Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (20)

Глава 20

Когато се събуди, Еди скочи от леглото, оставяйки Гауан да спи, и изтича в банята към апартамента, голяма като тази в палат. Чувстваше се много по-добре. Беше минало. Да, беше ужасно, но сега всичко щеше да е различно. Не че очакваше с нетърпение следващата им среща, но щом бе изгубила девствеността си, нещата очевидно щяха да станат по-добри.

Но все пак нямаше никакво желание да се върне в спалнята и да изпита хипотезата си. Гауан почука на вратата и я запита дали предпочита да останат няколко дни в Лондон, или иска веднага да заминат за Крейгивар. Тя избра замъка.

— Все пак, Сузана ни чака — каза, след като подаде глава през вратата.

Ако се съдеше по изражението му, Гауан бе напълно забравил за сестра си. Но кимна с готовност.

— Ще изпратя напред слуга, за да подготвят стаите ни. Трябва да тръгнем веднага, ако искаме да стигнем в Стийвънидж навреме, за да обядваме в „Лебеда“.

Направи крачка напред. Наистина имаше най-красивите очи на света.

— Добро утро, съпруго моя — прошепна, извисил се над нея.

Еди остана на прага, сигурна, че така показва, че не иска да се върне в леглото, в случай че той замисляше нещо подобно. Той взе лицето й в дланите си и я целуна толкова нежно, че тя се почувства много специална.

— Ако само… — каза, когато той се отдръпна.

Той погали бузата й с пръст.

— Ако само, какво?

Но тя не посмя да изкаже мисълта си на глас. „Ако само жената можеше да забременее от целувки“. Повдигна се на пръсти и му отговори с лека целувка, после отново се затвори в банята.

След час бяха вече на път. Еди беше доста изненадана, когато мистър Бардолф се присъедини към тях във великолепната карета и поздрави с добър ден. Тя не го смяташе за добре дошъл, но пропусна момента, когато можеше да възрази, без да изглежда груба.

Определено не беше въпрос на пространство. Макар че вече четири карети бяха потеглили, в онази, която щеше да ги последва, седяха адвокат, двама управители и нейната камериерка. След известно време й обясниха, че мъжете ще се редуват в тяхната карета, за да се консултират с Гауан. В третата карета беше виолончелото й, за което щеше да се грижи личният камериер на Гауан, Трандъл.

Беше се надявала двамата с Гауан да поговорят в каретата. И дори бе мислила да му опише какво бе снощното преживяване от нейна гледна точка. Макар и сънят да бе неспокоен, сега не се страхуваше толкова. Въпреки това, щеше да се почувства по-добре, ако поговореха.

Очевидно бе, че не може да повдигне въпроса пред Бардолф.

— Каретата е голяма като стая — каза на Гауан, когато той влезе в каретата, лишавайки я от надеждите й за деня. — Като че ли си суверен на малка държава.

Бардолф прочисти гърлото си, а после, точно преди каретата да завие зад първия ъгъл, те отвориха три или четири папки и заговориха за сорт пшеница, който растял само през зимата.

Гауан се държеше така, сякаш бе съвсем нормално да работи на сутринта след брачната си нощ. Седеше в ъгъла си и слушаше Бардолф, който изреждаше колко акра пшеница са били засети и колко — ожънати.

— Наистина ли трябва да говорите толкова подробно за тези неща? — запита Еди след около час. Лондон бе вече зад тях, а Гауан и Бардолф сега говореха за масло и мляко. Или сметана. Нещо такова.

Бардолф млъкна. Изглеждаше потресен.

— Да, трябва — отговори Гауан. — Съществуваше доста голямо прахосничество, преди да изработим система, която да се грижи за баланса между онова, което заравяме в земята, и онова, което получаваме от нея.

— Опитвате се да контролирате кражбите?

— Това е само една от целите ни. Но по-важното е, че ако определена техника има успех, можем да вземем решение дали да я приложим на други места.

Еди кимна и отново изпадна в мълчание. Цифрите се носеха край ушите й, а Бардолф обръщаше страница след страница с тънките си пръсти. Тя започна да ненавижда гласа му. Той беше сух и се набиваше в ухото и излизаше от толкова стиснати устни, че тя нито веднъж не видя зъбите му.

Когато започна да изрежда колко са капаните за змиорки в едно от именията и да ги сравнява с броя в друго, тя отново го прекъсна:

— Гауан, можем ли да спрем веднага за храна?

Той слушаше Бардолф, като понякога даваше по някоя заповед, макар в същото време да работеше и върху друга папка.

— Разбира се. Ще бъдем в Стийвънидж, първата ни спирка, точно след час и половина. И ще отделим три четвърти час за обяд.

— Негово благородие пътува толкова често до Лондон и обратно — добави Бардолф, — че имаме съвсем точно разписание за цялото пътуване.

— Разписание? — повтори Еди.

Бардолф кимна отсечено.

— Поемаме по големия северен път, вместо по стария, тъй като е в по-добро състояние и стават по-малко произшествия. Негово благородие не обича да бъде забавян, независимо по каква причина. Дори имаме свои коне в конюшните на странноприемниците, които посещаваме, така че редовно сменяме конете.

— Съжалявам, ако ти е скучно — каза Гауан с тона, с който възрастен говори на дете, което доста я подразни. — Ужасно ли се отегчаваш?

— Да се отегчавам от преброяването на капаните за змиорки? Не и аз — каза тя. — Продължавайте. Разбрах, че капаните за змиорки се поставят през нощта. Има ли времето някакво значение за това, колко змиорки ще се хванат?

Бардолф продължи оттам, откъдето беше спрял, привидно незабелязал сарказма й. Еди гледаше през прозореца минаващия покрай тях пейзаж, предимно полета, защото, ако гледаше към спътниците си, щеше да се наложи да вижда как устните на Бардолф оформят думите, без дори да помръдват.

Накрая стигнаха до „Лебеда“ в Стийвънидж и бяха заведени до частния салон, където ги чакаше топла храна. След четирийсет минути, точно когато Еди се чудеше дали да шокира Гауан, като освободи слугите, в помещението влезе Бардолф. След миг чиниите бяха раздигнати от масата.

— Не бях довършила пъстървата — каза Еди, но беше прекалено късно. Донесоха чая.

Гауан изглеждаше загрижен.

— Бардолф, изглежда, нарежданията ти са били прибързани.

— Няма значение — каза Еди и си избра плод.

— В бъдеще ще се консултираш с Нейно благородие, преди нещо да е вдигнато — заяви Гауан.

Еди би помислила, че това се подразбира и няма защо да се изрича на глас, но изглежда, че в новия й свят беше монархия. В него имаше само крал и никой друг. Поклонът на Бардолф направи това още по-ясно, както и забележката, която изрече след около три минути и която гласеше, че ако искат да спазят разписанието, трябва да се върнат в каретите.

Тя реши да пътува с адвоката на Гауан, Джелвс, който й изглеждаше приятен човек, но се оказа, че той ще се присъедини към тях в каретата им.

И Еди седеше мълчаливо в ъгъла си, докато тримата мъже разговаряха през целия следобед. Когато стигнаха в Ийтън Сокън, където щяха да пренощуват, тя се чувстваше така, сякаш я бяха пребили с чук, а интимните й части я боляха леко и като че ли бяха възпалени.

Гауан я хвана за ръката, за да влязат заедно в „Джордж и дракона“, но тя го спря.

— Само погледни това — каза тихо и посочи покрива.

Слънцето залязваше и лъчите му се разпростираха като медни жици, оцветявайки плочите на покрива в медночервено.

— Няма да вали — отбеляза Гауан.

Тя опита отново.

— Виж какъв красив цвят придава слънцето на покрива, как лястовичките се вият около него, като че ли…

— Като че ли какво? — запита той.

— Е, сякаш чуват музиката на Моцарт. Трябва да е Моцарт, защото виж как се издигат и спускат… — Стисна по-силно ръката му. — Ето! Видя ли? Лястовичката просто танцува.

Тя вдигна поглед. Гауан я гледаше и й се усмихваше, вместо да гледа лястовичките. Очите му бяха тъмни и гладни.

— Лястовичките танцуват. — Той постави пръст на долната й устна и Еди усети онзи странен трепет в корема, който се появяваше всеки път, когато той я гледаше така, сякаш бе най-прелестното нещо на света. Като че ли искаше да я целува от главата до петите, както бе обещал да направи на сватбата им.

Застанала там в топящата се медна слънчева светлина, Еди си помисли, че ще бъде добре да бъде целувана от мъж, който изглежда като съпруга й.

Канеше се да изкаже мисълта си на глас, когато Бардолф пристъпи напред и прочисти гърлото си. У дома със слугите се справяше Лейла и Еди имаше малка роля в това — обикновено слушаше мащехата си да се оплаква от тях. Но макар да я бе слушала с години, не знаеше как щеше да постъпи Лейла в тази ситуация.

Ако възразеше срещу присъствието на Бардолф в каретата — и в живота им — изглеждаше вероятно Гауан да не й обърне внимание. Нямаше чувството, че слугите са и нейни. Всъщност изпитваше обезпокоителното чувство, че Бардолф има по-висок ранг от нея.

И така, тя стоеше във вътрешния двор на „Джордж и дракона“, докато Гауан слушаше Бардолф, който говореше, че най-добрите стаи били вече готови и леглата били застлани с ленените чаршафи на херцога. Изглеждаше, че херцогът пътува не само със собствения си порцелан, а и с ленените си чаршафи.

Когато най-после Гауан се обърна и й предложи ръката си, за да влязат в странноприемницата, лястовичките се бяха спуснали под покрива и летяха като стрели към полето и към залязващото слънце.

За разлика от кралския апартамент в хотел „Нерот“, тук те имаха отделни стаи. Вероятно нямаше достатъчно голям апартамент. Еди взе гореща вана и се почувства отново човек, след което слезе в частната трапезария. Чувстваше лека тревога, която се прокрадваше въпреки всичко. Ами ако болеше и тази вечер? Може би трябваше да сподели страховете си с Гауан, преди да са си легнали.

Веднага щом седнаха, икономът на Гауан се впусна в нескончаеми обяснения и хвалебствия за нещо, което приличаше на Еди на пай с шунка, макар мистър Биндъл да намираше доста по-красиви имена за него. Когато Биндъл приключи, думата взе Райлингс и започна да описва първото вино, което щеше да бъде сервирано с вечерята.

Слугите, които стояха наоколо, нямаха друга работа освен да пълнят чашата й, затова един от тях се спусна да го направи, след като тя бе отпила едва две глътки. Всичко това бе толкова смущаващо, че когато сервираха второто блюдо и Райлингс тържествено отвори бутилка „Токай“, Еди отказа.

— Предпочитам вода — каза тя.

Райлингс смръщи вежди.

— Водата в място като това вероятно не е здравословна, Ваше благородие.

Еди въздъхна и прие чаша вино. Беше прекалено сладко за вкуса й.

— Това вино произхожда от Унгария — говореше Райлингс. — Тъмночервеният му цвят се дължи на сорта грозде токай, който…

След като той им предаде цялата история на унгарското вино и излезе от стаята, Еди бутна чашата си настрани.

— Гауан, защо трябва да знаем какъв е произходът на виното, което пием? Предпочитам да не знам, че гроздовите зърна са били покрити с плесен.

— Не съм сигурен, че плесен е подходящата дума — каза Гауан. — Плесента, която се образува по зърната, е известна като благородна плесен.

— Не ме интересува дали е благородна или не, предпочитам просто да пия виното, отколкото да слушам лекция по въпроса.

— Разбирам — каза Гауан. — Ще помоля Райлингс да ми докладва по друго време.

— Още един доклад. По колко доклада изслушваш на ден? Защо ти е още един?

— Платихме трийсет лири за дузина бутилки от това вино. Щом правя покупка от такъв размер, искам да знам какво точно получавам.

Бракът започваше да й се струва нещо обезпокоително. Като че ли не можеше да престане да наблюдава живота си. От една страна, седеше на масата със съпруга си, а, от друга, наблюдаваше лейди Едит Гилкрист — не, херцогиня Кинрос — да се храни в компанията на херцог Кинрос, докато четирима слуги сновяха из стаята, готови да изпълнят дори неизказаните им желания. Херцогинята прие парче бадемова торта и хапка-две от десерта от каймак, захар и вино. Последваха нов вид вино и нежен мус.

— Предай, моля те, комплиментите ми на съдържателя — каза тя на Биндъл. — Мусът е просто великолепен.

— Ще информирам готвача на Негово благородие, че сте доволна — каза Биндъл, поклони се и излезе от стаята.

Еди повдигна вежда.

— Готвачът ми пътува с мен — обясни Гауан.

— Това не е ли малко… прекалено?

— Установих тази практика преди три години, след като всички боледувахме пет дни — като единият от слугите ми едва не умря — заради неправилно приготвена храна. Тогава реших, че допълнителните разходи си струват.

Еди кимна, свела поглед към чинията си, на която бе изобразен кръстът на херцога.

— Затова ли пътуваш с порцелановите си прибори?

— Да. Хората са доста невежи, когато става въпрос за болести от този род, но условията в кухнята и чистотата на приборите със сигурност са важни.

Изглежда, имаше основателна причина за присъствието на всеки човек от свитата, за всяка практика и обичай. Херцогът имаше нужда от толкова много слуги, защото всеки ден някой пътуваше до Шотландия, докато друг идваше оттам. Управителите на имения идваха и си отиваха, адвокатът можеше да му бъде необходим всяка минута, Бардолф очевидно беше винаги необходим…

— Не съм свикнала да бъда заобиколена от толкова много хора — отбеляза тя. Отчаяно искаше да каже това, което чувстваше — че това не й харесва — но не можеше.

Гауан беше като природна стихия. Тялото му беше като че ли изградено от чиста енергия и нищо чудно, че му трябваха шестима души, които да работят непрекъснато. Умът му работеше едновременно в няколко посоки. Всичко това имаше смисъл за него. Имаше смисъл да води готвача си, за да избегне риска да изгуби пет дни заради болест.

Проблемът беше, че всичко трябваше да става по график, включително интимността. Тя знаеше съвършено добре, че едрото му тяло е напрегнато и я желае. Беше така през целия ден, докато говореше за акри, пшеница и капани за змиорки. Всеки път, когато погледът й срещнеше неговия, тя виждаше диво желание и копнеж. Но уединението, започваше да й се струва, беше ограничено до спалнята и времето след вечерята.

— Страхувам се, че рядко съм сам — каза той, отгатнал мислите й. — Можеш да си съставиш собствено разпределение на времето, разбира се, макар че ръководенето на голямо домакинство може да означава да нямаш време да се упражняваш на виолончелото си.

Тя го изгледа остро, за да види дали не се шегува. Не се шегуваше. На лицето му бе изписано съжаление, като че ли започваше да проумява какво бе значението на музиката в живота й… Но беше очевидно, че все още не разбира напълно.

На Еди никога не се беше налагало да се тревожи за неща като слугите и храната. Преди Мери имаше камериерка, която винаги се влюбваше в слугите и започваше да плаче, когато я разочароваха. Но щеше да е необходимо да направи усилие, за да я замени с друга. Беше свикнала да й дава на заем носната си кърпичка и да реши сама косата си, докато слуша камериерката да й описва последните си романтични преживявания. Гауан пазеше цялото си време за себе си, докато тя пазеше за себе си само времето, в което се упражняваше.

— Свиря на виолончело всяка сутрин в продължение на три часа — каза. — Понякога се упражнявам и следобед, но ръката, която държи лъка, се уморява и трябва да си почине. Както видя, често се упражнявам и преди да си легна.

Той остави вилицата си.

— В такъв случай, ще имаш нужда от помощ за ръководенето на домакинството.

— Кой се занимава с това в момента?

— Икономката ми, мисис Гризъл.

— Сигурна съм, че върши чудесна работа. — Еди винаги оставяше хората да вършат това, с което се справят най-добре, и после да ги обсипва с щедри похвали. Вече виждаше, че двамата с Гауан никак не си приличат. Той управляваше — тази дума й се струваше подходяща — огромно имение, като очевидно се грижеше и за най-малката подробност.

— Забравяш ли въобще някога нещо, Гауан?

— Онзи ден ми хрумна, че съм забравил лицето на майка си. — В гласа му не се долавяше ни най-малко съжаление.

— Имах предвид факт или число.

— Имам късмет да имам мозък, който подрежда всички факти и числа, така че малко неща ми убягват.

Нищо чудно, че хората кръжаха около него като врабчета около стълб.

— Защо не си отишъл в университет?

— Не можех, защото баща ми умря, когато бях на четиринайсет. — Сви рамене. — Това, че непрекъснато пиеше уиски, а в промеждутъците оправяше камериерките, не му оставяше много време за друго, така че делата му бяха в пълен безпорядък. Бяха ми необходими четири години, за да сложа в ред фермата, а някои от другите ни имения и ферми започнаха да носят приходи едва през последните две години. — Лицето на Гауан бе така безстрастно, че Еди потрепери.

Беше облечен в тъмносиво сако с цвят на мъгла в ранна утрин, обточено със сребърна нишка. Копчетата бяха сребърни. Светлината на свещта караше косата му да блести, както и сребърните прибори, докато Гауан режеше месото си с обичайната за него грация.

Той беше самото олицетворение на цивилизацията и културата.

А беше още толкова млад. Ако беше това, което е, на двайсет и две, можеше да управлява Шотландия, когато навършеше четирийсет. И всъщност всичките Британски острови, ако не му пречеше законът за наследяване на монархията. У него се усещаше контролирана сила. Мъжете бяха готови да го последват навсякъде. Жените също, разбира се.

Еди отпи от виното си, замислена. Струваше й се, че се е омъжила за тигър. Това, че тигърът невинаги показва ноктите си, не означава, че те не са опасни. Изпитваше известен срам, че тя, разумната млада дама, отгледана със съзнанието, че музиката е олицетворение на цивилизацията, изпитва вълнение при докосването на дивото, което бе част от съпруга й.

Въпреки болката, изпитана предната вечер, трябваше само да го погледне, за да почувства тръпка и мекота между краката си. В същото време мислеше, че е много странно двама души, които почти не се познават, да спят в едно легло и още повече да правят онова, което те бяха правили предната вечер и което вероятно щяха отново да правят.

— Не мислиш ли, че е странно да се ожениш за почти напълно непозната и да се храниш в нейната компания? — запита го.

Денят бе уморителен, затова тя постави единия си лакът на масата — обноските можеха да вървят по дяволите! — и подпря главата си на ръката, за да може да гледа Гауан, без това да е толкова очевидно. Той беше великолепен мъж, този неин съпруг.

— Не виждам нищо странно в това — каза той. — Чувствам, че знам за теб всичко, което има някаква важност.

Не й харесваше да мисли, че той бе разбрал всичко важно за нея само за минути, но ако трябваше да бъде честна…

— Разказа ми за родителите си — каза бавно. — Видя ме да свиря на виолончелото си, така че, да, вероятно знаем всичко важно един за друг.

Гауан бе смръщил силно вежди. Почти толкова силно, колкото обикновено се мръщеше баща й.

— Родителите ми не ме определят — заяви.

Може би мислеше, че студеният му тон ще я смути, но тя бе израснала на боксовия ринг. Това, че не говореше и не действаше като Лейла, не означаваше, че е сплашена.

— Какво те определя, тогава? Херцогската титла ли?

— Не.

— Е, тогава?

— Нито един човек не се определя от едно-единствено качество. — За да бъдем откровени, той контролираше темперамента си много по-добре от баща й. — Ти може да си музикантка, но това не е всичко, което си.

Еди предпочиташе да мисли, че е само това, но скоро прозря плиткостта на подобно мислене.

— Какви други качества те определят, освен родителите ти и титлата? — запита и изправи гръб.

— Не е правилно да се води подобен разговор в присъствието на слугите — каза той.

Тя повдигна вежда.

— Гауан, ти си винаги заобиколен от слуги, когато се храниш. Нима никога няма да водим интересен разговор на масата?

Сега вече той изглеждаше истински ядосан, което беше интересно. Еди му се усмихна, защото бе забавно да предизвикваш тигър. Тя наистина харесваше съпруга си. Всъщност беше смущаващо наясно, че ако не внимава, може да завърши във водовъртеж от чувства, в сравнение с които нещастието на Лейла ще изглежда като брачна хармония.

Той не беше отговорил на въпроса й. Може би мислеше, че тя ще приеме просто да бъде укорена. Но не беше така.

— Кога ще разговаряме? — повтори тя. — Когато не работиш, се храним. Или сме в леглото.

Той беше стиснал силно устни. През годините, в които бе живяла с лесно раздразнимия си баща, беше забелязала, че той често има нужда от ден-два, за да приеме нещо, казано от нея. Вероятно бе същото и с Гауан. Усмихна му се лъчезарно.

— Междувременно може би ще ми разкажеш нещо повече за змиорките.

Ъгълчетата на устните на Гауан се повдигнаха.

— Трябва ли да разбирам, че имам избор? Или да изпъдя слугите, или да говоря за змиорки?

— Мога да разговарям с часове за мелодиите, написани специално за виолончело, от Доменико Габриели.

Горчивата му усмивка се задълбочи и Еди помисли, че може би най-после е разбрал какво иска да му каже.

— Можем да оставим Габриели за утре. — Погледна слугата, който пристъпи напред, за да дръпне стола й.

Гауан се изправи, заобиколи масата и застана до нея.

— Трябва да си изтощена.

Всъщност беше изтощена, но не се беше упражнявала нито предния, нито днешния ден и пръстите й започваха да правят конвулсивни движения.

— Трябва да се упражнявам — обясни.

Той я хвана за лакътя и по тялото й се разля топлина. Усещането бе толкова силно, че й се зави свят.

— Ще ти стигне ли час? — запита той, докато излизаха от стаята. По лицето му нямаше и следа от чувствените усещания, които я разтърсваха.

— Два часа — отговори, твърдо решена да не загърби инструмента си само защото толкова много харесва целувките на съпруга си.

Той кимна на Бардолф, който ги чакаше в коридора.

— Изглежда, ще имаме време да прегледаме плановете за утре относно покупката на минния концерн. Ще дойда при теб в дневната. Джелвс също трябва да е там.

Докато вървяха нагоре по стълбите, Еди осъзна, че Бардолф вече се е скрил в тяхната дневна и че всъщност имат миг насаме.

— Ще дойдеш ли в стаята ми довечера? — прошепна.

— Да.

Горещината се засили и се разля чак до пръстите на краката й, когато видя изражението му. Макар че все още малко се страхуваше, у нея изгря надежда.

Той като че ли прочете мислите й.

— Вече не си девствена — каза, взе ръцете й в своите и ги поднесе към устните си. — Тази вечер ще бъде различно.

В гласа му имаше обещание, което я очарова. Вероятно бе прав, разбира се. Имаше странното чувство, че всеки път, когато срещне очите му, празнината в нея става по-голяма.

— Не ме гледай така — изръмжа той. — По дяволите, нали искаш да свириш на виолончелото си, Еди?

Тя се нацупи, черпейки женско удоволствие от това, че устните му са приковани в долната й устна.

— Искам да се упражнявам, но… — Направи крачка към него, а той пусна ръцете й и я притисна до себе си. Еди зарови нос в сакото му. — Харесва ми миризмата ти. — Може би трябваше да стане на разсъмване, за да се упражнява. Виолончелото можеше да почака.

Гауан повдигна брадичката й нагоре и погали устните й със своите, запалвайки огън в нея.

— Ти миришеш на диви цветя.

Но той отстъпи назад, а тя нямаше смелост да го хване за ръката и да го дръпне в стаята. Вместо това се отдели от него, влезе в стаята, взе виолончелото си и седна, дръпвайки полата до средата на бедрата си.

Щом веднъж засвири, чувствата й се предадоха на музиката и тя погледна на сезоните на Вивалди по друг начин. Ето я пролетта с нейното приповдигнато настроение. Но лятото? Нотите оживяваха под лъка й. Поколеба се само когато осъзна, че са минали два часа и е съвсем изтощена.

Мери дойде да й помогне да се съблече, след като звънна със звънчето, и, в добро настроение, прие извиненията й.

— Това разписание е истинско мъчение! — каза камериерката. — Истинско мъчение! Мистър Бардолф е като армейски генерал. Слава богу, че съм ваша камериерка и ще съм ви необходима, когато се събличате и обличате. В противен случай, сигурно щеше да се наложи да ставам в три сутринта и да съм в каретата в четири.

— Това е ужасно! — възкликна Еди. — И без никакъв сън?

— О, не, не в това е проблемът. Негово благородие никак не е лош, ако трябва да бъдем честни. Заплащането е по-високо, когато си на път, и повечето от нас спят следобед в каретите, докато не пристигнем в някоя странноприемница.

— Все пак, никак няма да ми харесва да ставам толкова рано.

— Това ми напомня дните, когато бях просто прислужница — каза Мери, обличайки нощницата през главата на Еди. — Трябваше да ставаме призори и да чистим камините. Бях толкова благодарна, когато бях повишена до камериерка, че не можете дори да си представите.

— Е, съжалявам, че те държах толкова до късно тази вечер — каза Еди и легна в леглото. — Утре ще облека нощницата, преди да започна да се упражнявам, за да можеш да си легнеш.

Мери, вече на вратата, се обърна.

— Всички смятаме, че двамата с херцога съвършено си подхождате — заяви.

— Така ли? — Еди беше изненадана. Тя не мислеше, че двамата със съпруга й имат много общо. Всъщност малко се тревожеше, че той се интересува само от змиорки, а тя — само от ноти.

— И двамата имате съвършени маниери — каза Мери. — Всичките му слуги работят за него отдавна въпреки идиотските разписания, защото, казват, той е справедлив и не кара хората да се чувстват като идиоти. Казват още, че е гений. — Тя ококори очи.

— Има огромна разлика между нас двамата — каза Еди. — Но ти благодаря, Мери. Надявам се да си права.

Беше твърде странно да лежи в леглото и да чака мъж. Онези части на тялото, на които обикновено не обръщаше внимание, сега горяха.

Предната нощ Гауан бе прошепнал в ухото й, че харесва дупето й. Беше хубаво да има кой да й казва, че е красива, и особено като се имаше предвид фактът, че тя никога не се бе замисляла за дупето си. Бе като да получиш наследство от роднина, когото никога не си познавал.

Сега, легнала в мрака и в очакване, тя мислеше за това, как големите му длани се плъзгаха по бедрата и дупето й и тялото й гореше. Мислеше още за това, как той смучеше гърдите й и зърната й. При този спомен зърната й настръхнаха.

Той все още не бе дошъл, а въображението на Еди продължаваше да й поднася образи от предишната нощ. Страстните целувки на Гауан, който я целуваше дотогава, докато единственото, което чуваше, бе кръвта в ушите си. Сега разбираше… наистина разбираше…

След още няколко минути реши да провери дали там долу е толкова наранена, колкото й се струваше.

Не беше.

Беше изненадана. После, без всъщност да мисли за това, започна да се докосва така, както я докосваше той. Интимните й части бяха меки под пръстите й, а ласките караха горещината да пълзи по бедрата й. Тези части, които бе мила веднъж на ден в продължение на деветнайсет години сега бяха… различни.

Нейни и в същото време не съвсем нейни.

В мрака зад спуснатите си клепачи си спомняше как Гауан бе съблякъл дрехите си и бавно бе събул полата си. Спомни си удоволствието, с което бе гледала стегнатите му мускули, плочките по корема му, а после бе спуснала поглед надолу.

И през цялото това време ласката на пръстите й караше топлината да се събира в крайниците й, докато не започна да пулсира там.

Тогава вратата се отвори.