Робърт Маккамън
Границата (23)

Двадесет и три

— Наистина ли е необходимо? — попита Джеферсън Джерико, когато Дейв Маккейн пристегна черните пластмасови белезници на китките му, на практика връзвайки ръцете му една към друга. Дейв не отговори. Той бутна Джеферсън по стъпалата на автобуса и си пожела копелето да падне и да си строши човката.

Зад волана седеше Хана Граймс. Беше преценила, че отвеждането на този автобус до крайната им цел в Юта може и да се окаже последното нещо в живота й, но в календарчето й липсваха други видимо важни мероприятия и Дейв я беше убедил, че пътуването им наистина ще се окаже значимо. Така че тя се беше включила в експедицията, за добро или за лошо — прецени, че Дейв тъй или иначе ще вземе да изкара автобуса от пътя още при първия по-остър завой.

Бледата светлина на дъждовното утро бе започнала да се прокрадва на хоризонта. Джей Ди и Оливия вече се бяха качили, а сега чакаха Итън и Ники. Майор Флеминг им беше върнал оръжията, беше ги снабдил с консерви и туби с вода и ги беше осведомил, че желае да им даде повече или поне да прати да ги съпровождат няколко войници с единия бронетранспортьор, но не можеше да изостави хората тук. Реши да напълни резервоара на автобуса от собствения си намаляващ запас. Твърдеше, че не може да стори нищо повече, освен да им даде по-дълъг маркуч, с който да могат да си източват гориво по пътя, но беше свалил един фар от собствените си камиони и беше завършил ремонтите и подобренията по автобуса.

Работният отряд се беше трудил цяла нощ под светлината на захранваните от генератора прожектори. Бяха заменили пукнатото предно стъкло с парче метал, в което имаше монтирано правоъгълно стъкло, за да вижда шофьорът пътя. Върху избития от сивачето прозорец беше залепено с изолирбанд парче пластмаса. По другите стъкла след голямата стрелба имаше дупки от куршуми, но и за тях нямаше възможност да се направи кой знае какво. Основната задача беше конструирането и заваряването върху предницата на автобуса на подобна на скотобойник^[1] клетка, обкована с железни шипове. Такова количество метал щеше да направи автобуса по-тежък и да увеличи потреблението на гориво, но майорът каза на Дейв, че ако се натъкнат на други сиваци, скотобойникът ще им помогне да се измъкнат, без армията да им се притича на помощ… което определено нямаше как да се случи някъде сред Скалистите планини и по Междущатска 70. Каза също, че при наличие на време и резервни муниции биха могли да монтират отгоре картечница, но отново ставаше дума за голяма допълнителна тежест, а и в стражевите кули се нуждаеха от всички муниции и наличните M240.

Бяха прикрепили също и чистачка, която да поддържа стъклената вложка чиста, а последното, което бяха успели да сторят майорът и хората му, беше почистване на вътрешността на автобуса от всички петна кръв и парчета плът — както човешки, така и сивашки. Флеминг се извини, че не разполагат с освежител за въздух, но предположи, че ще успеят да намерят някой боров ароматизатор, когато спрат за гориво.

Майорът не сподели с никого в групата нещо друго. Забелязаха го едва по пътя от мола към автобуса: с черен и червен спрей войниците бяха написали имената си по страните на автобуса. Може и не всички да разбираха изцяло важността на това пътуване, но и Флеминг, и капитан Уолш бяха наясно и техните подписи стояха първи. От майора бяха също и пластмасовите белезници, ножица и предложението известно време да държат Джеферсън Джерико вързан, просто за всеки случай.

— Сядай тук — нареди Дейв и бутна проповедника на седалка от лявата страна на автобуса, на няколко реда зад Хана. Оливия и Джей Ди бяха седнали отдясно, а Дейв се настани зад Джеферсън Джерико, така че да може да го фрасне по тила, ако се наложи или му се прииска. Узито приятно тежеше в кобура на рамото му, а в този на колана имаше пистолет „.357 Магнум“ — същия, помогнал двамата с Оливия да се спасят от Краля на сиваците в гимназиалната библиотека. Каза си, че с тези оръжия може и да не спре горгон или мъгляв, но ще свършат работа срещу всичко друго и… ако наистина искаше да бъде откровен със себе си… щяха да спасят и собственика си от залавяне от извънземни, ако те нахлуеха прекалено многобройни, за да сдържи напора им Итън — и щяха да спасят и хлапето, Оливия и всички останали в групата, ако се стигнеше дотам.

Дейв се пресегна напред и фрасна Джеферсън по тила.

— Млъквай!

— О, Исусе! Дума не съм продумал.

— Не, но си мислеше да заговориш. Така че си затваряй плювалника.

Бяха върнали и 45-калибровия автоматик на Оливия заедно с резерв от две опаковки муниции — дар от Джоуъл Шустър, който имаше същия модел и марка оръжие. Джон Дъглас получи армейски модел „Берета M9“, която не беше негова, тъй като си беше изгубил оръжията в „Пантър Ридж“, но капитан Уолш го беше снабдила с нов пистолет и четири допълнителни пълнителя. От войниците бяха „конфискувани“ и доставени на борда чифт пушки и кутии с патрони за тях, а също и две мощни фенерчета. Хана Граймс разполагаше с любимия си пистолет и няколко цилиндрични пълнителя. Дейв си каза, че кула с картечница би била приятно допълнение, но се налагаше да се справят с каквото има подръка. В задната част на автобуса се намираха пластмасови туби, ръчна помпа и дванадесетфутов маркуч за източване на гориво заедно с щангата, с която да си отварят капачките на подземните цистерни с гориво.

След няколко минути Итън се зададе откъм мола и прекоси паркинга, следван от Ники и майор Флеминг. Майорът носеше малка, зелена мешка с връзки.

— Добре — каза той, след като Итън и Ники се настаниха зад Оливия и Джей Ди. — Късмет, приятели! — той се съсредоточи върху момчето, което все още му изкарваше ангелите, но не си позволи страхът да проличи под каменното му изражение. — Надявам се, че ще намериш онова, което ти трябва! — той подаде мешката на Дейв. — Вътре има четири осколочни гранати модел M67. Просто дърпаш халката и хвърляш, като във филмите. Може да ги метнеш на около четиридесет метра, но си търси укритие, понеже осколките се разпръсват на над двеста метра. Гледай да не се взривиш, пази ги за враговете.

— Благодаря! — кимна Дейв.

— Оценяваме всичко, което направихте за нас — обади се Оливия. — Особено ремонта на автобуса и горивото!

— Сторихме каквото можахме. Итън, грижи се за тези хора, ако можеш!

— Непременно, сър — отвърна момчето. Усещаше присъствие на мъгляви — беше започнал да го долавя още преди утрото да напъпи и да им сервират закуската от хляб и консерва от свинско с боб, но знаеше какво представлява и нямаше смисъл да го споменава, преди да потеглят по пътя на запад. Не им предстоеше нападение, източникът на сигнал беше от друг тип.

— Добре — повтори майор Флеминг. — Пожелайте късмет и на нас. Ще се държим тук, докато не получим други заповеди! — Той им отдаде чест. — Сбогом, приятели! — и с тези думи слезе от автобуса.

Хана затвори вратата и запали двигателя. Той пуфтеше и ръмжеше точно като старицата, когато я събудиха в четири сутринта, но също като нея беше готов за път.

Веригите на обкованата с метални шипове порта на входа на крепостта изскърцаха при вдигането й нагоре и жълтият училищен автобус с имената на четиридесет и двамата войници, капитана и майора на хълбоците си премина под нея и потегли по пътя, обкръжен от бодлива тел. Лешояди кълвяха полуизядените трупове на сиваците, заседнали между намотките. Слънцето лееше пурпурни лъчи през дупките в злотворните на вид черни облаци. Строшените небостъргачи на Денвър се намираха на юг, както и рампата към Междущатска магистрала 70.

Вратата на крепостта се спусна. Хана се обади:

— Вече сме самички на пътя, дечица!

Итън все още усещаше присъствието на мъглявите. Беше като пощипване по кожата му, като сянка в ума му и той го знаеше, защото го знаеше извънземното в него.

— Следят ни — каза той. — Става дума за проследяващо устройство на мъглявите. Намира се на голяма височина.

— Христе! — Джеферсън се завъртя на седалката да погледне хлапето поне с ъгълчето на окото си. — Преследват ли ни?

— Засега само ни следят. Но изпращат сигнали, така че… ще се появят рано или късно.

— И мъглявите ли те искат?

— Да — отвърна Итън. — Онзи, който се измъкна, вероятно се е свързал с централното си командване. Искат ме също както и горгоните… — той озари събеседника си с подобие на усмивка. — Не знаят какво представлявам и се опитват да ме изчислят. Но… Хубаво е да знаем, че и те се боят от мен.

— Не са глупави — каза Джеферсън. — Но ти самият знаеш ли какво представляваш?

— Не съвсем. Смятам, че аз… онова в мен… също трябва да е войник. — Итън почука символите над сърцето си. — Смятам, че си отглеждам своя собствена униформа и това е отличителният ми знак. Аз… то… става по-силно всеки ден. Може би всеки час. Което означава… че когато пришълците се спуснат да ме преследват, ще пратят всичко по силите си.

— Да, и толкова по-зле за нас…

Джеферсън започваше да си мисли, че щеше да сполучи повече, ако беше останал в мола, сврян в някой ъгъл с две-три пушкала в ръка, но Итън добави:

— Преди приключението ни да свърши, ще имам нужда от теб. Не знам как точно, но ще ти се отдаде възможност да ми помогнеш. Да ни помогнеш. Вярваш ли ми?

— Не знам в какво да вярвам. Но защо взе и момичето? — Джеферсън обърна поглед към Ники. — Ти пък какво искаш?

— Искам да бъда с Итън. Вярвам му. Това е.

— Аха, ясно. А окото къде си го загуби?

— Я си затваряй плювалника вече, Джерико — Дейв се наведе напред, — иначе ще го затворя вместо теб. Колко още зъба ти се ще да изгубиш?

— Загубих го по време на войната — обади се Ники с царствено достойнство. — Имам късмет, че съм жива.

— Късмет — повтори Джеферсън и се изсмя горчиво. — Да, всички сме големите късметлии, нали така?

— Живи сме и имаме възможност да извършим нещо важно — отвърна Джей Ди. — Аз също вярвам на Итън. А сега може би наистина ще е по-добре да замълчиш за известно време.

— Хубаво ще е, та да мога да се съсредоточа в тази проклета наблюдателна цепка — озъби им се Хана. — Пред нас има камара натрошени и изоставени коли. Ще трябва да карам бавно и да се промъквам полека, така че всички се хванете здраво.

Пътуването беше същинско мъчение. Колите бяха към петдесетина, микробуси и камиони бяха задръстили този участък от „Федерал булевард“. Няколко се бяха запалили и изгорели до неузнаваеми буци метал. Трийсет фута широк кратер близо до кръстовището на „Федерал“ и „Уест 80 авеню“ разказваше история за удари, нанесени или от горгоните, или от оръжия на мъглявите, които бяха подсилили паниката и бяха накарали хората да изоставят колите си. Имаше изгорели сгради и от двете страни на булеварда и някои се бяха срутили на купчини стопени черни отпадъци. На няколко пъти се наложи Хана да се промъква през тесни процепи между колите, остъргвайки заедно с боята от автобуса и някои от имената на войниците.

— Хайде, бебчо, давай, бебчо! — подканваше тя Номер 712, тъй като нямаше избор, освен да прекара автобуса над опасни ивици от натрошени стъкла и парчета метал. Не само на нея, но и на всички останали им хрумна, че това пътуване може да се окаже извънредно кратко, ако спукат няколко гуми.

— Дръжте се, предстои особено гаден участък! — предупреди Хана.

Номер 712 полека се промъкна между изгорял градски автобус и преобърнат камион за месо „Хорнел“. Закачи се за нещо и се наложи шофьорката да върне назад и да опита отново да премине. Звукът от съдиран метал накара Джеферсън Джерико да наведе глава и да стисне здраво очи в напразен опит да избяга от звука. Ники стисна дланта на Итън в хватка, която според него можеше да счупи ръката на защитника на „Ягуарите“, и…

— Гимназия „Д’Ивлин“^[2] — заяви той внезапно, получил прозрение. — Точно тук, в Денвър. Там съм ходил на училище!

— Какво? — изуми се Оливия.

— Спомних си — каза Итън. — Класа по естествени науки в гимназията „Д’Ивлин“. Където се канех да демонстрирам макета си на „Видимият човек“… — Какви ги приказваше пък сега? Нямаше представа. — Учителят се казваше… — беше му на върха на езика, но още не искаше да изплува. — А майка ми се наричаше… — Не, и нейното име също липсваше. Но все пак имаше… нещо. — От Лейкууд съм. Живях в… номерът на къщата имаше две осмици. Тя ми… — Момчето се напъваше здраво да се сети, а стърженето на метал продължаваше сякаш до безкрай и автобусът се тресеше, докато Хана им проправяше път. — На същата улица имаше парк. Голям, с езеро в него. Смятам, че се наричаше… „Белмар парк“! — Кимна, когато името се върна в съзнанието му. — Езерото беше Кунц. Това го помня. Там ходех за риба… — вгледа се в лицето на Ники и усети завръщането на мъничко количество радост. — Спомням си едно-друго! — каза, почти разплакан. — Знам откъде съм!

Ужасното стържене на метал в метал секна. Хана изпусна тежка въздишка:

— Преминахме. Дявол го взел, тоя път е гадория! Дейв, виждам знаци за Междущатска 70 Запад, но всичко е блокирано до уши.

— Предположих, че ще е така. Просто направи всичко по силите си!

Докато Итън се мъчеше да си спомни още подробности от живота, който бе водил, също така осъзнаваше, че извънземната част от него е нащрек и търси присъствието на врагове. Като изключително усъвършенстван радар, бдящ на много мили във всички страни за приближаващи се искрици на умствения екран. Можеше да си представи устройството на мъглявите: сияйна триъгълна форма, наполовина колкото автобуса, която бавно се върти около оста си недалеч от края на атмосферата, а пурпурното му енергийно поле е насочено към него и в мрежата му се въртят многобройни изчисления. Те вече би трябвало да са пратили отряд по петите му. Щяха да нанесат удар в удобно за тях време и на място, където усещат, че имат най-голямо предимство, но за момента не усещаше наблизо никого от пришълците. Нито пък се забелязваха горгони, но и те не биха се отказали да го заловят. От полза беше, че се страхуват от него, и нямаше да се натресат в обсега на оръжието му, без да пресметнат вероятността за успех. При все това и те идваха — беше само въпрос на време. И ако се досетеха какво представлява и какво се опитва да постигне… определено нямаше да се оттеглят тихичко, а щяха да се опитат да го ликвидират с всички сили, с които разполагаха.

— Рампата е блокирана — обяви Хана след още известно пропъхване и излизане от тесни места. — Може би ще успеем да се качим от следващата.

— Не можеш да левитираш автобуса догоре, нали? — обърна се Дейв към Итън, само отчасти на шега.

Момчето обмисли въпроса. Можеше ли? Отговорът пристигна бързо.

— Не, за съжаление. Това не мога да направя. Не съм в състояние да ни придвижвам с мисли. За това пътуване отговаря Хана.

— Благодаря, Спейскид^[3]! — изсумтя тя.

— Добре, нека ти задам един-два въпроса — обади се Джеферсън. — Ако нямаш против?

Последното се отнасяше за Дейв, който сви рамене по начин, подсказващ на пастора да продължава, но да внимава как си отваря устата.

— Отиваме при онази планина, която имаш чувството, че трябва да посетим, но нямаш представа защо. Започнал си като човешко момче, но сега и ти, и всички останали знаем, че има… нещо в теб, което не е нито горгон, нито мъгляв, и те се боят от теб, понеже ти… това нещо в теб… е в състояние да ги смаже, а те не проумяват какво е. Прав ли съм дотук?

— Да.

— Добре. Казваш, че това в теб е войник. Това откъде го знаеш?

— Просто такова усещане имам. То ми е позволило да го узная, ако това е правилният начин да го кажа. Само че… може би… не е точно войник в основния смисъл, който влагаме в думата.

— Аз го обяснявам като корав тип, който е трениран да се сражава и да спечели война. Какъв друг вид войници има?

— Има и друг вид — отвърна Джей Ди, който обмисляше въпроса още откакто Итън използва думата. — Този е миротворец. Като войниците, дето носят сини шлемове за Обединените нации. Те също трябва да са корави, но не се бият, за да спечелят война — ако трябва да се сражават, тяхната цел е да сложат край на конфликта — той кимна към Итън. — Ако Итън… ако съществото, което поддържа Итън в движение, когато по всички правила би трябвало отдавна да е мъртъв, се опитва да спре тази война, то бих казал, че е… така, де… един вид вселенски миротворец. Галактически войник на Обединените нации. Предполагам, че това се опитвам да кажа — Джей Ди сви рамене. — Може би тази война разваля равновесието във вселената в космически мащаб. Може горгоните и мъглявите да се сражават вече стотици или хиляди години и космическите Обединени нации да са решили, че толкова им стига. Но… защо миротворецът би избрал младо хлапе вместо възрастен? Аз нямам представа, а и кой може да обясни? Може да е пасвал добре. Може би в личността на Итън вече да е имало черти, които войникът да използва. Хей, аз съм просто землянин… Не знам отговорите на загадките и не казвам, че всичко това е факт, но… ето го, това е моето мнение — и нищо повече.

— Боже, това е лудост — промърмори Джеферсън.

Но всъщност, благодарение на всичко случило му се досега, тази версия не му звучеше прекалено абсурдно налудничаво. Момчето със сребърното око се взираше в него, все едно отново му четеше мислите и ровеше в спомените за всички гнили цветя вътре.

— И как така е влязло в теб това нещо? — попита той. — Как е стигнало дотук? С летяща чиния ли? И ако наистина иска да спре тази война, защо не е дошло с цяла армия? И от къде на къде не ти казва какво иска да открие, ако знае толкова много? Дали това нещо изобщо знае какво се очаква да намерим? Защо просто не ти изложи фактите?

— Може би не знае абсолютно всичко — предположи Оливия. Тя също умуваше по въпроса защо извънземният разум сякаш захранва Итън на малки залци. — Може би има представа, но не е напълно сигурно. Може би то… не иска прекомерно да претоварва Итън, понеже той все още има ума на момче. Ограничен ум както всяко друго човешко съзнание. Ето защо процесът е постепенен и нещото не иска да го обгърне целия наведнъж.

— Не иска да му дойде в повече — обади се Дейв. — Това го схващам.

Итън не каза нищо. В определен смисъл му беше интересно да го обсъждат по този начин, но беше и притеснително. Имаше толкова много въпроси — той се съмняваше, че някога ще получи отговори на всичките, понеже Оливия беше права. Ограниченият човешки мозък не можеше да проумее тази извънземна сила: как е пристигнала тук и е избрала него, и защо набира все повече мощ, както не можеше да проумее и онази енергия, избликнала от него, за да сътвори земетресението или за да издуха на парчета мъглявите и горгоните. Просто си беше тук, когато той — или извънземното в него — поиска да я използва. При последната среща с паякоформите и мъглявите войници забеляза, че усеща известна болка и скованост в ставите, все едно се превръщаше в старец, така че явно човешката плът плащаше висока цена. Запита се дали може да използва и лявата си ръка — един вид двуцевно оръжие. Така или иначе, струваше му се, че макар извънземната сила в него да е извънредно силна, в човешкото тяло има вродена слабост, която го изтощава. Но пък, ако е бил мъртъв и извънземното го крепи жив… поело е контрол върху една версия на „Видимият човек“ и захранва сърцето, дробовете, храносмилането и всички останали системи, поддържа кръвното налягане, то предположи, че войникът е изпълнил мисията си — доколкото е възможно — с която се е заел, и никой доктор на Земята не може да промени това.

Накрая Итън заяви:

— Не смятам, че му трябва армия, но съм убеден, че сме му нужни ние.

— Ние ли? Как така? — попита Джеферсън.

— Трябваме му, за да… — Момчето помълча, размишлявайки как да изрази това, което трябваше да каже. — Трябва да ни пука. Като хора, имам предвид. Мисля… че то е искало да узнае първо дали някой от нас изобщо иска да окаже съпротива. Дейв, според мен точно заради това не ми каза къде се намира Уайт Меншън. Трябваше му… иска… да знае дали някой от нас го е грижа достатъчно да се изправи и да се бие, вместо да копнее за смъртта, сврян в тясна дупка. Така че ако вие с Оливия не бяхте тръгнали онзи ден да търсите карта… ако бяхте казали, че съм луд и земетресенията и намирането на водата са просто случайност, ако не бях успял да ви убедя да повярвате… тогава сигурно то щеше да сметне, че не си струваме помощта. Може би щеше просто да си иде, аз да умра и мъглявите и горгоните да продължат да се бият, докато не бъде смазан целият свят, защото на никого вече не му пука… — той погледна Дейв, после Оливия, после Джей Ди, Ники и накрая отново Дейв. Заключи: — Така мисля аз.

— Този разговор е непосилен за бялата ми глава, народе — обади се Хана. — Аз дойдох просто заради приключението. И държа да ви кажа, че в момента гледам още една рампа нагоре, която е като задръстен паркинг, и по нея няма начин да се качим — тя отклони автобуса в друга посока. — Е, наоколо няма ченгета, така че нека пробваме рампата за слизане.

Ето така Хана успя да ги качи на Междущатска 70 в западна посока. Движението на изток по време на инцидента, предизвикал целия този хаос — твърде вероятно централната част на града да е била съсипана още при първата битка — беше нулево. Имаше няколко строшени коли и голям тир с ремарке, който се беше блъснал в тях и беше пламнал, но Хана успя да прекара 712 покрай смазаната блокада. Притесняваше се най-вече за стъклата и парчетата метал по пътя, но уличните метачи отдавна не бяха излизали на работа и нямаше какво друго да стори, освен да стисне здраво зъби и да изтанцува с автобуса по рампата колкото се може по-внимателно.

Магистралата започна полека да се изкачва. И от двете страни се издигаха планини, а отпред надвисваха гигантски върхове — сега отчасти закрити от грозната жълта мъгла — родени преди осемдесет милиона години. Итън се чудеше колко ли старо е съществото вътре в него, какво е виждало, къде е било и как се е родило, ако Скалистите планини са били прашинка в Божието око, когато то за първи път се е появило на белия свят, и какво значи Животът за него. От онова, което то му беше показало, оставаше с усещането, че става дума за самотно същество от рядка или измираща раса, но преди всичко то се интересуваше от дълга си. Това беше едновременно основата и целта на съществуването му, толкова ясно представена, все едно извънземното седеше до момчето и му разправяше всичко това — безплодността на войните бе всеизвестен факт, но онези, които превръщаха в свой Бог властта, не искаха да го приемат. Гордостта, арогантността и глупостта не бяха най-лошите черти само на човечеството, а се ширеха сред галактиките и бяха цената, която плащаш, за да ти се кланят всички други раси и да те смятат за висшестоящ, или просто за утоляване на апетита да покоряваш и побеждаваш. Итън усещаше тъгата и мъката в онова, което минаваше за сърце и ум на извънземния — сега превръщащи се и в негови ум и сърце — защото той знаеше, че води загубена битка. И все пак тук, точно тук, на границата — на този млад свят, който може и да не означаваше кой знае какво за разгърналата се галактика, по-стара от самото време — трябваше да бъде оказан отпор и с това да се прати вест на всички военачалници сега и занапред, тръгнали да събират войници, оръжия и кораби, с които да посеят разруха и нещастие.

Това послание сигурно щеше да остане безплодно, но дългът на съществото бе да го чуят: Аз съм пазителят на този сектор. Остарял съм още преди цивилизацията ви да пусне корени в блатото или да бъде създадена от машина. Ако отхвърлите мира и настоявате да пиете до насита от извора на ужаса, тогава се пригответе да бъдете удавени в този ужас, дело на своята собствена ръка.

Итън усещаше ясно втренченото в себе си око на проследяващото устройство на мъглявите там, високо горе на ръба на атмосферата. Скоро щяха да дойдат. Щяха да изчислят мястото и времето, където да се опитат да го пленят… но той знаеше, че няма да чака дълго.

Ами горгоните?

Те също щяха да се появят скоро. И щяха да се опитат да унищожат онова, което не бяха в състояние да овладеят.

Той нямаше намерение да свърши на масата за дисекция на някоя рептилия или робот, нито пък това да се случи с хората от тази застрашена планета, които смяташе за свои приятели.

Аз ще бъда…

— Готов — каза Итън.

Ники го попита какво е имал предвид, а той сви рамене и обясни, че е размишлявал на глас, а след това й се усмихна, стисна я за ръката и си каза, че няма да допусне нито мъглявите, нито горгоните да наранят тези същества, които вече са страдали толкова много. Предстоеше голяма битка… Той долавяше мащабно раздвижване сред редиците на пришълците, защото те също щяха да са готови.

Автобусът продължи на запад по източната лента, а Междущатска магистрала 70 все по-стръмно се изкачваше към гигантските планини и момчето със сребърното око осъзна, че е повече извънземен, отколкото човек, и поради това си зададе както въпроса за предначертания жизнен път, така и какво би казала майка му, ако можеше да го види сега.