Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (7)

Глава 7

Гауан не си губеше времето в очакване пристигането на пощата от Лондон. Това щеше да му донесе раздразнение, а и нямаше да бъде типично за него. Освен това, бе изпратил писмото по един от най-доверените си слуги и го бе инструктирал да изчака отговора. Тъй като знаеше съвсем точно колко трае пътуването от Лондон до Брайтън, нямаше смисъл да мисли допълнително по въпроса.

Освен…

Лесно бе потискал това грозно чувство, плътската страст, през първите двайсет и две години от живота си. Презираше идеята да се плаща за интимност и смесица от придирчивост и чест го беше предпазвала да приеме лекомислените покани на омъжени жени. Още повече че по онова време бе сгоден, макар и да чакаше Розалин да навърши пълнолетие. Определено беше изпитвал плътско желание, но то никога не беше приоритет за него.

Но това беше, преди да срещне лейди Едит.

Сега като че ли бе изтървал юздите и чувственият му апетит ставаше все по-силен и по-силен. Не можеше да спи пълноценно, защото сънуваше нейните крайници, преплетени със своите. А когато беше буден, непрекъснато си представяше сцени, които биха накарали всеки свещеник да припадне.

Не можеше да се спре дори в случаите, които изискваха рационална мисъл, като например сега. Двамата с Бардолф работеха в частния салон на хотела, докато чакаха да започне конференцията на банкерите в банка „Помфри“. Той четеше писма и ги подписваше, а Бардолф четеше на глас докладите от едрите земевладелци.

Той подписваше всичко, което Бардолф поставеше пред него, и в същото време си представяше, че вече е отвел съпругата си в замъка Крейгивар, където вождовете на клана бяха спали в продължение на поколения. И в леглото, в което предците му бяха консумирали браковете си.

Едит лежеше под него с разпиляна по възглавницата коса, подобна на китайска коприна. Той се наведе да я погали, ръката му се плъзна по голото й рамо, по кожата като сметана, а после той я целуна като мъж, който притежава съкровище. Тя отвори очи, клепачите й бяха натежали от желание. Всичко в него извика: „Ти си моя!“. А тя…

Беше върнат към реалността от покашлянето на Бардолф.

Гауан замръзна на мястото си. Чувстваше се неудобно, защото бричовете му бяха опънати до краен предел от една от най-мощните ерекции, които бе имал през живота си. Слава богу, че бюрото стоеше между двамата.

Протегна бавно ръка и пое писмото, което чакаше за подпис.

— Сватбата на Шатерис — каза, като погледна листа, благодарен, че гласът му прозвуча спокоен, както винаги, макар и малко по-гърлен.

Бардолф кимна.

— Подаръкът от еленово месо и дванайсет гъски вече тръгна от имението. Тази бележка приема поканата семейството да гостува дълго във Фенсмор. Предполагам, че списъкът с гостите е толкова дълъг, че много от тях ще трябва да бъдат настанени в близките странноприемници.

Гауан потопи перото в мастилницата. Задържа го секунда по-дълго и от върха му върху писмото капна огромна капка мастило. Секретарят му издаде звук, който приличаше на изпукването на клонка под тежък крак.

— Ще пътувам с малка свита: ти, Сандълфорд и Хендрих — каза Гауан и отмести писмото, което трябваше да бъде преписано. — Снощи приключих с четенето на доклада на Хендрих за текстилната фабрика в Уест Райдинг, така че ще можем да го обсъдим. Когато стигнем Кеймбридж, тримата ще можете да се върнете в Лондон. Сандълфорд ще може да се върне на стоковата борса, но първо ще искам да чуя мнението му дали да купя акции от фабриката за стъкло в Бирмингам.

— По-скоро три карети, отколкото четири — каза на себе си Бардолф, докато си водеше бележки. — Чаршафите и порцеланът ще пътуват с вас, макар че очевидно няма да ги използвате във Фенсмор.

Гауан се изправи.

— Отивам да яздя.

Бардолф отново смръщи вежди.

— Трябва да прегледаме още четиринайсет писма, Ваше благородие.

Гауан не обърна никакво внимание на думите му, излезе от стаята с широка крачка и без да отговори. Може би шотландецът в него бе взел превес. Чувстваше се по-силен и жив от всякога, а в ума му непрекъснато се въртяха нежни думи и страстни образи. Искаше да заведе съпругата си в гората и да я положи върху бял чаршаф в поле от виолетки. Искаше да чуе гласа й на открито, в ушите му да зазвъни викът на задоволена жена. Искаше…

Вече не искаше да бъде здравомислещ и практичен, нито да седи в онази задушна стая и да чете писма, преди да постави подписа си.

Напразно си казваше, че Едит е лишена от хумор бюрократка. А и хуморът не влизаше в много от плановете му за нея. Образите изникваха в сърцето му като рози, всеки в трескаво несъответствие със сериозността на писмата му.

Искаше да я засипе с подаръци, но нищо, за което се сетеше, не му изглеждаше достатъчно добро. Ако разполагаше с рая, избродиран върху платно, изработен от златиста и сребриста светлина, щеше да го постави в краката й…

Не, щеше да постави нея върху него, толкова нежно, все едно беше Елена от Троя, а после щеше да я люби бавно.

Беше изгубил напълно ума си.

Във въображението му бушуваха метафори, описващи жена, с която бе прекарал едва час. По-късно същата вечер се събуди, защото беше сънувал сън, в който Еди бе вдигнала ръце към него, а златистите й къдри падаха почти до кръста й.

— О, мила — беше започнал да й говори той, — ще се изгубя в косата ти. — На глас ли го бе произнесъл? Никога досега не бе правил нещо толкова показателно.

Наистина беше изгубил ума си.

Но знаеше защо. Очевидно бе странил от жените прекалено дълго и сега, в резултат, в главата му цареше безпорядък. За мъжа не е препоръчително да се въздържа. И дори нещо повече. Макар че досега никога не се беше замислял два пъти дали да легне с жена, изведнъж започна да си представя себе си като тромав и несръчен в леглото, незнаещ какво да прави.

По дяволите.

Тогава пристигна писмото.

Ваше благородие,

Бях щастлива да прочета отговора Ви. Доволна съм да знам, че природата ви е създала за удоволствие на жената и че ще се запазите около шейсет години за моето удоволствие.

Гауан прочете този параграф три пъти и избухна в смях. Беше разбрала правилно цитата от Шекспир и му отговаряше със същото.

Пиша с тревогата, че сте си оформили погрешно впечатление за мен. Усмихвах се много в нощта на дебютния ми бал… защото бях толкова болна в онази нощ, че не можех да кажа и думичка.

Споделих тревогата си с мащехата си, лейди Гилкрист, която твърдо вярва, че за двама души е добре да опознаят характерите си, преди да сключат брак. Но тъй като двамата с баща ми не си говорят, тя едва ли може да бъде смятана за надежден съветник по въпросите на брачното щастие.

Гауан мислеше, че ако Гилкрист не беше способен да долови настроението на съпругата си само с един бърз поглед към нея, дори цялото време на света нямаше да им помогне в опознаването на характерите. Съжаляваше да чуе, че Едит не е била добре.

Пиша също, за да ви уверя, че не съм луда, макар твърдението ми да има съмнителна стойност, защото и бездруго бих настоявала, че съм наред с ума. Следователно, ще трябва да оставим решаването на този въпрос — за правилността на моята преценка или липсата на такава — до следващата ни среща, която ще бъде на сватбата на Шатерис. Ще откриете, че съм с ума си, но, уви, не толкова мълчалива, колкото бях, докато танцувах с вас.

Думите бяха така прекрасни, че Гауан едва ли не чуваше как ги произнася женски глас — нищо, че не знаеше как звучи гласът на Едит. Гореше от желание да я види, когато не е болна.

За миг в главата му се задържа образът на спокойния ангел, с когото бе танцувал, но той побърза да го отблъсне.

Предпочиташе да е женен за жена, която го смята способен да й доставя удоволствие в продължение на шейсет години. Това бе хиляди пъти по-добре, отколкото да е женен за скучна педантка, независимо колко е спокойна.

Трябва също така да призная, че намирам Едит за име, на което липсва музика. Предпочитам да ме наричате Еди.

С най-добрите пожелания на бъдещата Ви съпруга, която има добра причина да се моли за здравето Ви… като се имат предвид очакванията й за шейсет и пет или седемдесет години брачно щастие.

Еди