Робърт Маккамън
Границата (26)

Двадесет и шест

Слънцето изгряваше — червена цепнатина, зейнала на изток отвъд Скалистите планини.

Номер 712 беше спрял на Междущатската, на южния изход за шосе 191 в Юта. Хана ги беше закарала до друга бензиностанция, недалеч от щатската граница. Беше изолирана и с недокосната дизелова цистерна и за разлика от последната спирка, разполагаха с предостатъчно време да заредят резервоара догоре. Хана съобщи на Дейв, че е уморена и има нужда да поспи, а и смята за най-разумно да продължат по 191 по светло. Той не възрази, понеже също се нуждаеше от сън, а бе успял да дремне съвсем малко. След около час Итън се събуди и го прати да почива спокойно с новината, че проследяващите устройства още не са обезпокоително близо и ще осведоми всички, ако това се промени.

Оливия поспа, Ники и Джеферсън — също. Дейв задряма за малко и после се пробуди внезапно с усещане, сякаш всеки миг щеше да пропадне в бездънна яма. Предположи, че до Уайт Меншън им остават има-няма сто мили. Нямаше представа дали до проклетия връх изобщо има път. Шосе 191 беше с четири платна и от мястото му изглеждаше напълно изоставено, поне докъдето поглед стигаше не се забелязваха дори зарязана кола или камион. Утринната светлина изчервяваше небето и разкриваше ширналия се пред тях така наричан навремето „западен рай“ — земя на ниски храсталаци и пурпурни скали, мъгливи плата и извисили се в далечината планини, арки и катедрали от камък, издигащи се по местата си от еони. Приличаше на повърхността на съвсем различна планета, разкъсана и оформена от древни катаклизми.

„Що за място е Земята!“ — каза си Дейв. Преди началото на войната не беше умувал много по въпроса, понеже изкарването на хляба един вид заставаше на пътя на философските размисли, а и той не беше склонен към такива, но Земята беше изумителен свят. От топлите морета до замръзналата тундра, от изобилните поля до боровите гори, та чак до червените Скалисти планини, които се издигаха от двете страни на шосе 191 — истинско царство на невероятно разнообразие. И всичкия живот, който отглеждаше… поразително, когато човек наистина се замисли. Може би, когато изгубиш нещо, каза си Дейв, то става много по-ценно. Формите на живот, които щяха да умрат или да бъдат деформирани под влиянието на извънземните отрови… сигурно наброяваха хиляди видове. Така че дори Итън да спре войната — а Дейв не можеше да си представи, че дори могъщо същество като него е способно на това, — то какво ли бъдеще очакваше Земята? Та тя беше безкрайна, смазана руина. Светът никога нямаше да успее да се възстанови.

Осъзна, че Итън е буден и се взира мълчаливо през прозореца. Ако извънземното четеше мислите му, то не реагира.

„Той също не знае — помисли си Дейв. — Нали така?“

Не получи отговор.

„Може да си адски по-силен от нас и да знаеш тайните на вселената и всякакви дивотии, от които на нас ни омекват коленцата… но и ти не си уверен изцяло, нали? Просто опипваш в тъмното също като обикновените хора. Като пътуването до планината… дори не знаеш какво има там, понеже в това изпитание за човечеството и ти си сред изпитваните. Нима Животът представлява само това, Итън? Изпитание, измислено от някакво извънземно, което смятаме за Бог? Човечеството хубаво би се посмяло на тази шегичка, нали? Всички тези векове борба и нещастия, и трудности, които хората са преодолели, а на последната порта ще узнаят дали са минали, или учителят ги е скъсал.“

— Също и векове — внезапно се обади Итън — на изобретения, развитие и в много случаи — гениалност. Расата ти сякаш винаги успява да намери път между препятствията. Това е причината още да сте тук.

— Какво? — Джеферсън се пробуди и присви очи срещу утринното слънце. — Какви ги дрънкаш?

Итън отвърна:

— Говорим си с Дейв.

— Аха — изсумтя пасторът, но изглеждаше озадачен, въпреки че не попита нищо повече.

И другите започнаха да се събуждат. Итън забеляза, че тази сутрин очите на Оливия са хлътнали и трескави. Тя още жалеше за Джон Дъглас и не можеше да приеме факта, че си е отишъл. Жалееше също и за загубата на човешкото момче на име Итън Гейнс и може би то бе пробудило в нея майчински чувства, така че загубата й беше двойно по-болезнена. Той не можеше да се преструва, че каквато и да е част от момчето е оцеляла в сегашното му тяло. Какви успокоителни слова би могъл да сподели с Оливия, така че тя да го разбере? Прецени, че е по-добре да не опитва и да й позволи да тъжи колкото счете за необходимо.

Лека-полека след събуждането си всички се изредиха пред автобуса да се облекчат — процес, който Итън вече беше наблюдавал през очите на момчето. Беше интересно най-малкото защото, доколкото му беше известно, всички видове се нуждаеха от освобождаване от отпадъците. Почти всички — полуживите и полумеханични войници на расата, наричана от хората „мъгляви“, нямаха такава нужда, те абсорбираха и рециклираха всички производни от хранителните вещества, които ги задвижваха. Сещаше се и за още три такива цивилизации — все на машинна основа, — но като цяло всички споделяха подобна нужда. Когато му дойде ред, извънземният също взе участие в процеса.

След това тубата с вода обиколи всички. Итън в истинската си форма не се нуждаеше от вода, но знаеше, че е важно, за да продължи това тяло да функционира. Дейв отвори консерви със свинско с боб, буркан с фъстъчено масло и няколко стари солени бисквити, с което закуската им приключи.

Слънцето се беше изкачило към осем часа, но оцветените в жълто облаци се сгъстяваха и светлината отслабваше. Итън се опита да поговори с Ники — да я успокои, доколкото му е по силите, но тя се извърна встрани и той осъзна, че се е заел с безсмислена задача. Тя също трябваше да се справи сама с мъката си — в мислите й се плискаше цял океан от мъка — и не беше във възможностите му да я дари с каквато и да е утеха. Намести се на седалката си, наясно, че всички в автобуса се нуждаят от него и разчитат на способностите му, но въпреки това за тях представлява странен нашественик и те всички, както Ники се бе изказала съвсем вярно, са „ужасѐни“.

Най-накрая Дейв огледа отново пустата отсечка от шосе 191 и предложи:

— Хана, да потегляме.

Шофьорката им запали двигателя и насочи автобуса по рампата за слизане от Междущатска 70 и по пътя към Уайт Меншън.

— Итън — обади се Джеферсън. — Още ли ни следят?

— Проследяващото устройство на мъглявите е точно над нас. Горгонският кораб е… — той се забави, за да го разгледа точно, пресмятайки разстоянието от хармоничния му подпис. — Седемдесет и две мили източно от нас на височина… бих казал… около 47–48 хиляди фута. Държи се на разстояние, но и не спира да следи твоя маркер.

Джеферсън кимна, но не каза нищо друго. Итън знаеше, че и той се притеснява не по-малко от другите, но забеляза и лека промяна в същността на мислите на проповедника. Сега той не беше фокусиран само върху себе си — дверите на душата му бяха открехнати леко, за да позволи в нея да навлязат загриженост за другите и предстоящата мисия. И все пак… цял живот той бе познавал само егоизъм, станал част от самото му естество. Използваше го и като меч, и като щит.

Номер 712 бучеше през сюрреалистичната красота на червени скални образувания от камък, сякаш изваяни от извънземна ръка. В мъгливата далечина се издигаха плата и планини на фона на сивкава растителност. Итън се взираше в околностите с интереса на всеки един турист. Наясно беше за размислите на Дейв върху планетата, но не им беше обърнал особено внимание. Ако тези хора знаеха какво е виждал на различни светове из космоса, щяха да бъдат изненадани от разнообразието, но и уплашени, понеже животът на тази планета не беше еднакъв с този на другите. Някои цивилизации бяха еволюирали в чисто мозъчна енергия, други бяха анималистични и все още се сражаваха в калта на своето начало. Някои бяха намерили пътя си към междузвездните полети и употребата на пространствени портали, други живееха в пещери. Съществуваха величествени градове и благородни управници, но и зловещи държави затвори и мъжки и женски същества, които водеха битие на пиявици върху ръководените от тях общества. Сред звездите се срещаше всичко — милиардократно. А езиците и математическите системи, модата и забавленията, науките и търговията, привичките и митническите правила, митологиите и ритуалите, сексуалните вариации, ражданията и смъртите… бяха безброй.

Но сред цялото това разнообразие той беше самичък.

Рядко го призоваваха да се намесва, но всеки път се изправяше пред случай, включващ смъртта на някой свят поради завладяването му. Понякога се случваше не да го призове по-висшата сила, негов създател, а да получи вест чрез огромната мрежа от информация, към която бе настроен, и да узнае за цивилизации в процес на унищожение от други — или алчни, или пълни със завист, или обхванати от религиозна треска. Разбираше, че не е призован да се меси във вътрешната политика и прогреса на отделните светове, а по-скоро да ги спасява от разруха, причинена от външна намеса. Горгоните и мъглявите, чиито истински имена бяха невъзможни за произнасяне и разбиране от хората, от хилядолетия воюваха сред ненаселени планети. Сраженията им се водеха в космоса сред мъртви парчета скала и на светове от огън и пламък, но за цялото това време Земята беше първата завоювана от тях населена планета. Точно през нея минаваше самообявената им граница между териториите, които смятаха за свои.

Разрушаването на този свят не биваше да бъде позволено. И защо? Беше ли толкова важен от гледна точка на по-великата сила, на която служеше миротворецът? Той се замисли по въпроса, но не стигна до отговор. В мълчанието си по-висшата сила на моменти можеше да бъде много загадъчна и извънредно изнервяща за спокойната природа на Итън. Той не я разбираше, но това не се и очакваше от него. Пътищата и плановете на по-висшата сила му бяха непонятни; той представляваше малка част от масивната й мрежа, пред която се вцепеняваха дори неговите мисловни процеси. Вършеше онова, за което е призован, макар на него да оставаше да прецени курса на действие. Изпитание ли беше, както предположи Дейв? Изпитание както за него, така и за волята на обитателите на този свят? Нямаше как да узнае. Както знаеше, в действията на по-висшата сила се долавяше намек за любопитство относно начините, по които се развиват цивилизациите, но дори за него съществуваха множество загадки, които никога нямаше да му бъдат разкрити.

Продължаваше да следи вражеските устройства. Това на мъглявите се придържаше към горната граница на атмосферата. Горгонският боен кораб пазеше дистанция от около седемдесет мили. Итън имаше усещането, че множество горгонски и мъглявски очи са вторачени в автобуса, който полека напредваше по шосето между препасани в дузини отсенки на червеното скали. Бояха се от него, но държаха да го пленят. Сами щяха да изберат времето и мястото.

От джоба на джинсите си Дейв извади многократно нагънатата и изцапана карта на Юта, откъсната от пътния атлас. В района, към който се насочваха, имаше няколко по-големи върха — трябваше сами да преценят кой от тях е Уайт Меншън, понеже дълбоко се съмняваше, че ще намери табелка или знак.

Напредъкът им на юг беше бавен. Хана се страхуваше да насилва двигателя или гумите, но поне с горивото бяха добре. Пътят току се изравняваше и после отново поемаше нагоре по планинските склонове. И от двете им страни се простираше сурова пустош. Подминаха черната черупка на тир и две коли, сблъскали се в сигурно ужасна по онова време огнена топка, но с изключение на това магистралата беше празна.

Малко след десет часа преминаха през центъра на градчето Монтичело, което изглеждаше изоставено. Шосе 191 стана „Мейн стрийт“. Дейв огледа картата извънредно внимателно и стигна до извода, че трябва да влязат в горския резерват „Манти-Ла-Сал“, който се намираше западно от Монтичело. Техният входен билет беше второкласен път 101. Обветрен знак пред пощата на ъгъла на 191 и „Уест 200“ посочи на пътниците да завият за резервата. След още няколко минути „Уест 200“ се превърна в „Абахо драйв“, която пък се прекръсти на 101 и започна да се катери към гористите подножия.

По-голямата част от дърветата бяха потъмнели и мъртви. Борове и смърчове стърчаха възлести и голи. През тях, докато продължаваха с изкачването, Оливия мярна отляво надвиснал връх, увенчан с бял камък. Всички други наоколо бяха покрити с кафяво одеяло от мъртви дървета.

— Виждаш ли го? — попита тя и посочи на Дейв.

— Да, забелязах го. Да е на десетина мили оттук. Не знам точно как, по дяволите, се стига дотам, но изглежда обещаващо. Итън, това ли е върхът ти?

— Така мисля и аз — отвърна Итън. — Трябва да е той.

— Усеща космически кораб на седемдесет и две мили и проследяващо устройство в открития космос, но не е сигурен дали това точно пред носа му е правилният връх, или не — обади се Джеферсън. — Страхотно.

— Устройството не е в космоса — поправи го Итън. — Що се отнася до върха, познат ми е само от картата на Дейв.

— Може и да няма път дотам — обади се Хана. Двигателят се давеше, а наклонът на 101 се увеличаваше. — В онази посока изглежда доста стръмно.

— Продължаваме напред, докато вече не сме в състояние да се движим — каза й Дейв. — Тогава ще му мислим.

Пътят зави и планините се разкриха в цялата си прелест. Щяха да изглеждат величествени, ако не бяха хилядите мъртви дървета. И определено онзи връх беше единственият с бели скали в околностите. Малко по-късно пътят за кратко тръгна надолу, все тъй заобиколен от болната гора от двете си страни, а после отново стигна до нанагорнище и зави наляво.

— Едва се справяме — обяви Хана, но и без това всички можеха да усетят, че автобусът се тресе в борбата си да се движи нагоре.

Шосе 101 зави отново, пак кривна на юг и започна дългото криволичещо препускане надолу между подножията, от които растеше увенчаният с бяло връх. Хана се опитваше да пипа спирачките колкото се може по-леко, но не трябваше и да позволява на автобуса да излезе от контрол по време на спускането по този път.

— Може да подпаля феродото — притесни се тя. — И бездруго спирачките са зле, а автобусът дърпа надясно.

— Добре се справяш — успокои я Дейв, но и той беше нащрек за мирис на изгоряло — ако спирачките откажеха, чакаше ги зловещо спускане надолу.

След около четири мили 101 се изправи отново и се устреми на юг, успоредно на увенчания с бяло връх. Всички пътници се озъртаха за път нагоре, но през прозорците се виждаха само хиляди акри кафяви дървета, чието одеяло нарушаваше единствено самото шосе.

— Не виждам начин да се приближим повече — каза Хана. — Оттук нагоре ни очаква зловеща разходка.

— Продължавай нататък — подкани я Дейв. — Може да има път от другата страна.

Изминаха още две мили. По-тесен път се отклони надясно от 101 и Дейв предложи на Хана да тръгне по него. Отново започнаха да се изкачват, макар че се насочваха по-скоро на северозапад и встрани от върха с белия венец. Дейв каза:

— Не съм сигурен, че това е пътят, но нека покараме по него известно време.

Бяха пътували над двадесет минути, привидно в погрешна посока, когато Хана мерна черен път, който се отклоняваше наляво и по по-южен курс. Беше обкръжен от мъртва гора и вероятно, когато дърветата са били зелени, се е забелязвал извънредно трудно. Шофьорката намали скорост и спря автобуса близо до началото на пътя.

— Какво ще кажете? Искате ли да опитаме по този? Може да ни заведе до задънена улица, но може да ни закара и много по-близо.

— Аха. Нека пробваме!

Хана зави и така отново започнаха да се изкачват, вдигайки вихрушки прахоляк зад гумите. Автобусът подскачаше по неравностите, от което всички настръхваха. Няма и двеста ярда нагоре по черния път стигнаха до телена ограда с височина около осем фута. Тя беше заметната с намотка бодлива тел и разцепваше гората и в двете посоки, докъдето поглед стига.

На портата, на която висеше стабилен на вид катинар, имаше табела с надпис: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, НЕ ПРЕМИНАВАЙ“.

Поседяха с работещ двигател.

— Какво ще кажеш, шефе? — попита Хана.

— Според мен е странно. Това е резерват. От къде на къде ще има частна собственост в него?

— Не знам, но надписът твърди така.

— Аха — Дейв се обърна към Итън. — А ти какво мислиш?

Изражението на извънземния бе целеустремено, а сребърните му очи — много напрегнати.

— Смятам, че трябва да минем през тази порта.

Дейв кимна.

— Вече не съществуват такива работи като частна собственост, нали така? Странно е обаче, че е разположена насред държавен резерват. Хана, можеш ли да избуташ вратата със скотобойника на автобуса?

— Мога, но не искам. Няма да е добре, ако телта се омотае отдолу и пробие гумите.

— Оставете на мен — надигна се Итън.

Хана му отвори вратата и той слезе от автобуса. Всички го наблюдаваха. Отне може би десет секунди миротворецът да се прицели с дланта на дясната си ръка и цялата порта се откъсна от катинара и веригата й литна във въздуха, а в горната част на траекторията си бе подметната встрани и падна сред дърветата вдясно. Над входа провисна намотката бодлива тел, но само щеше да одраска малко боята на автобуса. Итън се върна на борда и се намести на седалката си с такъв вид, сякаш бе вложил само капка енергия, макар че свиваше и отпускаше дланта си, чиито кости и сухожилия пулсираха с притъпена болка.

— Лесна работа — заяви Хана. — Ще ми се да можех да постъпя така с бившия си съпруг. Добре, тръгваме!

Тя ги прекара навътре. Бяха взели два завоя и отново се изкачваха, когато втора ограда блокира пътя. Тази не беше телена — беше поне шест фута висока и изработена от нещо като мрежа от тънки бели жички. Хана отново спря автобуса пред портата с катинар, понеже знаеше какво е това още преди Дейв да го произнесе на глас.

— Електрическа ограда. Дявол го взел… някой наистина въобще не е искал по този път да се качват хора и туйто.

— Което означава — обади се Оливия, — че там, горе, има нещо, което непременно е трябвало да остане скрито.

— Така си е. Ами добре… Итън, можеш ли да събориш вратата?

— Мога — отвърна извънземният, — но трябва да ви осведомя, че по оградата тече електричество.

— Няма начин! — възкликна Джеферсън. — Електроцентралите не работят, а и защо някой би искал да хаби газ за генератор, който захранва това чудо?

— По оградата и портата тече ток. Мога да усетя движението на енергията. Докосването до тях ще убие човек.

Всички се смълчаха. Дейв се почеса по брадата и огледа, че и тази ограда — също като телената — се простира през гората от двете им страни, докъдето поглед стига. Предположи, че би могла да обикаля цялата планина. За защита на този участък бяха положени големи усилия и налети много пари, но защо?

— Трябва да продължим напред — заяви Итън. — Ще отворя портата!

Отново слезе от автобуса и след още десет секунди усилия разби вратата и я огъна назад към оградата, така че да не къса жиците. Отново вложи минимална доза от мощта си. Остро осъзнаваше усещането, че го наблюдават не само устройствата на горгоните и мъглявите. Бърз оглед на дърветата откри две малки, боядисани в защитно сиво оптически устройства в клоните високо над главата му. И двете бяха прицелени право върху портата. Пришълецът предположи, че някой току-що е станал свидетел на действията му и незабавно ще включи алармите.

— В дърветата има камери — докладва, когато се върна в автобуса. — Видях две, може и да са повече. Според мен някой знае, че сме тук, и няма да му хареса.

Със сурова нотка в гласа Дейв отбеляза:

— Нямаме причини да спираме точно сега. Да продължим.

Итън се върна на седалката си. Хана отново подкара автобуса, но не посмя да си поеме дъх, преди да подминат оградата. Пътят ставаше все по-стръмен и автобусът отново започна да се дави, а гумите се бореха за сцепление в прахоляка и чакъла. След тежък преход от може би четвърт миля стигнаха до място, където мъртвите дървета свършваха и над тях се възвисяваше бялата шапка на върха. Пътят излезе на равното. Оказа се, че завършва с прав участък, водещ до предпазна мантинела, отвъд която стръмен склон гледаше към долината отдолу, а отдясно имаше плътна стена от бял камък.

Хана спря на около десет фута от наблюдателницата.

— Дотук сме на колела, народе!

Поседяха смълчани под съпровода на припукващия горещ двигател.

— А сега какво? — попита Джеферсън. — Тук няма нищо!

— Грешиш — отвърна Дейв и се изправи. — Тази мантинела… за какво е поставена? За да не падне някоя кола през ръба, нали така? Значи този път е предназначен да се качват догоре превозни средства. Проклет да съм, обаче не виждам тук достатъчно широко за обръщане място, а едно слизане на заден ход би било интересна задачка. Което подсказва, че…

— Стойте по местата си! — разнесе се усилен от мегафон мъжки глас. — Ако слезете от този автобус, ще бъдете екзекутирани. Повтарям: стойте по местата си!

Гласът беше равен, спокоен и смъртоносен. Беше глас на трениран професионалист, който, предположи Дейв, не би имал угризения да избие всички на борда на автобуса.

Е, все едно с какъв ранг беше господинчото, очакваше го голяма изненада.

Участък от скалната стена с размер поне десет фута започна да се накланя навътре и да се отваря с помощта на плавни и почти безшумни машини. Дейв невъзмутимо довърши мисълта си:

— Което ми подсказва, че съществува път навътре и е достатъчно голям за кола.