Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (34)

Глава 34

На път към Високите земи Гауан яздеше до каретата, в която бяха управителят и адвокатът, с които уж щеше да се консултира. Гневът не го напускаше, подсилван от тежкото и болезнено чувство, че е предаден.

Но след известно време гневът се уталожи и беше заменен от жестоката истина — той се беше провалил. С каква ли дума баща му изразяваше неуспеха на мъжа в леглото?

Досега не се беше провалял в нищо. О, понякога имаше проблеми с болестите по пшеницата, беше правил и грешки. Но провалът бе друго нещо. Провалът…

Бяха му необходими два дни и да измине целия път до именията си във Високите земи, за да разбере нещо важно. Еди също не се беше проваляла никога досега. Затова и не можеше да понесе да му каже истината — защото вярваше, че случилото се е нейният провал.

Обаче той бе предимно негов. По дяволите! Всичките онези приказки за честта му, след като трябваше да спи с камериерките, както му бе казал баща му. Ако беше, щеше да знае какво е направил погрешно.

Мина през вратата на старото имение и отиде право в спалнята си, без да обърне никакво внимание на иконома, на събралите се слуги и на хората, които го бяха придружили от Крейгивар и сега вървяха зад него. Камериерът му го последва нагоре по стълбите, но той затръшна вратата под носа му.

Два часа по-късно все още седеше, заровил глава в ръцете си. Но разумът му вече започваше да се обажда.

Можеше да реши този проблем. Трябваше да го реши. Какво, по дяволите, беше мислил през всичките тези години? Трябваше — можеше — да научава по нещо за жените всяка минута, след като навърши шестнайсет, както правеха другите мъже. Но не, той гледаше другите надменно и се държеше студено с тях. Но най-силно презрение изпитваше само към един човек на света — баща си.

Баща си.

Точно така.

Накрая стана и слезе долу, взе въдицата и мрежата, отказа с жест предложението на слугата да го придружи и отиде при езерото, което не бе далеч от имението.

Има нещо в шотландските езера и в риболова, които не позволяват на човек да изпитва омраза към себе си. Мирът се прокрадна в сърцето му и след два часа той дори се радваше на кръгчетата, които се образуваха във водата, когато някоя риба изскочеше и после се гмурнеше под повърхността.

Като се върна в замъка, беше мокър и му беше студено, а дрехите му бяха покрити с рибени люспи. Още един ден, прекаран в риболов, му помогна да премисли и останалите неща.

Накрая заключи, че е творение на покварения си баща. Избягваше уискито, избягваше жените, трикраките столчета… и въобще, държеше се като дете, което казва на света, че никога няма да бъде като единствения пример, който е имал. С други думи, никога не бе ставало дума за добродетели, а за един мъртвец.

На третия ден забеляза, че водата е тъмнозелена, а краищата й — тъмносребристи. Под повърхността плуваха пъстърви, които избягваха въдицата му като истински мъдреци. А по краищата плуваха жълти овесарки.

В онзи следобед той осъзна, че никога вече не иска да слуша лекции за виното. И че му е дошло до гуша от змиорки. И от пшеницата.

Птица рибар се гмурна като стрела във водата и се издигна с пъстърва в ноктите си, а Гауан изруга, защото го бе лишила от рибата. У него се прокрадна чувство за щастие.

Обаче не беше напълно щастлив. Мисълта за Еди беше като дупка в сърцето му.

Всеки ден копнежът му по нея се засилваше. Копнееше за нея като за наркотик, като за опиум и не ставаше въпрос само за леглото. Копнеше за разговорите с нея. Искаше да й поднесе букет водни лилии, от които капят капчици вода, и да види усмивката на лицето й.

Една сутрин не тръгна към езерото, въпреки че издаде заповед да му докладват само най-важното. На следващия ден стана ясно, че един секретар и двама управители не бяха способни да носят полагащото им се тегло без непрекъснати напътствия от негова страна. Освободи ги.

Откакто беше наследил титлата, само четиринайсетгодишен, никога не си беше позволявал повече от час риболов, защото имаше много важни неща, които трябваше да върши. Сега разбра, че почти нищо не е важно, освен може би да овладее емоциите си. Но всеки ден изглеждаше все по-невъзможно да направи това. Не и когато ставаше въпрос за Еди.

Може би любовта беше единственият избор.

Трябваше да се върне при нея и да направи така, че да се получи — и не само в леглото, макар че и това беше много важно. Останалото. Трябваше да поговорят, истински да поговорят. А разговорите не му се удаваха лесно. Преди да се ожени, нямаше с кого да разговаря.

Стоеше на брега и гледаше как плувката се носи по повърхността на езерото. По нея заигра слънчев лъч и я освети в златисто, което му напомни за косата на Еди. Тялото му се напрегна, умът му се замъгли от желание. След миг запя птица. Магията не бе толкова силна, колкото когато Еди свиреше на виолончело, но отново му напомни за нея.

Сърцето му се сви, а името й заседна в гърлото му. Само тя имаше значение за него. И нищо друго в света. Нито това езеро, нито Крейгивар, нито слугите…

Те бяха нищо.

Еди беше…

Трябваше да се върне у дома. Върна се в имението и извика веднага да му приготвят ваната. Преди да се върне в замъка, трябваше да разгледа оплакванията в качеството си на мирови съдия. Онзи следобед влезе в съдебната зала, проклинайки времето, което бе изгубил край езерото. Трябваше да разгледа случаите и да се върне при съпругата си.

Справи се, малко или повече справедливо, с първите четири или пет случая. И тогава пред него се изправиха пивовар и съпругата му, които не можеха да живеят в хармония, бяха се разделили и сега обитаваха различни къщи. Нейната зестра бе определен брой свине и сега тя си ги искаше обратно. Двамата се гледаха злобно, сякаш прасетата бяха там, пред тях, и трябваше веднага да ги разделят.

Какво право имаше той да ги съди? Най-много на света му се искаше да си тръгне от залата, но не можеше да изостави задълженията си.

— Пет прасета на теб — отреди, — а останалите на теб.

Лицето на пивовара стана пурпурночервено.

— Тя ми е съпруга и каквото е нейно, е и мое! — извика той. — Няма да се разделя с нито едно прасе!

Гауан отиде при него със съзнанието, че прилича на човек, измъкнал се с последни сили от ада. Не можеше да спи, не можеше да се храни, не можеше да прави нищо, без да мисли за Еди.

— Не притежаваш съпругата си. — В гласа му се долавяше едва сдържан гняв.

Мъжът направи крачка назад.

— Нито един мъж не притежава съпругата си. Имаш късмет, че те е понасяла и нямаш извинение, че си изгубил любовта й. Само глупак може да изгуби любовта на жена си.

— Нямате право да говорите така! — чу се възмутен глас зад него.

Гауан обърна глава.

Съпругата на пивовара беше скочила на крака, сложила ръце на хълбоци, и го гледаше със смръщени вежди.

— Той не е глупак. Нямате право да го обиждате само защото сте херцог.

Гауан я гледа гневно, докато тя не пребледня. Жената обаче не отстъпи. Пивоварът беше изкривил уста. Гауан го хвана за яката и го разтърси.

— Има възможност тя да те приеме обратно — теб, безполезни глупако.

Мъжът преглътна.

Гауан го побутна.

— Прасетата са конфискувани, докато тези двамата тук не оправят брачните си проблеми.

Веднага се надигнаха протести. Гауан погледна пивовара.

— Обичаш ли я?

Той отново преглътна, после кимна. Гауан се обърна към съпругата.

— Не се държи като мъж, който обича жена си. Почти цялото си време прекарва в кръчмата.

— Тогава няма прасета — каза Гауан. Обърна се към мъжа: — Няма да получиш нито едно прасе, докато не се научиш, че мястото ти е у дома, при съпругата ти.

После си тръгна.