Робърт Маккамън
Границата (1)

Едно

Тичащото момче се втурна под дъжда.

Озова се внезапно под жилещите му струи. За секунди те се превърнаха в истинска градушка от тормоз, същинско злобно боцкане със стотици нагорещени игли. Докато тичаше, момчето хвърли поглед през рамо и през подвижната мъгла на бурята видя да се взривяват планинските върхове в далечината. Съзря в изтормозения въздух да литват големи колкото сгради късове камък, да се стоварват обратно върху земята и да се пръскат на премятащи се отломъци. Над планините трещяха електриково сини светкавици, които вдъхваха ужас в сърцето и на най-смелия, а по-слабия караха да падне на колене.

Момчето продължи да тича през дъжда.

Полето беше широко и дълго. Беше голо. Калта искаше да събува обувки. Момчето носеше мръсни пуми, някога бели. Не си спомняше откъде са се появили, нито кога ги е обуло. Не си спомняше откъде са дошли мърлявите му дънки, нито оцапаната му тъмночервена риза, на която й липсваше десен ръкав. Не помнеше почти нищо.

Знаеше обаче, че трябва да тича. И че е длъжно да се надява да преживее и днешния ден.

Защото, макар паметта му да приличаше на опърпано знаме, момчето знаеше какво има зад гърба си. Наясно беше, че е в Колорадо. Имаше представа защо се разкъсват на назъбени шрапнели планините, стари като самото време. То беше сигурно какво представлява синята светкавица и защо скоро от измъчената земя към гневното небе ще блъвнат струи червен пламък. Сражението между онези беше в разгара си. Бяха намерили нова граница, която да си оспорват. И щяха да съсипят света в битката помежду си.

Момчето тичаше, задъхваше се тежко и се потеше в знойния въздух, а дъждът се усилваше все повече.

Калта го погълна. Награби маратонките му, спъна го и го повали в прегръдката си. Беше лепкава и гореща, полепна по лицето му и влезе в носа му. Цялото в черна пръст, момчето се помъчи да се изправи на колене. През завесата на дъжда забеляза движение по ширналото се голо поле — и от двете си страни — и осъзна, че едната армия бе тръгнала в атака.

Просна се по лице в калното си ложе. Лежеше като мъртвец, макар че сърцето му туптеше дваж по-живо от обикновено и от ужас искаше да изхвръкне от гърдите му. Момчето копнееше да може да се зарови в земята, да потъне в нея и да намери защита в тъмнината отдолу, но лежеше неподвижно — свито на кълбо като бебе, току-що излязло от утробата и сразено от самия живот.

Беше ги виждало и преди. Неизвестно къде. Умът му лежеше в руини. Умът му бе катастрофирал в неизвестен кошмар и бе останал ослепял за памет и оглушал за мисъл. Но отляво и отдясно се забелязваха размазаните следи от присъствието им, докато напредваха през ливадата като вихрушки от сив дим — безформени, но смъртоносни призраци.

Момчето лежеше неподвижно, вкопчило се с все сили в пръстта, сякаш от страх да не пропадне в небитието.

И внезапно осъзна, че един от онези е спрял насред похода си и в същия миг тялото му се е уплътнило и е добило форма, и така изведнъж един от онези стоеше само на няколко крачки от лявата страна на момчето и се взираше в него.

То не можа да се сдържи и да не вдигне омацаното си с кал лице, за да отвърне на погледа му. Тук не можеше да разчита на никаква защита. Никъде не можеше да се намери защита. Сините очи на момчето се взираха в черната, безлична крива на лицето на съществото — може би само маска или навярно шлем. Извънземното беше слабо като скелет и високо близо седем фута. Приличаше на човек дотам, че имаше две ръце и два крака. Дланите с черни ръкавици притежаваха по десет пръста. Върху стъпалата му с близка до човешката форма бяха надянати черни ботуши. Момчето не знаеше и не искаше дори да гадае дали това същество представлява робот, или е живо, излюпено от яйце или родено от утроба. Черният, плътно прилепнал костюм не разкриваше и инч плът, но беше целият прошарен от мънички вени, които пренасяха тъмна течност. Нямаше видими признаци, че съществото диша.

То обаче държеше оръжие — също безлично черно, но с вид на телесна част. Имаше две дула и беше свързано с притежателя си посредством пълните с течност вени.

В момента оръжието беше отпуснато до хълбока на съществото, но все пак прицелено в момчето. Един от пръстите на извънземното се намираше на заострено копче, което би могло да служи за спусък.

Момчето знаеше, че смъртта му е изключително близо.

Вибрация прониза въздуха. По-скоро се чуваше, отколкото да се усети, и от нея космите по врата на малкия настръхнаха. Полазиха го орди мравки и рошавата му кестенява коса щръкна, понеже той беше наясно какво се задава, без да знае откъде му е известно.

Съществото погледна през рамо и към небето. Други създания също спираха размазания си, призрачен ход и добиваха плътност. И те вдигаха глави и оръжията им в унисон се прицелваха нагоре към врага.

Звукът се чуваше дори през тътена на сипещия се дъжд. Момчето завъртя глава и наклони лице нагоре под пороя и ето че през жълтите облаци се спусна чудото, което издаваше шум като тихото движение на зъбните колела на елегантен часовник или мекото цъкане на бомба с часовников механизъм.

Беше огромно, широко поне двеста фута, триъгълно и нашарено с различни цветове като древен хищник: кафяво, жълто и черно. Беше тънко като бръснач и нямаше нито входове, нито отвори. Представляваше единна същност като гигантско крило. Момчето си каза, че то се плъзга напред с изумителна и почти безшумна мощ. От заострените върхове на крилата му се оттичаха жълти струйки завихрена мъгла, а под корема му пулсираха четири електриково сини кълба с размера на капаци на улични шахти. Летящото крило продължаваше да напредва полека и почти безшумно, а едно от съществата на земята задейства оръжието си. Изстреля двойна спирала пламък, който не беше точно огън, но съдържаше нажежена до бяло нишка в центъра на двете си изпепеляващи червени струи. Преди да достигне плътта или метала, от които беше изработен корабът, от борда му избликна синя искра и потуши пламъците и двете им разрушителни сърцевини така лесно, както влажни пръсти угасят клечка кибрит.

Колкото и да се мъчеше да лежи неподвижно, момчето не можеше да овладее треперенето си, нито да откъсне очи от гледката: съществата като едно обърнаха оръжията си към кораба и захванаха да стрелят… все по-бързо и по-бързо, струи извънземен огън се извиваха нагоре в заслепяващо ярки въжета, бяха стотици, всички до една — потушени от изскачащата и съскаща синя искра.

Момчето знаеше, без да е наясно откъде го е научило. В ума му отекваха мисли, които не би могло нито да чуе с точност, нито да разбере. Сякаш беше изминало дълъг път от мястото на тръгването си, макар че не можеше да си спомни къде точно се е намирало първоначално.

Но макар и да не можеше да се сети за собственото си име или откъде беше хукнало да бяга, или пък къде се намираха родителите му, знаеше със сигурност, че:

Съществата с оръжията… са войници на мъглявите.

Крилото в небето… е пилотирано от горгоните.

Имена, които хората им бяха дали. Истинските им названия бяха неизвестни. Тяхното мълчание беше непробиваемо.

Синята искра подскачаше и танцуваше, гасейки горещите бели пламъци с почти пренебрежителна лекота. Дъждът се лееше, а жълтите облаци се вихреха. Войниците на мъглявите започнаха да снижават неефективните си оръжия и да вибрират отново до мъгла и внезапно момчето остана само насред калната ливада. Чудовищното крило се рееше над него, сините му кълба пулсираха. Хлапето се чувстваше мъничко като насекомо на стъклото на кола, което всеки момент ще бъде смачкано на каша. Канеше се да скочи и да хукне отново — толкова надалеч, колкото успее да се добере в тази кал и в пороя, но точно тогава корабът се юрна покрай него и той усети как въздействието му намалява, докато набира скорост. В устата си долови вкус на кал и някакъв примес, все едно си близнал с език ивица ръждясал метал. Чу остро съскане — бекон в нагорещен тиган — и щом извърна глава по посока на отдалечаващия се кораб, видя светкавици електриково синя енергия да се спускат от долната му страна. Малки експлозии — изблици черна материя — показваха къде улучва войниците на врага дори да се бяха замъглили практически до пълна невидимост.

Момчето реши, че е време да се изправи и да потича още малко, но в друга посока.

С олюляване стъпи на крака и побягна през полето, надалеч от битката. Дъждът го биеше по раменете и главата, а калта се опитваше да го повали. Падна на колене веднъж, но при изправянето си се закле, че повече няма да рухне.

Продължи да тича право напред през дъжда и калта, устремено към жълтата мъглица, която висеше над хоризонта. Подминаваше и прескачаше димящи кратери, на дъното на които имаше останки, изгорени до черно и изкривени като стари дървесни корени. Дъхът му хъхреше силно в дробовете, които го боляха, все едно са били нашибани с тежки юмруци: момчето изкашля храчка червена кръв и продължи да тича.

От мъглата пред него изникнаха над дузина мъгляви войници, всичките слаби и запечатани в черна тъкан, дошла от съвсем друг свят. До един държаха оръжия, сякаш израсли като продължения на телата им, и до един носеха безлични черни маски, досущ еднакви като на роботи. Преди момчето да успее да смени посоката, дочу, че зад гърба му приижда нещо — металически звук като подръпване на струните на пиано във високия регистър. Отклони се наляво и се шмугна в един пресен кратер, а над скривалището му с огромна скорост се плъзнаха ярки сини сфери от пулсиращ огън. Врязаха се в мъглявите, въртейки камшици, сякаш направени от пламтяща бодлива тел. Момчето изпълзя до ръба на кратера, за да гледа как това ново оръжие разкъсва на парчета мъглявите, и макар че някои от войниците успяха да свалят част от огнените топки със собствените си енергийни оръжия или се замъглиха до призрачна омара, битката приключи за броени секунди. По оплисканото с черно бойно поле останаха пръснати гърчещи се ръце и крака, а сините сфери — същински пламтящи очи — се юрнаха в търсене на още жертви из жълтата мъгла отвъд.

Вниманието на момчето бе привлечено от движение в кратера. То усети как космите на тила му настръхват и сърцето му се разтупка.

Точно срещу него безлик, опръскан с кал войник на мъглявите се пресягаше за енергийното си оръжие, което се оказа откъснато от вените и лежеше на няколко крачки встрани, спаружено като умираща плът. Напъханите в черни ръкавици длани драскаха да се докопат до смаления приклад, но не успяваха да се протегнат достатъчно, понеже взривът почти бе разрязал съществото надве. Краката му още се гърчеха, ботушите подритваха безполезно срещу разровената пръст. В телесната кухина проблясваха черни вътрешности, нашарени с жълто и червено като телата на скакалците, които момчето помнеше, но не беше сигурно точно откъде. Надушваше и парлива миризма, същата като течността, с която скакалците опръскваха мачкащи ги пръсти. Само дето тази миризма беше значително по-силна. Мъглявият лежеше в цяла локва от течността. Все още се бореше да докопа оръжието си, но прерязаното му тяло не искаше да го слуша.

Момчето заговори с глас, който никога преди не беше чувало. Каза:

— Мислех си, че уж сте много корави!

Безликото същество продължи да се бори да грабне оръжието.

Хлапето се надигна до клек, нащрек за други войници или за летящи твари, способни да му отнесат главата, и се осмели да докосне енергийното оръжие. Беше лепкаво на опип — като гума, оставена твърде дълго под силно слънце. Вените бяха престанали да помпят течност. Право пред очите му оръжието се спаружваше и пропадаше в себе си. Паешката ръка на мъглявия войник посегна към глезена на момчето и то се стресна от хватката му, понеже за кратко го озари образ на парализираща болка. То се изплъзна от ръката на войника, изправи се и хукна отново, защото знаеше, че го очаква смърт, ако седи на едно място твърде дълго.

Знаеше също, че не иска да умира. Знаеше, че трябва да живее, а и че е най-добре да си намери някакво укритие, преди да стане твърде късно.

Докато тичаше, дъждът го блъскаше в лицето. Заради натиска върху дробовете си момчето се разкашля и изплю още няколко пръски кръв. Запита се кой е и откъде идва, но в отговор на тези въпроси срещаше само празнота. Нямаше спомен отвъд втурването през това поле, сякаш умът му е бил изключен и след това отново пуснат от трепкаща ръка върху електрически ключ. Баща? Майка? Дом? Брат или сестра? Нищо, нито дори сянка от отзвук.

Измъчваха го болки: в дробовете, сърцето и стомаха, да, но също и в костите. Чувстваше се разместен. Досущ като в онази странна стара песен за бедрената кост, дето била свързана с колянната капачка и всичките други лайна, е — неговата бедрена кост беше свързана направо с ключицата, а коляното — нейде с таза. Вътре в тялото му имаше сбъркани сглобки, но все пак го биваше за тичане. Засега това му стигаше.

Над него се размърда чудовищна триъгълна форма. Момчето погледна нагоре и видя от грозните жълти облаци да се изплъзва масивното крило на горгоните, нашарено като древно влечуго. Продължаваше да бълва електриково сините си светкавици, с които улучваше невидими фигурки по земята. Не забелязваше хлапето — то не представляваше интерес за извънземните, не си струваше дори унищожителната искрица.

Внезапно яркосините светкавици започнаха да бляскат наляво и надясно в търсене на други мишени. Горгонското крило сякаш се беше разтреперило от ужас и след няколко секунди момчето видя защо.

И от двете страни на триъгълника се появиха тънки абаносови торпеда, дълги може би двайсет фута. Бяха общо десет, движеха се бързо и безшумно. Светкавиците удариха четири и ги взривиха на летящи черни панделки, но на останалите шест им пораснаха нокти и зъби и те се вкопчиха в плътта на горгонския кораб, преобразиха се в подобия на хищни, лъскави паяци и започнаха бързо да гризат пъстрата кожа и да си разкъсват път навътре.

На кораба налетяха още шест гладни торпеда, изстреляни от някаква невидима позиция. Две бяха свалени, другите четири се превърнаха в абаносови паякоформи, които се завинтиха в извънземната плът, ако изобщо ставаше дума за живо същество. Парчета от горгонския кораб заваляха към земята, а отвътре зейна рана с червеникаво месо, прошарено с празноти, напомнящи шестостенни коридори. Торпедопаяците продължиха да дерат и дъвчат, все по-бързо и по-бързо, а сините светкавици стреляха като полудели в различни посоки. Момчето се присви, когато енергийна мълния изгори земята на няма и четиридесет фута от дясната му страна, но не можеше да отлепи очи от ужасяващата трапеза и смъртта на гиганта.

Горгонският кораб несъмнено умираше. Корпусът му трепереше и се гърчеше, а мъглявите паяци проникваха все по-навътре в сърцевината му. От дузина рани се лееше тъмночервена течност. Късове от кораба падаха на земята и продължаваха да се гърчат в конвулсии. Машината пищеше. Високочестотният звук, който се разнасяше, напомняше на момчето комбинация от стържене с нокти по черна дъска и зловещо потракване на горска гърмяща змия^[1]. Наложи се да затисне ушите си с длани, иначе звукът заплашваше да го погълне и да му подгъне коленете. Огромно парче от кораба се понесе надолу, пръскайки фонтани от тъмна течност. В кухината черните паякоформи се хранеха, проправяха си път през извънземната плът и вътрешните коридори с нокти и зъби, които момчето предполагаше, че могат да разкъсат също и цимент, и метал. Горгонското летящо крило се килна надясно и изля вътрешностите си на грамадни, неравни завеси от течност и месести остатъци, които паяците на мъглявите не бяха успели да погълнат изцяло.

Писъкът на машината не спря да кънти през цялото време, докато корабът катастрофираше в земята. Паяците плъпнаха по гърчещата се кожа. Момчето се обърна и избяга.

Не знаеше къде да потърси безопасно място. Пронизващият ушите звук секна. Точка за мъглявите, помисли си то. Тичаше все напред през жълтата мъгла и внезапно стъпи на напукан бетон.

Озова се на голям паркинг. Около него в сгъстяващия се въздух се извисяваха ръждивите и обветрени туловища на осем изоставени коли. Дъждът беше спрял. Локви вода изпълваха цепнатините и дупките. Пред момчето се издигаха дълги постройки от червени тухли, не им беше останал нито един неразбит прозорец. От лявата му страна се намираше провисналата Н-образна врата в началото на обрасло с плевели игрище за ръгби. Над паркинга стърчеше спортното табло, храбър носител на вест от миналото.

„ГИМНАЗИЯ ИТЪН ГЕЙНС“ — гласеше надписът с неподвижно монтираните черни букви. Отдолу, с подвижни червени: „Старша въз а А рил 4–6 «Под яната»“.

Момчето забеляза, че от лявата му страна, напреки на игрището за ръгби, се приближават неясни силуети на мъгляви. Няколко от войниците спряха и възстановиха за секунди телесната си плътност, преди да се ускорят отново. Стори му се, че са поне четиридесет-петдесет, прииждаха като тъмна вълна. Втурна се да бяга надясно, но още докато следваше импулса си, осъзна, че няма да има време да се измъкне — щяха да го връхлетят твърде скоро.

Хързулна се по бетона и под един разбит пикап, навремето черен, но сега по-скоро червен от ръжда, макар все още да пазеше лепенката на „Денвър Бронкос“ на останките на задното си стъкло.

В паркинга навлязоха тъмни силуети. Поделение мъгляви бяха тръгнали на поход — идваха от някъде и отиваха другаде. Момчето се притисна към напукания бетон. Ако някой от враговете доловеше присъствието му…

Нещо се задаваше.

Хлапето го усети като тръпка по кожата. Надуши някаква форма на пулсираща енергия в замърсения въздух. От скривалището си видя да се материализират краката на няколко от войниците, когато се заковаха неподвижни — те също усещаха приближаващата се все още неизвестна заплаха.

Настъпи тишина, прекъсвана само от капещата от туловищата на колите вода. След това нещо премина в небето с шум като шепот на вятър, ярка светкавица синя светлина озари паркинга и накара момчето да присвие очи… и каквото и да беше онова във висините, вече бе отминало.

Хлапето чакаше и примигваше. Пред очите му танцуваха петна. Някои от войниците се замъглиха отново, други останаха предпазливи и в неподвижна — и може би вцепенена — видимост.

Над момчето пикапът помръдна.

Потръпна така, че ръждясалите му спойки изскърцаха. Все същото стенание на метал взе да отеква из целия паркинг и внезапно долницата на пикапа започна да се променя от метал в червени и черни люспи, а плесенясалите му гуми се превърнаха в къси люспести крака, от които растяха червени шпори, увенчани с черни върхове.

Момчето осъзна, че пикапът оживява.

За броени секунди над главата му се озова дишащ корем. То стана свидетел как туловището над него се разширява и наедрява с шум — смес от наместване на кости в ставите и пращене на метал, който се преобразува в плът.

Обладан от паника, малкият се изтърколи изпод съществото и се озова на колене сред шир, която вече не представляваше паркинг с изоставени превозни средства, а менажерия с твари, наизлезли от най-ужасните кошмари.

Осъзна, че каквото и да бе минало в небето и да бе пуснало енергийния си лъч, неговият заслепяващ син изблик притежаваше мощта да сътворява живот. И животът, който бе породило от ръждясалите и изоставени корпуси тук, бе или основан на истински същества в света на горгоните, или излязъл от въображението на някой извънземен военачалник. Масивни, мускулести същества взеха да се надигат от бетона. Момчето се намираше в средата на гмежта им, между техните ноктести лапи и крака, целите осеяни с черни и червени шипове. Рогати глави с множество очи и зейнали усти проучваха бойното поле, докато мъглявите откриваха огън. Червени намотки от неземен пламък се стрелваха нагоре, поразяваха и изгаряха новородената и чудовищна плът. Ранените от тях същества ревяха и виеха, разтърсвайки земята, а другите се втурнаха напред и със зверска мощ се стовариха върху войниците. Вцепенено от ужас, момчето гледаше как горгонските твари вършеят с бодливите си крайници и нокти сред редиците на мъглявите, и забеляза, че един от покритите с масивни мускули зверове има лепенка на „Денвър Бронкос“ на червеникавите люспи на гънката между раменете и шията си. Намираше се точно под повърхността на бронираната плът, напомняща избеляла останка от някогашна татуировка.

Войниците стреляха, люспестата плът гореше и димеше, съществата трошаха и мачкаха наред, газеха високите жилави същества в техните черни униформи, във въздуха хвърчаха вътрешности, които миришеха на сок на скакалци, и се пръскаха, където бъдат смазани. Под обстрела на мъглявите избухна в пламъци увенчаната с тройни рога глава на едно от чудовищата с шест хлътнали дълбоко пурпурни очи и тварта сляпо се залута из паркинга, като нанасяше наслуки удари, докато грозната й муцуна се топеше като сив восък. Газени и смазвани от противниците си, някои бойци се замъглиха, но малцината останали отстояваха позициите си и стреляха по зверовете, докато на свой ред не бъдеха накъсани на капещи останки. Някои на четири, а други на два крака, тварите хукнаха да преследват отстъпващите войници. На паркинга останаха три умиращи горгонски звяра, поглъщани от мъглявските пламъци; те пищяха, блъскаха безплодно по извънземния огън и се опитваха да избягат от неминуемата си смърт. Едното успя да се надигне на колене, горящата му триъгълна глава на дебела като ствол шия се завъртя, а абаносовите му очи фиксираха момчето, което пълзеше заднешком по-далеч от чудовището. Междувременно очите изгоряха, пламъците прескачаха между люспите и шиповете и горгонският звяр падна на цимента с въздишка, а животът го напусна.

Момчето се изправи с олюляване и побягна отново.

Едва му стигаха сили да остане на крака, но нагази във валмата жълта мъгла, уверен, че не може — не бива — да пада. Чуваше чудовищата да реват в далечината зад гърба му и мръсните пуми почти го откъсваха от земята. Вече не стъпваше по бетон, пак беше нагазило в поле с кал и буренак. Наоколо имаше проснати сгърчени и димящи тела на войници на мъглявите, беше се разиграла поредната битка. Точка за горгоните, помисли си момчето.

Не беше изминало и стотина ярда, когато долови, че нещо го догонва с голяма скорост.

Умираше си от ужас да погледне през рамо. Умираше от ужас и да забави скорост. Умираше от ужас да осъзнае, че всеки момент ще умре насред калното поле.

Каквото и да го преследваше, момчето долавяше, че вече почти го е връхлетяло.

Накрая все пак се огледа, за да види преследвача си, и кажи-речи щеше да отскочи надясно, когато от мъглата изникна кон на сиви петна, чийто ездач се пресегна от седлото и сграбчи детето с желязна хватка. Вдигна го във въздуха и го изтегли нагоре, сетне със суров и човешки глас изръмжа:

— Качвай се тука!

Момчето се озова зад мъжа, хвана се здраво за кръста му и едва сега видя, че от лявата си страна ездачът носи презраменен кобур с натикано в него оръжие, което много приличаше на автомат „Узи“. Конят и двамата му ездачи препуснаха през полето, а в далечината чудовищата на горгоните ревяха като хор от погребални камбани, известяващи края на света.