Робърт Маккамън
Границата (31)

Тридесет и едно

Миротворецът откри нещо, за което реши, че сигурно ще му липсва, когато задачата му тук приключи.

Наричаше се „кафе“. Веднага щом вкуси първата глътка, той прецени, че питието е страхотно. Беше горещо и черно, леко горчиво и го накара да се чувства изпълнен със сили, ако можеше да се каже така. Представи си, че магията на питието препуска през вените на присвоеното му тяло, докато си седеше на масата в столовата с Дейв, Джеферсън и Оливия — и си беше истина, че се нуждаеше от зареждането.

Оливия се присъедини към групата след кратък престой в лазарета. Докторът, делови военен с късо подстригана коса като посипали черепа му зрънца черен пясък, я беше прегледал, премерил кръвното налягане, проверил дробовете и сърцето, беше я помолил да проследи движеща се светлина, докато държи главата си неподвижна, и накрая й беше дал валиум с нареждането да си почине в една от стаите. След което набързо беше изчезнал да се грижи за множеството си други пациенти, донесени или докретали след нападението. Оливия прекара в леглото около тридесет минути, след което реши, че благодарение на валиума се чувства по-спокойна и е готова да си тръгне. Преди да напусне, провери как са Ники и Хана, които бяха настанени в съседни стаи. Ники беше започнала да идва на себе си и се чувстваше по-добре, макар че предпочиташе да не мърда от мястото си. Хана спеше и в момента изглеждаше много стара, слаба и уморена, а Оливия помоли една от сестрите за тефтерче и написа на листчето: „Хана, ще намина после. Почивай, докато можеш, и не се притеснявай за нищо. Имай вяра. С обич — Оливия“.

Столовата беше ярко осветена и по боядисаните в светлосиньо стени имаше окачени снимки на различни кътчета от Америка: Таймс скуеър — облят в неонови светлини и претъпкан с народ, Голдън Гейт сред зарево от слънчеви лъчи, пронизали мъглата на Сан Франциско, гигантските секвои и живописната, покрита със зелен мъх почва в парка „Джон Муър“, Бостънския залив по време на регата с различни нашарени в червено, бяло и синьо лодки, канзаско житно поле, ширнало се, докъдето поглед стига, под яркосиньо лятно небе, масивни дъбове от двете страни на насипан с чакъл път, водещ към реставрирана плантация някъде на Юг, както и други снимки от едно време. Итън ги разгледа мълчаливо и се зачуди по какъв ли начин повишават морала на командния състав и войниците, които бяха принудени да намерят убежище тук. Това беше последната спирка, каза си той. Последната линия на съпротива — мястото, където да се сгушат при ужасна война или катастрофа, погълнала не само тази страна, но и целия свят.

В столовата имаше още няколко дузини посетители — както войници, така и цивилни. Те страняха от новодошлите. Днес сервираха пилешка супа с фиде в малка пластмасова купичка, едно пролетно рулце и малко портокалов сок в чашка. Имаше кофа за рециклиране на съдовете. Дейв се опита да получи допълнително и киселият готвач отвърна, че не му се полага повече — каквото има в порцията — това е.

Имаше обаче изобилие от кафе. Дейв си взе пластмасова чашка и се почуди не слагат ли някакви лекарства в напитката. Не можеше да си представи как човек тук може да изкара деня, да не говорим за седмица или месец, без някакъв стимулант или антидепресант. Липсата на прозорци превръщаше комплекса в един вид затвор — мъжете и жените тук се движеха бавно и внимателно със застинали в безизразни маски лица. Всички бяха изгубили членове на семействата си, приятели, домове и сигурността на собственото си битие. Бяха получили смъртната си присъда и чакаха екзекуцията.

Колко още смятаха, че ще се удържат тук, чудеше се той. Извънземната атака сигурно им бе намекнала за безполезността на това място. Щяха да са нужни невероятни усилия за почистването на онзи гараж, а и Дейв се съмняваше, че отново могат да запечатат входа. Може би така се справяха ден за ден, каза си той. Просто се съсредоточаваха върху задачата пред себе си и я вършеха — осемчасови смени след осемчасови смени.

Групата се нахрани в мълчание. Итън слушаше мислите им, но не коментираше, тъй като не искаше да проявява нахалство. Оливия все още приличаше на призрак и от време на време се втренчваше в нищото с ум, претоварен от смъртта на Джон Дъглас и реалността на тяхната привидно безнадеждна ситуация. Самозалъгваше се, че се справя по-добре, но всъщност беше готова да се свие в някой ъгъл и да се закопае в стените. Итън видя, че в съзнанието й се повтарят до безкрай два образа: проснатият в коридора агент с ужасяващо смазания череп и безглавото чудовище в гаража с димяща рана на изгорените гърди.

Беше стигнала почти до края на горчивото въже, за което се държеше. Итън не знаеше какво би могъл да й каже, така че да я утеши поне малко. Всъщност наистина нямаше подходящи думи, така че запази мълчание.

— Виж кой идва на гости — обади се Джеферсън.

Приближаваше се Ванс Деримън. Спря до друга маса да поговори за момент с мъж с риза на сиви райета и навити ръкави. По време на разговора посочи към масата с новодошлите и мъжът кимна и ги погледна. Лицето му беше изпито и сурово и с нищо не разкриваше мислите му. След това Деримън продължи по пътя си и когато стигна до тяхната маса, извади от джоба на сакото си бяла кърпичка и изтри с нея очилата си.

— Той иска да ни види — каза Итън.

— Точно така.

— И за какво иска да се среща с нас? — поинтересува се Дейв.

— Не с всички ни — обясни Итън. — Само с мен и Джеферсън.

— Пак си прав — Деримън си сложи отново очилата. — Разбира се, аз ще бъда с вас.

— Хич не берете грижа за нас — сви рамене Дейв. — Просто ще си седим тук с бачкаторите.

Столовата се намираше на Ниво две, но по-навътре в планината от гаража. Итън и Джеферсън последваха Деримън по друго, вътрешно стълбище. На Ниво четири влязоха в жилищната зона на президента от различна от предишната посока. Въоръжен с автоматична карабина, сержант Акърс чакаше да ги ескортира.

Преминаха по коридор на късо разстояние от двойните врати, които Джеферсън беше видял миналия път.

— Благодаря, сержант — каза Деримън и с това освободи пехотинеца. След това натисна бялото копче на звънеца и отвътре се разнесе просто, единично позвъняване.

— Очаквах да чуя „Президентският марш“^[1] — пошегува се нервно Джеферсън, но Деримън не реагира.

Една от вратите се отвори почти веднага, след като прозвуча позвъняването. Аманда Бийл застана на прага с кървясали очи, но малко по-стабилна, отколкото преди час по време на записа. Носеше същите дрехи — кафяви панталони и бяла блуза, която бе започнала да пожълтява от твърде много пране.

— Влизайте — каза тя и им обърна гръб, изпълнила задачата си.

Деримън вървеше първи, пресякоха прага към уютен апартамент с постлан на дървения под тъмносин килим, с много солидни на вид мебели американска изработка и стени, украсени с картини на природни теми, които според Джеферсън Джерико изглеждаха като купени от някоя гаражна разпродажба. Не можа да се въздържи да не проследи играта на бедрата на Аманда Бийл, докато тя се отдалечаваше, и се запита дали още чука голямата клечка, или с персонала си играят на музикални легла, когато не мислят за извънземни и края на света. Не би имал против да се включи в играта им, образно казано.

Усети върху себе си тежестта на сребърните очи и сведе леко глава.

— Добре дошли — поздрави президентът, влизайки драматично от страничен коридор. Усмихваше се, но заради преливащите от болка очи усмивката му беше ужасна гледка. Стоеше само по намачкан панталон и с разкопчана на врата бяла риза. Спря доста далеч от групата и не им подаде ръка.

— Благодаря, че се отзовахте. Нека да идем в кабинета!

Кабинетът беше разположен по-навътре по коридора. Едната стена представляваше голямо пано на Вашингтон, гледан от въздуха — очевидно опит да се компенсира липсата на прозорци. На другата стена висеше голяма коркова дъска с прикрепени на нея карта на целите Съединени щати и няколко по-малки регионални. Някой се беше престарал с рисуването на кръгчета и стрелички с черен перманентен маркер и Джеферсън предположи, че това са движения на войски, танкове и самолети, които в действителност не съществуваха. Книгите по полиците изглежда служеха по-скоро за украса, отколкото за четене — досущ сценичен декор, понеже бяха щателно изравнени и правилно подредени. Център и фокална точка на стаята беше масивното антично бюро — на дървената плоскост отпред имаше гравиран американски флаг с два орела, по един от всяка страна. Чифт черни кожени кресла бяха придърпани към бюрото и зад него се намираше трето. Четвърто черно кожено кресло стоеше в ъгъла, където имаше и диван с платнена тапицерия, който подмамваше окото да се чуди дали платът е сив, или зелен.

„Ето това — каза си Джеферсън — сигурно е докарано от магазина на «Гудуил»^[2] в Солт Лейк Сити, когато парите на данъкоплатците за черна кожа са се изчерпали.“

— Затвори вратата, Ванс — Бийл се намести на въртящия се стол зад бюрото. Обърна се към Итън и Джеферсън и им посочи креслата отпред. — Седнете, моля! Тук достатъчно прохладно ли е според вас? Може още да намаля температурата, ако желаете.

— Не съм от ледена планета — обади се Итън.

— О… добре. Ами… твоите очи… са студен цвят.

Деримън седна на дивана, кръстоса крака и се приготви за изненади, понеже нямаше представа какво иска Бийл от тези двамата, като изключим заявлението, че президентът бил „любопитен“ да се види с тях.

— Имаме плодов сок — продължи Бийл. — Ябълка и портокал. Бих ви предложил нещо по-силно, но се налага да пестим запасите… — последното се отнасяше за Джеферсън.

— Имате ли кафе? — попита Итън. След това размисли, че може би не беше добра идея да пие повече и да бъде принуден да изхвърли в президентската баня излишната течност. Просто не му се струваше правилно. — Всъщност не, няма нужда, нищо не искам.

— Добре — Бийл се облегна в креслото си и се взря в тавана, сякаш вниманието му бе привлякло нещо особено важно там, горе. Изглеждаше, че се отнася право пред очите им, и Джеферсън се принуди да проследи погледа на събеседника им, за да види дали не оглежда някой паяк и не е очарован от паяжина, която се люлее напред-назад под полъха от въздухоотвода на тавана.

— Съжалявам, замислих се — обясни президентът, връщайки се в настоящето. — Джеферсън Джерико. Да. Помня те. Трябваше ми известно време да се сетя. Нали знаеш… напоследък имам много работа, разбираш как е.

— Така е.

— Но няма да се проснем и да измрем просто ей така — допълни Бийл. Лявото му око започна да потрепва — тик като вълнички в спокойно езеро. Вдигна ръка и несъзнателно или не, потри виновното място, сякаш да го накара да спре. — Твърде много жертви дадохме вече. Смели мъже и жени, които се сражават за нас. И децата… те също измираха. Смятате ли, че нацията трябва да се предаде, да се свие и да умре? Тогава… защо правим всичко това?

— Много сме далеч от това да се предадем — заяви Деримън.

— Да, така е. Връщаме си градовете. Чухте обръщението ми, нали?

Джеферсън кимна предпазливо.

— Докладите, които получавам… там навън има хора… не войници, просто обикновени цивилни… които отвръщат на огъня. Благодаря на Господа, че си имат оръжия, и преди две години никога не бих го казал, но благодаря на Бога, че някои хора знаят как се правят бомби.

— Така си е — съгласи се Джеферсън.

— В крайна сметка ще спечелим. Мъглявите и горгоните… те не могат да ни смажат. Ще ви издам една тайна. Върху нея се работи даже докато си говорим. Да им кажа ли за бак-бомбите, Ванс?

И Итън, и Джеферсън видяха, че лицето на Деримън се помрачи. Макар да запази мълчание, момчето можа да познае какво предстои, понеже съзнанието на президента беше като развято парцаливо знаме, пълно с дупки.

— Ако желаете — отвърна Деримън с едва чут глас.

— Бак-бомбите се сглобяват в Кентъки. В пещерите — обясни Бийл, втренчен в Джеферсън. — Когато проектът завърши, ще разполагаме с няколко хиляди бройки. Става дума за бактериална война. Ще пуснем тези бомби върху крепостите на горгоните и мъглявите. Обикновени земни бактерии, безвредни за нас, понеже сме свикнали с тях. Имаме имунитет. Но извънземните… няма да разберат какво ги е сполетяло. Хиляди бак-бомби ще им паднат на главите. Нали така?

Възцари се тишина.

— Така е била спасена Земята във „Войната на световете“ — допълни Бийл. — Планът ни ще успее. След това ще изгорим труповете и ще заровим останките с булдозери… Труповете — повтори той и се намръщи. — Не е ли по-добре да се каже „останките“, Ванс? Ти как смяташ?

Миротворецът се насили да попита:

— А къде са крепостите им?

— Моля?

— Крепостите им — Итън усети, че Деримън иска да се намеси, така че вдигна показалец, за да си спечели още секунда. — Къде са на картата?

— Няма значение къде са разположени в момента — озъби се Деримън. — По времето, когато проектът завърши, ще трябва и бездруго да направим преоценка на ситуацията.

Итън извърна глава да го погледне:

— Наистина ли вярвате, че постъпвате правилно?

Мълчанието отново се проточи. Джеферсън бе принуден да се размърда и да прочисти гърлото си, понеже внезапно атмосферата в стаята му се стори неудобно натежала.

— Джеферсън Джерико! — възкликна президентът, лепвайки си нова измъчена усмивка. — Гледах няколко пъти предаванията ти. Е… два пъти. На Аманда й харесваше музиката. Имаше хор от Атланта онзи път, когато те гледах. Трябва да ти кажа… че никога не бих те познал. Дори сега… ми е трудно да събера две и две.

— Ще трябва да се избръсна и да взема душ. Това ще помогне.

— И… нали спомена за Леон Къшман. Мислех си, опитвах се да си спомня. Толкова много хора, толкова много лица. После ми просветна. Партито в апартамента на Джинджър Райт. Май 1992-ра. Бяхме в Литъл Рок за вечерята в чест на Клинтън. Ами да, помня те! Мили боже, това сякаш беше страшно отдавна!

— В един друг живот! — съгласи се Джеферсън.

— Добре си паснахме. Какво ли не се въртеше около нас, всякакви луди, а ние си изкарахме страхотно. Помня… стори ми се светски човек. Имаше много амбиция в теб. И си успял да постигнеш нещо в живота си, така ли е?

— Опитах се.

— Сторил си много повече от простия опит, Леон. Но предполагам, сега трябва да те наричам Джеферсън, така ли е?

— Това е в момента името на шофьорската ми книжка.

Коментарът предизвика нова вълна мълчание. Президентът отсъстващо завъртя креслото си и се загледа във фототапета. Мина време, преди да проговори отново. Това беше неговият кабинет и може би единственото, останало му на този свят, така че никой не припираше и не го юркаше.

— Какъв величествен град — каза той и гласът му прозвуча дистанцирано и приглушено. — С всичките прекрасни сгради. Всички паметници на мъртъвци. Снощи си мислех… просто лежах в леглото и си мислех… за Библиотеката на конгреса, за „Смитсониън“. Тези съкровища… тези величествени прелести. Какво е станало с тях, Ванс?

— Сигурен съм, че още са си по местата.

— Но може и да не са. Може да са изгорени до основи. Всичко да е изчезнало. Някои от тези сгради горяха, когато излетяхме. А сега… са пепел по вятъра.

— Не се товари с това, Джейсън. Трябва да си държиш мислите в ред!

— Да държа в ред… — отвърна президентът измъчено. Все още гледаше към фототапета. Стисна здраво подлакътниците на креслото си. Кокалчетата му бяха побелели. — Итън?

— Да, сър.

— Ще ми се да ти задам толкова много въпроси! Но знам… няма да съм в състояние да разбера всички отговори. Може би дори нито един. А и ти може да не искаш да ми отговаряш, понеже осъзнаваш, че аз… ние… още не сме дорасли. Ние сме просто деца, нали?

— Юноши.

— Искам тази страна да оцелее. Исусе Христе… искам този свят да оцелее.

— Джейсън? — обади се Деримън. — Според мен трябва да…

— Тишина — спря го президентът, макар и меко. — Чух достатъчно доклади… — Обърна креслото си, за да се взре в сребърните очи, и макар че невротичният тик продължаваше да криви лицето му, Бийл изглеждаше по-спокоен, но и по-състарен, отколкото преди малко. — Кажи ми точно защо вярваш, че трябва да влезеш в С4.

— Джейсън! — Деримън понечи да се изправи на крака, но президентът му махна с ръка да си седне.

— Това е моят дълг, Ванс. Моят. Седя си тук като проклета кукла в скута на вентрилоквист. Да, знам какво казват командирите ми, и за бак-бомбите знам, и всичко друго, което ми носиш, но имам нужда да предприема нещо. Така че… давай, Итън. Защо трябва да влезем в С4?

— Възразявам — обади се Деримън. — Това е ненужно.

— Сядай и мирувай или излез. Сериозно говоря, Ванс. Боже мили, сериозен съм! Още една дума и излизаш през вратата!

Деримън не се обади повече, но притисна пръсти и към двете си слепоочия и изглеждаше така, сякаш се кани да нададе продължителен, висок писък.

— С4 — подкани президентът. — Говори!

— Както ви казах, тук съм, за да спра тази война. Не мога да го сторя сам или без чужда помощ. Смятам, че съм доведен тук, за да се срещна с вас и да ви убедя да използвате отпечатъка от пръста си, за да ме вкарате в съоръжението. Все някой от артефактите там трябва да ни е от полза.

— Но не си напълно сигурен — заключи Бийл. — Защо?

— Мога да чета мислите на хората и да долавям много неща. По-силен съм в истинската си форма, отколкото в тази, но имам нужда от… наречете го… камуфлаж, за да мога да комуникирам и да се движа сред вас. Има много неща, които знам и умея, но едно не съм в състояние да върша — и то е да разчитам бъдещето. Тази книга още не е написана… — Итън поспря, за да може президентът да схване в цялост какво е казал току-що. — Бих ви споделил обаче, че най-добрият ни шанс да спрем тази война няма да бъде намерен в командирските доклади и при бак-бомбите. Ще се окаже скрит в онова, което наричате „извънземни технологии“. Имате доказателство за техните възможности тук, в комплекса. Струва си да се отиде до самия С4, дори и само за да видя какво има там.

— Три часа полет с хеликоптер — посмя да се обади Деримън — през небеса, управлявани от горгоните и мъглявите, с цел просто разглеждане? — треперещата му челюст подсказа, че е готов на всякакъв вид отпор, за да защити повереника и територията му. — Джейсън, нали знаеш какви са рисковете? Това същество… каквото и да е той… признава, че извънземните го искат мъртъв. Ще се юрнат след хеликоптера и ще го свалят веднага щом излетим!

— Те ще дойдат така или иначе — съгласи се Итън. — Мъглявите имат проследяващо устройство в атмосферата, което е прицелено в мен. Ще узнаят, когато потеглим, и ще направят едно от две възможни неща: или ще нападнат във въздуха, или ще ни проследят дотам, където отиваме. Ще им бъде интересно каква е крайната ни цел, също и на горгоните. Вярвам, че това ще ги спре да не се месят на полета.

— Имало избор, а? — Горчиво попита Деримън. — Не чух никакви положителни страни.

— Трудно е да се предсказват вероятностите. Както се казва, шансът може да не е голям, но нека ви предскажа две неща: това съоръжение ще бъде нападнато отново и следващия път положението ще е по-сериозно. А без някакви средства за спиране на тази война, каквито още нямам, вашият свят е свършен. Само че на вас не ви пука, сър, понеже тук никой от вас не живее отвъд утрешния ден.

— Да, но пришълците искат теб. Ако си тръгнеш оттук, ще ни оставят на мира.

— Може би, но съм сигурен, че вече сте наясно, че и двете страни нямат желание да сключват мир с цивилизацията ви. Това, поради което ме искат мъртъв, мистър Деримън, е достатъчна причина да ми помогнете да вляза в С4.

— Не. Грешиш. Трябва да останем намясто. Да запазим! — заяви Деримън. На лицето му сякаш бе надяната корава маска. — Пази и съхранявай! — повтори той с отчаяние и очите му зад очилата се стрелкаха между Бийл и Итън, блеснали влажно не само от гняв, но и с намек за лудост.

Президентът наведе глава. Тикът още продължаваше да го тормози. Той разтри мястото, където бяха увредените нерви. Итън можеше да разчете объркването в мислите му, нуждата да предприеме действия срещу осакатяващия страх от откритието, че ако не може да направи нищо и е безполезен и неефективен, то страната му ще бъде изгубена по време на неговия мандат. Това беше най-ужасното в измъчения му ум — знанието, че въпреки цялата власт на поста си той беше почти незначителна пешка в сравнение с мощта на горгоните и мъглявите.

Най-сетне Бийл вдигна глава.

Не към Итън, а към Джеферсън Джерико. Каза му:

— Ти си божий служител. Имам ти доверие. Какво трябва да сторя?

За първи път в живота си Джеферсън изгуби ума и дума.

Просветна му. Каква била причината да се озове тук! Истинската цел, както изглеждаше, на неговия земен път. Беше му дадена втора възможност, така да се каже — възможност за изкупление и може миротворецът да не виждаше бъдещето, чиято книга предстоеше да бъде написана, но Джеферсън си спомни как Итън каза на Дейв: „Този човек може да ни потрябва“, така че все бе имало някакъв намек, че не бива да го изхвърлят или екзекутират, или да го оставят да умре на магистралата като заразено куче.

Или поне на Джеферсън Джерико му се искаше да вярва в това — в тази истина, която му се разкри с огромна, почти спираща сърцето яснота. Усети как пада обратно в креслото си, все едно всичкият застоял въздух бе изхвърлен от малка дупка в душата му. Заяви:

— Редно е да се довериш на Итън. Направи, както те моли.

Президентът остана безмълвен, втренчен в очите на пастора.

— Джейсън — обади се с отслабнал глас Деримън. — Не можеш да излезеш оттук. Ако те изгубим, всичко свършва.

Бийл попита:

— За кога може да приготвите хеликоптера?

— Моля те… ще измислим нещо. Не е задължително да…

— Хеликоптерът. Кога може да го подготвите?

Отне известно време да получи отговор, понеже Ванс Деримън беше сплел пръсти и мачкаше кокалчетата си и не искаше да се предаде. Президентът чакаше.

— Плюс-минус два часа — каза началникът на кабинета накрая. Изглеждаше, сякаш сблъсъкът на интереси ще го разкъса всеки момент, но осъзнаваше, че главното му задължение на тази длъжност бе да се подчинява. — Доста време мина, откакто Гарет или Нилсън са летели. Ще ми се първо да ги вкарам в симулатора.

— Направи го — съгласи се Бийл. Ясно беше, че това не е одобрение, а заповед.

— Ако не успея да ви разубедя през следващите два часа — каза му Деримън, — идвам с вас. По този въпрос не искам да се спори!

— Няма да споря, но съм взел решение. Заредете хеликоптера, подгответе пилотите и вземете каквото е необходимо. Нека проверим какво има в С4.

— Благодаря ви, сър — каза Итън. — И на теб също!

Това се отнасяше за Джеферсън Джерико — и той беше решил да се качи на хеликоптера. След като стигна чак дотук, нямаше намерение да пропуска края на приключението, без значение колко голяма опасност ги чакаше. Беше сигурен, че Дейв се чувства по същия начин, може би и Оливия също.

Имаше много за вършене. Президентът Бийл ги освободи и те излязоха от апартамента, за да се подготвят за пътуването към неизвестното.