Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (3)

Глава 3

На път за хотел „Ню Стейн“

Брайтън

В момента, в който годеницата му го наричаше импулсивен, Гауан си казваше същото. Никога през живота си не беше правил нещо толкова безразсъдно. Никога.

Всъщност не можеше да си спомни въобще някога да е постъпвал импулсивно, да не говорим за нещо толкова важно в живота, без предварително старателно да проучи всичко.

Истината беше, че никога нищо не купуваше направо. Имаше си хора за тези неща. А и не му доставяше удоволствие да купува. Единственото, което купуваше сам, бяха конете му.

Но — и това беше окуражаваща мисъл — беше купил конете си, без да се суети излишно и без да сгреши. Виждаше подходящата кобила и веднага разбираше къде ще е мястото й в конюшнята му и в програмата за развъждането на коне.

Очевидно не беше ласкателно да мисли по този начин за бъдещата си съпруга, но беше вярно. Беше погледнал само веднъж лейди Едит и веднага бе разбрал, че я желае. И че иска деца от нея.

Идеята да легне с нея му доставяше удоволствие. Макар че свеждаше очи и се държеше скромно, тялото й бе прелестно закръглено. Другите млади дами приличаха на скелети, облечени в два метра плат. Цяла редица скелети, чиито къдрици отскачаха от острите им мършави рамене.

Отново си напомни, че мисълта не е ласкателна. Опитваше се да потиска инстинктите си да сравнява и описва, но макар че те можеха мълчаливо да бъдат пренебрегнати, едва ли можеше да игнорира факта, че често критикуваха. Винаги критикуваха, както му нашепна съвестта му.

Обаче не беше забелязал нито едно негативно нещо у лейди Едит, освен факта, че очевидно нямаше нищо против името си. А и кой би имал? Тя беше същински ангел.

Името на първата му годеница беше Розалин. Звучеше романтично. Двамата бяха сгодени още като деца. Бяха се срещнали за първи път, когато тя бе на шестнайсет, а той — на деветнайсет. След това бяха започнали да чакат тя да навърши пълнолетие, но тя умря няколко дни преди рождения си ден. Беше я видял само два пъти за последните две години. Така че нещата между тях едва ли можеха да се нарекат романтични.

— Ваше благородие?

Срещу него седеше Бардолф, посредникът му. Изглеждаше раздразнен. Бардолф беше посредник и на баща му и му беше предаден също като виното в мазето, само че за разлика от виното, Бардолф не ставаше по-качествен с годините. Брадата му започваше да оредява и наистина заприличваше на козя брадичка. Да, напомняше му за коза…

Гауан с мъка се концентрира върху настоящето.

— Да?

— Най-висшето длъжностно лице в околията и управителят на мината са в разногласие. Става въпрос за наносите от мината, които тровят рибата в река Гласчъри — каза Бардолф бавно и отчетливо, както правят хората, когато първия път не са чули въпроса им.

— Ако мината не може да контролира щетите, ще трябва да я затворим — каза Гауан. — Шест селища зависят от улова на риба от онази река.

Бардолф отново посвети вниманието си на папката си, а Гауан отново се отдаде на мислите си.

Гилкрист беше предложил годеж от пет месеца, което звучеше добре. Той не бързаше да се впусне в брачния живот. Настаняването на съпругата и първоначалните грижи за нея обещаваха доста суетене и неуредици и това не му се нравеше. Избягваше подобни неща винаги, когато можеше.

Но после се замисли за нежната, бяла като сметана кожа на лейди Едит. Никога не беше виждал толкова млечнобяла кожа. Тя беше като най-фин пергамент. Беше решил, че блатото има по-тъмен цвят от очите й. Тяхното зелено беше по-близо до това на хвойната.

Тези мисли го накараха да изпита собственическо чувство към нея. Тя скоро щеше да бъде негова — замечтаните й очи, бялата кожа, розовите устни и всичко останало… Беше я получил благодарение на споразумението, което щеше да накара Бардолф да припадне.

Беше дал на Гилкрист всичко, което бе поискал. Човек не трябва да се скъпи, когато става въпрос за съпруга. Защото така показва лошо възпитание.

Бардолф отново вдигна глава.

— Ваше благородие, ще обсъдите ли с мистър Стикни-Елис договора относно построяването на мост над река Гласчъри? Осигурих всичко, което строителите поискаха.

Гауан кимна и се настани по-удобно на седалката. Нямаше повече да мисли за лейди Едит, защото това действаше на способността му за концентрация, което не беше приемливо. Всъщност, след като я настанеше в замъка, трябваше да се погрижи тя да не отвлича вниманието му.

Не беше много сигурен какво бе правила баба му от сутрин до вечер — женска работа — но имаше нещо общо с ленените чаршафи и други подобни… Гилкрист трябваше да се погрижи дъщеря му да е добре обучена.

Гилкрист бе малко скован, но иначе бе човек на място.

Гласът на Бардолф отново достигна до него. Той вдигна ръка.

— Предпочитам две арки, а не три.

Посредникът си записа и бързо прочете останалата част от страницата.

Гауан прочисти гърлото си.

— Да, Ваше благородие?

— Годежът ми ще бъде отразен в утрешния брой на „Морнинг поуст“. Джелвс довършва написването на клаузите, върху които сме постигнали съгласие.

Устата на Бардолф остана отворена.

— Ваше благородие, вие…

— Сгоден съм за лейди Едит Гилкрист. Лорд Гилкрист предложи да изпратим бележка до вестниците.

Бардолф наклони глава.

— Мога ли да ви поднеса най-искрените си поздравления, Ваше благородие?

Гауан също наклони глава.

— Графът предложи годеж от пет месеца или приблизително толкова. Очаквам да се погрижите за всичко. Можете да се свържете с представителя на лорд Гилкрист.

Посредникът отново кимна.

— Да, разбира се, Ваше благородие.

— Трябва да се поправи гардеробът между моята спалня и тази на бъдещата ми съпруга.

— Разбира се — каза Бардолф. — Сега искам да поднеса на вниманието ви покупките за фермата Дорби. За тази цел съм донесъл счетоводната книга — и започна да чете на глас.

Гауан се изненада колко му беше трудно да задържи ума си върху работата. Може би заради новото вълнение в живота си. Но пък, от друга страна, нямаше причина едно ново преживяване да отвлича така вниманието му от всекидневните въпроси.

Най-изненадващо от всичко бе дълбокото задоволство, което чувстваше. То се преплиташе във всичките му мисли и се усещаше като приближаваща буря — беше мълчаливо, но оставяше белези. Сега Едит беше негова. И той щеше да отведе тази прекрасна, прелестна жена у дома си.

Липсваше му уют и топлина в живота, а дори не го беше осъзнал до този момент. Чувстваше нещо по-силно и по-дълбоко от плътското желание. Не беше сигурен какво е.

Може би собственическо чувство. Задоволство. Нито една от тези думи не беше правилна.

Бардолф прочисти гърлото си.

— Да?

— Както казвах…