Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (30)

Глава 30

Вечерята бе ужасна. Еди и французинът се смееха на клюките на Лейла, които Гауан намираше за доста груби и дори близки до вулгарността.

— От това, което чух — говореше Лейла, — да си омъжена за лорд Сайдхам, е като да си християнин в Колизеума, мустак до мустак с огромен тигър. Искам да кажа, че е абсурдно примитивен. Веднъж присъствах на вечеря, на която той обвини съпругата си пред всички нас, че е лудо и глупаво влюбена във всеки, който носи свещеническа якичка. А тя просто се наслаждаваше на разговора си с архиепископа на Кентърбъри и всеки, който го е срещал, знае, че трябва да е наистина много отдаден на религията и каузата, за да го намери за привлекателен.

— Атаката му беше много груба — добави Еди.

— И аз така си помислих. Както се оказа, лейди Сайдхам наистина е уважавала свещеничеството, защото няколко месеца по-късно тя и местният викарий изчезнаха. За последно се чу, че са някъде в Америка, където са безкрайно щастливи.

Гауан не можеше дори да се престори, че му е интересно, не и когато сякаш имаше горящи въглени в корема, а по гърлото му лепнеше горчивина. Когато беше влязъл в трапезарията, беше хвърлил само един поглед на Еди, чиято рокля подчертаваше дължината на краката й и обрамчваше гърдите й с панделки и къдри и…

Тя се беше обърнала към него с усмивка в очите. Чувстваше се така, сякаш бе захвърлен в бурен океан. Точно така определяше и брака си с Еди. Тя му се изплъзваше в един миг, а в следващия бе близо до него и можеше да я докосне с ръка. Докато в един миг му се усмихваше, в следващия се обръщаше да погледне Лейла и единственото, което той виждаше от лицето й, бе деликатната извивка на бузата й.

За първи път се замисли дали лудостта не е наследствена. Може би баща му беше изпитвал същото към майка му и когато тя му изневеряваше, не му оставаше нищо друго, освен да се напива до безпаметност и да спи с камериерките.

Макар че, разбира се, Еди никога нямаше да му изневери. Но той пак имаше ужасното чувство, че не може да я покори, че тя не може да е вечно до него. Щеше да се заключи с виолончелото си в някоя стая и щеше да бъде загубена за него.

Не мислеше — а и не искаше — да й отнеме музиката.

Въпреки това не можеше да избегне разяждащата го ревност. Искаше му се да не е музикантка. Ако беше обикновена жена като лейди Едит, младата дама, която си мислеше, че е срещнал на бала на Гилкрист, онова скромно и целомъдрено, замислено момиче, което едва проронваше дума…

Тогава нямаше да е Еди, осъзна с въздишка.

Седеше начело на масата, където баща му беше седял безброй пъти, и мълчаливо гледаше как Еди и Лейла се шегуват с Ведрине, цигуларя, който Бардолф беше извадил като заек от шапката на фокусника.

Предполагаше се, че е роднина на граф Дьо Женли, за който пък се говореше, че е намерил смъртта си на гилотината. Според мълвата, Женли беше негов дядо и тъй като Ведрине бе облечен в черно кадифе за вечерята, вероятно бе успял да открадне едно-две бижута от Франция.

Лейла привлече вниманието на Гауан с подчертано махване с ръка.

— Онзи, жълтеникавият мъж с мустаците, Бардолф, не ме одобрява.

— Откривам, че ми е невъзможно да повярвам — каза галантно Ведрине.

Той бе привлекателен мъж, дори красив, този французин, висок и строен.

— Вие свирите на виолончело? — обърна се Ведрине към Еди. Наведе се към нея и Гауан трябваше да потисне желанието си да го бутне, за да се облегне назад.

— Да. — Еди му се усмихна, устните й бяха така пълни и подканващи, че на Гауан за миг му се зави свят. Защо, по дяволите, не беше спал със стотици жени, преди да се ожени? Тогава може би щеше да успее да постигне контрол над себе си.

Тогава осъзна, че усмивката на Ведрине е надменна и самодоволна и изразява увереност, че ще успее да подобри свиренето й, макар и виолончелото да не бе точно неговият инструмент.

— Виолата има по-добър тон — говореше французинът.

Еди бързо го освободи от предразсъдъците му, което бе доста забавно за гледане отстрани. После двамата заговориха за неща, които той не разбираше.

— Това ще ти се случва толкова често, колкото често допускаш музиканти на масата си — каза Лейла, която седеше от лявата му страна.

Той се обърна и видя, че тя му се усмихва с весели пламъчета в очите, които той намираше за много по-приятни от съблазнителните й маниери.

— Еди и баща й можеха да разговарят за музика часове наред.

— А ти опита ли се някога да научиш езика на музиката?

— Беше прекалено късно. Двамата го бяха изучавали от години.

Направи пауза, която се оказа достатъчна Гауан да чуе Ведрине да казва:

— Мосю Дьо Сен Коломб. — На което Еди кимна и отговори:

— Добавил е седмата струна на виолата…

— Виждаш ли? — продължи Лейла. — По някое време ще се върнат в царството на смъртните. Това е като тайно общество.

Което никак не се харесваше на Гауан. Не искаше Еди да принадлежи на тайно общество, особено ако в него влиза и красив млад французин с аурата на голяма трагедия около себе си.

— Аз предпочитам да свиря на открито — казваше сега Ведрине. — За мен е най-голямо удоволствие да занеса цигулката си в градината.

— Аз никога не съм и помисляла за подобно нещо. — Еди се обърна към Гауан и докосна ръката му. — Да направим ли рецитал утре за теб, Лейла и Сузана? Можем да свирим в овощната градина в основата на кулата. През следобеда.

— Аз ще бъда зает — каза Гауан. Думите излязоха от устата му автоматично. Защо Еди бе решила, че ще е свободен следобеда да слуша музиката й? Всеки час от деня му беше разчетен. — Може би след вечеря?

— Съмнявам се, че след вечеря ще е достатъчно светло, за да виждаме нотите. Макар че с времето може би ще се научим. Би трябвало да можем да усвоим ритъма достатъчно, за да свирим, без да гледаме.

Проклет да беше, ако позволеше на Еди да научи ритмите на друг мъж. И никой друг мъж нямаше да я види с този инструмент между краката. Това бе неприемливо. Но можеше да й го каже и по-късно, когато бяха сами.

— Лейла, ти можеш да бъдеш нашата публика — продължи Еди, като се усмихна на мащехата си. — Обещавам да изсвирим Dona Nobis Расет.

Това накара гневът и горчилката да се издигнат още по-високо в гърлото на Гауан. Какво ли бе писала Еди в онова писмо, накарало мащехата й да ги последва в чужда страна?

Косата на Еди беше като тъмен мед на светлината на свещите, като злато, уловило слънчевата светлина. Перлите в косата й блестяха като сребро сред златото и превръщаха Еди в бижу.

Неговото бижу.

Копнеше да я заведе в леглото, да зарови пръсти в разкошната й коса. Но някаква част от него се колебаеше и дори отдръпваше. Не му се струваше правилно оргазмите му да са толкова мощни, да се плъзгат като прилив и да го поглъщат, не и след като, когато отвореше очи, виждаше тя да го гледа с леко облекчение в очите.

Първо трябваше да поговорят. Насаме. Утре. Чувстваше се самотен.

А да се чувстваш самотен, беше ужасно.

 

 

След вечеря Еди свири два часа, а после лежа будна, очаквайки Гауан да дойде в стаята й. Обаче той не го направи. Чу, много от далеч, стъпките на камериера му… После настана тишина. Тя дълго лежа будна.

На следващата сутрин се облече и отиде в детската стая, за да види дали Лейла наистина бе спала в тясното легло на гувернантката. Завари я да седи на пода, рошавата й коса се спускаше по раменете. Пред нея бе строен батальон малки войници.

— Здравей — каза Сузана, стана и застана зад рамото на Лейла, като че ли Еди щеше да я открадне. Очевидно Лейла и Сузана се бяха влюбили една в друга. Следователно чувствата им нямаха нищо общо с евентуалната роля на майката, която Лейла можеше да играе в живота на Сузана.

— Здравей и на теб — каза тя на Сузана. — Можеш да ме наричаш Еди, ако искаш. — Тъй като „мамо“ очевидно не бе сред възможните обръщения.

После клекна и внимателно разгледа как са подредени войниците. Те наистина бяха много. Изглежда, Лейла бе командир на тези в червените мундири, а Сузана — на тези в сините.

— Кой печели? — запита.

— Това е третата битка на англичаните срещу шотландците — каза Лейла, потискайки прозявката си. — По някакво чудо, шотландците винаги печелят. — Беше прегърнала Сузана през кръста и това бе така естествено, сякаш я познаваше от момента на раждането й.

— Три битки! — възкликна Еди. — И си загубила всичките! Мила моя Лейла, ние, англичаните, трябва да се справяме по-добре от това.

— Тази англичанка е станала с пукването на зората — каза Лейла с известно достойнство. — Естествено, войските на Негово Величество биха спечелили всяка битка, водила се през нощта.

Лейла никога не ставаше рано.

— Как се справяш без пурите?

— Като че ли непрекъснато съм гладна — отговори тя, смръщила чело. — Ако продължава така, ще стана кръгла като ряпа.

Сузана избухна в смях.

— Ряпа, ряпа! — изпищя тя. Очевидно реши, че Еди не представлява непосредствена заплаха, защото прекоси стаята и се приближи към Алис, която шиеше до камината.

— Наистина ли стана на зазоряване? — запита Еди. Никога не беше виждала Лейла такава. Уморена, но излъчваща блясъка на дълбокото задоволство.

— Предполагам, че децата стават рано. Или поне Сузана. Събуди ме, като седна върху корема ми. Корема ми с размерите на ряпа.

Сузана отново прекоси стаята, застана зад Лейла и обгърна врата й с ръце.

— Сузана не дава и пет пари какви размери има коремът ти — отбеляза Еди.

— Кой е това? — извика Лейла и хвана извиващото се тяло, което веднага започна да гъделичка. — Не и абсурдното същество, което ме събуди още по тъмно!

Еди би предположила, че писъците на Сузана означават болка, но Лейла очевидно познаваше децата по-добре от нея.

— Мислех да помоля Гауан да вечеряме сами довечера — каза.

Движенията на Лейла спряха.

— Чудесно! — Пусна Сузана и детето отново седна зад войниците си. — Предлагам шампанско. Всъщност, Еди, трябва да бъдеш подходящо замаяна.

— Какво е „замаяна“? — запита Сузана и вдигна глава.

— „Замаяна“ е, когато ти се вие свят — каза Лейла и я взе в скута си. Като че ли не можеше да престане да я докосва. — Ела тук, ужасно дете, уморяваш ме. Отказвам да водя друга битка с тези войници.

— Така ли мислиш? — запита Еди, изпълнена със съмнения.

— Помниш ли вечерта, в която отидохме на бала на лейди Шатъл?

— Разбира се.

— Пих доста повече шампанско, отколкото би било добре за мен.

— Беше пияна! — каза Еди и се засмя.

— Онази вечер съвсем забравих за бебетата и просто се забавлявах. Всичко ще бъде добре, ако престанеш да се тревожиш.

— Надявам се — каза Еди. — Обаче трябва да вървя. Имам работа.

— Свири за него — прошепна Лейла. — Няма нищо по-еротично. Когато понякога баща ти свири само за мен, цялата се разтопявам.

Еди се върна в малката дневна, чудейки се какво може да изсвири за Гауан, но Бардолф беше там, за да й предаде, че Негово благородие иска да я види. Слезе на долния етаж и тръгна към кабинета на съпруга си, но слугата пред вратата я запита дали е сигурна, че Негово благородие е свободен, тъй като бил дал стриктни заповеди да не го прекъсват.

След миг стана ясно, че Гауан може да я види, и така, следвана от Бардолф, тя последва слугата в кабинета. Трябваше да се срещне с новия управител на имение, както и с кметовете на две съседни села.

После съпругът й се извини и я дръпна встрани. Тримата посетители имаха добрите маниери да се отдръпнат в другия край на стаята, но Бардолф отиде до бюрото и седна на мястото на Гауан. Оттам можеше да чува разговора им съвършено добре.

Еди си пое дълбоко дъх. Бардолф не бе проблем, на който можеше да обърне внимание в момента.

— Извиках… — Гауан млъкна и й се усмихна абсолютно очарователно. — Извини ме. Помолих за възможността да разговарям с теб, за да обсъдим рецитала този следобед.

Еди премигна от изненада.

— Можеш да дойдеш, все пак? Това е чудесно.

— Страхувам се, че натискът на работата ми е такъв, че не мога да пропусна нито един следобед. Но още повече, Еди, не мога да ти позволя да свириш на виолончело пред публика, особено щом тя включва и мъж.

Еди беше огорчена, но не и изненадана.

— Имам специална пелерина, която баща ми направи за подобни обстоятелства. От набрана коприна и закрива цялото виолончело. Но истината е, че истинският музикант ще се интересува единствено как свиря, а не какъв е видът ми. Надявам се Ведрине да е точно такъв музикант, но, разбира се, няма как да знам със сигурност, докато не го чуя да свири.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Еди.

— Не ме разочароваш — увери го тя.

— Радвам се да го чуя. — Изгледа я с онези погледи, които сякаш милваха и очевидно издаваха, че си спомня колко хубаво бе в леглото. За него.

— Няма да ме разочароваш — заяви Еди, — защото ще свиря когато и където пожелая. — Цялото й тяло бе пламнало от гняв — толкова силен, че сякаш наистина бе обхваната от пламъци.

Той присви очи. Тя вдигна ръка, преди да е проговорил.

— Може би не си разбрал правилно и си вярвал, че баща ми диктува обстоятелствата, при които съм свирила. Не беше така. Съгласих се само с изискването му да не свиря пред публика. Бях поканена да се упражнявам с момичетата на Смайт-Смит и отказах. Въпреки че — добави тя подчертано, — не тази бе единствената причина да откажа.

— Ако постигнеш такова споразумение и с мен, ще бъда повече от доволен.

— Споразумение — каза Еди. — То изисква двама души да бъдат съгласни. Не съм съгласна с твоите нареждания. Всъщност, като се имат предвид твоите самонадеяност и арогантност, няма да се съглася с нито едно твое условие. Ще трябва да се съобразяваш с моите приоритети и ако реша да поканя всички членове на фамилията Смайт-Смит тук и да изнеса рецитал пред публика в близката градска зала, ще го направя!

Гауан бе застинал съвсем неподвижен, което Еди намери за заплашително. Тя мразеше кавгите. Всъщност никога не спореше, но сега бе различно. Трябваше да защити интересите си. Той се опитваше да попречи на упражненията й. На заниманията й с музика. А тя бе най-важното за нея. Тя бе душата й.

— А ако бях присъствал на рецитала днес следобед? — Говореше, като едва мърдаше устни.

Еди усещаше любопитния поглед на Бардолф, който сякаш пробождаше гърба й.

— Щях да се радвам да те видя.

— Но няма да се съгласиш с молбата ми да не свириш пред мъже.

— Не чух молба, а команда — отбеляза тя.

— Моля те, ще се въздържаш ли да свириш в присъствието на мъже?

— Няма да свиря пред публика, щом така искаш.

— Благодаря ти — каза Гауан. Лицето му бе безстрастно и непроницаемо, но докато го гледаше право в очите, в главата й се въртяха образи за ледени езера.

— Добре си дошъл на рециталите ми, защото виждам, тревожиш се, че аз… — Какво? Да не би да си въобразяваше, че тя ще започне да флиртува с младия французин? Да захвърли виолончелото си и да се впусне в акт, който намира не само за болезнен, но и за отвратителен?

Очите му бяха като стомана.

— Вярвам ти. Това се подразбира. Не ми харесва обаче, че партньорът ти ще може да се наслади на тялото ти, докато свирите заедно.

Тя поклати глава и, колко странно, изпита съчувствие към него.

— Ти не разбираш нищо за дуетите. Бих свирила само с истински музикант. Ако снощи не бях разговаряла с Верди — не в продължение на два часа, никога не бих и мислила за дует с него. Уверявам те, че той ще мисли за музиката, а не за тялото ми. Ще се упражняваме следобед в овощната градина. Ако желаеш, можеш да се присъединиш към нас. — Обърна се, направи сляп реверанс към всички в стаята и побягна.

Не стигна далеч. Мисис Гризли я улови за ръката, дръпна я в дневната на икономката и започна да я засипва с въпрос след въпрос. Изминаха два часа. При тях дойде и Бардолф и говори цели петнайсет минути за гардероба за ленени чаршафи в имението близо до Комри. В него имало мишки.

Мишки?

Мишките бяха навсякъде. Успя да втълпи на Бардолф, че мишките са единствено негова грижа.

Измина още час, преди Еди да осъзнае, че ако не организира домакинството по-добре, никога няма да има време да се упражнява.

Сигурно щеше да срещне не един проблем при ръководството на домакинство с такива размери. Но в главата й непрекъснато се въртяха думите на Гауан, че тя не трябва да свири пред мъже. Гневът — толкова силен, какъвто никога досега не беше изпитвала — все още бушуваше в нея.

Когато Бардолф я извика за обяд, беше сигурна, че всички вече са разбрали как ще вървят нещата отсега нататък.

Междувременно Гауан остави всички мъже в кабинета си и проведе кратък разговор с Ведрине. Бяха необходими само две минути да му даде да разбере, че ще му отреже главата, ако погледне херцогинята от врата надолу.

— Не бих направил такова нещо — заяви французинът. После добави, доста кротко: — Когато свири, човек мисли само за музиката, Ваше благородие. Макар че, разбира се, концентрацията зависи от музикалните способности на партньора.

Тонът му намекваше, че е така несигурен относно музикалните способности на Еди, както тя бе несигурна в неговите. И двамата ценяха много свиренето си. Гауан изгледа французина право във възмутените очи и осъзна, че Ведрине не е заплаха за брака му. Той въобще не мислеше за Еди като за жена. Тук ставаше въпрос за нещо друго.

— Добре — каза и му подаде ръка. — Поднасям ти най-искрените си извинения за обидата.

Ведрине изгледа ръката му, после я пое. Незнайно по каква причина, това се хареса най-много на Гауан. Ведрине изглеждаше готов да напусне поста си в замъка, макар да бе ясно, че има отчаяна нужда от дохода си.

— Колко ти плащаме? — запита Гауан.

Ведрине се изчерви и назова сумата. Гауан кимна.

— Отсега нататък ще ти плащаме два пъти повече.

Ведрине смръщи вежди.

— Защо, Ваше благородие?

— Всеки замък трябва да има музикант — отговори Гауан.

Младият французин изпъна гръб, но въпреки това очите му бяха на нивото на рамото на Гауан.

— Ще опозоря себе си като джентълмен, ако не ви посоча, че обиждате херцогинята.

— Как така?

— Намеквате разни позорни неща. А Нейно благородие е самата добродетел.

Гауан се развесели още повече. Беше наел човек, който изпитваше истинско благоговение пред съпругата му.

— Само почакай да се ожениш.

— Ще имам вяра в съпругата си и тази вяра ще показвам пред другите — каза студено французинът.

— Аз също — увери го Гауан.

Не беше сигурен какво да очаква, когато по обяд излезе от кабинета си, за да отиде да обядва. Очевидно се бе разразил истински скандал. Бардолф поиска да му поднесе някакво оплакване, но Гауан го прекъсна — сега за домакинството отговаряше херцогинята.

Първият човек, когото срещна, беше Лейла.

— Наистина ли спа в детската стая? — запита я той.

— Да, и мога да кажа, че хората, които работят за теб, спят на много твърди дюшеци, Гауан. Трябва да кажа на Барлампс да ми донесат нов дюшек или утре няма да мога да изправя гръб.

— Бардолф — поправи я Гауан.

Еди влезе в трапезарията и го поздрави с лице, по което не личеше раздразнение от предишния им разговор. Всъщност то не изразяваше нищо, което той намери за дразнещо.

Той успешно криеше собствените си чувства, но не ценеше това качество у съпругата си.

— Как мина срещата ти с мисис Гризли? — запита, след като седнаха.

Еди се усмихна на слугата, който й предлагаше да си вземе от пудинга със сирене.

— Освободих я.

— Какво? — Каквото и да бе очаквал, не беше това съпругата му да уволни икономката, която работеше в замъка от десет години. Мисис Гризли не беше особено приятна, нито пък си гледаше особено добре работата, но поне не крадеше от сребърните прибори.

Лейла, вляво от него, подхвана разговор с Ведрине.

— Защо я освободи? — запита Гауан и си напомни, че бракът означаваше да си делят властта в домакинството.

— Няма доверие на себе си, когато става въпрос да вземе решение — отговори Еди съвсем спокойно. — Трябва непрекъснато да се консултира с мен. Помоли да прекарвам с нея по два часа всяка сутрин. Казах й, че ще бъда щастлива да й отделям по няколко минути вечер и че не искам да бъда прекъсвана през деня, но тя бе доста обезпокоена от това. Наистина ли й отделяше по час и дори повече на ден?

Гауан кимна.

— Икономката трябва да докладва на управителя, щом трябва да се отчита за всекидневните си задачи — каза Еди и започна да реже говеждото си. — Времето ти е много по-ценно от това да знаеш дали прането се суши правилно. А, честно казано, и моето.

Лека усмивка повдигна ъгълчетата на устните на Гауан. Искаше му се да бе свидетел на този разговор.

— Накрая се съгласихме, че ще е по-удобно да намеря някой, който да работи по искания от мен начин. Мисис Гризли бе дълбоко разтревожена от разговора ни, което просто потвърди решението ми. Не мога да толерирам хора, които повишават глас, когато са ядосани.

Това бе разумно.

— Уволни ли още някого? — запита той.

— Две от камериерките на горния етаж, една от прислужничките в кухнята и един слуга.

— Натовари ли Бардолф със задачата да им намери заместници?

— Не — каза Еди. — Сигурна съм, че може да прояви самоинициатива и да се досети, без да му казвам. Инструктирах го да даде на всички щедра сума. Цялата ми сутрин отиде на вятъра, но отсега нататък очаквам слугите да бъдат много по-отговорни и да могат сами да вземат решения.

Гауан се зачуди какво ли бе направил слугата, но реши, че няма смисъл да пита.

— Надявам се, че повече няма да имат нужда от окуражаване от моя страна. — Усмихна му се без следа от раздразнение. Сякаш спорът им от сутринта никога не се беше разигравал. — Вероятно си мислиш, че съм твърдоглава, но моето извинение е, че съм научила уроците за воденето на домакинството на коленете на Лейла.

Докосна Гауан по дланта и я обля горещина, която я обърка.

— Всичко в домакинството ще върви като по вода, щом веднъж свикнат с изискванията ми.

Гауан помисли, че дотогава може да имат съвсем нови слуги, но, както бе казала Еди, това бе проблем на Бардолф.

Еди се качи горе да се упражнява след обяда, а Гауан покани Лейла да отиде в кабинета му. Тя се чудеше дали да покаже неодобрението си към огромния куп папки на бюрото на Бардолф, когато той просто каза онова, което мислеше.

— Струва ми се, че ти и Сузана се забавлявате в компанията една на друга.

Лейла се обърна рязко. Лицето й бе по-сериозно от всякога.

— Обичам Сузана. — Приближи се към него, на лицето й бе изписана решителност. — Аз…

Той вдигна ръка.

— Съгласен съм, че ти си точно човекът, който да се грижи за Сузана.

— Не искам просто да бъда нейна гувернантка — каза Лейла твърдо. — Аз искам да съм нейна майка.

— Искаш да я осиновиш?

— Разбира се.

Той се замисли за миг. Майка му не беше си направила труда да му каже за детето, но…

— Ще се чувствам неудобно, ако не плащам образованието, дрехите й и другите разноски. — Поколеба се. — А и не искам да я изгубя напълно.

Лейла се усмихна — широка и щедра усмивка без следа от кокетство.

— А как е възможно това? Еди е една от най-любимите ми хора в света и човекът, който баща й обича най-много. Сигурна съм, че ще се виждаме прекалено често.

— Много добре. Ще оформим законовата страна, когато пристигне лорд Гилкрист.

Тя стисна устни.

— А ако той не дойде в близко бъдеще, ще му изпратя документите — добави Гауан.

Погледът на Лейла омекна, тя го прегърна.

— Сега сме семейство. Това само ще ни сближи повече.

— Разбира се — каза Гауан. — Сигурен съм, че Еди се чувства по същия начин.

Усмивката на Лейла се стопи.

— Разговарял си с нея, преди да ме помолиш да се грижа за Сузана, нали?

Не му хареса тонът, с който бе зададен въпросът.

— Уверявам те, че Еди ще одобри избора ми на настойник за Сузана. Обичта ти към сестра ми е очевидна.

— Трябваше да се консултираме с Еди. Едва вчера тя щеше да бъде майка на Сузана, а ето, че ти даваш детето на друг.

— Мисля, и двамата трябва да признаем, че Еди не показа голямо желание да бъде майка на Сузана. Беше ме информирала предварително в писмо, че няма голямо желание да играе тази роля — нещо, което не намерих за изненадващо.

— Еди ще бъде прекрасна майка! — сряза го Лейла.

— Но човек трябва да е сляп, за да не види, че двете със Сузана сте отредени една за друга — каза той.

На лицето й грейна усмивка.

— Тя е детето на сърцето ми. Да не мога да зачена дете… Това бе съкрушително за мен. Но сега мога да мисля само за това, колко се радвам, че така и не забременях. — На лицето й все пак бе изписана мъка. — Ако имах собствени деца, нямаше да дойда в Шотландия. И нямаше да срещна Сузана.

Гауан не беше човек на показността, но дори той знаеше кога се изисква нещо повече от учтив поклон. Затова позволи на Лейла да го прегърне още веднъж. Не беше така неприятно, както си бе мислил.

Тя се отдръпна.

— Имам подарък за теб. — Постави книга в ръката му. — Обожавам поемите. Тези тук са най-популярните в момента, всички ги четат. Реших, че след като в онова свое първо писмо до Еди цитира „Ромео и Жулиета“, вероятно ще ги оцениш.

Поеми…

Вдигна рязко глава.

— Предлагаш да пиша стихотворения за съпругата си?

Лейла смръщи вежди.

— Защо, за бога, да предлагам да пишеш поезия? С цялото ми дължимо уважение, херцоже, не ми се струва да имаш поетична душа.

— Извинявам се — каза Гауан и прелисти книгата. — Разбира се, че не искаше да кажеш това.

— Във всеки случай, Еди няма ухо за поезията.

— Така ли?

Лейла кимна.

— Гувернантката й се опита да набие в главата й някои знания за литературата, обаче тя не е чувствителна към написаното слово.

— Така ли?

— Може би защото цялото й внимание е насочено към музиката. Еди не чете с удоволствие. Обаче обича да слуша да й четат поезия на глас.

— Разбира се. Предпочита звуците. — Книгата бе подвързана с кожа, обточена в златисто. На корицата пишеше: „Поезия за самотна вечер“.

— Можеш да й почетеш.

— Добре — каза Гауан с мисълта, че едва има време да целуне съпругата си, а какво остава да й чете поезия. Остави книгата настрана и се залови за работа. Но управителят на имението във Високите земи пропусна назначения си час. Вместо да се залови за някоя от хилядите други задачи, които го очакваха, Гауан взе отново книгата.

Прехвърли сонетите на Шекспир, защото ги бе научил наизуст още в младостта си. Имаше доста стихове от Джон Дон, който, изглежда, поне имаше чувство за хумор. „Аз съм двама глупаци“, прочете той, „защото обичам поезията и защото го казвам в произведенията си.“ Гауан избухна в смях и обърна страницата. Прочете следващата поема… пет пъти. В нея влюбените молеха слънцето да не изгрява, за да не стават от леглото. Тя му напомни за това, какво липсва в брака му. Беше се провалил. Беше се провалил в тяхното легло и сърцето му се свиваше от болка.

По-късно същия следобед, погледна през прозореца и видя рецитала. Лейла и Сузана седяха на синьо одеяло и приличаха на ярки цветя. Еди седеше на стол с права облегалка, с гръб към замъка, Ведрине беше от дясната й страна, цигулката беше под брадичката му.

Дори от това разстояние виждаше как тялото на Еди се поклаща, докато тя свири. Виждаше още, че Ведрине стои под определен ъгъл, а не с лице към нея. Погледът му не се откъсваше от стойката с нотите пред него. Вероятно беше заключил, че работодателят му е луд от ревност, но по-важното беше, че спазваше дадената дума.

Сърцето на Гауан заблъска силно в гърдите. Един от управителите говореше нещо, обаче той не схващаше смисъла в думите му. Взе документите за осиновяването на Сузана, които Джелвс беше подготвил.

— Господа — каза той, завъртайки се на пети. — Ако ме извините за момент, ще занеса сам тези документи на лейди Гилкрист.

След миг слизаше надолу по хълма, обаче никой не го видя. По лицето на Ведрине бе изписана същата радост от музиката, каквато се виждаше и на лицето на Еди. Точно тогава французинът вдигна лъка от струните и каза:

— Звукът е съвсем различен на открито.

Но, разбира се, Еди го знаеше. Дръпна една струна, нотата прозвънтя и постепенно заглъхна.

— Да.

Ведрине обърна страница на стойката пред себе си — Гауан разпозна в нея стойката, която обикновено стоеше в библиотеката и на която стоеше библията на семейство Кинрос — и кимна. И отново засвириха. Музиката, която Еди изтръгваше от виолончелото, се лееше като морските вълни. Звуците на виолончелото заглъхваха точно когато тези от цигулката се издигаха и в същото време музиката никога не заглъхваше — след миг отново започваше да затихва и да се издига. В сравнение с музиката на виолончелото, тази на цигулката наподобяваше детски ритъм.

Изразът на лицето й…

Обърна се и тръгна отново по пътеката, преди да са приключили с мелодията. За първи път разбра, че мъжът може просто да се откаже от досегашния си живот и да изостави съпругата си. Можеше да обърне гръб на замъка и да престане да бъде херцог. Можеше да върви по широкия свят, докато ревността в сърцето му заглъхне и ликът на съпругата му вече не е като рана в душата му.

Върна се в замъка, подаде документите за лейди Гилкрист на Бардолф и му каза, че трябва да бъдат подписани. Не му харесваше особено, че Сузана щеше да израсне и да бъде възпитана като англичанка, обаче майка им не бе показала особен интерес към възпитанието на децата си; националността със сигурност имаше по-малко значение от очевидната любов на Лейла към Сузана.

По-късно през следобеда икономът го информира, че Нейно благородие е помолила да вечерят насаме в нейната спалня. И малко след това управителят на имението във Високите земи най-после пристигна, бил забавен от счупена ос. По някое време Гауан помоли Бардолф да каже на херцогинята, че ще закъснее.

Но дори той беше удивен, когато вдигна глава и откри, че е десет часът.

Бардолф, изглежда, се чувстваше неудобно, когато херцогът най-после излезе от кабинета си с книгата с поемите под мишница. Управителят очевидно бе кръжал пред вратата известно време.

— Страхувам се, че храната изстина, но вярвам, че Нейно благородие не би искала да вляза, за да донеса топла храна, тъй като свири на виолончело.

Бардолф започваше да се учи, както Гауан осъзна. Еди беше успяла по някакъв начин да уплаши вечно недоволния му управител.