Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (38)

Глава 38

Време беше да се върне у дома. Дъждът плющеше по повърхността на езерото, а вятърът образуваше вълни в близост до брега. „Всичката тази вода ще прелее към по-ниското“, помисли си разсеяно Гауан. Нямаше значение. Плановете за евакуация на селата по течението на Гласчъри бяха направени отдавна и Бардолф щеше да се погрижи да бъдат изпълнени, ако възникне необходимост. Щеше да тръгне на следващата сутрин.

Вратата се отвори и Гауан вдигна рязко глава. Беше пристигнал всекидневният доклад. Тази седмица Бардолф не беше написал и дума за Еди и Сузана и дори за лейди Гилкрист, макар той с неохота да откриваше, че отново мисли за нея като за Лейла. Трудно беше да мрази Лейла, макар тя да не го мислеше за достатъчно мъж. Непрекъснато чуваше ридаещия глас на Еди: „Тя ми е като майка“. Трябваше ли да я осъди, че беше казала на майка си?

По-рано подобни мисли щяха само да засилят гнева му. Но беше глупаво да се мразят майките и той го знаеше. Наистина беше глупаво.

След като прочете доклада на Бардолф, Гауан извика слугата, който го бе донесъл от Крейгивар. Той докладва, че всички в замъка говорят само за музиката на херцогинята.

Гауан смръщи вежди, объркан.

— Нима чуват от коридора?

Слугата прекара само около час в замъка, преди да потегли обратно. Но той разбра, че Нейно благородие изнася рецитал всеки следобед, но някъде другаде, а не в замъка. Помисли си, че е някъде до реката. И всички, които са свободни, отиват да я слушат.

Еди изнасяше рецитали за слугите. Идеята, че собствените му слуги я виждат с разтворени крака, със затворени очи и полюляваща се в такт с музиката… Болката в гърдите отново се отвори.

Чувството не беше ново. Една нощ, когато беше момче на шест или седем години, баща му го беше хванал за ръката и го бе стиснал толкова силно, че Гауан бе започнал да вика от болка, макар да знаеше, че не бива да показва слабост пред баща си. И, разбира се, херцогът се беше ядосал. Беше го стиснал още по-силно и бе усукал кожата така, че Гауан бе започнал да плаче… И тогава кучето му, неговата смела и вярна Моли, беше излаяла, бе скочила високо и бе ухапала херцога по бузата. Раната бе само драскотина, но не зарасна правилно и Негово благородие носи белега до деня на смъртта си.

Гауан никога не забрави как баща му хвана Моли за задните крака и я хвърли в бушуващите води на реката. Той видя главата й за миг, после тя се скри.

На следващия ден вървя с часове покрай реката. По онова време Бардолф бе млад слуга, чиято задача бе да наглежда наследника. Те вървяха и вървяха, Бардолф така и не предложи да се върнат обратно и никога не каза и дума за това, че Гауан плачеше и се препъваше.

Така и не я намериха. Възможно беше реката да я е отнесла чак до морето. А може би беше излязла някъде на брега…

Обаче не вярваше в това. Дори по онова време, на тази крехка възраст, не вярваше във вълшебни приказки. Беше видял главата й да потъва, а не беше я видял да изплува.

Споменът върна болката така, сякаш това се бе случило вчера. Разбира се, беше истинско светотатство да сравняваш кучето си със съпругата си. Моли беше смела, но беше глупаво същество. Тя го обичаше и му беше вярна. Нямаше никаква прилика със своенравната му съпруга, която не беше негова и никога нямаше да бъде.

А ето, че той беше като обладан от нея. Нямаше значение какво Еди е направила или не е направила. Той я обичаше. Чувстваше се така, сякаш му бяха отрязали някаква жизненоважна част и то само защото не я виждаше, когато влезеше в стаята.

Икономът отново отвори вратата, и то точно в мига, в който той извърна поглед от прозореца, по който се стичаха едрите капки дъжд.

— Ваше благородие, има спешно съобщение от мистър Бардолф.

Сякаш ток премина от върха на главата до петите на Гауан. Нищо не беше спешно, освен смъртта.

Смъртта винаги беше спешна.

Отвори писмото толкова бързо, че откъсна ъгълчето на листа и то падна, като се въртеше, на пода. Прочете писмото. Прочете го отново, след това го прочете и трети път. Бардолф вероятно грешеше. Не беше възможно Еди да го напусне. Какво ли мислеше тя? Не можеше да го напусне. Бяха женени.

Разбира се, Гауан се беше замислил дали той да не я напусне. Но идеята се беше изпарила от главата му, когато се бе отдалечил на двайсет минути от замъка. Дори първата нощ, докато лежеше в една странноприемница по пътя към Високите земи, трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се върне в замъка и да не я помоли да го пусне отново в леглото си.

Вниманието му отново бе привлечено от листа хартия в ръката му. Лейла, Сузана и Еди щяха да си тръгнат. Семейството му. Не. Захвърли писмото и излезе от стаята.

— Разбира се, Ваше благородие — каза икономът след миг и се поклони. — Каретите ще бъдат готови рано сутринта.

Гауан погледна през прозореца. Все още бе ранен следобед, но небето бе грозно сиво.

— Ще тръгна сега.

Икономът премигна.

— Могат да приготвят каретата за два часа… за час… но ще тръгнете ли без камериера си? — Последните думи излязоха от гърлото му пискливи, но Гауан вече вървеше по коридора.

Имаше коне в конюшните по целия път. Ако пътуваше с добра постоянна скорост и сменяше конете, можеше да е в Крейгивар след около трийсет часа.

Петнайсет минути по-късно той беше топло облечен и наблюдаваше с раздразнение как конярят проверява седлото.

— Той не обича дъжда — посъветва го конярят. — Възможно е да се уплаши, затова внимавайте, ако нямате нищо против да го кажа, Ваше благородие.

Нямаше. Никога не беше падал от кон. Никога.

Но винаги си има първи път за всичко.

След три дни Еди накрая се предаде и запита Бардолф дали е информирал херцога за заминаването им. Бардолф предаде, с поклон, че не одобрява продължилото отсъствие на Гауан, което за нея бе утеха, макар и да бе странно.

На следващата сутрин земята бе мокра от попилата в нея вода, а реката бе станала по-широка и по-бърза. Вече не приличаше на дебела мързелива змия, а течеше бърза и буйна. Вече не ромолеше тихо, а бучеше и мелодиите на виолончелото звучаха така, сякаш реката образуваше фон, свирейки на втори инструмент.

Каретата на лорд Гилкрист спря пред замъка по обяд. Еди я видя от кулата, но реши, че Лейла и баща й имат нужда да останат насаме. Щяха да отидат при нея, когато бяха готови. Помоли се тихо баща й да заобича Сузана така, както вече я обичаше Лейла.

След два часа чу смях и погледна през прозореца. Те вървяха по пътеката. И тримата. И Сузана държеше графа за ръката. Подскачаше до него като малка коркова тапа.

Най-после нямаше нужда да ги пита дали са щастливи. Лицето на Лейла сияеше, както и това на лорд Гилкрист.

— Той съжалява — прошепна Лейла, докато баща й показваше на Сузана как да дърпа струните, за да извлече от тях детската песничка за Джак. — Аз също му казах, че съжалявам и че не съм флиртувала истински с другите мъже. И че е единственият, когото обичам и някога ще обичам. А той…

Еди я прекъсна с целувка.

— Това е между вас двамата, мила.

Лейла я взе в прегръдките си.

— Ти си най-добрата и най-мъдрата ми приятелка.

След малко се върнаха в замъка. И четиримата. Докато вървяха по пътеката, Сузана дръпна Лейла напред, а бащата на Еди каза, много тихо:

— Толкова съжалявам, мила моя. Направих ужасен избор, когато приех предложението на Кинрос.

Очите на Еди се напълниха със сълзи.

— Не, не си. Аз го обичам.

Той поклати глава.

— Ще си дойдеш у дома, а аз ще анулирам брака, дори да трябва да говоря с краля. Всъщност ще говоря с краля. И предполагам, че той ще уважи желанията ми.

— Трябва да си починеш след пътуването — каза Еди, неуспяла да потисне надеждата, че Гауан все пак ще се върне и че тя ще го види още веднъж.

— Мога да си почивам и в каретата — отговори баща й. — Време е да си идем у дома, Еди.

И макар че сърцето я болеше, тя кимна. Беше глупаво да седи затворена в кулата, барикадирана срещу съпруга, който не си правеше труд да чука на вратата й.

След ранната вечеря, тя се върна в кулата и заключи вратата, макар че съпругът й не се връщаше, след което се изкачи по стълбите с чувството, че силите й са изцедени. Лейла и баща й бяха щастливи. Очевидно бяха разговаряли — разговаряли истински. И което бе дори повече, Еди имаше определеното чувство, че Сузана ще ги сплоти. Неспокойствието на Лейла си бе отишло, а очите й блестяха от щастие.

Дъждът удряше по прозорците като гост, на който не отварят, затова накрая тя ги отвори. В стаята нахлу хладен въздух, а тя си легна и се зави. Беше едва осем часът, но тя заспа, заслушана в грохота на реката, втурнала се към морето.