Робърт Маккамън
Границата (22)

Двадесет и две

Итън беше подготвен за онова, което го очакваше в мола. Момче със сребърно око, което може да взривява паяци и войници на мъглявите със силата на мисловно оръжие, със сигурност щеше да открие, че хората странят от него, все едно разнася чума. Щеше да всява ужас и кой би могъл да вини нещастниците? Той самият щеше да е ужасѐн от себе си, ако не се намираше в собствената си кожа.

Дейв отиде да намери Хана Граймс и взе Джеферсън Джерико със себе си. Итън, Оливия и Джей Ди се отправиха към столовата да потърсят нещо за ядене. Това накара вече намиращите се там хора да си тръгнат набързо, включително и няколко нервни войници. Останали сами в столовата, тримата оцелели от „Пантър Ридж“ се обслужиха с по купа рядка зеленчукова супа от голям метален казан, сипаха си по чаша вода от пластмасовите кани и след това седнаха на една от яркооранжевите маси.

Не бяха прекарали дълго време там, когато Оливия махна надясно и отбеляза:

— Имаме си компания.

Итън видя, че към тях се приближава Ники. Поне тя като че ли вече не се боеше от него. Дойде до масата. Известно време се взира с истинска почуда в сребърното око, което нямаше зеница, и после попита:

— Боли ли те?

— Не. Не е по-различно от другото.

— Това е… бая шантаво! — каза тя и се засмя тихичко. Опита се да потисне смеха си, като лепна длан върху устата си, но закъсня. — Така, де… доста яко изглежда. Не ти ли придава… де да знам… рентгеново зрение или некво друго?

— Не съм забелязал за момента.

„Дали тя се притеснява, че мога да надникна под дрехите й?“ — зачуди се Итън, но нямаше намерение да нарушава личното й пространство, като ровичка в мозъка й.

— Вземи си нещо за ядене, сядай и се присъедини към нас — предложи Джей Ди и кимна към четвъртия стол. — Май и бездруго сме изплашили всички останали.

— Благодаря — каза му Ники. — Но просто искам да поговоря с Итън няколко минути.

— С което ни подсказваш и ние да изчезнем, така ли? — попита Джей Ди, поднесъл лъжица почти до устата си.

— Не, сър — отвърна Итън. — Ще се преместим на друга маса.

Той си взе купичката със супа и чашата с вода и последва Ники от другата страна на столовата, понеже — макар да не искаше да наднича в ума й — знаеше, че има нещо, за което тя ще иска да поговори с него насаме. Когато се настаниха един срещу друг, Ники запрехвърля поглед от едното му око към другото, сякаш не беше сигурна към кое от двете да се обърне.

— Виждам добре и с двете — обясни й Итън. — Едното просто… както каза, то е шантаво.

— Как стана това? Усети ли го да се случва?

— Не, нищо не усетих… — Просто допълнително доказателство, каза си, за промяната, през която преминаваше. Каквито и извънземни сили да действаха чрез него, те се проявяваха все по-силно и по-силно. — Не усетих нищо. Прекалено бях зает.

— Уха! — възкликна Ники. Отметна кичур руса коса от челото си. — Онова там вярно беше… направо изумително! Но… имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

Въпросът щеше да бъде „Какво е усещането“, но Итън кимна и остави момичето въпреки всичко да го зададе.

— Ами чувствам го… все едно просто трябва да се съсредоточа върху нещо и мога да го сторя. Става все по-лесно, но не бих казал, че е просто. Само трябва да поискам… по начин, който не мога да обясня. Да е… като на живот и смърт. Нали разбираш?

— Така мисля.

— Нека и аз те питам нещо. Когато убих онези паякоподобни твари и мъглявите войници, видя ли нещо да излиза от мен? Да се изстрелва от ръката ми например. Тази, която беше прицелена в тварите. Видя ли нещо?

— Не, нищо нямаше.

— Аз го виждах като светкавици или… не знам… огнени куршуми, ето така бих ги описал, предполагам. Бяха хиляди. Когато имах нужда, просто излетяха от мен. И във въздуха също наблюдавам интересно явление. Изглежда между мен и онова, в което се прицелвам, се получават завихряния. Все едно цялото ми тяло е пистолет или енергийно оръжие… и всичко идва оттук! — Той показа на Ники дясната си длан, която изглеждаше съвсем обикновена — ръка на кое да е тийнейджърче. — Струва ми се, че единствено аз забелязвам всичко това.

— Аз поне не го видях — уточни Ники. — Бях съвсем близо, но не видях нищо.

Итън предположи, че може да става дума и за явления отвъд ограниченията на човешкото зрение. Може би имаше нещо общо с промените в окото му и видимият за него спектър също да се променя. Каза:

— А онзи тип, дето се запали и започна да мята огън? Ако не го беше сторил… не съм сигурен, че щях да успея да се справя с всичките паяци. Казвал се Раткоф. Току-що го узнах. Беше човек — поне в голяма степен — но горгоните го бяха докопали и го направили такъв… — той отпи глътка вода и остави настрани чашата. Втренчи се в здравото око на Ники. Попита тихо. — Защо не се страхуваш от мен? Честно… — каза си, че окото й е с цвят на шоколадово брауни и му се прияде нещо сладко. — Всички други се боят, като изключим приятелите ми. Защо не и ти?

„Понеже съм твоя приятелка“ — помисли си Ники.

Но Итън не отговори, преди тя да го изрече на глас:

— Понеже съм твоя приятелка.

„Такава съм, нали?“

— Разбира се, че си — съгласи се той още преди Ники да произнесе мисълта си. — Просто… нали разбираш… начинът, по който се променям… прекрачва границата на шантавото. А сега с това око…

Знаеше какво се кани да каже Ники, думите лежаха на повърхността на съзнанието й и той се насили да се съсредоточи върху лицето и устата й, защото не беше правилно да се намира вътре в главата й, но не можеше да се спре, беше твърде лесно, толкова естествено му идваше…

— Искаш ли да видиш моето? — попита тя тихичко.

Итън знаеше, че тя го желае, затова отговори:

— Да.

Момичето си пое дълбоко дъх, за да събере смелост, и след това започна да вдига превръзката на окото си, спря и изкриви устни в насмешлива усмивка, но в здравото й око блестеше ужасяваща тъга и тя помисли…

— Сигурен съм! — увери я Итън.

— Не е хубава гледка — каза Ники.

Той сви рамене.

— Да не би моето да е хубаво? Когато отидох в тоалетната и погледнах в огледалото, направо се стреснах. Хей, та аз дори не знам как успявам да виждам с това око!

Тя почти се засмя, като си го представи безпомощен, но смехът не й идваше лесно. Все още беше замаяна от случилото се в мола и от атаката на сиваците, и от смъртта на Гари Рууса снощи, и понякога си казваше, че й трябва повече коравина, за да се справи с всички ужасии на днешния живот и с всичките лоши и тъжни спомени, и със смъртта на всички хора, които бе познавала, и вече не бяха сред живите. Но какво ли се случва, когато си целият корав камък, изгубиш всичките си чувства и не можеш да откриеш обратния път от онова тъмно и празно място?

Ники искаше Итън да види какво скрива превръзката, понеже имаше нужда от връзка с някого. Нуждаеше се от човек, който да сподели болката, през която минава тя самата… Не че беше по-лоша от онова, което изпитваха повечето хора… но се нуждаеше момчето да я забележи — ако ще и като начин да спре каменната обвивка, която обхващаше все по-голяма и по-голяма част от нея, докато накрая не я превърне просто в лишена от разум и душа отломка, захвърлена на тази изгорена и съсипана Земя. Имаше нужда от човешкия контакт на това момче, което вече не беше истински човек… или може би беше повече човек от мнозина, защото имаше цел и намерения, а тя също имаше нужда от такива.

— Давай — подкани я Итън.

Ники вдигна превръзката и му показа сгърчената очна орбита, откъдето доктор Дъглас бе отстранил съсипаното око, преди да развие инфекция. Белегът започваше точно под орбитата и продължаваше нагоре кажи-речи до веждата.

— Улучило ме е парче стъкло, така каза докторът. Не го помня. Помня само пожара и как избухват къщите по „Уествю авеню“. Беше нощ и се водеше въздушна престрелка. Бях нарязана доста зле и на други места — например по лицето — но повечето белези са скрити под дрехите ми. Част от косата ми била изгоряла, както ми казаха, но тя порасна отново. Предполагам, че съм изкарала късмет, нали? Да не съм изгорена цялата.

— Аха — съгласи се Итън.

Ники пусна отново превръзката на мястото й. Малката звезда от камъчета заблестя.

— В самото начало в комплекса идваха хора с наистина лоши изгаряния. Не оцеляваха много дълго. Дойде семейство с две малки момченца близначета — и двете бяха много зле обгорени по ръцете и краката. Едното умря за ден, а другото почти точно дванадесет часа по-късно. Чух Оливия и доктор Дъглас да го обсъждат. Стана така, все едно… когато единият близнак умре, другият вече не иска да живее. Майката и бащата също не оцеляха особено дълго. Много хора се самоубиха. Аз също почти успях, но Оливия ме спря. Два пъти.

— Радвам се, че го е сторила — каза Итън.

— Хм — изсумтя Ники и с това възклицание му подсказа, че не е сигурна дали самата тя се радва, или не. — Оливия ми донесе тези скъпоценни камъчета за превръзката. Знаеш ли от кого бяха? От майката на онези близначета. Тя откъде ги е взела, нямам представа. Сигурно от „Долар Дженерал“. Просто е взела пакет с нещо, което е сметнала за красиво. Хората правят щури работи, когато се налага да се вкопчат в нещо, така мисля.

Итън кимна. Истина си беше и имаше ли какво повече да се добави? Знаеше от какво се нуждае Ники — от слушател, така че я изчака да продължи, без да разчита сцените от историята й, преди тя да успее да ги разкаже.

— Сестра ми се казваше Нина — добави Ники. — Беше по-голяма с една година. Уха, само как можеше да язди! Е, и двете яздехме… но тя беше много по-добра от мен. Беше първокурсничка в гимназията. Канеше се да ходи в Колорадския щатски университет и да се забавлява до припадък, така твърдеше. Но всъщност искаше да стане ветеринарка и да работи с коне. Може би щеше да успее — беше добра в математиката, химията и тъй нататък. Двойкаджийката вкъщи бях аз, понеже специализирах забавления… — Ники за момент се взря в пространството и Итън я остави да се зарее.

— Понякога — продължи момичето — виждам сестра си насън. Винаги е хубава, усмихната и щастлива… а не цялата изгорена и ранена и казва: „Ники-тик, ще се измъкнеш от тази каша! Ти не си от хората, които се отказват, така че разкажи на Оливия за онези сънотворни, които намери, след като починаха мистър и мисис Естевес. И й кажи за ножа с назъбеното острие, дето е в най-долното чекмедже в скрина ти, под червеното одеяло“. А аз отговарям: „Спри да ме командваш, винаги си обичала да го правиш, и кой те е направил моя шефка?“. Само че тя просто се усмихва с широка шефска усмивка и отговаря: „Я се стегни, ти си последната от семейството ни… Семейство Стануик от «Уествю авеню» №1733. И татко винаги е казвал, че не отглежда слабаци“. Така че, казва тя, намери своя път. А аз дори не знаех какво има предвид. До днес…

Итън запази мълчание — не си позволи да надникне в мислите й, но беше добил представа за какво му говори Ники.

— Ако човек няма надежда — продължи тя, — тогава умира. Първо отвътре. А ако не намери начин, свършен е… — шоколадово кафявото й око се спря върху него. — Не искам да остана тук и да чакам смъртта, Итън. Ако ще умирам, искам да се случи, докато се опитвам да намеря пътя си. Знам, че трябва да се добереш до тази планина в Юта. Знам, че е важно! — тя се поспря, може би подготвяйки се той да й откаже правото да тръгне по този път. — Ще ми позволиш ли да дойда с вас?

Той не се поколеба. Отвърна:

— Искам да дойдеш с нас.

— Така ли? Наистина? — възкликна трескаво Ники. — Знам, че не е безопасно, но…

— Никъде не е безопасно — напомни й Итън. — Докато войната продължава, на света няма безопасно място.

Тя кимна.

— Знаеш ли какво има при онзи връх?

— Не. И не смятам, че ще узная, преди да се доберем дотам и то да ни се разкрие.

Да ни се разкрие? Итън осъзна, че и мисленето му се променя, също и начинът на говорене… Сега нито мислите, нито говорът му принадлежаха на човешкото момче… Звучеше различно и извънземното в него надделяваше все повече и повече.

— Може да стана наистина различен, и то скоро — каза на Ники и й се усмихна лекичко. — Не че вече не съм. Но не след дълго ще спра да бъда Итън Гейнс. Тази част от мен може да изчезне или да потъне в сън… Не съм сигурен. Но не желая да седиш тук и да чакаш смъртта. Сестра ти е права. Трябва да намерим своя път, така че… радвам се, че искаш да дойдеш с нас! — той махна към изоставения казан със супата. — По-добре си вземи нещо за ядене, докато има какво.

— Ще хапна, благодаря.

Итън беше уморен и имаше нужда от място за почивка. Битката с паякоформите и мъглявите войници го беше изтощила. Сега в него винаги имаше една част нащрек и той й се доверяваше да го осведоми, ако горгоните или мъглявите се появят наблизо. За момента не ги усещаше като заплаха. В крайна сметка занесе спалния си чувал в празния склад на „Бруукстоун“, опъна се на пода и заспа за броени минути.

Само че в него нещо не спеше, не се нуждаеше от утехата на покоя в този свят на нещастие и то заговори на Итън с четири слова: „Това е моят свят“.

Около момчето се разгърна неравен сив пейзаж, осеян с камъни и разцепен от широки пропасти. Небето беше млечнобяло, насичаха го ярки пурпурни светкавици и през бурната атмосфера едва-едва се виждаше масивна, мъглява планета, съпроводена от три блещукащи пръстена камъни и прахоляк. Итън предположи, че стои на планински връх, бурният, сух вятър, който миришеше на алкали, духаше право в лицето му и пред него се разкриваше гледка към широка долина, в която се виждаше огромна сребърна пирамидална кула — тънка, но висока няколко хиляди фута, увенчана с шип, който се въртеше бавно и безмълвно. Итън имаше чувството, че това е наблюдателница — нещо като фар, който не изпраща светлинни лъчи, а енергия и съобщения, които са далеч отвъд неговото понятие. Освен това бе пътна станция, също така и приемаше новини, но той нямаше представа защо смята, че служи за връзка между светове или измерения — просто беше сигурен, че и на други планети има постройки от същия вид. Беше самотно място. Поразиха го уединението и изолацията и осъзна, че пазителят на кулата е древно същество, избрано или избрало само да се откаже от съвсем различен живот заради изпълнението на дълга си. Това беше двуостър меч — честта на войника на този пост и доживотната отговорност. Времето тук не течеше като земното, нито животът бе управляван по земните закони. Итън не беше сигурен дали съществото, което го приютява и което приютява той, е способно да притежава физическа форма. По-скоро беше конструкт от чиста енергия и разум и макар че тази част от произхода и естеството му не му бе позволено да узнае, Итън беше сигурен, че то притежава две качества, с които се сродява с човешкия род: усещане, което би могло да се назове състрадание, и чувство за справедливост. Това явно бяха движещите му сили заедно с неутолимо любопитство за механизмите на вселената, понеже по мъдрата воля на по-висша сила дори на него не му бе позволено изцяло да ги опознае.

Шипът се въртеше. Вятърът виеше и пурпурните светкавици разчертаваха млечното небе, но образът избледняваше.

Когато видението на чуждия свят изчезна напълно, човешката част от Итън потъна по-дълбоко в лишен от сънища сън, но извънземното същество в него остана безмълвно и неуморно будно, защото това бе единственият начин на живот, който познаваше.