Робърт Маккамън
Границата (24)

Двадесет и четири

Светкавицата падна толкова близо, че изпълни автобуса с ослепителна синя светлина, а последвалата гръмотевица накара Номер 712 да се разтресе чак до ръждивите си болтове.

— Чудесна нощ за разходка с кола — коментира с кух глас Джеферсън Джерико.

Не получи отговор. Хана съсредоточено се взираше през малкото си прозорче към магистралата отпред, а всички останали бяха потънали в собствените си мисли или толкова притеснени от усилващата се буря, че бяха изгубили ума и дума. Джеферсън сви рамене: с нищо не можеше да промени случващото се отвън и предположи, че тук, под защитата на Итън, е по-добре, отколкото в мола. Имплантираното между плешките му устройство не го шибаше с агонизиращи пламъци и поне за момента се чувстваше недосегаем за пипалата на господарката си, така че какво лошо в някаква си буричка? Но въпреки това… Хана срещаше проблеми, пълзейки по магистралата с петнайсетина мили в час, понеже тук, на голяма височина и с всичките назъбени планини наоколо, се бяха натъкнали на гъста жълта мъгла. Зад мантинелата се криеха стръмни склонове, способни да погълнат всички земляни, че и звездното хлапе в притурка.

— Хей, Итън! — подвикна назад Джеферсън.

— Да? — Момчето изучаваше мислено проследяващото устройство на мъглявите, което продължаваше да маркира местоположението му, въпреки че на прага на космоса около него вече се сражаваха огромни кораби.

— Тази буря естествена ли е? Или е тяхно дело?

— Естествена е — отвърна Итън. — Но оръжията им са прецакали атмосферата. Така че всички бури са с многократно усилена мощ.

„Усилена мощ“ — помисли си Джеферсън. Едно хлапе не би говорило така. Обаждаше се извънземният. Откъде беше научил английски? Сигурно с четене на мислите на хлапето. Извънземно, което може да дойде на тази планета без космически кораб и да завземе мъртвия труп на едно хлапе… това определено беше доста странно. Е, не по-странно от Нея, разбира се. Или от Мравешката ферма. Или от Микроскопски поляни. Не си беше позволявал да мисли много-много за Бърт Раткоф. Помнеше как той каза: „Извадиха ми органите и сложиха нещо друго в мен“. Горкото тъпо копеле, каза си Джеферсън. Но Раткоф вероятно не беше и осъзнал какво го е сполетяло и сега беше избягал от този кошмар, така че… браво на него.

Джеферсън се почеса по брадата. Ръцете му бяха свободни. Преди няколко часа с Дейв проведоха сериозен разговор, започнал така:

— Добре, трябва да пишкам. Как предпочиташ — директно да се изпусна тук, вътре, или можем да спрем автобуса за малко?

— Добра идея — отвърна Хана. — И аз трябва да ида. По-добре да спрем, докато има възможност да се изредим всички.

— И така — беше се обърнал Джеферсън към Дейв, — смяташ ли да срежеш тези чудеса на ръцете ми, или ще ми го подържиш?

Спряха на отбивка с гледка към гората отдолу и един по един всички огледаха останките на катастрофиралия военен самолет, проснат сред изгорелите дървета.

Следващата светкавица се стовари абсурдно близо и този път Джеферсън трепна. Времето се беше побъркало там, горе, в планините. Много се стараеше да не мисли за Реджина или хората от Мравешката ферма. Не можеше да им помогне с нищо. Най-вероятно вече всички бяха мъртви, изхвърлени в космоса или лишени от защита насред пустошта. Кой ли вариант беше по-милостив? Щеше му се да има възможност да оправи нещата с Реджина, да я накара да разбере, че от специален човек като него, така надарен в определени области, не може да се очаква да живее нормален живот и да се подчинява на нормите на общество от тъпи овце. Не, той трябваше да остави своя знак и да взима каквото и когато му е нужно — такъв си е по рождение, а кой може да промени съдбата си?

Но… за Реджина също беше прекалено късно. Каза си, че може би най-подходящ беше всъщност онзи ден, когато тя за малко да го застреля в тила. В такъв случай сега нямаше да се намира тук — не и в автобуса насред прииждащата буря, с проклетата сърбяща брада и извънземното хлапе, хукнало един Господ знае накъде. Надяваше се Реджина да е умряла бързо. Биваше я, просто не можеше да признае, че даровете, които са му дадени, трябва да се използват. Надяваше се, че е загинала намясто при изхвърлянето в безвъздушното пространство, защото по свой начин я обичаше. Не беше сигурен дали изобщо някога ще се разплаче заради смъртта й, а и не беше толкова трогнат, че да умува много върху това — в крайна сметка тя, също като Бърт Раткоф, беше мъртва и на много по-добро място, а той все още бе затънал в лайна до ушите.

Тук дъги няма, народе, дори след най-силния дъжд. Давайте нататък… няма нищо за гледане.

Седнал на няколко реда зад Джеферсън Джерико, Итън усети как се унася. Все едно се превръщаше в зрител на собствения си живот. Знаеше, че говорът му се променя и че вече нито звучи, нито мисли като земно дете. Всъщност вероятно не се бе държал така още от самото начало. Сега обаче ситуацията ставаше наистина странна, понеже той знаеше, че е в ход Голямата промяна, с нищо не можеше да я отклони и тя беше за добро, но… Голямата промяна беше и негова смъртна присъда — краят на момчето, което се бе нарекло Итън Гейнс, и когато извънземното — миротворецът — приключеше с поставената задача, Итън Гейнс щеше да бъде мъртъв. Под блясъка на светкавиците и тътена на гръмотевиците Итън се постара с все сили да се съсредоточи върху онзи ден в гимназия „Д’Ивлин“ — трети април, утрото на първите свръхзвукови тътени, отбелязали пристигането на горгоните, когато той очакваше да излезе с макета си пред целия клас и да изнесе презентацията си… Подробностите от случката му се губеха, а напоследък ставаше още по-трудно да ги различи, изплъзваха му се все по-далеч и по-далеч. Постара се да се вкопчи здраво в онова утро и в спомена за тъмнокосата майка, която надничаше в стаята му предишната вечер, но всичко се размиваше. Баща му… дали изобщо имаше спомени от него? Мъжът, както му се струваше, си беше тръгнал много отдавна. Нямаше спомени за сбивания или караници и нищо, което да подсказва развод. Оставаше само усещането, че баща му е напуснал семейството преди много години и майка му не се е омъжвала повторно. Тя се беше постарала да даде на момчето си най-добрия живот, на който беше способна. Кой би могъл да иска повече от това?

Заедно с възхода на извънземната мощ онова, което представляваше личността на момчето, продължаваше да изчезва. Итън напразно се опитваше да се задържи — чувстваше се така, все едно е много уморен и се мъчи да остане буден след извънредно тежък ден. Рано или късно сънят щеше да го отнесе в прегръдките си изцяло и завинаги, без значение колко се стараеше да се бори с него. И борбата не беше просто безполезна, но и вредна. Миротворецът си имаше задача. За него това тяло беше просто съд. Миротворецът го беше вдигнал от мъртвите и го крепеше живо досега, но момчето, което се наричаше Итън Гейнс, беше просто мъничка песъчинка в космоса. Беше смъртно същество, разбираше го и го приемаше. Не без тъга обаче — все още беше достатъчно човек, за да я усеща, и знаеше, че ще му липсва животът, без значение колко тежък бе станал.

Извънземното присъствие в него му носеше странни способности. Не само успяваше да си представи проследяващото устройство на мъглявите и да усети лъча, който окото му насочва към него, но знаеше и колко близо или далеч се намират горгонските и мъглявите армии и кораби. Усещаше и хората, скупчени в малките градчета, покрай които минаваха, сред планините по пътищата около Междущатска 70. Виждаше покриви и тук-там по някоя църква и му бяха нужни само секунди да разбере дали там се крият хора — неизменно ги намираше на някакво по-централно място, където съжителството означаваше оцеляване, а изолацията — смърт. Миротворецът изпитваше голямо уважение към тези хора, които бяха оцелели много по-дълго, отколкото би следвало при такива ужасни обстоятелства. Би искал да поспре и да се убеди, че парцаливите и изтощени бежанци имат достатъчно храна и вода, но трябваше да обръща внимание на по-големите цели… И Итън осъзна, че е замесен и фактор време: че трябва да стигне до Уайт Меншън колкото се може по-скоро, макар че може би и самият миротворец не разбираше напълно защо.

Повечето от малките градчета, които подминаваха и съзираха от междущатската магистрала, бяха за Итън студени и безжизнени. За него от тях се разнасяше ръждивата желязна миризма на насилие — на човеци, обърнали се срещу събратята си в битката за храна и укритие. Или пък издаваха гнилата плътска миризма на сиваци, скрити в мазетата и по разни влажни местенца.

До Итън Ники се размърда тромаво на седалката си в отговор на поредната ударила наблизо светкавица. Отвън не се виждаше нищо, мракът бе погълнал света. Ръката й напипа тази на Итън и тя си спомни, че преди време толкова се боеше от него и беше на косъм да разкаже на Оливия, че според нея трябва да бъде свален от автобуса и изоставен. Сега се срамуваше от това. Толкова се беше страхувала, че ще се окаже маскиран горгон или мъгляв, а сега разбираше, че е човешко хлапе, но всъщност не е, че е бил човек и сега е на служба при друг извънземен, който се опитва да спре войната, и й беше невероятно трудно да възприеме всичко това. Беше все едно да погледнеш към звездите и да се опитваш да си представиш колко е голяма вселената. Копнееше за простите неща — обмислянето на поредната татуировка, отиването до „Боул-а-Рама“ в събота вечер, флиртуването с готини момчета и гаврътването на бира или изпушването на джойнт с приятелите й Кели, Рита и Чармейн, които вероятно отдавна бяха загинали. Или по-лошо.

Липсваше й семейството. Кой да предположи, че някога биха й липсвали острият глас на майка й, която вечно я кастри по някаква причина, и баща й в креслото, изтегнат с бира в ръка и с очи, залепени за мача на петдесет и два инчовия плосък екран на телевизора? Или лукавата й по-голяма сестра, която успяваше да я забърка в неприятности с Дука и Дукесата на отказа, както наричаха родителите си. Но й липсваха, понеже бяха нейна кръв и си бяха отишли, и никой — никой! — не заслужаваше да умре по този начин.

— Не, не са — каза тихо Итън и Ники не отговори. За момент си помисли, че е проговорила на глас, но после осъзна, че не е, и нямаше представа откога ли той й чете мислите, но сега…

— Отпреди малко — каза й той. — Не се притеснявай, не съм в главата ти през цялото време. Просто се случва понякога.

Тя си дръпна ръката и той я остави да го стори. Разбираше я. Умът бе свещено място и не бива да бъде шпиониран, но това беше една от най-дребните способности на миротвореца.

„Това е причината да живееш сам — каза Итън на съществото. — Плашиш всички останали.“

Отговорът го сполетя със собствения му, но все пак различен глас — малко по-възрастен, тъжен и мрачен: „Ще ми се да беше толкова просто“.

Внезапно рукна силен дъжд. Даже не порой, а направо потоп.

Хана включи чистачката и откри, че въпреки добрите намерения на армията това не им е било по специалността. Двигателчето стенеше като нещастник със зъбобол, а маховете на перото не успяваха да поддържат стъклото чисто.

— Нищо не виждам, мътните го взели! — изръмжа Хана. — Ще трябва да спра и да изчакам бурята!

Никой не се опита да й противоречи, когато тя настъпи спирачките и внимателно паркира автобуса. Загаси двигателя, като забеляза, че с допълнителната тежест на скотобойника и катеренето по стръмнините харчеха по около галон на шест мили.

— Я запалете някоя лампа — обърна се назад. — Няма нужда да изтощаваме акумулатора.

Дейв стана, отиде до задната част на автобуса, където в кашон стояха няколко маслени лампи, и използва бикчето си да запали две. Донесе ги отпред и ги намести така, че да озаряват по-голямата част от купето, а Хана изключи вътрешното осветление. Дъждът трополеше по покрива — звук, който допълнително опъваше нервите. Дейв се върна на седалката си и изпъна крака на пътеката.

— Според мен остават някъде около седемдесет мили до отклонението за шосе 191 — каза той. Ставаше дума за пътя в Юта, който щеше да ги заведе на юг към Уайт Меншън. От Междущатска 70 разстоянието до крайната им цел беше около сто мили. — Ти как смяташ?

— Горе-долу толкова — Хана се изправи и се протегна хубаво. — Съвсем скоро трябва да заредим отново.

— Добре — Дейв не хранеше илюзии, че могат да стигнат до Уайт Меншън с един резервоар от петдесет галона. — Сега сме на около четвърт резервоар, така ли?

— Малко по-малко.

— Хубаво… — той погледна през най-близкия прозорец и видя само окъпан от дъжда мрак. На едно място бяха уязвими за всичко, което може да се скита през нощта, но в този порой нямаше как да се мръднат. Обърна се към Оливия: — Добре ли си?

— И по-добре съм била. Но… да, добре съм.

— Джей Ди? Ти как се чувстваш?

Джон Дъглас знаеше, че Дейв се кани да му зададе този въпрос и истината беше, че въобще не се чувстваше добре. Костите го боляха. Ставите му направо горяха. Беше се започнало рано заранта с остри като пронизване с нож болки тук-там и се влошаваше цял ден. Опита се да го припише на възрастта си и на умората… но се страхуваше, че проблемът е по-сериозен. В десния крак го пробождаше болка, много по-силна, отколкото от изкълчения глезен. Каза:

— Май не съм много добре. Ще донесеш ли по-наблизо някоя от лампите?

Дейв го стори. Джей Ди забеляза, че Итън го гледа, и си помисли: „Хлапето знае. Точно както и аз знам, понеже съм виждал как се развива процесът“. Джей Ди дръпна крачола на панталона си да провери ранения си глезен.

На изтънелия прасец имаше петно сивота. Беше около осем инча дълго и четири широко. Стоеше леко изпъкнало като струпей от екзема.

Никой не каза и дума.

Джей Ди се изправи и макар че сърцето му препускаше, с тих и спокоен глас заяви:

— Ще си сваля ризата. Да огледаме гърдите и гърба ми.

Гърдите му бяха чисти. Но когато се обърна и остави Оливия и Дейв да огледат отзад, още по това как приятелката му си пое дъх, веднага разбра, че нещо не е наред. Попита:

— Едно ли е или са много?

Минаха няколко секунди, преди да получи отговор. Накрая Дейв каза:

— Само едно.

— Колко е голямо?

— Ами… към дванайсет-тринайсет инча. Около десет дълго. Почти в средата между плешките ти.

Джей Ди изсумтя — смес от пъшкане, недоволно мърморене и приглушено проклятие. Дори и той не знаеше какво точно иска да изрази. Дъждът беше потоп и мъчение. Чувстваше се замаян, но и мъчително наясно за болезнените пробождания по тялото си.

— Не мисля, че има нужда да си свалям панталоните — каза, опитвайки се да си придаде безгрижие, което да не натежи на другите. Облече се отново, закопча си ризата с изумително стабилни ръце и спретнато се загащи. Додаде. — Благодаря ти, Дейв. Можеш да махнеш лампата.

— Какво има? — попита Джеферсън напрегнато. — Какво е това нещо на гърба му?

— Млъквай — отвърна Дейв. — Никой не ти е разрешил да говориш.

— Ами, хм… мисля, че имам право да…

— Казах ДА СИ ЗАТВАРЯШ ПЛЮВАЛНИКА! — изрева Дейв и връхлетя Джеферсън Джерико, преди някой да успее да го спре.

И Оливия, и Хана се опитаха да се намесят, но биячът беше стиснал мръсната кафява тениска на пастора и го разтърсваше като лудо куче кървав кокал. За момент изглеждаше, че се кани да го фрасне в лицето с маслената лампа, която държеше.

— Млъквай, млъквай, млъквай!

Джеферсън се сви на седалката — този тип явно беше откачил!, — а двете жени дърпаха Дейв и въпреки крясъците и тътена на дъжда Джей Ди успя да пробие гнева му:

— Вината не е негова. Не е ничия. Пусни го, Дейв. Хайде, пусни го.

Дейв не отпусна хватката си, макар че спря да раздрънква мозъка на Джеферсън в черепа му.

— Пусни го — повтори Джей Ди и този път го каза с мрачна решителност, която накара Маккейн да откопчи пръсти от дрехата на пленника си и да отстъпи.

— Защо? — попита.

Не беше въпрос, насочен към някого от автобуса, но и пътниците не можеха да му отговорят. Беше призив към Господ или Съдбата, или който там хвърля заровете в тази откачена игра на Живот. Итън беше видял сивите петна по крака на Джей Ди и гърба му също толкова добре, колкото всички останали, и знаеше какво означава това. Изглежда кръвта бе спряла да циркулира на тези места и плътта бе започнала да умира. Предстоеше да се роди нов сивак — това беше само началото на промените.

— Е — обади се Джей Ди, който не смееше да погледне спътниците си и се взираше в пода. Въздъхна тихичко. — Приятели… не смятам, че ще завърша това пътуване заедно с вас.

— Направи нещо! — Дейв запрати командата по Итън, който безизразно се взираше в него, без да знае как да реагира. Продължи: — Да, ти. Господарю на вселената или какъвто там майната му си… — очите му бяха потъмнели и устата — изкривена в безпомощен гняв. — Излекувай го. Поправи го. Каквото там правиш. Не го оставяй да стане един от тях!

Цялото внимание бе съсредоточено върху Итън, който усещаше почти всепоглъщащата болка на обкръжаващите го. Джон Дъглас беше нещо повече от приятел за Дейв, Оливия, Хана и Ники — беше им скъп досущ като изгубените любими. Беше техен спътник в тези земи на отчаянието и винаги им бе подавал ръка, когато имаха нужда. Не можеха да понесат този миг, той смазваше сърцата им, понеже го бяха обичали и знаеха… знаеха…

— Той не може да ме оправи — каза Джей Ди, който вдигна поглед към Дейв. — Не го обременявай с този товар!

— Той е пришълец от космоса — отвърна биячът, ако това можеше да се брои за отговор. — Ако може да предизвика земетресения и да убива чудовища с мисъл… значи може да те излекува. Нали, Итън? — Умолителният тон на въпроса му без съмнение беше максималният жест, на който бе способен мъж с каменната твърдост на Дейв Маккейн.

И отговорът на Итън — онзи, който бе получил, когато се запита дали може да направи нещо, беше: „Не, не можеш“. Не се налагаше да го изрича на глас обаче, понеже Джон Дъглас го каза вместо него.

— Не е способен на това, Дейв. Боже… ще ми се да можеше. Но ако беше способен… щеше да помогне на онези тримата, които… — докторът спря за момент, за да се овладее. Дъждът блъскаше по автобуса и сред планините трещяха гръмотевици. — Ще трябва да ви напусна. Не го моли повече за това. Не с тази задача е дошъл при нас.

Дейв се накани да възрази, да продължи упорито напред като бик — единствения познат му начин, — но погледна към Итън и после към Джей Ди и видя, че не, извънземното може да прави какви ли не чудеса, да дойде на тази планета на лъч от светлина или през врата към друго измерение, може да вдигне земно момче от мъртвите или поне от прага на смъртта и да го кара да диша и върви като галактическа марионетка, за да изпълни задачата си, може да долавя наличието на прясна вода и да накара земята да се тресе, както и да стори какви ли не други подвизи, тъй далеч надминаващи способностите на човечеството, че всичките технологични постижения и научни чудеса на тази планета изглеждаха жалки и детински пред тях, но не, пришълецът не можеше да спаси Джон Дъглас от превръщането в сивак и „не го моли повече за това — беше казал обреченият, — не с тази задача е дошъл при нас“.

— Искам да опиташ — примоли се Дейв на Итън. — Казвам ти да опиташ. Излекувай го. Не го оставяй да се превърне в една от онези твари.

Момчето не знаеше какво да отговори, така че вместо него внезапно се обади миротворецът.

Гласът беше същият, но различен в тона и увереността си и Итън за момента се превърна в наблюдател.

— Не съм сигурен как се е заразил, но докторът е прав. Щом то… започне да се развива… няма как да бъде спряно. Или да бъде приложено лечение.

— Значи… можеш да унищожаваш живот, но не и да го създаваш? — Дейв напълно осъзнаваше с кого говори в момента и се постара да нанесе удар под кръста. — Та ти си в тялото на мъртво дете! Възкресил си го, нали така?

— Беше почти мъртъв — отвърна миротворецът. — Желанието му за живот, младостта му и силата на волята подхождаха на целта ми.

— Добре, все тая. Ти да не си някакъв дух или нещо такова?

— Аз съм същество, което не си способен да проумееш. Нуждая се от плът, с която да работя, и се възползвах от предоставената възможност. Знаех, че целта ни е наблизо. Повече подробности биха навредили на ума ти, понеже ще надминат способността ти да ги проумееш.

— Подкрепям твърдението му — обади се Джей Ди. — Предполагам, че в сравнение с теб не сме особено интелигентен вид.

— Оливия също е права. Не знам всичко и не съм непогрешим. Знам обаче, че при онзи връх има нещо важно… вътре в планината по-точно, но не съм сигурен какво е и защо е толкова важно. Но съм убеден, че е съществено.

— Вътре в планината ли? — попита Джеферсън. — Това пък какво значи?

— Точно каквото казах. Вътре в планината има нещо. Ще ни бъде разкрито едва когато стигнем до там… — миротворецът обърна едно синьо и едно сребърно око към Джон Дъглас и каза с дълбока печал: — Съжалявам, Джей Ди. Не мога да спра онова, което предстои да ти се случи.

Докторът кимна. Изтътна толкова силна светкавица, че автобусът завибрира от басовия й рев. Дъждът продължаваше да барабани по покрива и прозорците. От другите случаи, които беше наблюдавал, Джей Ди знаеше — и беше наясно, че и Оливия, и Дейв също са в течение, — че до утре заран вече ще изпитва агонизиращи болки от промените в костите и измененията в телесната структура. След това процесът щеше да се ускори, сякаш щом човешката плът е била покорена, болестта се втурва триумфално да изкриви тялото в извънземно шоу на ужасите. Оставаха му най-много два-три дни, и то прекарани в нарастващи мъки. Джей Ди си спомни как следи трансформацията, случваща се с първата жертва в „Пантър Ридж“, чийто баща я застреля, когато започна да й расте втора глава. Нямаше да понесе подобно нещо. Време беше да се разходи в дъжда.

— Дявол го взел — каза тихо.

Беше преживял толкова много — те всички бяха минали през какво ли не — разбира се, и се чувстваше измамен, че точно в края на приключението няма да види какво е приготвил Уайт Меншън за миротвореца. Можеше да поостане, докато загуби човешкия си вид, но му се струваше, че трябва да слезе от автобуса и да поеме в търсене на Дебора, докато още може да върви като човек. Да куца като човек, поправи се. Каза:

— Искам да сменя беретата си за една от гранатите в торбата.

— В момента няма нужда да правиш нищо — обади се Оливия. — Не, Джей Ди. Моля те. Не точно сега!

— Не, мила моя! — каза й той нежно. — Не съм сигурен, че има подходящ момент за това. Но… Боже мили… на тръгване отнех живота на трима души в „Пантър Ридж“, защото не можех да направя нищо повече за тях. Взех решение от тяхно име… а сега трябва да го взема за себе си.

— Моля те — повтори Оливия, макар да знаеше, че не са й останали други доводи.

— Исусе Христе! — обади се Хана. — Защо поне не изчакаш дъжда да спре, дърт глупако?

Джей Ди не можа да не се усмихне и да се засмее задавено. Болката започваше да прескача между нервите и мускулите му. Спомни си малкото момиченце, вече неспособно да се изправи след първия ден, само че той искаше да проследи какво й се случва на безопасно място, и баща й се съгласи. Бяха я вързали в Обезопасената стая и той си водеше бележки, докато промените напредваха. Което и тогава, и сега изглеждаше ужасно жесток и средновековен подход, но беше важно да има представа в какъв ред се случват изкривяванията и пренарежданията на костите и растежът на нова странна плът.

Усещаше огнени пробождания и пристъпи на остра болка в гърба си, в левия прасец и в опакото на лявото си бедро. Сивата тъкан се разрастваше и впиваше надълбоко.

— Позволете ми да си взема граната.

— Ами ако откажем?

— Ще отговоря, че ще си тръгна с все оръжието, но то може да ви потрябва, а гранатата ще ми свърши чудесна работа. Освен това… — докторът усети нещо да поддава в него — може би сърцето му, макар че бе строшавано толкова пъти, че сигурно приличаше на образец от лабораторията на Франкенщайн. Стисна зъби и изчака секунда, за да се вземе в ръце. Продължи. — Освен това искам да си ида със спомена за всички вас, и докато помня кой съм аз самият. Не знам кога ще започне да поддава паметта ми или как ще се изкриви мисленето ми. Не знам и какво причинява това заболяване на мозъка. Може да се окаже, че когато започнат същинските промени, болестта премахва всичко освен животинския нагон за оцеляване… Така че някой от вас ще трябва да ме убие, както ми се е налагало аз да убивам другите. Кой ще се наеме да свърши тази особено важна работа?

— Ако кажеш и дума — изръмжа Дейв на Джеферсън, — кълна се в Бога, че ще те убия и ще изхвърля трупа ти на пътя.

— Нищо не съм казал! Да си ме чул да продумам?

Дейв не му обърна внимание.

— Ще го сторя, когато му дойде времето — каза на Джей Ди. — Моментът още не е дошъл.

— Може би утре ще дойде, а? — лекарят се усмихна тъжно. Предположи, че на светлината на лампата старото му, кльощаво и износено тяло сигурно вече прилича на призрак. — След осем сутринта и преди обяд? — Кимна към миротвореца. — Той ще ви заведе, накъдето сте тръгнали, ако Господ е рекъл. Аз обаче слизам от автобуса ето тук.

— Исусе — възкликна Дейв, но нямаше какво повече да каже.

— Дай ми граната, Дейв — или се налага и да ти се моля?

Маккейн се поколеба, но беше наясно, че е редно да извърши размяната. Всъщност ставаше дума за оказване на милост. Беретата остана в автобуса, замени я граната. Навън все още се лееше порой — напоследък навсякъде валеше много.

— Ще те изпратя — предложи Дейв.

— Не, няма. Няма смисъл и двамата да излизаме навън.

— Аз ще те изпратя! — обади се миротворецът с изпълнен с решителност глас.

— Добре — отвърна Джей Ди след кратка пауза за размисъл. Щеше да е от полза да има спътник, да не би нещо да му се нахвърли в мрака, преди да успее да дръпне халката на гранатата. — Само донякъде обаче. Няма нужда да разтегляме раздялата!

Оливия се разплака. Прегърна Джон Дъглас, а той я притисна към себе си и й каза да спре сълзите, но тя не можеше, така че той заяви, че е горд, задето я е познавал, а също така и Дейв, Хана и Ники, и че те с Дейв са били прави за Итън и добре че не са се вслушали в научните му възражения, понеже цялата тази война надхвърля науката, която някога е учил в училище. А сега, ако извънземният в тялото на Итън е способен да спре войната, това ще е втори шанс за Земята, даден от звездите или от непознат за човешкия ум свят. Тъй да бъде, каза Джей Ди. Пресегна се да се ръкува с Дейв, който обаче го придърпа и също го прегърна, и Хана и Ники се сбогуваха на свой ред, и двете облени в сълзи, а Джеферсън Джерико наблюдаваше от мястото си и прецени, че ако посмее да се обади, ще си подпише смъртната присъда, понеже камъкът бе готов да го смаже.

След това миротворецът се нареди до Джей Ди с фенерче в ръка и момчето, известно като Итън, надникна през собствените си очи като през прозорец, обграден с мъгла. За момент се беше уплашило, когато извънземният го облада, но сега… сега не изпитваше страх, а покой.

Спомни си името на майка си. Наричаше се Нанси, известна още като Нан. А собственото му име?

Хранеше спомен от онзи час по естествени науки в гимназията „Д’Ивлин“ — на трети април точно преди потресената мисис Бергсън да дойде до класната стая на мистър Новотни, за да му каже, че „децата“, както се изрази, ще си тръгнат по-рано от училище.

„Става нещо — каза тя на учителя, — дават го по всички новини, навсякъде. Нещо се случва и децата ще си тръгнат рано от училище.“

С това прекъсна демонстрацията на макета му на „Видимият човек“ в момента, когато говореше за мозъка, и това ужасно го ядоса, но и го уплаши, понеже гласът на мисис Бергсън трепереше и тя изглеждаше много уплашена.

— Сам ще отворя вратата — каза Джей Ди на Хана и го направи. След това огледа другарите си с овлажнели очи и добави: — В сравнение с всичко, през което сме минали… това е като разходка в парка. Късмет и Господ да ви закриля и благославя! — Усмихна им се уморено. — Вие сте моите герои!

След това слезе по стъпалата, облягайки се на винкела патерица, сякаш щеше да му помогне да устои срещу пороя. Миротворецът вървеше точно по петите му, насочил фенерчето така, че Джей Ди да вижда къде стъпва.

По този участък от Междущатска 70 от дълго време не бяха минавали коли. Някъде по време на разходката в дъждовния мрак момчето, което се наричаше Итън Гейнс, потегли на своето собствено пътуване. То беше досущ като онова, което Джей Ди се канеше да предприеме и от което човек не очаква да се завърне. Беше пътуване към тайнствата, но миротворецът каза на Итън, че всичко ще бъде наред и вече няма от какво да се страхува — от нищичко.

„Благодаря ти за помощта — каза му съществото. — Ти си силен и благороден. Съществува място, където отиват героите, след като битките им приключат. И ти, и докторът ще намерите там утеха и покой. Обещавам ти!“

„Добре съм — отвърна момчето. — Малко ме е страх, но съм добре.“

„Сега ще освободя духа ти. Онова, което остава да се извърши, ще трябва да сторя с пълна власт над това тяло. Нали разбираш?“

„Да, но… нима никога няма да узная за Уайт Меншън?“

„Ще узнаеш — отвърна съществото. — И двамата ще разберете. Отново… държа на обещанието си.“

Момчето понечи да отговори, да каже, че разбира, че обещанието ще бъде спазено, но в същото време знаеше, че няма нужда да го изрича… и след това заспа точно като в топло легло в студена зимна нощ, когато знаеш, че при събуждането до теб ще има някого да те обича и да ти каже добро утро в прекрасния нов ден.

— Предполагам, че тук е достатъчно далеч — каза докторът, надвиквайки бурята.

— Да.

— Ще ми се да знаех какво си всъщност. Как изглеждаш там, вътре.

— Би се изненадал — каза съществото.

— Всичко наред ли ще бъде? — попита Джей Ди, пазейки равновесие под поройния дъжд. — Ще преживеем ли това приключение?

— Така се надявам.

— Аз също — кимна Джей Ди. — Защити ги, ако можеш!

— Мога.

— Сбогом тогава. Остави ме да свърша с тази работа, преди да се удавя.

Ръката на хлапето стисна за момент рамото на Джей Ди, за да му вдъхне увереност.

— Спечели голямото ми уважение — заяви миротворецът. — Сбогом, приятелю!

Нямаше какво повече да си кажат, така че той се обърна и се отдалечи.

Джей Ди стоеше с гордо вдигната глава, разкрачен срещу напора на бушуващите около него стихии. Замисли се за Дебора и прекрасния живот, който бяха водили, преди всичко това да се случи. Надяваше се, че все някак някога ще успеят да продължат оттам, където бяха прекъснати.

Захвърли патерицата си и металният винкел издрънча силно по асфалта — прозвуча му като църковната камбана в градчето, където беше израсъл.

Притисна гранатата към сърцето си.

Вдиша за последно от просмукания с дъжд въздух — за последно на Земята, която напускаше.

„На границата“ — помисли си Джей Ди. И най-сетне изпита облекчението, че се кани да пресече онази граница, отвъд която без капка съмнение вярваше, че лежи един по-добър свят.

Дръпна халката.