Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (4)

Глава 4

Минаха още два дни, преди Едит да се почувства достатъчно силна да стане от леглото. Накрая Лейла беше настояла за посещението на лекаря, но той само бе потвърдил онова, което здравият разум на Еди вече й беше казал — че трябваше да остане в леглото. И че не можеше да свири на виолончелото си.

— Татко пита ли как съм? — запита тя сутринта, в която се почувства достатъчно добре да закуси с мащехата си в нейната стая. Лейла беше облякла халат, който се спускаше като водопад от коприна. Изглеждаше вкусна и желана като прасковена торта.

— Не — отговори Лейла и си избра поредното зърно грозде със сериозността на човек, който избира диамантен пръстен. Вероятно бе започнала нова диета.

Еди седеше срещу нея. Избра си три парчета сирене и ги лапна едновременно.

— Звяр — каза. — Единственото му дете можеше да умре от инфлуенца, а той дори нямаше да забележи.

— Щеше да забележи — каза Лейла и още веднъж разгледа зърното грозде. — Можеше и да не забележи, ако аз бях умряла, но вероятно щеше да му направи впечатление, ако нямаше с кого да свири на виолончело.

— Хайде, изяж няколко! — Еди грабна пълна шепа гроздови зърна и ги хвърли в скута на Лейла.

Еди не можеше да направи нищо за брака на Лейла, но цялата тази ситуация я накара да се замисли, след като се върна в стаята си и взе гореща вана.

Беше сгодена за херцог, когото не би могла да разпознае в тълпата. Но този факт всъщност не я тревожеше много.

От петгодишна й беше втълпено, че зестрата от трийсет хиляди и синята й кръв предопределят брака като съюз на две династии, начин да се създадат деца и да се акумулира богатство. Никога не беше мислила за брака като за съюз на сродни души и еднакви умове.

Но със сигурност не искаше да преживее драмата, съпътстваща брака на Лейла с баща й. Надяваше се, че мъжът с очарователния шотландски акцент ще бъде разумен като нея.

Всъщност, въпреки раздразнението, че не я бе ухажвал достатъчно, тя смяташе, че бързото предложение на херцог Кинрос говори в негова полза. То означаваше още, че нищо в нея не му беше попречило да вземе това решение. Вероятно бе решил да се ожени за нея още преди бала и беше танцувал с нея само за да се увери, че няма гърбица и не е саката.

Еди се отпусна във ваната и остави водата да се плиска под брадичката й. Намираше това обяснение за прибързаното предложение на годеника й за много успокояващо. Защото не искаше да се омъжи за импулсивен човек. Предпочиташе да мисли за Кинрос като за човек, обмислил внимателно решението си.

Не искаше никога да се изправи пред емоционалната буря, която обгръщаше баща й и Лейла. Никога.

Когато най-после излезе от ваната, розова и с набръчкана кожа, естественият й оптимизъм се бе върнал за първи път, откакто се бе разболяла. Можеше да се справи с мъж като баща си.

Мащехата й бе направила грешката да се влюби може би защото графът я бе ухажвал с неочаквана жар. Ако Лейла нямаше толкова силни чувства, нямаше да флиртува с други мъже в опит да ангажира вниманието на съпруга си. А ако той нямаше толкова силни чувства, нямаше да се ядосва толкова. Еди и Кинрос със сигурност щяха да успеят да избегнат този порочен кръг, като установят някои основни правила за удобно и за двамата общуване.

Всъщност, защо да чака, докато се срещнат отново? Може би беше по-добре да изрази идеите си в писмо.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече й харесваше идеята да си разменят писма. Щеше да пише на годеника си и да изложи разбиранията си за сполучлив брак. Той беше в Брайтън, много добре, щеше да изпрати там някой от слугите да занесе писмото на ръка. Ако пътуваше с пощенски дилижанс, пътуването щеше да му отнеме само ден. Сигурно нямаше да му е трудно да открие херцог, който пътува с две карети и осем слуги.

Загърна се в халата и изчака камериерката да излезе, преди да седне пред писалищната си маса. Трябваше много деликатно и тактично да изложи възгледите си. Взаимното уважение бе очевидно изискване, както и много време за себе си — не искаше съпруг, който да я следва или да прекъсва свиренето й на виолончело.

Най-деликатният въпрос бе този за любовниците. Както тя го разбираше, господата винаги имаха любовница. Тя не възразяваше особено силно; човек едва ли би казал, че клетвата на двама непознати, мотивирана от властта и парите, е нещо, което може да попречи на това. От друга страна, не искаше съпругът й да се отнася с нея с кавалерското презрение, което баща й демонстрираше по отношение на Лейла, като отсъстваше от дома си по цели нощи.

И със сигурност не искаше да прихване болест от жена, с която съпругът й си има вземане-даване, ако това бе правилният израз за подобен род връзка. Еди извади лист хартия и застина. Трябваше ли ясно да изрази мнението си, че подобна болест ще сложи край на годежа им?

Баща й със сигурност щеше да повдигне този въпрос.

Напомни си мислено да провери и започна да пише. След час беше изпълнила две страници. Прочете ги и ги намери за много задоволителни.

Писмото изразяваше уважение и в същото време бе напълно искрено.

За нея искреността и честността бяха най-важните неща между съпрузите. Ако само баща й кажеше на Лейла, че я обича отчаяно и се чувства наранен всеки път, когато тя кокетничи с друг мъж и ако само Лейла кажеше на съпруга си, че умира за ласки и привързаност и е съкрушена, че не може да има дете…

Е, тогава бракът им щеше да бъде истински, а не тази непрекъсната поредица от битки, предизвикана от самото естество на брачния съюз.

Звънна със звънчето и предаде писмото на иконома Уилкинс с инструкциите да замине за Брайтън веднага.

На следващата сутрин, на закуска, й се стори, че бракът на баща й е направил завой, и то не към по-добро.

— И снощи ли не се прибра? — запита Еди, осъзнала, че Лейла е плакала горчиво.

По бузата на Лейла се търкулна сълза и тя я избърса нервно.

— Той се ожени за мен само защото съм млада и в детеродна възраст. И сега, като разбра, че не мога да имам дете, не вижда причина да бъде с мен.

— В това няма никакъв смисъл. Никога не е бил кой знае колко настоятелен по въпроса за мъжки наследник и обожава братовчед ми Магнъс. — Еди й подаде носна кърпичка.

— Грешиш. Той ме мрази, защото нямам дете.

— Той не те мрази, Лейла. Наистина.

— И е решил, че съм му изневерила с лорд Грифъс.

— Грифъс? Защо, за бога, татко би помислил това? Да, Грифъс е много привлекателен и разбирам защо лицето му предизвиква ревност.

— Пет пари не давам колко е привлекателен, не съм нарушила брачната клетва — каза Лейла с треперещ глас. — Позволих само на лорд Грифъс да ме заведе два или три пъти на вечеря, и то когато баща ти не искаше да ме придружи на някой бал. Нямах представа, че хората клюкарстват!

— Предполагам, татко ревнува, защото Грифъс е на твоята възраст. Сигурно е много неприятно да мислиш, че остаряваш.

— Джонас е повярвал на злостните клюки без дори да ме запита! А сега не иска… не иска да има нищо общо с мен. Казва, че трябва да отида в провинцията и да накарам любовника си да ме последва. Само че аз нямам любовник! — Изречението бе завършено с горко ридание. — Казва, че трябва да бъда по-дискретна.

— Това е абсурдно и аз ще му го кажа.

Лейла протегна ръка и хвана нейната.

— Не трябва. Няма да бъде правилно. Ти си негова дъщеря.

Еди смръщи вежди.

— А кой иначе, може да му каже истината? Това е последица от връзката между нас. Като в „Хамлет“, нали разбираш. Частният ми учител прекара цяла вечност в опити да вкара тази пиеса в главата ми. Не че помня много, но си спомням как Хамлет изстенва: „О, господи, роден съм, за да оправя това“. Или нещо подобно.

— Джонас ще бъде ужасно обиден, ако повдигнеш въпроса — каза Лейла и кихна. — Освен това, няма да ти повярва повече, отколкото на мен.

Еди отиде и седна до нея, прегърна я през раменете.

— О, скъпа, той е такъв глупак. Обича те. Знам, че те обича.

— Не, не ме обича. Срещнах го в коридора снощи и той… каза, че му се иска да не се е женил за гъска като мен. Предполагам, че е намерил някоя друга — каза Лейла. Гласът й отново трепереше. — Сигурна съм, защото излезе и не се върна.

След малко, когато Лейла спря да плаче, Еди каза:

— Изчакай минутка, мила. Сега ще се върна.

Изтича вън от стаята. Виолончелото й беше оставено в свободната спалня, в която се упражняваше. Тя го взе и като вървеше по-бавно, се върна в стаята, в която беше мащехата й.

Лейла се бе свила в ъгъла на дивана, все още я разтърсваха ридания.

Еди седна на стол с права облегалка и сложи виолончелото между краката си, като първо оправи полите на роклята си така, че да позволят това. Така беше най-добре за ръката, която държеше лъка, но, разбира се, подобно положение не можеше да се заема пред гости.

Увери се, че виолончелото е здраво опряло в пода, и прокара лъка по струните. Не беше свирила от четири дни и звуците бяха като истинска благословия за ухото й.

Лейла запита с приглушен глас:

— Любимата ми мелодия ли ще изсвириш?

— Да. Dona Nobis Pacet. — Звуците бяха като балсам за наранената душа на Лейла.

Може би се дължеше на четиридневната почивка, но пръстите й не се поколебаха нито веднъж и лъкът се плъзгаше по струните под съвършения ъгъл. Музиката беше толкова нежна, че можеше да накара сърцето на слушателя да запее.

В края на химна чу как Лейла си поема дълбоко дъх. Еди й се усмихна, наведе отново глава и започна да свири „Зимата“ от концерта на Вивалди „Четирите сезона“ — мелодията, по която работеше, преди да се разболее.

Като наближи края и беше — ако трябва да бъдем искрени — напълно забравила за присъствието на Лейла, вратата се отвори. Вдигна поглед и видя баща си да стои на прага.

Той гледаше втренчено съпругата си. Разрошената златиста коса покриваше лицето на Лейла, но носната кърпичка, която стискаше в ръка, издаваше всичко.

Еди изпита съчувствие към баща си. Той беше висок, широкоплещест и красив, макар да не обичаше да го чува. Предпочиташе да мисли за себе си като за далновиден и прозорлив банкер и държавник, а не като за обикновен смъртен.

И в това бе истинската беда. Логиката беше за него над всякакви чувства, макар че, когато ставаше въпрос за Лейла, често се държеше нелогично.

— Свири много добре — каза той и погледна Еди. — Не съвършено, тъй като последната част е алегро. Свиренето ти не бе достатъчно живо и пъргаво.

Еди погледна Лейла, но в отговор на гласа на съпруга си тя само се сви още повече.

— Мога ли да помоля за миг насаме със съпругата си? — запита той с глас така безразличен като изражението му. В този момент погледът му се спря на краката на Еди. Полите на халата й едва покриваха коленете й. — Дъще!

— Татко. — Тя премести виолончелото напред и се изправи, а полите й отново се спуснаха до пода. Сложи лъка си под мишница, вдигна виолончелото и се обърна към мащехата си: — Лейла, мила, ще бъда готова да дойда с теб, когато решиш да се оттеглиш в провинцията, за да водиш безкрайно разгулен живот.

Баща й присви очи, но тя мина уверено покрай него и излезе от стаята. Половин час по-късно, след като бе помолила за закуска и я беше изяла — друга закуска, защото първата бе останала недокосната в стаята на Лейла — започна да работи върху сюитите на Бах.

Гневът и раздразнението не се отразяваха добре на музиката. Тя вярваше, че въздействат по някакъв начин дори на нотите. Трябваше да започне отначало три или четири пъти, докато най-после успя да предаде чувствата, вложени от Бах в музиката, а не своите собствени.

По някое време направи пауза, за да изяде обяда, донесен й от камериерката. Тогава работеше върху соната за виолончело от Бокерини, която бе толкова трудна, че се налагаше отново и отново да спира, за да се втренчва в нотите.

Дясната ръка я болеше в четири следобед, но беше изпълнена от чувство за дълбоко задоволство.

Въпреки сълзите на Лейла този беше един от любимите й дни.