Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (10)

Глава 10

Еди се чувстваше като героиня от пиеса, сякаш се наблюдаваше отстрани. Не й се беше случвало нищо драматично. На нея, лейди Едит Гилкрист. Най-голямо вълнение беше изпитвала, когато баща й поканеше вкъщи някой челист, пред когото да изяви таланта си.

Като влезе в стаята, изпита удоволствие да види Айрис Смайт-Смит, която свиреше доста добре на виолончело, успяла някак си да избегне влиянието на семейния квартет. После бе усетила странен гъдел по гърба, затова бе обърнала глава. И видя бъдещия си съпруг да върви към нея.

Погълна го с очи. Той имаше мускулести — красиви крака, два пъти по-големи от тези на англичаните в стаята. Гърдите му бяха широки, а раменете му изглеждаха дори още по-широки благодарение на шотландското наметало от кариран плат, което бе преметнал през рамо.

А лицето му…

Не можеше да се нарече красив, чертите му бяха като на воин с издължена брадичка. Обаче очите му бяха удивителни. Не изразяваха учтивост. Блестяха и гледаха собственически.

Тя изведнъж се почувства така, сякаш погледът му я пронизваше, сякаш бе първият в живота й, който я гледаше. Струваше й се, че вижда в душата й, че съзира истинската жена. Сърцето й се беше качило в гърлото.

Херцогът падна на едно коляно пред нея. Взе ръката й, свали ръкавицата и целуна пръстите й.

На Еди й се замая главата. Докосването на устните му беше чувствено обещание. Беше от онези целувки, с които рицарите даряват любимите си, преди да препуснат в галоп, за да ги защитят. Целувката, с която даряват кралиците на сърцето си. Кинрос се бе унижил, като бе коленичил пред нея, но излъчваше увереността на мъж, роден за да командва.

После той се изправи, извиси се над нея. Как бе пропуснала да забележи, че има ръста на шотландски бор? Може би беше забелязала. Но не, всъщност не. Не беше забелязала, че е огромен във всяко едно отношение. И безмилостен.

Изглеждаше точно като мъж, който изведнъж решава да се ожени за жената, която едва е зърнал. И то не по практически причини.

Идеята бе шокираща и в същото време извънредно приятна.

— Лейди Едит — каза той и тя си спомни шотландския му акцент. Той погали кожата й като любовна песен.

— Предпочитам да ме наричат Еди — каза тя и забрави да прибере ръката си, която беше все още в неговата. И после: — Косата ви е червена!

Той повдигна дясната си вежда.

— Винаги е била червена. Макар да е нищо, сравнена с косите на повечето шотландци, моя лейди.

— Никога не съм харесвала червените коси — каза, изненадана, защото тази коса… защото харесваше тази коса.

Тя имаше цвят на потъмняла стомана, в чиито дълбини гори огън. Беше като жарава в нощта.

Смехът му изпълни стаята и, като по сигнал, хората около тях обърнаха глави, преценили, че е дошъл краят на драмата.

— Не знаехте, че косата ми е червена, а аз нямах представа, че свирите на виолончело.

— Да, свиря — каза скромно тя.

— Кой инструмент е виолончелото? — запита той, сбърчил чело.

— Какво? Кой инструмент? Не знаете?

Очите му потърсиха нейните, после смехът му отново изпълни стаята.

— Предполагам, че има много да ме учите, лейди Еди.

Еди смръщи вежди.

— Шегувате ли се, или наистина не знаете как изглежда виолончелото?

— Знам много малко за музиката изобщо. Баба ми не толерираше никакви фриволности, а, страхувам се, поставяше музиката в тази категория.

— Музиката не е фриволност!

— Тя не я намираше необходима за всекидневния живот по начина, по който са подслонът и месото.

Еди се замисли дали да каже на съпруга си колко далеч пред хляба стои музиката за нея. Но не й се струваше подходящо да повдига темата в момента. Той беше много спокоен, този неин херцог. Владееше се напълно. Виждаше дълбоки чувства в очите му, но в същото време той се държеше толкова официално.

Макар и по мъжки.

И в онзи момент тя осъзна, че всъщност не дава и пет пари какво мисли той за музиката. Интересуваше се повече какво мисли за червената й рокля. Женската й същност мъркаше от задоволство, защото той все още държеше ръката й.

Той й се усмихна. Погледът му бе толкова горещ, че сърцето й отново започна да препуска бясно.

— Мисля, че е време да заемем местата си в трапезарията. — Сложи ръката й под лакътя си. Тя дори не беше чула иконома, който бе обявил, че храната е сервирана, но останалите се събираха по двойки, за да заемат местата си.

Кинрос я гледаше с интереса, с който музикантите гледат непознати им дотогава листове с ноти. И тя се чувстваше по същия начин.

Беше много странно.

Усмивката, която повдигна крайчетата на устните й, извираше от сърцето й. Херцогът — Кинрос — беше олицетворение на спокойствието, но тя бе успяла, макар и за част от секундата, да зърне уязвимост в очите му.

Не само тя се намираше във водовъртежа на желанието и любопитството.

Тръгнаха към другите гости, които оформяха шествие според обичайните изисквания на ранга. Баща й и Лейла бяха заели местата си в челото. Кинрос, като херцог, ги задмина. Озоваха се точно зад булката и младоженеца, лейди Хонория Смайт-Смит и граф Шатерис.

Кинрос се наведе към нея, горещият му дъх погали ухото й.

— Толкова музикална ли сте, колкото са булката и роднините й?

Еди се засмя.

— Не!

Докосването на ръката му изпращаше приятни тръпки по гърба й.

— По-добра или по-лоша музикантка сте?

Това я накара да се засмее още по-високо.

— А какво, ако трябваше да кажа, че съм по-лоша? — Погледна го изпод клепки, наслаждавайки се на флирта.

В очите му бавно изгря усмивка.

— Мога ли да ви подкупя да не свирите?

— Никога. От всичко на света най-много обичам да свиря на виолончело. — И добави: — Вероятно трябва да знаете, че това е единственото, което правя добре.

— Танцувате много добре.

— Част от това да бъдеш музикант. Беше ми много зле вечерта, в която се запознахме. Досетихте ли се?

Той поклати глава.

— Нямах представа, докато не ми писахте. Мисля, понякога казват, че танцьорите се носят във въздуха. Когато са много добри. — Очите му блестяха усмихнати. — Мисля, че и вие се носехте във въздуха. И бяхте много грациозна.

— Страхувах се, че мога да се препъна — призна тя. И после: — Мисля, че онази вечер най-голямо удоволствие ми донесе нашият валс. Вие танцувате валс изключително добре.

— Както и вие, моя лейди.

Държеше се като истински херцог. Херцогската титла личеше във всичко — в изражението му, в грацията на всяко негово движение, във властността му. Но в същото време… Имаше и нещо друго у Кинрос. Тя вирна глава, опитвайки се да се досети какво е, но в този миг отвориха вратите на трапезарията и редицата тръгна напред.

Вечерята премина в разговори — с възрастния джентълмен от лявата й страна и с Кинрос от дясната, после отново с мъжа отляво…

Когато не разговаряха, Еди хвърляше крадешком погледи към годеника си. Той изглеждаше безразличен, чертите на лицето му бяха непроницаеми. Но й се струваше, че долавя уязвимост. Това я подтикваше да разговаря безконечно, за да провери дали ще я види отново изписана на лицето му.

Когато беше спокойно, лицето на Кинрос бе твърдо и остро. Но когато очите му срещаха нейните, остротата изчезваше. Не проумяваше съвсем ясно какво вижда в тях, но то бе диво и непознато. Никой никога не я беше гледал така.

Разбира се, той не гледаше обикновената Еди, която свиреше на виолончело. Той виждаше Еди, облечена в роклята на Лейла.

Херцогът направи леко движение, бедрото му погали нейното, после не се отдръпна. Вероятно бе случайно, защото един джентълмен никога не би направил подобно нещо. Погледна я и в очите му танцуваше дяволито пламъче, после разговорът продължи. Не е било случайност.

Всеки сантиметър от кожата й внезапно се пробуди. Макар да не бе правилно, допирът се харесваше на Еди. Никога не беше изпитвала такова сладостно желание. Всъщност, ако трябваше да бъде откровена, никога в живота си не бе желала нещо така силно, освен виолончело, изработено от Страдивари. Протегна ръка към чашата си с вино и откри, че пръстите й треперят. Усещаше как руменината залива бузите й.

Накрая той отдръпна крака си, обърна се към нея и запита:

— Чели ли сте „Ромео и Жулиета“?

Еди поклати глава. Беше се опитала, след като бе получила писмото му, но така и не успя. Не обичаше да чете. Вината си беше нейна, защото никога не се бе подчинявала на гувернантката си и беше избягвала уроците й. Нямаше време за четене. Единственото, което винаги бе искала, бе да свири на виолончело. Макар това да я караше понякога да изглежда като глупачка.

Някакъв глад в погледа му я накара да се раздвижи от неудобство на стола.

— Не съм много добре образована — призна. — Предполагам, че вие сте моята противоположност в това отношение.

— Баба ми, която ме отгледа, не одобряваше четенето за удоволствие, но смяташе Шекспир за изключение. Учителите ми бяха най-вече заети да ме учат на счетоводство, развъждане на животни и други полезни неща. Така не успях да вляза в университет. Така че, повярвайте ми, не съм така добре образован, както може би мислите.

Тя се засмя.

— Това е невъзможно. Знам почти всичко за виолончелото и почти нищо за всичко останало.

— Аз знам това, което ми е необходимо като херцог и земевладелец, и почти нищо за литературата и музиката. Но помня това: когато Ромео видял Жулиета за първи път на бала, я описал като толкова красива, че можела да научи факлите да горят.

— Не може да сте помислили така за мен. Беше ми ужасно зле.

— Бяхте нещо като факла, доколкото си спомням. Мислех, че пламъкът ви ще ме изгори. — Подобни думи не биваше да стигат до ушите на мнозина.

Еди се чувстваше така, сякаш губеше равновесие. Миглите му бяха толкова красиви — гъсти и извити. А очите му я очароваха. Докато в един миг излъчваха надменност, в друг се променяха и я гледаха с такава страст и желание, че тя цялата пламваше. А присъстваше и почти неуловимото чувство за хумор, остроумие, което я караше да се смее и й даваше неочаквано удоволствие.

— А какво е помислила Жулиета за Ромео, когато го е видяла за първи път? — запита, съвзела се. — И тя ли го е помислила за достоен да научи факлите как да горят?

— О, тя го е харесала достатъчно — каза Кинрос. — Вероятно не е била чак толкова впечатлена като него.

— И защо? — запита Еди. — Как се е почувствал Ромео?

— Той бил завинаги променен — каза Кинрос. — Когато отива на бала, е влюбен в друга…

Еди смръщи вежди.

— Така ли?

— Да, но аз не бях — отговори херцогът на незададения й въпрос.

Еди не можа да сдържи усмивката си. В същото време осъзна, че никога досега не се беше усмихвала така. Това бе усмивката на Лейла.

— Ромео вярва, че е влюбен, но после вижда Жулиета.

— А тя гори като факла, като в треска, и той забравя жената, в която е влюбен? — запита Еди със смях.

— Нещо такова. — В неговия глас също се долавяше смях. Тя вече знаеше, че той не се смее много. Животът бе сериозно нещо за херцозите, тя го знаеше инстинктивно.

— Той става жертва на страстта. Рискува да я целуне зад една колона, макар че тази целувка е можела да означава смърт за него.

— Това изглежда крайно — отбеляза Еди. Не можеше да престане да го гледа — очите му, скулите, носа, брадичката му. Знаеше, че ако някой въобще е станал жертва на страстта, това е тя. Но, странно, дори не изпитваше смущение.

— Захвърля всичко заради възможността да целуне ръката й.

— Убили са го просто защото е целунал ръката на Жулиета?

— Семействата им са врагове. Обаче той не спира само до ръката й. — Пламъче в очите на херцога запали огън в корема на Еди.

— Той я дръпва зад една колона и я целува по устните.

Еди преглътна.

— А после я целува отново.

— Много… — Еди не можеше да се сети за подходяща дума.

— Щял да я целува цяла нощ, но я извикали. Той дори не знаел коя е. Знаел само, че е негова. — Очите на херцога бяха горещи и гледаха собственически. — И така, по-късно същата вечер Ромео прескача стената на овощната градина и отново рискува да умре, за да открие кой е нейният прозорец. И нейната тераса.

— О, чувала съм за терасата — каза Еди и развали магията на гласа му. В този момент можеше да го помоли да я целуне пред очите на всички. — Жулиета го помолила да се ожени за нея.

Херцогът поклати глава и хвана ръката й под масата. Пръстите им се преплетоха.

Тя подскочи леко и в лицето й отново нахлу гореща кръв. Бузите й се обагриха в руменина.

— Не — каза Кинрос спокойно, сякаш не правеше нещо толкова скандално. — Това означава да поставиш ударението на неправилното място. Всички смятат Жулиета за смела и безразсъдна, защото го попитала дали планира да се ожени за нея. Но те двамата знаели истината.

Палецът му галеше дланта й. Еди откри, че трепери леко.

— Тя знаела и той знаел — каза гласът му тихо и уверено. — Ромео прескочил онази стена, защото искал да целуне Жулиета повече, отколкото искал да живее. Покатерил се на терасата й и дал клетва. В такава ситуация бракът е просто формалност.

Еди чуваше смеха на Лейла и звъна на сребърните прибори. Трябваше да прочете проклетата пиеса. Трябваше да прекарва часове в четене на Шекспир. От устата на херцога литературата изглеждаше много по-интересна, отколкото от устата на гувернантката.

— Животът за него не значел нищо без Жулиета — продължи херцогът. — Затова, когато повярвал, че е мъртва, той се самоубил.

— Реакцията му е била доста крайна — успя да каже тя. Беше сигурна, че някой ще забележи, че годеникът й държи ръката й. Лейла флиртуваше открито с мъж, който не беше бащата на Еди.

— Наистина, мисля, че Ромео трябва да е бил леко луд.

По гърба на Еди полазиха тръпки. Херцогът изглеждаше… така, сякаш беше решил, че Ромео е бил съвсем с ума си. Имайте предвид, че той не изглеждаше ни най-малко обикновен. Изглеждаше така, сякаш го мъчеше неутолим глад.

— Престанете — прошепна. — Не трябва да се държите така. — Отдръпна ръката си.

Той й се усмихна. Изглеждаше безразсъден и щастлив.

— Аз съм шотландец.

— И какво общо има това със ставащото?

— Има хора, които твърдят, че Ромео имал шотландска кръв.

— Не е ли бил италианец? На мен ми звучи така, сякаш във вените му е течала гореща италианска кръв.

Кинрос я изгледа с леко присвити очи.

— Какво знаете за италианците с горещата кръв?

— Нищо — отговори Еди, изненадана. — Защо?

— Италианците са ревниви. — Взе чашата си и отпи от червеното вино.

— И аз така съм чувала — каза Еди и също отпи от чашата си.

В очите му имаше ледени пламъчета.

— Но италианците са нищо, сравнени с шотландците.

Еди отново се огледа. Разговорите не секваха около масата и все още никой не забелязваше, че двамата с херцога нарушават правилата на учтивото поведение и са напълно погълнати един от друг. Без да споменаваме факта, че отново беше взел ръката й в своята и я галеше с палец.

Тя успя да си наложи да не мисли за ласката и нашепваните от нея обещания.

— Да оставим литературата за миг и да се опитаме да водим разумен разговор. Нима се опитвате да ми кажете, че ще бъдете един от онези съпрузи, които непрекъснато обвиняват съпругите си в изневяра?

— Не. — Усмихна се горчиво. — Говоря глупости, нали?

— Може би малко — съгласи се Еди.

— Ние, шотландците, сме твърдоглави глупаци — призна той прекалено весело според нея.

Тя кимна с глава по посока на Лейла, която се беше навела към съседа си и гърдите й докосваха ръкава му.

— Подобни обвинения не ме забавляват. По очевидни причини.

Погледът на Кинрос проследи нейния.

— По моя преценка, мащехата ви не изневерява на баща ви. Малко вероятно е. Предполагам, че полага усилия да спечели вниманието на баща ви.

Еди изпита чувство, много близко до радостта. Той беше не само разумен, но притежаваше и интуиция. Откри, че му се усмихва.

— Точно така.

— Това, че изпитвам ревност, не означава, че ще се ръководя в постъпките си от нея.

— А! — Не можа да сдържи усмивката си. Обаче трябваше да изяснят този въпрос, защото тя отказваше да прекара живота си с мъж, който ще я гледа гневно всеки път, когато говори със съседите си по време на вечеря. Отново сниши глас, макар че никой не им обръщаше внимание. — Никога няма да изневеря на съпруга си… на вас.

До този момент не беше осъзнавала, че мъжките очи могат да горят като огън.

— Нито аз на вас.

— И дори ако италианец с гореща кръв се появи в замъка ви… имате ли наистина замък, между другото?

— Да.

— И ако този италианец реши по време на вечеря да ме удостои с вниманието си и да запърха с мигли…

— Ще го изритам в съседното графство — каза херцогът категорично.

Еди го наблюдаваше внимателно.

— Склонен ли сте към насилие? Защото останах с впечатлението, че управлявате огромно имение. Не мога да си представя как се справяте с него, ако имате такава склонност към насилие.

— Пет имения всъщност. И съм мирови съдия в две графства. Трябва да кажа, че съм известен с рационалната си мисъл, благоразумието си и внимателното обмисляне на всички страни на въпроса.

Еди повдигна вежди.

Той се наведе по-близо към нея и ръката му стисна нейната малко по-силно.

— Предполагам, че говоря така, защото още не сте моя. Да не прекаляваме с Шекспир, но Жулиета наистина казва, че е купила имението на любовта, но все още не го притежава. — Отново беше снишил глас и Еди имаше странното чувство, че може да се удави в очите му.

После думите му стигнаха до съзнанието й.

— Нима току-що намекнахте, че сте ме купили? — И: — О! — възкликна и издърпа ръката си. — Стискате доста силно ръката ми.

— Не намеквам, че съм платил за вас. В Шекспир е точно обратното: Жулиета твърди, че е купила Ромео.

— Тогава аз съм купила вас? — Идеята се харесваше на Еди.

— Но все още не сте се възползвали от притежанието си. — Гласът му беше гърлен и дълбок и звучеше като този на мъж, на когото размяната на ролите доставя удоволствие и е напълно уверен в своята мъжественост. Еротичната топлина на гласа му се изля в кръвта й като ободряваща напитка.

— Жулиета ми харесва. Знаете ли, винаги съм искала да имам кученце, но предполагам, че и мъж ще свърши същата работа. — Тя се засмя. — Стаята ми тук, във Фенсмор, дори има тераса.

Изражението на очите му я накара отново да се изчерви.

— Не го казах по тази причина! Въпросът за притежанието работи двупосочно. Жулиета също така казва, че е продадена, но още не е изпитала радостта от това да бъде притежавана.

— Нямах представа, че пиесите на Шекспир са толкова…

— Толкова какви? — Херцогът отново отпи от виното си. Успяваше да изглежда спокоен и дори невъзмутим, макар да галеше китката й.

— Чувствени — каза тя, след като прочисти гърлото си.

— Да… — каза той и усмивката му стана по-широка. — При правилните обстоятелства, лейди Едит, всичко е еротично.

Еди се зачуди колко ли любовници е имал. Вероятно бе нашепвал любовни стихове в ушите на шотландските девойки още откакто бе навършил шестнайсет. Почти отвори уста да му зададе въпроса, но после осъзна, че е по-добре някои въпроси да останат незададени.

Това я направи малко тъжна. Никой досега не й беше писал стихове. Когато се стигнеше до това, тя бе наивна глупачка.

— Казахте ми, че предпочитате да ви наричат Еди — каза той.

Тя кимна.

— За мен ще бъде чест, ако се обръщате към мен с Гауан.

Еди отново кимна, а после погледът й се спря на младата дама, която седеше срещу нея. Тя ги гледаше с открита завист, а когато Еди срещна погледа й, прошепна:

— Такава си късметлийка.

Еди й благодари с усмивка и отново хвърли кос поглед на Гауан. Той най-после се бе обърнал към дамата от дясната си страна.

Кожата му блестеше като мед на светлината на свещите. Косата му се къдреше зад ушите, цветът й беше като този на устните му. Имаше вид на наследник на дълги поколения воини, в чиито вени тече синя кръв.

Еди започваше да се чувства странно. Подобни неща не се случваха на нея. Тя прекарваше дните си, свирейки на неподходящ за дами музикален инструмент и в кавги с баща си. Да, беше хубава, но не особено чувствена. Никога не беше мислила, че мъж като този, мъж, който кипи от еротична увереност, ще я погледне, защото тя не бе от онези момичета, които флиртуваха и хвърляха съблазнителни погледи. Дори не знаеше как да флиртува.

Дали бе възможно херцогът да поздравява всяка жена — или поне онези, които бе твърдо решил да съблазни — със заредена с чувственост поезия? Колко ли жени беше сравнявал с Жулиета?

Изчака го да довърши разговора си, докато тя самата безсрамно пренебрегваше мъжа от лявата си страна.

— През по-голямата част от времето не изглеждам по този начин — каза му.

Гауан избухна в смях.

— Чувствам се така, сякаш се срещаме на маскарад. Преди бях тиха и скромна и облечена в бяло…

— Като ангел — каза той. Гласът му странно пулсираше — нещо, което отново разля топлина във вените й.

— Но не съм ангел — насили се да каже тя. — И дори не съм особено тиха, макар да изпитвам дълбока ненавист към конфликтите. А тази вечер… — Посочи роклята. — Това също не съм аз.

— Съблазнителка? — запита той. — Защото съм съблазнен.

Сега Еди разбра как Казанова е получил репутацията си — трябва да е имал тази способност да погледне жената с разтапящо желание в очите и, разбира се, тя се озоваваше в леглото му.

Посъвзе се малко.

— Да, наистина, доста по-обикновена съм.

— Аз също не нося често пола. Обичам да нося цветовете на клана си, но понякога вятърът е много студен и не щади голите крака.

Еди се усмихна.

— Полата ти отива. — Всяка жена с ума си щеше да хареса полата, ако я носеше този мъж.

— И червената рокля ти отива.

Между двамата настъпи мълчание, но то беше заредено с електричество.

Той сниши глас.

— Бих искал да дръпна ръкавите надолу.

Еди прехапа устни, дъхът заседна в гърдите й.

— Бих искал да ви целувам от устните до…

— Не трябва да говориш така! — изсъска Еди. — Ами ако някой те чуе?

— Ще избухне скандал. И може би ще бъдем принудени да се оженим незабавно. Да предизвикам ли скандал, моя лейди?

В очите му гореше нещо по-силно и по-горещо от пламък. Тя замръзна, изненадана от силата на чувствата, които виждаше в тях. Как се бе случило това… между тях двамата? Какво беше то?

Хората наистина ли се влюбваха така, само след няколкоминутен разговор? Можеше ли тя да се влюби в мъж само защото е красив и изглежда страхотно в пола? Разбира се, той беше също така интелигентен, а после не можеше да отрече и магията на гласа му и този таен смях… Да, беше забавен. И я желаеше. Желаеше я повече, отколкото би могла да си представи.

Да.

Да, можеше.

Домакинята им се изправи, което означаваше, че вечерята е приключила. Мъжете щяха да пият порто в библиотеката, а дамите щяха да се оттеглят в стаята за музика и чай.

Не беше отговорила на въпроса му. Херцогът протегна ръка и й помогна да се изправи.

— Не искам да чакам още четири месеца, за да се омъжа за теб — каза той, взе и двете й длани в своите. Изглеждаше така, сякаш ще прати всички отговорности по дяволите и ще я целуне. Сега и тук. А това наистина щеше да означава скандал.

— Баща ми непрекъснато повтаря, че не одобрява краткотрайните годежи. — Еди беше ужасена да открие, че гласът й звучи като на влюбена шестнайсетгодишна девойка.

Къпеше се в изражението на лицето му и се чувстваше така, сякаш във вените й течеше музика.

— Може би ще успея да го убедя да промени мнението си.

— Добре — прошепна тя. — Добре.

Не беше сигурна с какво се съгласява, но видя радост в очите му, а това беше достатъчно.