Робърт Маккамън
Границата (33)

Тридесет и три

Кестрелът с клатушкане се завъртя два пъти във въздуха, като първо загуби височина и след това я набра отново. На третото завъртане Гарет успя пак да овладее машината и сърцебиенето си и тайно благодари на Бога за симулатора. Нилсен изключи всички аларми и провери системите. Електрическите бяха наред, но видя теч в резервоара и в хидравликата на контролния панел. Перките, изглежда, щяха да издържат. Може би. Полетът се беше влошил до друсане на каруца по павиран път.

Крайната им цел се намираше на около четиридесет мили. Щяха да пълзят мъчително дотам, но и двамата пилоти бяха от хората, които продължават полета дори когато от вибрацията изпаднат пломбите на зъбите им, и освен ако хеликоптерът не паднеше сразен, възнамеряваха да достигнат до уреченото място. Не ставаше дума само за проява на храброст — та къде другаде можеха да кацнат тук, насред света от нощните им кошмари?

— Поеми управлението — каза Гарет на Нилсен и мина отзад да провери пътниците си.

Откри кабината в руини, единия пехотинец — мъртъв и със строшен врат, извънземното момче — със счупени лява ръка и ключица, както и с няколко други контузии. Мъжът с бейзболната шапка и жената латиноамериканка го крепяха помежду си. Президентът беше добре, макар че смучеше кислород от цилиндър с пластмасова маска. Деримън и генералът бяха пребледнели и ако се съди по това как се стрелкаше погледът на Уинслет, той беше готов да избяга през счупения прозорец. Другият пътник — за него пилотът чу слух, че бил телевизионен евангелист със съмнителна слава — седеше на мястото си със стиснати очи и сякаш потопен в разговор с Исус. Добре беше и вторият пехотинец — двайсет и три годишен корав дребен бандюга, който смяташе, че всички на света ще измрат, преди да му дойде ред, и тази мисъл го бе крепила досега.

Гарет отвори едно от шкафчетата и извади аптечката. Сред находките вътре — дезинфекциращо средство за ръце, руло еластичен бинт, ножици и тампони срещу ухапвания от насекоми — имаше и пакетче обезболяващи. Извънземният поклати глава — не, не, не искаше да поглъща химикали — но мъжът и жената го убедиха и той изпи две таблетки с чаша вода. Уинслет също поиска две, макар че не изглеждаше да е контузен, и Гарет се подчини. Когато попита президента дали и той има нужда, получи следния отговор:

— Не, по дяволите, просто карай тази кранта!

Гарет реши, че за момчето — или за съществото, което приличаше на момче — може да се направи още нещо и набързо измайстори от ластичните бинтове презраменна превръзка. Възможно беше извънземното да изпитва повече неудобства с нея, но така поне счупената му ръка нямаше да се подмята насам-натам.

— Нека го изпробваме — каза и се обърна към мъжа с бейзболната шапка: — Помогни ми да му го сложим. Полека с ръката… леко… леко!

Успяха да поставят ръката на Итън в превръзката. Дъхът на хлапето изсъска между зъбите му. Болката беше ужасна, но с нея щеше да се справи поне докато съумяваше да остане в съзнание. Замисли се каква голяма част от живота на хората включва болка: тя беше постоянен спътник на съществуването им — или физическа, или душевна. За да обитават такива крехки тела, хората несъмнено бяха силни — много по-силни духом, отколкото телом, и онези, които изглеждаха най-слаби, можеха да се окажат с най-силна воля и сърце. Това беше и причината да го привлича именно това тяло — момчето се бе държало за живота с такава страст! Сега обаче, осъзна Итън с голяма увереност, тялото беше понесло критични щети и времето му изтичаше. Можеше да поддържа в движение повредените системи, да кара контузените дробове да дишат и сърцето да изпомпва кръв през мъртвата плът, но не можеше да поправи фрактурите — лявата му ръка беше безполезна.

Имаше и още нещо, притеснително дори за него. Каза, настръхнал целият:

— Отново ни догонват.

— Колко са? — попита Дейв.

— Другите четири на мъглявите. И… горгонските кораби също се приближават много бързо. Мъглявите ще са… вече са тук — уточни той. — Съпровождат ни по два от всяка страна.

С тръпка на ужас Джеферсън дръпна завесата настрани, за да надникне навън. В мрака не се забелязваше движение, нямаше светлини — нищо. Хеликоптерът креташе по курса си на югозапад.

— Пуснете ме! — помоли Итън Дейв и пилота. — Трябва да стигна до прозорец! Те ще…

Бойните кораби откриха огън.

Само че стрелба започнаха не мъглявите, а горгоните и техни мишени бяха именно четирите черни кораба. Внезапно от облаците изникнаха стотици яркосини светкавици и удариха мъглявите и от двете страни на хеликоптера. Навсякъде наоколо засвяткаха сини експлозии и взривове от трепкащ пламък. Миг по-късно грейнаха стотици червени снаряди — ответният огън на мъглявите. „Марин Уан“ се намираше точно в средата на битката.

Огнени червени сфери и светкавици от синя светлина се кръстосваха в небесата. Взривовете отекваха в нощта, която вече не беше тъмна. В трепкащата светлина на експлозиите ясно се виждаха масивните кораби на мъглявите, но горгоните се намираха високо в облаците и оставаха скрити. Нилсен стрелкаше хеликоптера през турбуленцията на извънземната престрелка. През прозореца, чиято завеса бе дръпнал Джеферсън, Итън видя червена сфера, която пропусна първоначалната си мишена и връхлетя върху машината им. Разполагаше с част от секундата за реакция и времето му стигна със замах на показалеца си да избие прозоречното стъкло навън и със завъртане на китката успя да отбие сферата встрани, така че тя изцвърча на косъм от опашната перка на хеликоптера.

— Кацай! Кацай! — крещеше Деримън, но в района нямаше подходящо за приземяване място.

Някои от сферите и енергийните лъчи пробиваха черни кратери в земята под тях и вдигаха във въздуха пера от отломки колкото камион. Хълмовете и от двете страни на хеликоптера се гърчеха и сриваха и от тях изригваха въртопи прахоляк. Макар и ужасѐн, Джеферсън остана очарован от гледката на стотиците бляскави следи и копия извънземна огнева мощ, битката притежаваше обезоръжаваща красота, досущ като най-изумителните и скъпи фойерверки, взривявани някога в нощното небе над Ню Идън. Магията разкъса обхванат от син огън кораб на мъглявите на парчета, сипещи се от височина две хиляди фута, но Джеферсън въпреки това остана скован от почуда.

Внезапно останалите три кораба на мъглявите левитираха право нагоре в облаците — движеха се безшумно и със скорост, на фона на която земните летящи машини бяха като безмоторни играчки. Битката продължи с размяна на изблици пламък, но осакатеният хеликоптер се озова извън линията на огъня. Нилсен спусна плазовете и свали „Кестрел“-а към земята, а крайната им цел се намираше само на няколко мили.

Гарет беше сторил за пътниците всичко по силите си. Върна се в пилотската кабина, докато Дейв помагаше на Итън да седне и му закопчаваше коланите.

— Дръж се! — наложи се да извика Дейв: нахлуващият през счупените прозорци вой на двигателите беше оглушителен. Знаеше, че това е глупаво изказване, но нямаше идея какво друго да предложи; Итън се потеше и трепереше, очевидно изпитваше ужасна болка и…

— Да, така е — каза миротворецът, — но ще издържа.

Дейв и Оливия също се закопчаха. С приближаването си към земята хеликоптерът започна да вибрира и да вие още по-силно. Вдигна облаци прах. Джеферсън си каза, че няма начин тази простреляна птичка да се върне обратно в Бялото имение — когато и където докоснеше тя земята, там щеше да остане прикована задълго, освен ако не разполагат с друг хеликоптер или самолет, който да използват. Но нямаше намерение да мисли за това в момента. Беше част от отбора и не възнамеряваше да се отказва от Итън.

— Готови за приземяване! — обади се по интеркома Гарет, усилил говорителите на пълна мощност. — Не знам как ще кацнем, така че се дръжте здраво!

Хеликоптерът се спусна надолу. Перките му издухваха праха във всички посоки. Пилотът показа майсторството си, като кацна само с леко поклащане.

— Лесна работа! — заяви с ясно различима облекчена въздишка. — Право в десетката, господин президент!

Двигателите замлъкнаха, перките спряха да се въртят, а екипажът отвори люка и спусна стълбичката. Първи в прашния мрак излезе оцелелият войник, който огледа всичко наоколо през чифт очила за нощно виждане и след това зае позиция, за да може да открие огън по възможните заплахи. Преди по стълбите да се спусне който и да е друг, Дейв поспря да вземе карабината на мъртвия пехотинец и пъхна пистолета му в колана на джинсите си. Деримън, блед и разтърсен от полета, понечи да възрази, но Бийл се обади:

— Предай на старшина Суарес, че този човек излиза от хеликоптера въоръжен и с мое позволение!

Лицевият тик на президента се бе върнал и той също бе доста пребледнял, но гласът му се оказа изненадващо силен. Деримън слезе да изпълни нареждането, а Уинслет го последва.

— Облегни се на мен — предложи Дейв на Итън.

Миротворецът отвърна:

— Мога да се движа и сам, благодаря!

Налагаше се, макар че болката го гризеше от дузина контузии. Можеше да върви, но само с бавно куцукане. При слизането по стълбите Оливия му предложи ръката си и той се хвана за нея само за да не изгуби равновесие.

След това всички те — Итън, Дейв, Оливия, Джеферсън, президентът, Деримън, Уинслет и старшина Суарес — застанаха насред равнината, ширнала се сред околните хълмове, очертавани от огъня на експлозиите и огнените проблясъци сред облаците над главите им. Итън забеляза, че към битката се насочват все повече мъгляви и горгонски кораби. От всички посоки с висока скорост прииждаха цели техни флотилии. Взрив със силата на дузина свръхзвукови тътена разтърси небесата и накара всички в групата да изкривят лица. Видяха — на мили над равнината — под нивото на облаците да пада ранен горгонски кораб, пронизан от грейнала в червено рана. Удариха го още дузина сфери на мъглявите и той се залюля в северна посока по несигурен и навярно къс курс.

Президентът решително закрачи встрани от хеликоптера. Останалите пътници го последваха. Двамата пилоти останаха при машината си. Итън се съмняваше, че биха били в състояние да ремонтират „Марин Уан“, но навярно щяха да опитат всичко по силите си. Той последва останалите, пристъпвайки между Дейв и Оливия като състарен човек, какъвто внезапно се усети, а Джеферсън вървеше малко по-назад от лявата му страна.

Бийл измина около седемдесет ярда и спря. Гледаше само към плоска равнина, хълмовете и мрака, окъпан със светкавици и отблясъци от битката над главите им. Итън го видя да бърка в сакото на костюма си и да вади оттам малко черно устройство, много подобно на комуникаторите. Натисна поредица от копчета.

И зачака.

Не се случи нищо.

На около две мили от тях яркосиня енергийна светкавица удари сред хълмовете и вдигна във въздуха гъба от пръст. Земята потрепери под краката им.

Бийл натисна копчетата отново. Не се случи нищо. Итън се принуди за опора да облегне дясната си ръка на Дейв, а от другата страна го подкрепяше Оливия.

Президентът погледна към Деримън. Нервният тик отново гърчеше лицето му, а гласът му бе отслабнал.

— Ванс… Знам, че съм на правилното място. Да не съм забравил кода?

— Нека опитаме с нови батерии — предложи Деримън и извади от джоба си четири малки дюрасела, които беше взел от кутия в склада.

— И аз трябваше да се досетя!

— Работата ми е да мисля вместо Вас, когато имате други задачи — Деримън взе устройството и го отвори, осветен от изблиците на смъртоносни пламъци в небесата. Извади старите батерии и вкара нови. — Ето, опитайте пак.

Бийл повтори процедурата — първо шест цифри, после звезда и още шест.

В самото начало не се случи нищо. Итън първи усети тътнежа на задвижени под земята машини.

Цял участък от равнината се наклони навътре, за да създаде рампа, достатъчно широка за военен камион. Малки сини светлинки светнаха по бетонените стени. Струйките прах бяха всмукани от система, чийто звук напомняше въздухоотвод. Правоъгълникът земя, скриващ рампата, изглежда беше покрит с устойчив на климатични изменения материал. Фалшивият пясък и камъчетата бяха част от камуфлажа. Меката синя светлина в зейналия отвор започна да се усилва. Рампата спря под ъгъл около петнайсет градуса и механичното ръмжене затихна.

— Внимавайте на слизане — посъветва Бийл. — Повърхността е предвидена за гуми, не за обувки. Итън, хвани се за някого, не искам да паднеш!

— Да, сър — отвърна Итън, понеже все пак Бийл беше президент на Съединените щати.

Отново намери опора между Дейв и Оливия, а Джеферсън вървеше отзад, за да улови някого от тях, ако се препъне. Гумената изкуствена повърхност захващаше подметките на обувките по-добре, отколкото Бийл беше предположил. По пътя надолу по рампата Итън погледна към битката. Облаците пулсираха в огнени отблясъци. Огромна експлозия захвърли парчета кораб на мъглявите да се въртят към земята отвъд верига далечни върхове. Няколко секунди по-късно, на около петстотин фута височина над равнината, премина триъгълният силует на горгонски кораб. Беше почти разрязан надве, от шестоъгълните му коридори се лееха течности. През небесата с висока скорост прелетя нещо проблясващо и оформено като детски пумпал, което изстрелваше червени енергийни сфери във всички посоки, а после и то експлодира или по-скоро имплодира, понеже унищожението му не бе съпроводено от звук.

Итън ги усещаше как се събират — долавяше хармониите на стотици военни кораби, които отвръщаха на призива на горгоните и мъглявите. Облаците кипяха като мръсна жълта вода в тенджера. Енергийни стрели се спускаха надолу като назъбени светкавици и шибаха планините. Пропуснали мишените си или отразени по някакъв начин червени сфери се носеха към хоризонтите. Итън се сети за грандиозния сблъсък при „Пантър Ридж“ и се зачуди дали извънземните не са решили последната им битка едни срещу други да е тук, в небесата, на няколко хиляди фута над Зона 51.

Групата достигна дъното, което се оказа малък гараж с товарни рампи за камиони. Всичко бе озарено в меко синьо сияние. Президентът използва контролното си устройство отново и рампата започна да се затваря. Точно преди отворът да се скрие напълно, Итън и останалите забелязаха масивната долна страна на мъгляв кораб, досущ като лъскава хлебарка, да минава само на стотина фута над главите им. Беше целият в димящи дупки, всяка достатъчно голяма през нея да мине хеликоптер. Напредваше, двигателите му работеха безшумно, но от умиращите му системи се разнасяше странно високочестотно цъкане.

В мига, в който рампата се затвори, на тавана светнаха по-ярки осветителни пръчки. Бяха същите, каквито Итън забеляза и в инсталацията на Бялото имение. Извънземна технология, както обясни Деримън, захранваше и комплекс С4. Тук, долу, не се чуваха отгласи от войната в небесата, а само нежното съскане на въздухопречиствателната система, която пресяваше попадналите вътре прашинки. В остъклената охранителна будка светнаха лампи, но липсваха пазачи. От двете страни на будката имаше по една подвижна бариера, боядисана в жълто и с черни диагонални ивици, но бариерите бяха лесни за заобикаляне. Бийл поведе групата навътре в комплекса, от дясната му страна вървеше старшина Суарес, а Деримън и Уинслет — няколко крачки зад него. Президентът спря на два пъти, за да позволи да ги догони Итън, на когото помагаха Оливия и Дейв.

Стигнаха до асансьор с врати от неръждаема стомана. До него имаше осветена клавиатура, а над нея — плоско екранче като компютърен монитор. Бийл набра поредица числа. Опитът не доведе до резултат и мониторът остана празен.

— Дявол го взел — каза президентът, — не мога да си спомня всичките щуротии…

Опита пак, видимо съсредоточен, като спираше след всяка цифра.

Мониторът грейна. Появиха се очертанията на ръка с дланта нагоре, с леко разперени пръсти и палец отляво.

— Добър вечер, господин президент! — заговори студен и сух женски глас от говорител, монтиран точно под монитора. — Моля, идентифицирайте се!

Бийл положи дланта си с пръсти и палец, разперени по очертанията. Мониторът примигна много бързо, все едно направи снимка, и отново потъмня.

— Благодаря, сър — заяви гласът.

Вратите на асансьора се отвориха. Кабината беше голяма, имаше повече от достатъчно място за дузина души да се настанят удобно и да остане свободно пространство. На контролното табло бутоните бяха номерирани от едно до пет. Когато всички се качиха, Бийл натисна „пет“, вратите на асансьора се затвориха и той се спусна със скорост, от която стомахът се обръща.

— Държиш ли се? — обърна се Дейв към Итън.

Извънземният кимна, но не каза истината. Тялото му беше наранено по-сериозно, отколкото когато бе проникнал в него. Макар че и тогава имаше вътрешни увреждания от взривната вълна, липсваха счупени кости. Тъмнокосата жена, намерена до момчето — майка му (наложи се да скрие този факт от него, понеже пълна с въпроси глава беше по-добре, отколкото да го смажат отговорите) — го беше притиснала към себе си. Тя, заедно с четиримата възрастни, бе поела пълната сила на удара на мъглявите, пропуснал горгонската мишена. Сътресението от взрива в мола не беше сложило край на живота на момчето, но този път контузиите със сигурност щяха да го довършат. Лявата му ръка вече беше мъртва и студена от рамото надолу, но го мъчеха счупените ребра от тази страна, а и по протежение на гръбнака също го прорязваше болка. Извънземният усещаше натиска на течност в дробовете — все едно е напът да се задави. Наложи му се да се изкашля в здравата си ръка и след това се взря в пълната си с грозно червена кръв шепа.

И останалите бяха забелязали какво се случва с него. Миротворецът погледна към Дейв и се усмихна криво.

— Предполагам, че се намирам там, откъдето започна Итън — каза и изтри длан в крачола на дънките си.

Дейв се принуди да сведе поглед към пода.

Асансьорът забави ход и спря. Вратите се отвориха. Пред тях се простираше дълъг коридор със стени, сякаш изработени от неръждаема стомана, и бе объл като вена в тяло. Старшина Суарес напусна кабината първи, последваха го Деримън и Уинслет. Бийл тръгна след тях и едва след това слязоха останалите, а колоната завършваше Джеферсън.

Президентът ги поведе напред. Коридорът се разклоняваше и наляво, и надясно. Заедно с групата той пое наляво и измина още четиридесет ярда до солидна дебела врата, също изработена от стомана. Тук го очакваха поредните клавиатура и компютърен екран, монтирани на стената. Бийл премина през процедурата с натискането на копчетата и сухият женски глас каза:

— Добър вечер отново, господин президент. Моля, идентифицирайте се!

Екранът се освети, появиха се очертанията на ръка и идентификацията беше потвърдена. След това се разнесе звукът от отключване на ключалките.

Вратата изглеждаше тежка, но явно не беше, понеже Бийл спокойно я отвори, дърпайки покритата с гума дръжка без очевидни усилия. Вратата сякаш се рееше. Осветителните тръби на тавана вече светеха. Започна да циркулира хладен въздух, но още преди да премине през прага — на който имаше вградена камера — Оливия си каза, че надушва суха медицинска миризма на болница.

Те влязоха и когато вратата се затвори зад гърба им, ключалките отново се задействаха.

Първата зала се оказа облицовано със стъкло помещение с три реда театрални седалки, досущ като телевизионното студио на президента, но тук креслата бяха обърнати към два големи плоски екрана. Врата водеше към по-голяма зала, дълга поне шейсет фута. Стените й бяха облицовани с бледозелени плочки, а подът — със сиви. Осветителните тела на тавана бяха обли като летящи чинии. Дигиталният часовник на стената все още работеше и с бели цифри показваше, че часът е 20:38. В отсрещния край на стаята се намираше поредната врата от неръждаема стомана, с квадратна червена лампичка над нея.

„Хирургическият блок“ — помисли си Итън, доловил това от ума на Фоги Уинслет. Откъм генерала на вълна от страх дойде и още: „Не искам да влизам там, мамка му, не, няма начин. Твърде много лоши спомени за телата…“.

— Тук — каза президентът Бийл — се намират артефактите.

Беше застанал пред двойните стъклени врати към по-малка стая отдясно.

Джеферсън предположи, че е колкото средно голям стационарен хумидор^[1] за пури. В озарената от осветителните тръби стаичка имаше еднакви стелажи, на които се намираха общо осем различни предмета. Под всеки на прозрачен самозалепващ етикет бяха нанесени ситни идентификационни кодове: FL12255 под къс с вид на най-обикновено парче тъмно на цвят желязо, IA240873 под не по-голяма от бейзболна топка метална сфера, AR060579 под безличен черен куб и тъй нататък.

— И тези неща идват от катастрофирали космически кораби? — попита Джеферсън, който имаше чувството, че ще гръмне от изумление. — Исусе!

— Няколко — уточни Бийл — са били свалени с ракети. Отговорност на други президенти. Едно НЛО се е сблъскало с частен самолет в ураганна нощ над Индиана. Ще видите, че са обозначени с щата, в който са намерени, и деня, месеца и годината, когато са придобити. Имаше и седем други, които се саморазрушиха след известно време, но това отново е било, преди да встъпя в длъжност. Всички записи, кораби и тела са държани някъде другаде… — Бийл се обърна към Итън. — Над тези вещи са работили най-добрите налични умове, което не е лесно предвид нивото на сигурност, което се изисква. Не смятаме, че някое от тези е оръжие, но ти дали ще си на същото мнение?

— Трябва да се приближа повече — каза миротворецът.

Президентът отвори една от вратите и той изкуцука през нея без чужда помощ.

— Елате и вие, ако искате — покани Дейв, Оливия и Джеферсън. — Дойдохте чак дотук… направете още няколко крачки!

Те влязоха. Бийл ги последва и затвори вратата, но нито Деримън, нито Уинслет показаха желание да ги последват. Итън огледа предметите.

Нямаше представа точно какво е всеки един от артефактите, но не долови пригодна за военни цели енергия.

— Може ли да ги докосна?

— Ако ти не можеш, то кой? Вземи например онази буца — FL12255. Но преди това си помисли за някакъв земен материал — текстура, кожата на нещо… каквото и да е. Давай.

Итън визуализира водата, както я помнеше да се надига от дъното на плувния басейн в „Пантър Ридж“. Когато положи ръка върху парчето метал, то се превърна в локва течност с цвят на желязо. Когато дръпна пръсти, то се стегна в първоначалната си форма.

„Прах“ — помисли си той и щом поднесе ръка към предмета, той се превърна в подобна на пудра субстанция с цвят на желязо. Щом допирът прекъсна, отново се върна към формата си… това, както миротворецът осъзна, беше трансмутабелен материал, настроен към мислите на онзи, който има физически контакт с него.

— Мили Боже! — промърмори тихо Оливия.

Итън вдигна металната сфера. По повърхността й минаваха поне дузина ръбчета на сглобки. Беше тежка, но не толкова, че да не можеш да я държиш с една ръка.

— Балансирай я на върха на пръста си — предложи Бийл.

Изглеждаше твърде неудобна за целта, но Итън опита да я вдигне на показалеца си. Сферата трябваше да падне, това не се случи — стоеше си стабилно и беше напълно безтегловна. След още няколко секунди се издигна на три инча над пръста му и увисна там. Завъртя се плавно. Различните й сглобки започнаха да се отварят и затварят в бърза последователност и безшумно и внезапно в стаята се появи шести посетител.

Беше изправен, слаб и висок, на ръст над седем фута, на вид — мъжки хуманоид албинос със светли очи и дълга до раменете бяла коса. По ръбовете и на двете му уши проблясваха украшения, самите ушни миди също много приличаха на човешки, но бяха съвсем леко завити навътре. Съществото носеше дълга бяла роба, украсена с дузини бляскави златни фигури, които напомниха на Оливия древни ацтекски пиктографии, каквито беше виждала с Винсент в Националния исторически музей в Мексико сити. Съществото се усмихна прелестно, протегна дългопръстите си ръце в очевиден жест на приятелство и започна да говори с тих глас на език, който нямаше нищо общо с тези, използвани някога от жителите на Земята — беше пълен с припуквания, изщраквания и подобни на заекване звуци. Когато след около половин минута съществото завърши речта си, сведе глава и изчезна. Сферата спря да се върти и се върна отново на върха на пръста на Итън, където остана неподвижна, докато Бийл не я взе и не я сложи на отреденото й място.

— Опитвахме се да дешифрираме съобщението — каза президентът. — Смятаме, че има нещо общо с медицината. В него се среща съчетание от звуци, еднакво по значение с език, известен като комекрудски^[2], но той е изчезнал около 1880-та.

— Абсолютно сте прав — съгласи се Итън.

— Какво?

— За медицина става дума. Знам този език и познавам и цивилизацията, която го употребява. Пратеникът им предлагаше на вашия свят лекарство срещу рак.

Бийл остана безмълвен, както и останалите жители на планетата Земя.

— Казваше ви — продължи Итън, — че това лекарство за рак е кодирано чрез символите върху робата му. Взели сте предмета от някой от свалените с ракети кораби, така ли?

— Случило се е преди много време — оправда се президентът.

— Ясно — извънземният положи длан на левия си хълбок в опит да облекчи част от болката от счупените ребра и повредените нерви.

Огледа и останалите предмети — малка, хуманоидна на вид фигурка, изработена от метал, който блестеше с множество цветове, квадрат от на вид обикновено прозоречно стъкло, но дебело само няколко милиметра, намотка тъничка сребърна жица и всички останали.

— Тук няма оръжия — заяви миротворецът. — Това са дарове.

— Дарове — повтори безизразно президентът.

— Донесени ви — колко глупаво — от цивилизации, които са искали да установят контакт. Вие не сте били готови за това. Намирали сте се твърде далеч от готовността и те са научили този урок по трудния начин.

— Няма оръжия? — попита притеснен Джеферсън. — Нито едно? Итън, нищо полезно ли няма тук?

Миротворецът не отговори, вместо това посочи малкия черен куб, означен с „Аризона, шести май 1979-та“ и попита президента:

— Какво е това?

— За нас е загадка — отвърна Бийл.

Итън вдигна куба. Беше лек и както и със сферата, с него лесно можеше да се борави с една ръка, а и пасваше точно в дланта. Страните му бяха гладки и безлични, измеренията — идеални.

— Нито един познат на земята материал — уточни Бийл — не може да го пробие или да остави следа върху него. Непрозрачен е за рентгеновите лъчи. Нито едно медицинско или военно устройство, с което разполагаме, не можа да надникне в това нещо. А то просто си седи и не прави нищо. Учените стигнаха до извода, че ако щеше да взривява планетата, вече да го е сторило, но се страхуваха толкова много от него, че го държаха над шейсет години в облицован с олово сейф.

— Може би се очаква да си нарисувате бели точки на него и да го окачите на огледалото за задно виждане? — предположи Дейв, който беше започнал да осъзнава, че наистина няма да намерят нищо полезно, а мъглявите и горгоните водят кошмарна битка над главите им и вероятно няма да успеят да се върнат в Бялото имение, което само по себе си не беше по-безопасно от широко отворен хангар.

Итън се загледа в предмета. Не можеше да проникне до съдържанието му, но…

— Това също е дар — каза той. — Няма какво друго да е. Въпросът е… какво е създаден да дарява?

— Никога няма да разберем — въздъхна Бийл.

— Изглежда като страх — прецени Итън.

— Какво? — този път беше ред на Джеферсън да се стресне.

— Като страх. Малък черен куб от страх… — това изказване предизвика покълването на първоначалната идея семе. — Кажете ми… всеки от вас… от какво колективно се страхуват хората на тази планета?

— От извънземно нашествие — отвърна Дейв. — Или две извънземни племена да се сбият над нас.

— Нещо повече — подкани го Итън. — Някакъв страх, който не се е превърнал в реална възможност в течение на дълго време, много по-дълго от тяхната война.

— Пълно унищожение — предложи Оливия.

— Как? — Миротворецът продължи да оглежда куба, докато чакаше отговор.

— Ядрени бомби — обади се Джеферсън. — Или… не знам… Краят, предполагам. Като удара, дето е убил динозаврите.

— Сблъсък с голям астероид — кимна президентът. — Дори сега… така, де, преди всичко това… знаехме, че непрестанно сме под заплаха. Някои минаваха съвсем наблизо, но го пазехме в тайна. Смятахме, че ако отново ни удари астероид, ще ликвидира целия живот на планетата.

— И срещу тях сте били безпомощни — додаде Итън, който вече знаеше отговора.

— Имахме планове за извънредни ситуации, но човек получава само една възможност и ако тя се провали, светът ще свърши.

Миротворецът изпитваше нужда отново да изкашля кръв. Колко време можеше да поддържа тялото си в движение? Не беше сигурен.

Страх… астероиден удар… краят на живота… една възможност и ако се провалим, всичко свършва…

Усещаше отзвук в себе си. Не можеше да надзърне в куба и да проникне в извънземната му изработка или цел, но също като мисълта за Бялото имение, не можеше да изтрие от съзнанието си поредицата от страх, астероиден удар, краят на живота, една възможност и ако се провалим, край…

— Трябва да намеря начин да го отворя — каза с натежал глас миротворецът.

Тъкмо бе изрекъл тези думи, когато се включи сирена и студен женски глас се обади от високоговорителите на тавана:

— Нарушители на Ниво едно… Нарушители на ниво две… Нарушители на всички нива… многобройни нарушители… внимание… внимание… многобройни нарушители на всички нива…

Итън знаеше, че идват да го убият. Времето на всички в тази стая изтичаше — също и на хората, сгушени в скривалища по целия свят. Пришълците идваха насам и нямаше да дочакат това тяло да се разпадне и същността му да се освободи.

Черното кубче лежеше в дланта му.

„Страх — изреди той. — Край на живота. Една възможност. Една.“

Те идваха.