново на коня, понеже сега дом му беше „Пантър Ридж“, а Черил и момчетата бяха мъртви. И… един горгонски кораб се задаваше нататък, цепеше жълтеникавия въздух, което означаваше, че мъглявите също се навъртат някъде наоколо.

— Трети април — повтори и Джей Ди и се удави в спомени и чувства.

Мислеше си, че е надмогнал тази болка, но явно не беше — все едно му смазаха сърцето с чук. Болка имаше предостатъчно, за всички. Жената, с която бе прекарал трийсет и две години, умря тук, в апартамента им, през март. Беше я гледал как постепенно изтърва юздите на ума си, плаче за мама и татко и трепери като малко дете, когато извънземните се сражаваха в района и техните взривове разтрисаха земята. Дебора беше спряла да яде и просто се стопи — жертва на угасналата надежда. Джей Ди се опита да я храни насила, стори всичко по силите си, но ден след ден тя прекарваше в леглото, втренчена в петносания таван, и онази част от нея, която познаваше радостта и свободата, вече си беше отишла. И една вечер, докато седеше до нея в заревото на маслената лампа и държеше ръката й в сгъстяващия се здрач, Дебора го беше погледнала с уморените си, просълзени очи и му зададе едничък въпрос с гласа на дете, което умолява баща си: „В безопасност ли сме?“.

Джей Ди си нямаше идея какво да отговори, така че замълча. Истината беше, че преди да успее да се обади, чу сиваците да прииждат като вълна, при приближаването си виеха като адски псета и в стремглавия си напор с тътен се удряха в стените на „Пантър Ридж“. Отекнаха първите изстрели на пушки и картечниците затракаха и когато Джей Ди отново погледна към Дебора, тя си беше отишла от този свят, понеже не можеше да понася повече онова, в което се беше превърнал.

В онзи момент Джон Дъглас се бе изправил пред съдбовен избор. Той включваше или пушката, или пистолета, които притежаваше. Състоеше се от онова, което възнамеряваше да направи през следващите няколко минути, докато се взираше в мъртвата жена, която бе любовта на живота му и която бе отгледала в семейството две дъщери и син. Трябваше да избере дали ще му стигнат сили да излезе навън и да се присъедини към сражението, или духът и сърцето му копнеят достатъчно да последва Дебора към онази Благословена земя, каквато и да е, отвъд границата на живота, понеже тази тук се беше превърнала в чумав и разложен кошмар.

Минутите отминаваха полека, придружени от бодливите си секунди. Но накрая докторът остави Дебора да спи самичка, взе си пушката и пистолета и отиде да отбранява крепостта си.

— Онзи ден — каза Джей Ди тихо. — Трети април. Беше около десет сутринта. О, спомням си дори точния час. Беше десет и осемнадесет минути. Намирах се в кабинета си, занимавах се с документацията. Една от сестрите ми дотича и ме повика при телевизора в чакалнята. Предаваха го всички — CNN, „Фокс“, MSNBC и местните канали до един. Огромни експлозии в небесата из целия свят. Нещо като пламтящи метеори, които се взривяваха и от тях излизаха… онези горгонски кораби. Тогава още не ги наричаха „горгони“, разбира се. Това стана после. Но те се спускаха от епицентровете на взривовете… просто се рееха и след това бойните самолети се вдигнаха и те ги направиха на парчета, и това продължи… ами не помня колко време.

— Два дни — намеси се Дейв. Той щракна бикчето си и запали цигара, без да иска разрешение, понеже вече на никого не му пукаше дали пушиш, или не. — Всичко свърши за два дни. Знам, че не си спомняш единадесети септември — обърна се той към Итън, — но това беше… ами като единайсети септември, умножен хилядократно. Горгоните довършиха военновъздушните ни сили и армията, а също и флота… — той издуха дим през ноздрите си, същински огнедишащ дракон, макар че очите му бяха празни и почти безжизнени. — По целия свят беше същото. Нищо не можеше да навреди на техните кораби. Или поне нищо, с което разполагахме ние. Нищо, сътворено на Земята. Горгоните удариха по някои градове, но не по всички. Гръмнаха Ню Йорк, също и Атланта, Далас и Лос Анджелис… Москва… Токио… Берлин… Пекин. Демонстрираха превъзходството си или поне така разправяха големите клечки от Пентагона. Същите големи клечки, дето внезапно престанаха да са им чак толкова дълги ръцете. Пред лицето на врага никоя риба не изглеждаше кой знае колко голяма… — той отново се вгледа в момчето през облака дим. — Не си спомняш нищичко от това, така ли?

— Не — отвърна Итън. Ако бе имал подобни спомени, сега вече ги нямаше. Каза си, че навярно така е дори по-добре.

— Според учените — додаде Джей Ди — горгоните разполагали с усъвършенствано прикриващо устройство, което ги е довело достатъчно близо до атмосферата, за да навлязат в нея, без да ги засечем. Тогава вече бяха започнали да ги наричат „горгони“ и името прихвана.

— И защо са кръстени така?

— Измислиха го от „Фокс Нюз“ — отвърна Дейв. — Според слуховете били толкова ужасяващи, че ако ги погледнеш, ставаш на камък. Тъй, де… смяташе се, че горгоните са дотам различни от нас… че се побъркваш, ако ги видиш на живо. Така или иначе, щом името се появи, започнаха да го използват във всички новинарски емисии.

Джей Ди си спомни емисиите за паниката в цял свят. Хората бягаха, но накъде биха могли да поемат? Президентът на Съединените щати призова към спокойствие, а след това се свря на „безопасно място“ заедно с всички други официални лица на изборни длъжности от Вашингтон. Навсякъде другаде по света тъй наречените лидери напускаха постовете и ролите си. Нямаше вече кой да поддържа реда в държавата, а полицейските сили не устояха на напора. Телевизионните мрежи и радиостанциите се държаха, докато им стигнаха силите. Четиридесет и осем часа след записа на първия горгонски кораб, излизащ от огнената си утроба, бяха заснети аматьорски филмчета на явления, наподобяващи вихрещи се черни портали, които се отваряха във въздуха и от тях изскачаха огромни, елегантни прилепоподобни форми — онова, което впоследствие стана известно като „корабите на мъглявите“.

— Те са загадки — обясни Джей Ди почти под нос. — Пълна мъгла… — примигна и рязко се върна в настоящето. Обясни на Итън: — Мъглявите дойдоха през подобие на зейващи в небето черни дупки. След това… двете армии се захванаха да воюват. Хората бяха дребни риби. Бяхме като насекоми, които да настъпват за развлечение… Бяхме като играчки… Но пришълците са съсредоточени във войната помежду си. Скоро след пристигането на мъглявите електрическите мрежи по света започнаха да гаснат. Електростанциите излизаха от строя. Предполагам, че комуникационните сателити са били разрушени. Трябва да са го сторили мъглявите — сигурно за да замлъкне бърборенето ни. Или е било поредната демонстрация на сила.

Итън допи мизерната си чашка с вода и тя не утоли жаждата му, но беше доволен, че е получил поне толкова. Опитваше се да възприеме всичко накуп, а то не беше никак малко. Дейв тихомълком допуши цигарата си и после се обади:

— Говорих с човек, който слушал последните радиопредавания… — взря се в горящото връхче на фаса си и го духна, за да излязат искри от него. — Говорели учени и някакви военни. Разказвали версиите си за случващото се. Че тези две цивилизации, каквито и да са, воюват по този начин… от веки веков. И може би се бият за Земята, а може би не, понеже…

— … тук е границата — каза Итън, който се чу да изрича тези думи сякаш от разстояние.

Дейв и Джей Ди не казаха нищо, но и двамата се втренчиха в него с възобновен интерес.

— Границата — повтори Итън. — Помежду им. Техните светове или техните вселени, или измерения, или откъдето ще да идват. Земята е на границата и това е причината за битките тук… — почти стреснат, той осъзна, че не се съмнява ни най-малко във версията си. Казваше истината. — Те ще продължат да се сражават, докато едната раса надвие над другата. Което може и никога да не стане, понеже… — момчето усети как в гърдите му се надига внезапна паника, имаше чувството, че се зарейва извън тялото си и навлиза в непознати води. Отне му известно време да вкара въздух в натъртените си дробове и да се успокои. — Те са вкопчени… — помъчи се да подбере правилната дума. — Във военна надпревара.

Мълчанието се проточи, а двамата мъже се взираха в хлапето, нарекло се на името на гимназия.

Джей Ди заговори първи с пресеклив и пълен с опасения глас.

— Я сега… ни кажи… каква причина имаш да вярваш във всичко това, след като не можеш да си спомниш нищо друго? Да си го чул от някого? От родителите си например?

— Не. — Итън седеше разгорещен и запотен и се чувстваше неудобно в собственото си тяло. Костите го наболяваха като болни зъби. — Не знам кой ми го е казал. Просто… — той срещна озадачения поглед на доктора, чиито сини очи блестяха с почти трескава настоятелност. — Просто знам, че това е истината. Ние сме на границата помежду им и на тях не им трябва Земята сама по себе си. Става дума просто за линия в космоса.

Дейв и Джей Ди се спогледаха и Итън прочете неизказания им въпрос: „Вярваш ли на ушите си?“.

— Наистина съм уморен — призна момчето. — Дали може да полегна някъде?

Потрябваха няколко секунди, докато магията на казаното от него се развали. Дейв си прочисти гърлото и отвърна:

— Ами да. Има предостатъчно празни апартаменти… — не спомена, че повечето са били обитавани от хора, с времето изчерпили надеждата си и самоубили се накрая. В гробището зад третата сграда бяха посадени дузини боядисани в бяло дървени кръстове. Цели семейства бяха решили да се отърват от живота си и кой би могъл да ги обвинява? Сред оцелелите в „Пантър Ридж“ имаше двама свещеници — мъж презвитерианец и жена методистка — и те и досега изнасяха проповеди и правеха всичко по силите си, но понякога гласът на Христос не можеше да надвика далечните експлозии и писъците на нощните нападатели.

За които, прецени Дейв, Итън нямаше нужда да научава точно сега. Те не идваха всяка нощ, но ако дойдеха тази… момчето набързо щеше да ги опознае.

— Хайде, ела — Дейв стисна угарката от цигарата между зъбите си и се изправи. — Нека те настаним. Ще ти намеря и кофа с пясък да поизтъркаш поне част от калта…

Водата представляваше твърде голяма ценност, за да се хаби за миене. Той все още нямаше намерение да разказва на Итън подробности за тварите, които бяха убили — изтребили може би пасваше повече на случая — в Стаята за проверки, и за онова, което изгориха там наскоро, на пръв поглед с човешки вид, но в действителност същински демон.

Дейв никога не се разделяше с узито си в кобура. Вдигна го от масата и го надяна и заедно с Джей Ди и момчето излязоха от столовата да намерят апартамент без петна от човешка кръв навсякъде по стените, по пода или по мебелите.