Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (25)

Глава 25

Седмица по-късно Гауан бе абсолютно сигурен, че започва да губи ума си.

Еди прекарваше дните сгушена в ъгъла на каретата с ноти в скута си. Веднъж дори — и изненадата личеше дори в гласа й — сподели, че сега разбира метода му на пътуване.

— Аз обикновено седях в каретата, смеейки се в компанията на Лейла. Баща ми седеше отвън. Но ето, че дори без инструмент постигам огромен напредък в заучаването на нотите. — И отново наведе глава над тях, а той трябваше да се пребори с импулса си да ги изхвърли през прозореца.

Тя може и да постигаше концентрация, обаче той не можеше. Не можеше да престане да я гледа. Всеки ден изучаваше деликатния й малък нос, нежните и сладки устни, смръщеното понякога чело. Вече ги познаваше много добре. Когато се затрудняваше особено, тя прехапваше долната си устна.

И на него веднага му се приискваше той да я ухапе. Искаше да се хвърли на колене пред нея и да вдигне полите на роклята й. Да я сложи да легне на седалката и…

Ако нещата бяха различни, Гауан щеше да я накара да легне на седалката и да покрие с целувки всеки сантиметър от тялото й. Щеше… Не беше приятно да прекарва дните, разкъсван от желание и знаейки прекрасно, че съпругата му не споделя чувствата му.

Бедната Еди, за нея бе истински ужас да се нагажда към него. Знаеше го, но това не го спираше да се поддава на плътската страст. Всеки път, като затвореше очи, виждаше дългите й крака и пълните й гърди. Тя седеше там, в ъгъла на каретата, гризеше молива си, после изведнъж записваше нещо по петолинията, забравила за него, а той едва можеше да диша — толкова силно бе желанието му.

Чувстваше се брутален, истински звяр, защото знаеше, че я боли, докато правят любов. Тялото й се сковаваше всеки път, когато влезеше в нея, а от устните й излизаше стон, който смразяваше кръвта му.

Въпреки това, той копнееше да се гмурне в топлотата й. Само поглед към приведения й врат, и огънят в слабините му се разгаряше. Нейните оргазми бяха слаби, нищожни в сравнение с огъня, който изгаряше тялото му, с мощните трусове, които го разтърсваха, когато й даваше всичко, което имаше.

Тя…

Еди бе загадка за него и не му помагаше това, че всички мъже смятат жените за загадка. Дори преди месечния й цикъл той се бе отказал от мечтите си някой ден тя да вдигне полата си и да го съблазни, да е толкова невъздържана, че да правят секс в каретата.

Еди не би пожелала това. Тя лежеше сковано под него, когато правеха любов. Замръзваше при шума от стъпки в коридора и той не можеше да си представи, че би пожелал ласки посред бял ден, в каретата.

Тези мисли само засилваха спомена за това, как бе треперила в очакване, когато я бе галил след онзи бал пред дома й. Тя, изглежда, мислеше, че е загубил чувството си за хумор, обаче той би казал, че и тя е изгубила нещо.

Може би такава бе природата на брака. Започвате очаровани от чувството за хумор на другия и отговора му на вашето… а после се намесва истинският живот. Обаче всичко в него се бунтуваше и не искаше да приеме подобна теория. Чувствената Еди, каквато бе тя при първите им срещи, не би могла просто да изчезне и на нейно място да се появи жена, която не се интересува от плътската любов.

Той не би имал нищо против да я люби и по време на месечния й цикъл, обаче тя беше придирчива. Той мразеше навика й да попива потта му с чаршафите, сякаш разтриваше кон.

Този й навик само подсилваше усещането му, че интимността им е провал.

Провал.

Беше по-добре да го признае, пък макар и само пред себе си. Нещо не беше наред. Не беше се получило така, както той се надяваше… Не се бе получило и онова, което описваха поетите. Дори разтърсван от тръпките на върховното удоволствие, той се чувстваше така, сякаш тя му правеше услуга. Понякога дори подозираше, че тя мисли за музика, докато той тръпне върху нея.

А най-лошото бе, че се чувстваше така, сякаш Еди всъщност не бе негова. Тя се смееше и разговаряше с него, носеше халката му, обаче той не бе успял да остави отпечатъка си върху нея. Нещата трябваше да се променят, когато свършеше цикълът й.

Но щеше само да влоши ситуацията, ако я помолеше за интимност, на която тя не бе готова. Той нямаше представа, колко продължават тези женски неразположения. Дали щеше да мине още една седмица? Няколко дни?

Когато след три дни стигнаха в Бъруик-ъпон-Туийд, към тях в каретата се присъедини лейди Гилкрист и той дори изпита ревност от тъща си, защото Еди бе толкова щастлива да я види. Двете седяха една до друга и се държаха за ръце през целия следобед, докато не спряха за нощта в Бамбъл енд Бери, само на два часа път от Крейгивар. Той не искаше да пристигнат в замъка по тъмно и да запознае Еди с обитателите му през нощта, затова изпрати Бардолф и по-голямата част от слугите напред, а те тримата и личните им слуги спряха да си починат.

След вечерята си пожелаха лека нощ в коридора и всеки се оттегли в стаята си. Гауан лежеше буден и мислеше за брака си.

На следващата сутрин влезе в стаята на съпругата си и седна на леглото. Еди тъкмо излизаше от прегръдките на съня, косата й беше рошава, клепачите й — все още натежали. Той потисна страстта, която завладя тялото му, оставяйки го с вечната ерекция, и запита:

— Свърши ли цикълът ти, Еди?

Тя се протегна така, че великолепните й гърди се очертаха под нощницата, и кимна. Думите излязоха от устата му, преди да е размислил?

— Кога свърши?

Еди не го излъга. Погледна го право в очите и отговори, че е свършил преди четири дни. Но не беше му казала. Не беше го докоснала нито веднъж, не му беше дала да разбере по никакъв начин.

Прилоша му и това сигурно се изписа на лицето му, защото Еди каза:

— Трябваше ли да ти кажа, Гауан? Мислех, че ще запиташ, ако искаш да дойдеш в леглото ми. Или че просто ще дойдеш.

Изглеждаше искрено смутена.

Той успя да се усмихне и излезе, за да слезе за закуска.

След известно време долу слезе и лейди Гилкрист. Изглеждаше като красива французойка, случайно попаднала в Шотландия. Новото й боне падаше над едното ухо под абсолютно правилния ъгъл, полите й бяха с дължина последна мода и се виждаха обувките й, чиито панделки кръстосваха глезените.

Когато всички се събраха в двора на странноприемницата, готови да се качат в каретите, той обяви, че ще язди до каретата. В очите на Еди се появи облекчение, от което отново му прилоша. Помогна на съпругата си и мащехата й да се качат в каретата и скочи на коня си така, сякаш го гонеха демони. Искаше вятърът да пищи в ушите му, за да не чува горчивия циничен глас в главата си.

Винаги бе заклеймявал и двамата си родители за лошия им морал, но сега му се струваше, че ги разбира по-добре. Вероятно и двамата се бяха почувствали самотни след няколко години брак.

Той не можеше да е по-самотен.

Макар и да бе силно ядосан, копнееше да докосне Еди, да я целуне, да я люби. Ако имаше шанс, щеше да я следва, както ловецът следва сокола, привързан с връв за крака му. Но тя не го желаеше. Това бе очевидно.

Ако тя беше ловецът, щеше да го захвърли в небето и да му каже да не се връща. При тази мисъл сърцето на Гауан заби тежко в гърдите. Дори не забеляза, че хълбоците на коня са покрити с пяна. Накрая намали до спокоен ход, но умът му продължаваше да работи трескаво.

Еди го обичаше. През последните десет дни бяха разговаряли за всичко — от всекидневието в замъка до прасетата на лелите му, за състоянието на държавата и бъдещето на банкнотата от една лира. Дори когато изучаваше музикалните ноти, той я прекъсваше, за да я пита за мнението й, привличаше я да участва в разговора, а Бардолф с любопитство очакваше да чуе дали тя има мнение относно бъдещето на въглищата и други подобни въпроси.

Когато се хранеха, времето сякаш летеше дори когато тя говореше за музика — нещо, което много рядко разбираше. Но обичаше да вижда лицето й оживено и слабите й ръце да жестикулират във въздуха. Обожаваше да я слуша как говори за „проклетите“ мелодии на Бокерини, а после да я вижда как се изчервява, задето е употребила неприлична дума. Тогава тя имаше толкова виновен вид, че той не можеше да престане да се смее.

Но обичта й не означаваше, че иска да прави любов с него. Това очевидно бяха две отделни неща. След като конят му се охлади, Гауан отново го пришпори, увеличавайки разстоянието между себе си и каретата, създавайки пространство между безумната си чувствена нужда и съпругата си. Беше като диво животно, виещо в тъмната нощ.

Не че Еди му беше отказвала тялото си. И това дори й доставяше удоволствие… В началото не беше сигурен, но сега знаеше, че й доставя удоволствие… А той се чувстваше като безсърдечно копеле. Независимо колко пъти си казваше, че тя намира удоволствие в правенето на любов с него, не си вярваше. Някаква част от него се чувстваше като изнасилвач, макар да лягаше със собствената си съпруга. Това бе неприятната и грозна истина.

Пришпорваше коня по-силно, отколкото трябваше, но не можеше да избяга от истината. Всеки път, когато правеше любов с Еди, се чувстваше странно — сякаш и най-малкото й докосване го правеше уязвим. В това вероятно имаше някаква магия.

Но тя не се чувстваше по същия начин.

Всъщност, той имаше ясното усещане, че Еди изпитва радост само когато свири на виолончело. Винаги, когато можеше, той отпращаше Бардолф, за да я слуша. Дори започваше да разпознава някои от мелодиите, върху които тя работеше. Макар да не му харесваше думата мелодии. За нея те не бяха мелодии, а арпеджио и баркарола и други подобни музикални термини. Думите бяха като странни формули, които само тя знаеше.

Само тогава той виждаше страстната и умна жена, която искаше в леглото и прегръдките си. Когато свиреше, очите й бяха нежни и разфокусирани, устните й — полуотворени, тя полюшваше леко тяло. Видът й предизвикваше у него копнеж. Екстазът, изписан на лицето й в такива моменти, го превръщаше в мрачно чудовище, което опитваше все по-упорито и по-упорито в леглото.

Беше я целувал по най-интимното място, докато тя не започна да извива тяло в ръцете му. Беше галил всяка нейна извивка, беше шепнал нежни думи в ухото й. Беше я целувал и собственически. Но нищо от това като че ли нямаше значение.

Между тях имаше стена, която ги разделяше. Трябваше само да погледне в очите й, за да узнае, че каквато и еротична възбуда да изпитва с него в леглото, тя е нищо, сравнена с онова, което изпитваше с проклетия лък в ръка.

Музиката бе истинската й любов.

Когато стигнаха до имението му, конят отново вървеше с нормален ход. Чу подсвирване в гората и подсвирна в отговор — беше го видял един от стражата му.

След миг мъжът от стражата подтичваше към него, излязъл от сянката на огромен дъб, и сваляше шапката си.

— Маклелън — каза Гауан. Искаше да се усмихне, но не можеше.

Мъжът тръгна редом с коня и започна да докладва какво се бе случило в отсъствието на Гауан. Глиган ги бе нападнал близо до хамбара, на следващия ден бяха излезли на лов и го бяха застреляли. Месото се сушало в момента и следващата зима от него щяло да стане чудесно задушено. Един от стражата бил паднал от кулата и си счупил рамото, но заздравявало добре.

Не беше нещо, което Гауан вече да не е научил от всекидневните доклади, но беше открил, че често научава повече, когато изслушва хората. Запита за тромавия мъж от стражата.

— Не си служи добре с оръжието — докладва Маклелън. — Това ме тревожи. Баща му се целеше съвършено, но момъкът няма точен мерник. Мисля, че е станал войник, за да угоди на баща си, но сърцето му не е в това. Тревожа се, че ще насочи оръжието си в неправилната посока и ще се простреля в крака. Или дори нещо по-лошо. Бих го освободил, но това ще натъжи много баща му.

— Да го пробваме в конюшнята — каза Гауан. — Възможно е да е добър с животните. Все някъде ще можем да го използваме.

Взеха завоя на пътя и пред погледа им се разпростря замъкът Крейгивар, вековната крепост на клана Маколи. Обедното слънце грееше и позлатяваше древните му стени и кули. Стражата ги видя. Чуха рева на тръбата. Докато вървяха по алеята, знамето на клана Маколи — червен дракон, размахващ меч — се издигаше бавно над кулата.

Херцог Кинрос си беше отново у дома.

Гауан дръпна юздите на коня. Настроението му се повдигна, докато гледаше как знамето се издига и драконът се изпълва с ярост. Това беше неговият дом — мястото, където бе господар. Тук всичко щеше да бъде наред.

Щеше да приучи съпругата си да намира удоволствие в леглото му.

Разбира се, че можеше да го направи.

Само трябваше да опитва по-упорито.