Томас Пинчън
Гравитационна дъга (73)

□ □ □ □ □ □ □

Градът вече толкова е пораснал на височина, че асансьорите са платформи за пътуване на далечни разстояния, със салони вътре: тапицирани седалки и пейки, бюфети, вестникарски будки, където между спирките можеш да прелистиш цял брой на списание „Лайф“. В помощ на боязливите, които още с влизането търсят на стената протокола за проверка на безопасността, има момичета със зелени пилотки, зелени кадифени елечета и силно стеснени в глезените панталони с жълти лампази — с въздействие като дамски зуут костюм — които са отлично подготвени за всевъзможни ситуации в асансьора и работата им е да ви успокояват.

— В началото — чурулика Минди Блот от Карбън Сити, щата Илинойс, с разсеяна усмивка в профил, застанала близо до вълнообразно преливаща месингова повърхност от неясни ромбовидни очертания летящи, отминаващи с вертикални хиляди надолу, нейното женствено лице, мечтателно и практично като Кралицата на Чашите^[1], изобщо не те гледа, то винаги остава пречупено под някакъв определен ъгъл в златистокафявото пространство между вас… сутрин е и цветарят, на едно-две стъпала надолу зад фонтанчето в другия край на асансьора, е донесъл люляк и перуники, ранни и свежи, — преди Вертикалното Решение, целият транспорт беше фактически двуизмерен, ах, мога да отгатна какво искате да ме питате… — и момичето отправя непринудена усмивка към нетърпеливия любопитко и, за този редовен асансьорен пътник, непречупена от разделящото ги пространство. — „Ами полет със самолет?“ Нали това искахте да попитате! — всъщност за всички е ясно, че той щеше да я пита за Ракетата, но има наложено странно табу по тази тема и сега любезната Минди е внесла възможност за истинско насилие, за сподавящо насилие, избледнелите краски на утринното септемврийско небе срещу изгрева на слънцето и острия бръснещ утринен вятър, в уютната кубическа обстановка дето тъй плавно лети нагоре през пространството (мехур надигащ се от кастилски сапун, където всичко наоколо е озарено в зелено от бавна мълния), покрай етажи, където вече бъка от глави що кипят по-блестящи от сперма и хайвер в морето, покрай някои потънали в мрак нива, неотоплени, някак забранени, със странно опустошен вид, нива, където никой не е бил още от Войната аааа-аххх! профучава с вой покрай — обикновен аеродинамичен ефект — обяснява търпеливата Минди, — включващ нашия собствен граничен слой и формата на отвора, когато минаваме край него.

— О, искате да кажете, че преди да стигнем до него той има друга, различна форма, така ли? — вика друг любопитен досадник.

— Да, приятел, а също и след като отминем покрай него, — пренебрежително го отсвирва Минди, съпровождайки думите си с недвусмислено кривене на устата, свива-отпуска устни-усмивка, тези грапави отвори вият, изоставени пропадат надолу, вече етажи отминали под краката ти, пресекнат вой като нота от устна хармоника, но защо не се чува никакъв звук от профучаващите надолу обитавани етажи? Където лампите светят приветливо-уютно като на Коледно празненство, етажи, които те викат сред гъсто наредени стъклени плоскости или паравани, добродушно мъркат кафеварки, ехее започва още един ден, привет Мари, момичета, къде сте скрили чертежите на ЧА-1^[2]… как така са ги взели от Полево Оперативно Обслужване… пак ли? значи Инженерно Проектиране няма никакви права, това е все едно да гледаш как детето ти бяга от къщи, да видиш как оборудването бива откарано на Полето (Der Veld). Точно така. Разбито сърце, майчина молитва… Отзад бавно затихват гласовете на Любекския Хитлерюгендовски Певчески Клуб (понастоящем момчетата пеят в офицерски клубове из цялата Зона под своя гастролен псевдоним „Коженогащниците“. Всички са подходящо облечени в съответствие с името им, а когато настроението в залата е приповдигнато, пеят с гръб към публиката и, извърнали през рамо закачливи личица, кокетират с войниците:

Но пареха по-силно от майчините сълзи

Шамарите на Мути по дупето ми…

с прелестно, изящно съгласувано завъртане и поклащане на задните части, просветващи през кожените панталонки, прилепнали толкова плътно, че съвсем ясно се очертава свиването на седалищните мускули и без съмнение всички хуйове в залата се размърдват при тази гледка, и едва ли има очи в залата, които да не халюцинират как майчината пръчка удря по всяко голо дупе, за възхитителните червени линии на белезите, строгото и красиво женско лице се усмихва през сведените мигли, във всяко око само леко проблясваща светлинка… когато при първите ти опити да пълзиш най-често си виждал нейните прасци и крака, те са замествали гърдите й като източници на сила докато постепенно си опознавал миризмата на кожените й обувки и този силен аромат се надига докъдето ти стига погледа, до колената й, а навярно и до бедрата, в зависимост от тогавашната мода. Те си бил невръстно дете в присъствието на кожени бедра, кожени крака, кожени стъпала…).

— Не е ли възможно — шепне Танац, — непосредствената близост до майчините колена да е приобщила всички нас към тази класическа фантазия? Че пъхнати някъде в плюшения албум на мозъка, винаги се притайват момченце в костюмче на лорд Фаунтлерой и красива френска прислужница, която моли да бъде бита с камшик?

Лудвиг върти доста дебелото си дупе под дланта на Танац. Двамата не би трябвало да излизат извън периметрите на своите участъци. Но те бяха изпълзели някак до едно погранично място, студен храсталак в средата на който бяха утъпкали гнездо, за да легнат.

— Лудвиг, малко садо-мазо никому не е навредило.

— Кой казва това?

— Зигмунд Фройд. Откъде знам ли? Но защо ни учат да изпитваме рефлексивен срам всеки път, когато се обсъжда тази тема? Защо Структурата допуска всякакъв друг вид сексуално поведение, с изключение на това? Защото подчинението и господството са средства необходими на Структурата, за да оцелее. Те не трябва да бъдат прахосвани за личен секс. Или за какъвто и да е секс. На Структурата й е потребно нашето подчинение, за да може да остане на власт. Тя има нужда от нашето силно желание да властваме, да господстваме, за да ни включи в своята борба за влияние и власт. Нищо приятно няма в нея, а само власт. Казвам ти, ако садомазохизмът може да бъде въведен повсеместно, на семейно ниво, Държавата направо ще отмре.

Това е садо-анархизъм и в последно време Танац е неговият водещ теоретик в Зоната.

Люнебургското поле най-после^[3]. Снощи имаше среща с групите, които превозваха резервоарите с гориво и окислител. Групата „Опашен отсек“ цяла сутрин дежури на радиото, опитваха да засекат координати, в случай че небето се изясни. Затова сглобяването на 00001 се извършва също и по географски метод, обратна Диаспора, семената на изгнанието летят навътре в скромно предварително представяне на гравитационния колапс, възникването на Месията от падналите искри…^[4] Помните ли историята за момчето, което мрази пелмени? Мрази това ястие, страхува се от него, самото присъствие на пелмени в стаята е достатъчно, за да предизвика ужасни зелени обриви, които се местят като релефни карти по цялото му тяло. Майката на момчето го води при психиатър. „Страх от неизвестното — е диагнозата на тази сива знаменитост. — Нека да погледа как приготвяте пелмените, така ще се поотпусне и успокои.“ У дома в кухнята на Мама. „Сега — казва Майката — ще приготвя за нас една много вкусна изненада!“ „Уха-а! — вика момчето — ’ного яко, мамо!“ „Гледай, сега пресявам брашното и солта в една хубава купчинка.“ „’Кво е това, мамо, хамбургер ли? уха-а!“ „Хамбургер и лук. Ето тук ги пържа, нали виждаш, в този тиган. Правя едно вулканче от брашно тук, после чуквам тези яйца в него.“ „Искаш ли да ти помогна да го размесиш? Уха-а!“ „Сега ще разстеля тестото, нали виждаш? на едно хубаво плоско парче и ще го нарежа на квадрати…“ „Ного готино изглежда, мамо!“ „А сега ще сложа с лъжицата малко от хамбургера в това квадратче и ето ще го сгъна на триъгъл…“ „ГААГХХХ! — крещи момчето обхванато от истински ужас — пелмени!“

Тъй както определени тайни са били поверени на циганите, за да бъдат предпазени от центробежната История, а някои тайни са били предоставени на кабалистите, тамплиерите и розенкройцерите, така и тази Тайна на Страховитото Сглобяване, а и други освен нея, са проникнали в неизменните и неостаряващи пространства на различни Етнически Анекдоти. Известна е също историята на Тайрън Слотроп, който бе изпратен в Зоната, за да присъства на собственото си сглобяване — или, както нашепваха параноични гласове, може би на сглобяването на неговото време — и тук би трябвало да последва някакво духовито заключение, обаче такова няма. Планът не сполучи. Вместо това Слотроп го разпарчетосват и разпръскват. Неговите карти са били разкрити, сложени на масата според келтския метод, в подреждане предложено от г-н Артър Уейт, наредени и разгадани, но те са картите на емоционално нестабилен глупак и неудачник: те показват само дълго, объркано, изпълнено със сътресения бъдеще и посредственост (не само в неговия живот, но също, хе, хе, в неговите летописи, да, да, какво по-хубаво от това при втория опит да обърнеш наопаки тройка пентакли така, че да покрива сигнификатора, след което моментално се настаняваш пред телевизора да гледаш седмото повторение на „Представлението на Ичизо и Такеши“, запалваш цигара и опитваш да забравиш цялата тази работа), и отсъствие на ясно изразено щастие или изкупителен катаклизъм. Неговите многообещаващи карти до една са обърнати наопаки, и най-неудачно от всички е положението на Обесеният, който поначало би трябвало да бъде с главата надолу и да разказва за Слотроповите тайни надежди и страхове^[5]…

— Не е имало никакъв д-р Джамф — смята световноизвестният аналитик Мики Уъкстри-Уъкстри. — Джамф беше само една измислица, в помощ на Слотроп да обяснява онова, което тъй ужасяващо, тъй непосредствено е усещал в гениталиите си всеки път, когато в небето експлодират ракети… помагаща му да отрича това, което е изключено да признае: че може би е влюбен в своята смърт и в смъртта на своята раса, и неговата любов е сексуална.

— Тези първи американци са били посвоему очарователно съчетание между груби поети и душевни инвалиди…

— Никога не сме се интересували особено от Слотроп в качеството му на Слотроп — призна наскоро в интервю за „Уолстрийт Джърнал“ един говорител на Противодействащата Сила.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Значи искате да кажете, че той по-скоро е бил нещо като средоточие, фокус.

ГОВОРИТЕЛ: Не, дори не и това. Даже още в началото мненията бяха разделени. Това беше една от нашите фатални слабости. [Сигурен съм, че искате да чуете какво ще кажа за фаталните слабости. — Б.пр.] Някои наричаха Слотроп „повод“. Други смятаха, че той е истински микрокосмос, с всичките му съставни части. Както сигурно знаете от стандартните учебници по история, Микрокосмистите реагираха бързо и се включиха съвсем рано. Ние… това беше много странна форма на преследване на еретици, наистина. Лятото, през Ниските Земи. И продължи из поля с вятърни мелници, през мочурища, където бе толкова тъмно, че почти нищо не се виждаше. Помня, че веднъж Кристиян намери стар будилник и ние изстъргахме от него радия, за да намажем с него вървите на отвесите. Те светеха в здрача. Виждали сте ги как държат отвесите, типичната им поза е с ръце събрани пред слабините. Тъмна фигура и струя луминесцентна урина, която пада на земята на около петдесет метра надалеч… Наричахме го „Пикаещото Присъствие“ и това се превърна в стандартна подигравка за сметка на новаците. Може да се каже Чарли Ноубъл от Ракетния Град^[6]… [ Да, забавно се получи. Аз предавам всички тях… най-лошото е, че знам какво искат вашите редактори, точно какво искат. Аз съм предател. Нося в себе си това качество. Твоят вирус. Разпространен от твоите неуморни Тифозни Мерита^[7], които обикалят по гари и пазари. Успяхме да заловим някои от тях. Веднъж хванахме няколко от тях в метрото. Беше просто ужасно. Първата ми акция, посвещението ми. Преследвахме ги из тунелите. Усещахме страха им. Когато тунелите се разклоняваха, разчитахме само на несигурната акустика в метрото, за да продължаваме. Лесно можеш да се загубиш. Почти никаква светлина. Релсите проблясваха като в дъждовна вечер навън. И шепотът тогава… чакащите сенки, прегърбени на две в ремонтните станции, налягали до стените на тунелите, те наблюдаваха преследването. „Краят е много далеч — шепнеха те. — Връщайте се. В това разклонение няма спирки. Влаковете вървят и пътниците се возят много километри покрай празни кафеникави стени, но спирки няма. Още дълго ще тичате, чак до вечерта…“ Две от тях се измъкнаха. Но хванахме останалите. Между разграничителните знаци на две станции, драснати с жълт тебешир през годините на изхабяване и смазка, 1966 и 1971, за първи път вкусих кръв. Искате ли да включите тази част в интервюто?] Ние пихме от кръвта на нашите врагове. Ето затова виждате, че гностиците са тъй яростно преследвани. Тайнството на причастието всъщност се състои в пиенето на вражеската кръв. Граалът, Свещеният Граал е окървавеният носител. Защо иначе ще го пазят тъй свято? Защо трябва черният почетен караул да прекосява половината разпокъсана Империя, в каменни нощи и зимни дни, само за да докосне с нежните си устни непретенциозния бокал? Не, те са приносители на смъртния грях: да погълнеш врага, да го запратиш надолу в гладката мазна сочност, за да бъде поет от всичките клетки. Тоест, твоят „смъртен грях“ според официалното определение. Грях против вас. Параграф от вашия наказателен кодекс и това е всичко. [Истинския грях го извършихте вие: забранихте този съюз. Направихте това разграничение. Изкарахте ни по-лоши от враговете, които в края на краищата са затънали в същите лайна, за да ни третирате като чужденци.

Ние пихме от кръвта на враговете ни. Кръвта на приятелите ни ценяхме много. — Б.пр.]

Веществено доказателство S-1706.31, парче от формена долна риза от ВМФ на САЩ, с кафяво петно, предположително от кръв, с формата на меч, с диагонално разположение от долу вляво до горе дясно.

Горната пояснителна бележка не е включена в Книгата на Реликвите. Парцалът бе връчен на Слотроп от моряка Бодайн една вечер в бар „Чикаго“. В известен смисъл това бе повторение на вечерта, когато се бяха запознали. Бодайн, мушнал дебел тлеещ джойнт под струните на китарния гриф, мрачно тананика песен, която е посветена отчасти на Роджър Мексико и отчасти на някой безименен моряк заседнал посред войната в Сан Диего:

Миналата седмица хвърлих торта в нечия майка,

Снощи организирах купон за мислите си,

Изведнъж в 6:02 будилникът трещи над главата ми

А може да е било в 11:59…

 

[Припев]:

 

Вечерта има прекалено много огради с вериги,

Прекалено много хора треперят на дъжда,

Казват, най-после си решила да родиш детето,

Изглежда повече май няма да се видим.

 

Понякога ми се ще да отпраша на север в окръг Хумболт

Друг път искам да поема на изток да видя роднините си…

И често предполагам, че ще бъда почти щастлив,

Ако зная, че от време на време ти мислиш за мен…

Бодайн е оборудван с пръстен-свирка (от онези, които децата получават, когато изпращат на супермаркетите капаци на кутии от корнфлейкс), хитроумно закрепен вътре в ануса му, така че може по всяко време да се задейства от пръдня с определен магнитуд. Той е успял да постигне отлични акценти в своето музициране с тези изпърдяни УИИИСС, а сега работи усилено над подобряване на умението да издава съответните звуци в нужната тоналност, съвсем нова рефлексна крива, ухо-мозък-ръце-анус, придружени също с връщане към невинността. Тази вечер търговията на гешефтарите върви доста вяло. Сантименталният Бодайн мисли, че това е защото слушат неговата песен. Може би, кой ги знае. Бали свежи листа от кока току-що пристигнали от Андите преобразяват бара в еклив латиноамерикански склад в навечерието на революция дето никога няма да дойде по-близо от пушека замърсяващ небето над тръстиката, понякога в дългите дантелени следобеди до прозореца… Безпризорни хлапета в ролите на Деловити Феи увиват ядки бетел в листа кока и се получават стегнати пакетчета, удобни за дъвчене. Почервенелите им пръсти са като живи въглени в сянката. Морякът Бодайн внезапно вдига глава, предпазливо, небръснатото му лице огорчено от всичкия цигарен дим и липсата на внимание в бара. Той гледа право в Слотроп (бидейки един от малкото, които все още могат да виждат Слотроп като някакво цялостно същество. Повечето от другите отдавна са прекратили опитите да го обединяват в нещо, даже като обща представа: „Просто е станала много отдалечена и смътна“, обикновено казват те). Има ли усещането в този момент Бодайн, че някой ден скоро енергията и силата му ще се окажат недостатъчни: че скоро, подобно на другите, той ще трябва да престане да държи на Слотроп? Но все някой е длъжен да не отстъпва, да продължава, не може такива неща да се случват с всички нас, не, това ще бъде прекалено… Ракетчик, Ракетчик. Ах ти, клети загубеняко.

— Ето. Слушай сега. Искам да го вземеш. Разбираш ли? Твое е.

Чува ли ме изобщо? Може ли да види това парче плат, това петно?

— Виж ’кво, аз бях там, в Чикаго, когато му устроиха засада. Бях там онази вечер, на улицата, точно срещу кино „Байограф“, чух стрелбата и всичко останало. По дяволите, тогава бях още новобранец, мислех, че именно това е свободата, и хукнах да бягам. А заедно с мен и половината Чикаго. От баровете, от тоалетните, от уличките, дамите повдигат поли, за да тичат по-бързо, госпожа Кродобли дето през цялата Голяма Депресия пие като смок в очакване слънцето отново да изгрее, и кво мислиш ето го половината ми випуск от Подготвителния Център „Грейт Лейкс“, в сини униформи и все същите отпечатъци от креватни пружини като мен, има и проститутки с дълъг трудов стаж и сипаничави педерасти, чийто дъх смърди като вътрешността на ръкавица на ватман, бабички от Кланиците, току-що излезли от кината момичета с още незасъхнала пот по бедрата, приятел, казвам ти, всички бяха там. Събличаха дрехи, късаха листа от чекови книжки и деряха страници от вестниците си един на друг, за да могат да ги натопят в кръвта на Джон Дилинджър. Направо откачихме. Полицейските агенти не ни спираха. Просто стояха и дулата им още димяха, докато всички хора запълзяха по улицата, да се докопат до кръвта. Навярно тръгнах с останалите, без да се замислям. Но имаше нещо друго. Нещо, от което сигурно съм имал нужда… ако можеш да ме чуеш… ето затова го давам на теб. Съгласен ли си? Това е кръвта на Дилинджър. Беше все още топла, когато се добрах до нея. Те искат да го мислим за „обикновен престъпник“, но явно Те са напъхали глави надълбоко в гъзовете Си и ни приемат ни предават, а той все пак бе извършил това, което бе извършил. Той направо Им го начука, здравата Им наби канчетата и Ги запрати в клозетното уединение на Техните банки. На кого му пука за ’кво е мислел той, ако тези мисли никому не са пречили? А-а също и даже няма значение защо правим това. Готин? Да, не ни трябват правилните причини, а само онова изящество. Физическото изящество, за да продължава да функционира всичко. Храброст, ум, много добре, но без онова изящество? за никъде не сме. Ама ти… моля те, слушаш ли ме? Този парцал тука действа. Наистина. На мене ми помогна, обаче аз вече съм преминал етапа Дъмбо и мога да летя и без него^[8]. Но ти. Готин. Ти…

Не се виждаха за последен път, но по-късно винаги имаше други хора наоколо, абстинентни кризи, сръдни за саркастични подмятания и обиди действителни или подразбирани и към това време, както се бе опасявал, Бодайн започваше, безпомощен и засрамен, да изпуска Слотроп. В някои объркани ситуации, когато вижда как бяла мрежа обхваща всички посоки на зрителното му поле, той я тълкува като символ на болка или смърт. Прекарва все повече време с Труди. Тяхната приятелка Магда бе арестувана за предумишлено, системно скитничество и върната в Леверкузен в обраслия заден двор, над който пращи електропроводът, от пролуките между прашните тухли стърчат бурени, капаците на прозорците са винаги затворени, трева и плевели се превръщат в най-непримирима есенна подстилка. В някои дни вятърът довява аспиринен прах от фабриката „Байер“. Хората го вдишват и стават по-кротки и спокойни.

Двамата чувстват отсъствието й. Скоро Бодайн установява, че неговият характерен просташки смях, хйеугх, хйеугх, е придобил по-германско звучене тяхц, тяхц. Той също възприема някои от старите маскировки на Магда. Добродушни и разгадаеми външности, като на маскен бал. Това е пародийна, прикрита загриженост и се случва за първи път в живота му. Въпреки че никой не задава въпроси, всички са прекалено заети с търговия, той приема, че е в реда на нещата.

Небесната светлина е издължена и ясна, съвсем като тафи^[9] още след първите две близвания.

— Умиране от странна смърт — Гостът на Слотроп може да бъде например драсканици с въглен върху стена, гласове долитащи от комина или някое човешко същество на пътя. — Целта на живота е да направи така, че да умреш от странна смърт. Да бъде сигурен, че както и да те застигне смъртта, това трябва да се случи при много странни обстоятелства. Да живееш такъв живот…

Веществено доказателство S-1729.06, бутилка съдържаща 7 см³ майско вино. Анализът показва наличие на билката лазаркиня, лимонови и портокалови корички.

Първите тевтонски воини се окичвали със стръкове лазаркиня, известна като Господарката на Гората. Лазаркинята носи успех в битките. Една вечер в центъра на Нидершаумдорф изглежда някаква част от Слотроп бе срещнала случайно дезертьора Джабаев. (Някои хора са на мнение, че фрагменти от Слотроп са израснали до отделни напълно обособени цялостни личности. Ако е така, не можем да знаем кои от настоящото население на Зоната са потомци от неговото първоначално разпръсване. Има твърдения, че предположително последната негова снимка е на обложката на единствената дългосвиреща плоча, записана от английската рокгрупа „Дъ Фул“^[10] — седем музиканти, предизвикателни пози в стила на ранните Стоунс, застанали до мястото, където някога е ударила ракетна бомба, в Ийст Енд или южно от Темза. Пролет е и мащерката е разцъфнала в удивителна бяла дантела върху зелената пелерина, която сега прикрива и смекчава действителните очертания на старите зидарии. Невъзможно е да определиш кое от лицата е на Слотроп: единственото пояснение на обложката, което евентуално се отнася за него е „Хармоника, казу — приятел“. Но изхождайки от подредбата на неговите карти по Таро, смятаме, че е уместно да го търсим у Смирението, сред онеправданите и сивите души, и очакваме да видим, че плава озарен от враждебната небесна светлина, в морската тъма…)

Сега над равнината е останал само издължен като котешко око тъжен залез, ярко сив на фона на виолетовия облачен таван, с тъмносив ирис. Не би могло да се каже, че тази картина гледа от небето надолу към сборището на Джабаев и приятелите му, тя по-скоро е изложена там горе. В града се провежда странна конференция. Селски идиоти от всички краища на Германия се стичат в града (изтичат също и от устите и оставят след тях крещящи цветни следи, за да има какво да сочи народонаселението в тяхно отсъствие). Очаква се тази вечер да одобрят резолюция, с която да поискат от Великобритания да ги приеме в Британската общност и вероятно даже ще подадат заявление за приемане в ООН. Децата в енорийските училища биват подканвани да се молят за техния успех. Могат ли 13 години съвместна работа с Ватикана да изяснят разликата: кое е свято и кое не? Нощем тържествено и театрално се основава друга Държава. Това е и поводът тази вечер за засилената консумация на майско вино, от което Джабаев бе успял да набави няколко литра. Нека да празнуват селските идиоти. Нека тяхната святост се накъдря в диаграми на радиосмущения докато не угаси горното осветление в заседателната зала. Нека кордебалетът изпълни героично своя номер: 16 дрипави опулени старчоци, които се влачат безцелно по сцената, мастурбират в унисон, клатят пениси все едно тояги, по двама по трима размахват заедно разлистени пръти, излагат на показ удивителни поражения, шанкъри и язви, празнят се, изригват фонтани сперма с кървави прожилки, които опръскват сатенирани басти на панталони, землисти на цвят сака с външни джобове увиснали като шейсетгодишни цици, голите глезени трайно потъмнели от праха на площадчетата и обезлюдените улици. Нека да аплодират и блъскат по столовете, нека точат братски лиги. Днес, в резултат от зле координирана кражба с взлом от дома на единствения лекар в Нидершаумдорф, приятелският кръг на Джабаев е придобил гигантска спринцовка и игла. Тази вечер ще си инжектират вино. Ако полицията тръгне към тях, ако далеч на пътя някои дивашки уши могат вече да доловят през много нощни километри грохота на окупационния конвой и още преди да са го видели, още при най-слабото разсейване на светлината от първите фарове, ще дадат сигнал за опасност, но даже и тогава никой няма да напусне приятелския кръг. Виното ще продължава своето въздействие, каквото и да става. Не е ли било да се пробудиш с нож в ръката, главата ти натикана в тоалетната чиния, неясните очертания на дълъг покрит окоп аха-аха да блъснат горната ти устна и не си ли потъвал отново в познатата червена и изпъстрена с капиляри дрямка, в която нищо от това не би могло да се случи? и се пробуждаш отново от женски писък, отново водата от канала вледенява потъналото ти око и ухо, пробуждаш се отново, за да видиш толкова много летящи крепости да пикират от небето, отново, отново… Обаче не, никога не са били истински.

Винен напор: стремителна винена атака пренебрегва земното притегляне, оказваш се на покрива на асансьора, а той лети нагоре като ракета и няма как да слезеш. Разделяш се на две, на основните Две, и всяко „аз“ има ясна представа за другото.

Окупацията на Минжбъра

Към три часа следобед от хълма, там, където е стеснението на вътрешнощатското шосе, започват да се спускат камионите. Всички с включени фарове. Електрически погледи се катерят един след друг по билото на хълма между кленовете. Ужасен шум. Скоростни кутии тракат, когато всеки камион стига до края на наклона, а изпод брезента долитат уморени викове „Превключи на втора, идиот!“ Ябълката край пътя е цялата в цвят. Клоните са влажни от сутрешния дъжд, тъмни и влажни. Под ябълката, заедно с който и да е друг, но не и Слотроп, седи босоного момиче, русо и с меден загар. Казва се Марджъри. Хоган ще се завърне от Тихия океан и ще я ухажва, но предпочетеният ще бъде Пит Дюфей. Марджъри и Дюфей ще си родят дъщеря Ким и малкият Хоган Младши ще топи плитките й в училищните мастилници. Това ще продължава все така, с окупация или не, с чичо Тайрън или без.

Въздухът отново мирише на дъжд. До „Гараж Хикс“ се строяват войниците. В парцела отзад има омаслено бунище, яма пълна догоре с лагери, амбреажни дискове и парчета от предавателни кутии. На паркинга по-долу — използван също от боядисаната в зелено сладкарница, където всеки следобед в 3:15 той чакаше иззад ъгъла да се появи предницата на яркожълтия училищен автобус и знаеше точно кои гимназисти ще може да изнуди за по 20–30 цента — има шест-седем стари автомобили „корд“, в различни стадии на напрашеност и потрошеност. Сега в предчувствие на дъжда тези спомени от една по-млада империя лъщят като катафалки. Работни наряди вече издигат барикади, а група мародери е нахлула в огромния като хамбар сив „Магазин Пицини“ на ъгъла. Около товарната платформа се навъртат деца, люпят слънчогледови семки от платнени торбички, слушат как войниците отмъкват говежди бутове и плешки от хладилника на „Пицини“. Ако Слотроп иска оттук да стигне до дома, трябва да се промъкне незабелязано до пътеката край двуетажната тухлена стена на „Гараж Хикс“, обрасла пътечка скрита зад мястото за горене на отпадъци от магазина и навеса, където Пицини държи камиона си за доставки. Пресичаш два парцела, които не са точно един до друг, тъй че всъщност заобикаляш една ограда и тръгваш по коларския път. Две кехлибарено-черни къщи на стари моми, пълни с котки, живи или препарирани, лекясани абажури, дантелени и бродирани покривчици по всички столове и маси, и неизменен мрак. После трябва да пресечеш една улица, да се спуснеш до алеята към къщата на госпожа Снод покрай ружите, минаваш през телената врата и задния двор на Сантора, прескачаш оградата, където завършва живия плет, пресичаш твоята улица и си у дома…

Но градът е окупиран. Може би вече са преградили детските преки пътеки, а също и маршрутите на възрастните. Навярно е много късно, за да стигнеш у дома.

Отново в „Мястото“

Густав и Андре, пристигнали наскоро от Куксхафен, са отвъртели платика и неговия държач от казуто на Андре и ги заменили със станиол — пробили са дупки в станиола и сега пушат хашиш от казуто, с пръст вместо клапан върху тесния край, туп-туп-туп, за да обогатят дима при съединяването му с въглерода от въздуха — оказва се, че хитрият „Киселина“ е накарал бивши инженери от групата „Двигател“ в Пенемюнде да извършат дългосрочно проучване за оптималната конструкция на лулата за хашиш, и познайте какъв е резултатът? — от гледна точка на топлопренасяне, скорост на течение и контрол на съотношението въздух към дим, идеалната форма е тази на класическото казу!

Да, и още нещо странно за казуто: полукръглата резба над платика е съвсем същата като по фасунгата на електрическата крушка. Густав, добрият стар Капитан Ужас, с крадени, много жълти английски стрелкови очила („Според мен помагат по-лесно да улучиш вената“) често обявява този факт като ясен знак за намесата на „Фибъс“.

— Вие, глупаци, мислите, че казуто е подривен инструмент? Ето, гледайте — на своите ежедневни обиколки той винаги носи електрическа крушка, безсмислено е да пропуска възможността да хвърли в униние чудатия наркоман… ловко завърта електрическата крушка плътно чак до платика и по този начин затапва инструмента — Виждате ли? „Фибъс“ се спотайва даже зад казуто. Ха! ха! ха! — Злорадство, по-неприятно от продължителна лучена пръдня просмуква стаята.

Но електрическата крушка на Густав, а това е нашият приятел Байрън, иска да каже: не, съвсем не е така, това е декларация на Казу за братство с всички поробени и угнетявани електрически крушки…

Под килима върви кино. На пода, 24 часа в денонощието, издърпваш килима и действително върви прожекция на този проклет филм! Наистина безсмислен и противен филм на Герхард фон Гьол, всъщност ежедневно заснетия материал за един проект, който никога няма да бъде завършен. Скачачът просто е решил да го продължава за неопределено време там, под килима. Заглавието е „Нов наркотик“, и се отнася именно до това, съвсем нова дрога, за която изобщо никой не е чувал. Едно от най-неприятните й свойства е, че още в минутата, в която я приемаш, ти ставаш завинаги неспособен да разкажеш на когото и да е какво представлява, или, което е още по-лошо, къде може да бъде намерена. Продавачите са в абсолютно неведение, както и всички други. Можеш само да се надяваш случайно да попаднеш на някого точно в момента на приемането (инжектиране? пушене? поглъщане?). Очевидно наркотикът сам те намира. Част от движещ се на заден ход свят, чиито представители обикалят с пищови, изпълняващи ролята на прахосмукачки с действие в посоката на живота — натискаш спусъка и куршумите биват засмукани от наскоро убитите назад в цевта, а Великата Необратимост се връща в обратна посока, трупът се съживява под акомпанимента на обратен изстрел (можете да си представите колко опустошен от дрогата и безсмислената идея за забавление се оказва ежедневния звуков монтаж на тези действия). Например просветват субтитри като

Герхард фон Гьол е пристрастен към натриев амитал

И ето го него самият, големият некадърен актьор, настанен на тоалетната чиния, върху… ами върху нещо, което прилича на необикновено голяма детска тоалетна седалка, а между краката му стърчи порцелановата глава на чакал с нещо, което, ах какъв конфуз, се оказва джойнт в зейналата му широко захилена уста…

— През бедствия и орли — несвързано дърдори Скачачът — климатът просветлява пътя си, защото немощни са те, изложени на грубата война. Не, няма мошеничество, докато наблюдателите са там и мокрят земните пелени, за да се чифтосват и шепнат медошницка блийлар медоометноз в бергамот и игриви фантазии под трона и носа на твърде немилостивия крал… — тази идиолалия като че няма свършване и сега е моментът да изтичаш за пуканки, които в Мястото се оказват семена от грамофонче пукнати в мънички укротени кафяви експлозийки.

Никой от постоянната компания тук не гледа много подкилимно кино, само транзитни гости: приятели на Магда, бегълци от голямата аспиринова фабрика в Леверкузен, ето ги там в ъгъла, капят по голите си тела разтворено във вода крадено царевично нишесте и болезнено се кискат… поклонници на „Книга на промените“, с татуирана на всеки пръст на краката любимата им хексаграма, които никъде не се задържат дълго, познайте защо? Защото винаги имат Променени от „Книга на промените“ стъпала! А също има несръчни фокусници, които съвсем безпомощно се оставят на произвола на катастрофалните посещения на Клипот, присмехулници с говорещи „уиджа“ дъски, полтъргайсти, всевъзможни глупави досадници с претенции да бъдат познавачи на астралния свят… да, в последно време всички те се появяват в Мястото. Но по-различният вариант е да започнат да пускат едни и да не пускат други, а никой не е готов за това… Подобни решения могат да бъдат вземани само от най-висш ангел, който ни наблюдава отвисоко и вижда безбройните ни извращения, как пълзим по черен атлаз, давим се с дръжките на бичове, ближем кръвта от пробитата вена на любовницата и всичко това, всяко изгубено хихикане или въздишка се извършва от осъдени на смърт, чиято скрита красота ангелът никога не е доближавал…

Таро на Вайсман

Подреждането на картите Таро на Вайсман е по-добро, отколкото това на Слотроп. Ето действителните карти, точно тъй както се отваряха.

Сигнификатор: Рицар на мечовете

Покрит от: Кулата

Пресечен от: Кралица на мечовете

Увенчан от: Крал на чашите

Под него е: Асо мечове

Пред него е: Четворка чаши

Зад него е: Четворка пентакли

Личност: Паж на пентаклите

Дом: Осмица чаши

Надежди и страхове: Двойка мечове

Бъдеще: Светът

Ето го, появява се, блестящи ботуши и отличителни знаци, язди черен кон и се впуска в галоп, който нито ездачът нито конят могат да контролират, през степта над гигантските погребални могили, разпръсва черномуцунестите овце докато тъмни стъбла на хвойната призрачно, влюбени в смъртта, пресичат пътя му в паралакс от бавно подвижна предопределеност, извисени като паметници над зеленото и жълтокафеникаво отпътуване на лятото, оцветените от праха низини и накрая над морето, сиво като поле, морска прерия притъмняваща до виолетово, където слънчевата светлина пробива на големи кръгове, като прожектори върху дансинг.

Той е бащата, когото никога няма да съумееш напълно да унищожиш. В последно време положението с Едиповия комплекс е направо трагично. Отсъства всякакво чувство за лично достойнство. Майките са придобили мъжки черти, превърнати в стари износени кесии за пари, не будят сексуален интерес у никого, обаче ето ги синовете им, все още задържани в капана на точещата се от 40 години похотлива инертност. Бащите днес са безсилни, а и винаги са били немощни, но тъй като преди 40 години не можехме да ги убиваме, сега сме осъдени на същата безучастност, на същите потайно обичани от тях мазохистични фантазии и, още по-лошо, в безсилието си ние сме осъдени да олицетворяваме властимащи, които нашите невръстни деца трябва да мразят, да мечтаят да заемат нашето място и да не успеят… И тъй, поколение след поколение влюбени в болката и пасивността мъже остават затворници в Зоната, безгласни, усмърдени на изсъхнала сперма, ужасени от смъртта, безнадеждно пристрастени към продаваните им от други индивиди удобства, колкото и безполезни, отвратителни или незначителни да са, и позволяват живота им да бъде определян от хора, чийто единствен талант е да носят смърт.

От всичките 77 карти, които биха могли да излязат, Вайсман е „покрит“, тоест настоящото му състояние е определено, от Кулата. Загадъчна карта и всеки има различна интерпретация за нея. Тя показва светкавица удряща висока фалическа сграда и две падащи от нея фигури, едната от тях с корона. Някои го тълкуват като еякулация и се ограничават с това. Други съзират в тази карта гностически или катарски символ на Католическата Църква и го обобщават до която и да е Система, нетърпима към ереста: система по своята природа обречена да падне рано или късно. Но сега вече ние знаем, че това също е Ракетата.

Членовете на Ордена на Златната Заря вярват, че Кулата олицетворява победата над величието и силата на възмездието. Както и Гьобелс, независимо от професионалното си многословие, е придавал голямо значение на Ракетата като отмъстител.

На кабалисткото Дърво на Живота пътят на Кулата свързва сефирата^[11] Нецах (победа) със сефирата Ход (слава или величие). От това следва тълкованието на Златната Зора. Нецах е пламенна и емоционална. Ход е водниста и логична. В Божественото тяло тези две сефири са бедрата, колоните на Храма, водещи заедно към Йесод (половите органи и отделителната система).

Но всяка от сефирите е също преследвана от нейните собствени демони (или Клипот). Нецах е преследвана от Гораб Церек (Гарваните на Смъртта), а Ход от Самаел (Божествената Отрова). И на двете нива никой не е питал демоните, но вероятно тук е налице лека уязвимост от усещането за падане, от типа на почти отвесното несъразмерно падане, като насън, по-скоро през пространството, отколкото между обекти. Въпреки че различните Клипот са способни да извършват само определен вид злина, оживлението по пътя на Кулата, от Нецах към Ход, изглежда е довело до възникването на нов вид демон (Това да не ви е диалектическо Таро? И ако смятате, че наоколо няма марксистко-ленински фокусници, добре ще е да се замислите отново по въпроса!). Гарваните на Смъртта са вкусили от Божествената Отрова… но в достатъчно малки дози, така че да не поболяват, а също като гъбата Червена мухоморка да предизвикват много особено душевно състояние… Официално име те нямат, но са демоните-пазители на Ракетата.

Вайсман е „пресечен“ от Кралицата от неговата боя. Навярно това е самият той, преоблечен в женски дрехи. Тя е главното препятствие по неговия път. Под него е карта показваща пламтящ меч вътре в короната: отново Нецах, победа. В американската колода тази карта ни е представена като асо пика, което е малко по-зловещо: позната ви е тишината сковаваща залата, когато излиза асо пика, в каквато и да е игра. Зад него, т.е. в миналото на Вайсман, излизаща от живота му като влияние е 4 или Четворка Пентакли, която показва фигура със скромно имущество, отчаяно вкопчена в своите притежания, четири златни монети — този глупак придържа две монети с краката си, третата я балансира върху главата си, а четвъртата е здраво притисната върху язвения му стомах. Това е неподвижната вещица и тя опитва да предпази нейната захарна къща от множеството щъкащи в мрака гризачи. Пред него идва пиршество от чаши, до насита и пресита. Скоро ще има много пиячка и жени за Вайсман. Много добре за него, въпреки че го виждат да се връща у дома, след като е отказал купчина от осем златни потири. Навярно трябва да му бъде дадено само това, от което той може да си отиде. Може би е така, защото в утайката на дъното на последната чаша за вечерта е мъчителното присъствие на една жена, седнала усамотена на скалистия балтийски бряг, Двойката Мечове, със завързани очи на луната, държи кръстосани върху гърдите си два меча… обикновено тази карта се тълкува като „хармония изобразена от положението на ръцете“, достатъчно добра обрисовка на Зоната понастоящем и описва най-съкровените надежди на Вайсман или страховете му.

Неговата личност, както го вижда Светът: ерудираният млад Паж на Пентаклите размишлява над своя вълшебен златен талисман. Пажът може също да бъде използван и подразбиран като младо момиче. Обаче Пентаклите описват хора с много тъмна кожа, тъй че картата почти сигурно е Енциан като младеж. И по този ограничен от свойствата на картона начин Вайсман най-после може да е станал това, което първо е обикнал.

Кралят на Чашите, увенчава своите надежди и е красивият, справедлив, просветен крал. Ако ви е интересно къде се е дянал, потърсете сред преуспяващите учени, президентските съветници, символичните интелектуалци присъстващи на директорските съвети. Почти сигурно ще е там. Гледайте нагоре, а не долу.

Картата на неговото бъдеще, картата показваща какво ще се осъществи, е Светът.

Последната зеленина и последният пурпур

Люнебургското поле разцъфтява, цялото в зелено и пурпур във всички посоки, земя и пирен, съзряващо изобилие…

Не. Беше пролет.

Конят

В поле, зад сечището и дърветата, стои последният кон, матово сребристосив, едва ли нещо повече от сбор от сенки. Някога обитаващите тези места езически германски племена са извършвали жертвоприношения с коне на своите древни церемонии. Впоследствие ролята на коня се е видоизменила от свещено жертвоприношение в слуга на властта. Към това време една голяма промяна вече започвала своята работа по Люнебургското поле, оформяла, заглаждала, размесвала със силни като вятъра пръсти.

Сега, когато жертвоприношението е превърнато в дейност политическа, в деяние на властелина, единствената грижа на последния кон е само как започва да духа вятърът този следобед: отначало се надига, усилва и опитва да се задържи така, да се залови за нещо, ала безуспешно… всеки път конят усеща сходен порив да се надига в сърцето му, в ъгълчетата на очите, на ушите, в мозъка… Накрая, когато вятърът задухва уверено, което съвпада с превалянето на деня, конят изправя глава и го обхващат силни тръпки — завладяват го. Опашката му замахва към ясната неуловима плът на вятъра. Жертвоприношението в дъбравата започва.

Исаак

Според едно възникнало около ІV век агадическо предание^[12], в мига, когато Авраам, на планината Мория, вдигнал нож да принесе в жертва сина си, Исаак видял преддверията на Трона. За практикуващия мистик получаването на видение и преминаването през преддверията едно след друго, е ужасяващо и твърде сложно преживяване. Необходимо е не само наизустяване на пароли и печати, не само физическа готовност, постигана с упражнения и въздържание, но също и надървена непоколебимост, която няма да омекне никога. Ангелите край вратата ще опитват да те изиграят, ще те заплашват, ще ти правят всевъзможни жестоки номера, за да те отклонят. Клипот, т.е. черупките на мъртвите, ще използват срещу теб цялата твоя любов към приятелите, които са преминали срещу теб, на другата страна. Ти си избрал действащия път и всяко колебание ще носи смъртна опасност.

Другият път е тъмен и женствен, в покорство и самозабрава. Исаак под ножа. Блестящото острие постепенно се разширява и превръща в коридор откъдето неудържимият Ефир подхваща душата. Герхард фон Гьол на операторската количка екзалтирано крещи и фучи из дългите коридори на Нимфенбург^[13]. (Нека го оставим тук, в неговия възторг, в неговата невинност…) Отпред се появява божествена неземна светлина, почти синя сред всичката позлата и кристал. Златарите са работили голи и с обръснати глави, за да може електростатичният заряд да задържи трептящия вараков лист те трябвало първо да прокарат четката по срамните си косми: в тези нижещи се в перспектива позлатени зали навеки ще блести и сияе гениталното електричество. Ала ние отдавна сме оставили безумния Лудвиг и неговата испанска танцьорка^[14] да вехнат, чезнат и угасват на мрамора що проблясва коварно като сладка вода… това вече е отминало. Въпреки сетните жалки остатъци от неговата мъжественост и последните му стремления към възможността за вълшебство, изкачването към Меркаба^[15] напредва необратимо…

Предстартова подготовка

Огромна бяла муха: втвърден от кръв или сперма еректирал пенис жужи в бяла дантела. Сватбеният костюм на момчето е от Мъртвешка Дантела. Свързаните му заедно гладки стъпала са в бели атлазени пантофи с бели фльонги. Зърната на гърдите му стърчат. Златистите косми по гърба му, сплавено германско злато, от бледо жълто до бяло, се спускат симетрично около гръбнака, лежат на тънички и завъртени дъги като извивките на пръстов отпечатък, като железни стърготини покрай магнитни силови линии. Всяка луничка или бенка е тъмна, прецизно разположена аномалия в силовото поле. На тила му е избила пот. Устата му е запушена с бяла велурена ръкавица. Днес Вайсман е проектирал отлично целия символизъм. Ръкавицата е женският еквивалент на Ръката на Славата, която апартаментните крадци използват, за да осветяват пътя си във вашия дом: свещ в ръката на мъртвеца, изправена както и ще се надигне цялата ви тъкан, когато езикът на вашата стопанка Смърт ви докосне възхитително за първи път. Ръкавицата е кухината и Ръката приляга в нея тъй, както 00000 е утробата, в която се връща Готфрид.

Да го напъха вътре. Не е Прокрустово ложе, но е пригодено да го побере. Двамата, момчето и Ракетата, са конструирани така, че да прилягат един към друг. Колко красиво е извита стоманената й задница… момчето се вмества отлично. Черният Агрегат и разположените по-високо възли и секции са скачени. Голите крайници на момчето в техния метален затвор се извиват сред тръбопроводи за гориво, окислител и парогазопроводи, силова рама на двигателя, балони за сгъстен въздух, изпускателна тръба за отработени газове, парогазгенераторна камера, резервоари, вентилационни канали, клапани… и един от тези клапани, една контролна точка, един датчик за налягане, е търсеният, истински клитор, пряко свързан с нервната система на 00000. Тя не би трябвало да е загадка за теб, Готфрид. Намери зоната на любовта, оближи я, нацелувай я… имаш време — остават още няколко минути. Течният кислород струи вледенен тъй близо до бузата ти, скелет от мраз, който ще те обгори до нечувствителност. Скоро ще се разгорят и пламъците също. Ще светне Пещта, за която те угоявахме. А ето го и сержантът, носи запалителния кръст, за да те възпламени за път. Войниците са застанали „мирно“. Подготви се, миличък.

Оборудване

Дали са му прозорче от синтетичен сапфир, десет сантиметра в диагонал, синтезиран от СИ Фарбен в 1942 година първоначално като кристал с гъбовидна форма с минимална добавка на кобалт, за да му придаде зеленикав оттенък, високо топлоустойчиво, прозрачно за повечето видими честоти. То леко деформира небето и облаците навън, но приятно, подобно на кръглите слюдени прозорци в прабабините времена, когато още не е съществувало листово стъкло.

Част от изпарения кислород минава през имиполексната обвивка на Готфрид. В едното му ухо хирургически е имплантиран миниатюрен репродуктор. Той блести като красива обица. Каналът за обмен на данни минава през системата за радиоуправление и известно време заедно с изпращаните до Ракетата команди за корекция на грешките, ще бъдат предавани и думите на Вайсман. Но обратен канал от Готфрид към земята няма. Точният момент на неговата смърт ще остане завинаги неизвестен.

Музикално оформление на сцени с преследване

Най-накрая след забележителна и безупречна кариера на въздишки „Мили Боже, ужасно закъсняхме!“ винаги с почти неприкрита подигравателна усмивка, привидно снизхождение, защото той разбира се никога не закъснява прекалено много, винаги има отсрочка, грешка на някой от некадърниците нает от Жълтоликия Враг, в най-лошия случай до тялото намират извънредно важна улика — сега, най-после, сър Денис Нейланд Смит ужасно, Мили Боже, ще закъснее.

Супермен ще пикира с ботушите напред и ще кацне на безлюдна поляна, където от някакво инсталационно пусково устройство бавно капе масло през пробито уплътнение, извлечена от дърветата смола, горчива манна за този най-мъчителен прелет. Цветовете на суперменската пелерина ще повехнат от следобедното слънце, първите сиви нишки ще се появят в къдрите му. Измъчван от ужасна мигрена Филип Марлоу рефлекторно ще протегне ръка за плоската с ръжено уиски в джоба на сакото и ще тъгува за ажурните балкони на Бредбъри Билдинг.

Подводничарят и неговата многоезична банда ще се измъчват от повреда на батериите. Пластмасовият Човек ще се обърка между имиполексовите вериги, и тополозите из цялата Зона ще привършат средствата и ще прекратят изплащането на хонорарите му („идеално се поддава на деформиране“, наистина!) Самотният Рейнджър, разкървавил с шпорите бялата кожа на жребеца ще допрепуска вихрено, начело на рейнджърски отряд и ще завари своя млад приятел, наивния Дан, да се поклаща с пречупена шия от един клон. (Тонто, ако е рекъл Бог, ще навлече призрачната риза, ще намери някой поугаснал огън и ще клекне до него, за да наточи ножа си.)

„Ужасно късно“ изобщо не е било споменавано в радиопрограмите и комиксите за тези герои. В замяна на това за момент те изпитват усещането, че нещо със собствената им нормалност не е наред, но после всичко приключва, уф-ф, и те отново са в познатото русло, отново са с „Планетата всеки ден“. Да Джими, изглежда е станало в деня, когато попаднах на тази необичайност, няколко секунди абсолютна загадка… нали знаеш Джими, времето… странно нещо е времето… Ще има хиляди начини да забравят. Героите ще продължат живота си, ще им бъдат дадени някакви почетни длъжности, да надзирават развитието на младия способен и умен нов оперативен персонал на средно ниво в йерархията, и те ще наблюдават как системата им се разпада, ще виждат как тези необичайности започват да се случват все по-често и оповестяват поредното освобождаване от материята на демодираното време, и ще го нарекат рак и просто ще бъдат в неведение накъде вървят нещата и какво означава всичко това, Джими…

Напоследък той установява, че кучетата наистина му липсват. Кой би могъл да помисли, че Пойнтсман ще изпадне в сантименталност по няколко лигави псета? Но тук в Подминистерството всичко е толкова обезмирисено, безконтактно, неосезаемо. Известно време обезчувствяването подхранваше любопитството му. Известно време той ежедневно описваше най-старателно физиологическите промени в себе си. Но това бе под въздействието на спомена за Павлов, който дори на смъртния одър е описвал симптомите на своята болест до последната минута. При Пойнтсман това е само навик, ретро-сциентизъм^[16]: последно оглеждане назад към вратата за Стокхолм, която се захлопва навеки зад него. Вписванията започнаха да се разреждат, скоро престанаха съвсем. Той парафираше отчети, протоколи, упражняваше надзор. Пътуваше из други краища на Англия, после в други страни в търсене на нови млади таланти. От време на време долавяше в лицата на Мосмун и останалите рефлекс, за който никога не беше си позволявал да мечтае: търпимостта на властимащите към неудачника така и не успял Да Направи Своя Ход, или направил грешен ход. Разбира се, все още има моменти на творческо предизвикателство…

Е, да, сега той е бивш учен, и никога няма да проникне толкова Надълбоко, че да говори за Бога, няма да се превърне в посивял, румен, обаятелен и своенравен чудак, да дърдори високопарно от висотата на своето Лауреатско Звание… не, той ще бъде зарязан само с Причина и Следствие и останалия му стерилен медицински инвентар… неговите минерални коридори не блестят. В тях ще преобладава същата неутрална безименна тоналност от тук до централната зала, до идеално отрепетираната сцена, която Пойнтсман ще изиграе там, все пак…

Обратно броене

Обратното броене, такова каквото го знаем, 10-9-8- и т.н., е било въведено от Фриц Ланг в 1929 година за филма Die Frau im Mond^[17] на киностудията „Уфа“. Включил го в сцената с изстрелването, за повишаване на напрежението. „Поредният ми безподобен майсторски щрих“, както се изразил Фриц Ланг.

— В мига на Сътворението — обяснява представителят на кабалистите, Стив Еделман, — Бог изпратил енергиен импулс в празното пространство. Този импулс веднага се разклонил и класифицирал на десет различни сфери или аспекти^[18], съответстващи на числата от 1 до 10. Те са известни под названието сефири. За да се върне към Бог, душата трябва да преодолее всяка сефира в обратен ред, от десетата до първата. Въоръжени с вълшебство и вяра, кабалистите са тръгнали да покоряват сефирите. Много кабалистки тайни са свързани с успешното завършване на това пътешествие.

— Сефирите се подреждат в схема, наречена Дърво на Живота. То представлява също Божието тяло. Между десетте сефири са начертани 22 пътеки. Всяка пътека съответства на една буква от древноеврейската азбука, а също и на една от картите наречени „Големи Аркани“ при Таро. Значи, въпреки че обратното броене за Ракетата изглежда последователно, то всъщност прикрива Дървото на Живота, което трябва да бъде възприемано едновременно, цялостно, паралелно. Някои сефири са активни или мъжествени, други са пасивни или женствени. Но самото Дърво е единно и цялостно, и е вкоренено непосредствено в стартовата площадка. То представлява оста на една специфична Земя, нова религиозна система създадена от Великото Изстрелване.

— Но ако има нова ос и поновому въртяща се Земя — хрумва му на госта — какво ще стане с астрологията?

— Ще се променят знаците, идиот такъв — отсича сърдито Еделман и протяга ръка към големия, „семеен размер“, буркан с торазин. Пристрастил се е дотолкова към този антипсихотичен препарат, че лицето му е потъмняло до обезпокоително сиво-лилаво. Тук, където всички други на улицата са загорели от слънцето и със зачервени очи от един или друг раздразнящ дезинфектант, Еделман прави странно впечатление. Децата му, палави дяволчета, напоследък са започнали да прибавят таблетни кондензатори от изхвърлени транзисторни радиоапарати в бащиния буркан с торазин. Разликата бе почти недоловима за разсеяния му поглед: известно време Еделман смяташе, че навярно си изработва поносимост, Бездната е настъпила непоносимо близо, на разстояние само един нещастен случай, сирена на улицата, кръжащ в небето самолет в очакване да получи разрешение за кацане, но за щастие жена му навреме бе разкрила шегата и сега Еделман, преди да гълта, разглежда внимателно всяко хапче торазин и търси жички, μ^-та, цифри^[19]. — Ето — претегля той на ръка дебело снопче ксерокопирани листове — това е Ефемеридата^[20]. Отчетено е новото въртене.

— Значи някой наистина е намерил стартовата площадка? Полюсът?

— Самата делта-t. Естествено, това не бе обявено официално. Намери я „Експедиция Кайзерсбарт“^[21].

Явно псевдоним. Всеизвестно е, че кайзерът няма брада.

Проникване в Аполоничния сън…

Когато очакваш скоро да ти се случи нещо истинско, тръгваш към него с прозрачна и успоредна на собствения ти лик повърхност, която бръмчи и прорязва двете ти уши и придава извънредна бдителност на погледа. Светлината преминава към тебеширено бледосиня. Кожата те боли. Най-после: нещо истинско.

Тук в опашния отсек на 00000, Готфрид действително вижда пред себе си тази ясна повърхност, буквално: имиполексовата обвивка. През вниманието му изплуват незначителни случки от детството. Припомня си кората на ябълка, върху която ненадейно се появява мъглявина, ето, гледа в изкривено червенеещо пространство. Очите му се взират тревожно, нататък, още по нататък… Пластмасовата повърхност потрепва често-често, сивкавобяла, подигравателна, враг на всеки цвят.

Навън денят е влажен, студен и жертвата е леко облечена, но тук й е топло. Закопчалките на жартиерите приятно опъват белите му чорапи. Той е открил недълбока извивка на една тръба, в която може да опре буза докато разглежда обвивката. Косата му гъделичка гърба и голите рамена. Тук е мъжделиво, избелено. Булчинско и открито за бледите пространства място, където да лежи в очакване на това, което му предстои, каквото и да е то.

Репродукторът в ухото му бръмчи от телефонните разговори. Гласовете са металически, драстично филтрирани и жужат като думите на хирурзи, дочути, когато етерът те унася. Въпреки че сега те изричат само ритуалните слова, Готфрид все още може да ги различава.

Слабият нежен мирис на „имиполекс“ го обгръща изцяло и това е познат аромат. Не го плаши. Така миришеше в онази стая, когато той заспа, много, много отдавна, толкова дълбоко в благоуханната парализа на детството… там беше тази миризма, когато Готфрид започваше да сънува. Сега е време за пробуждане в диханието на това, което винаги е било истинско. Хайде, събуждай се. Всичко е наред.

Орфей оставя арфата

ЛОС АНДЖЕЛИС (ПНС^[22]) — Ричард Жлуб, нощен управител на киносалон „Орфиъс“ на Мелроуз Авеню, се изказва решително против, както той го определя, „безотговорното използване на устна хармоника“. Или, по-точно казано „харбодика“, тъй като Управителят Жлуб страда от хроническо възпаление на сливиците, което засяга сериозно речта му. И приятели и злословници го наричат мислено „Сливицата“. Така или иначе, Жлуб заявява, че поради гореупоменатия музикален инструмент, опашките за неговия киносалон, особено за полунощните прожекции, ескалирали почти до анархия.

— Това продължава още от началото на нашия кинофестивал, посветен на филмите с участието на Бенгт Екерот и Мария Казарес^[23] — оплаква се Жлуб. Той е около петдесетгодишен, с увиснала двойна гуша и постоянно набола следобедна брада (възможно най-лошата от всички Часови Четини), а също има навика да изхвърля нагоре ръце в обърнат наопаки „знак за мир“, който освен това в семафорната азбука случайно отговаря на буквата „U“, излагайки на показ с това свое движение невъобразимо дълги бели маншети.

— Хей, Ричард, аз имам също като твоите френски маншети ето тук — подкача го някакъв случаен минувач и междувременно извънредно вулгарно се излага на показ и опипва препуциума си по начин, който вашият кореспондент не би посмял да изложи в своята дописка.

— Този определено е един от подстрекателите — леко потрепвайки споделя господин Жлуб. — Много неприятности съм имал с него. С него и със Стив Еделман. — Произнася го „Еделбад“. — Не ме е страх да казвам истината.

Случаят, за който той говори, все още е висящ, нерешен. Стив Еделман, холивудски бизнесмен, обвинен миналата година в 11569 (Опит за Извършване на Леко Престъпление с Подривен Инструмент) понастоящем се намира в затвора „Атаскадеро“ под безсрочно наблюдение. Твърдят, че Еделман, в несанкционирано разположение на духа, опитал, на улицата и в присъствието на цяла опашка за кинопрожекцията, да изсвири хармонична последователност от акорди включени в списъка на Министерството на правосъдието.

— И-и сега всички те го имитират. Е, ще уточня, че не „всички“, разбира се, истинските закононарушители представляват само нищожно, обаче твърде шумно малцинство, имам предвид онези като Еделман. Естествено, не всички тези добри хора на опашката. А-ха-ха. Елате да ви покажа нещо. — Въвежда ви в черния Управителски „фолксваген“ и докато разберете какво става, вече сте на шосето. Близо до разклонението за Сан Диего и Санта Моника той показва един участък от настилката — Ето тук видях един такъв. Караше „фолксваген“, също като моя. Представяте ли си? Не повярвах на очите си. — Но е трудно да съсредоточите цялото си внимание върху Жлуб. Традиционно магистралата за Санта Моника е сцена на всички познати на човека форми на автомобилна лудост. Не е бяла и благовъзпитана като магистралата за Сан Диего, не е тъй коварно проектирана като тази за Пасадина и не може да бъде сравнявана по гето-самоубийственост с отклонението за Харбър Сити. Не, с известно колебание признаваме, че магистралата за Санта Моника е за ненормалници и днес всички те са там, което силно затруднява вникването в забавния разказ на Управителя. В тяхно присъствие е невъзможно да сдържите известно потреперване от отвращение, почти рефлекторно Единомислие. Те прииждат от всички посоки, тълпят се, ломотят нечленоразделно, блещят се през страничните прозорци, свирят на устна хармоника, дори на казу, демонстрират абсолютно незачитане на Забраните.

— Бъдете спокойни — характерно проблясват очите на Управителя. — За всички тях ще се намери добре охраняван дом в окръг Ориндж. Точно до Дисниленд — следва пауза: съвсем като комик в нощен клуб, сам в своя почернен кръг, в своя тебеширен ужас.

Отвсякъде ви блъсва смях. Изобилен пълногласен смях на предана публика, идващ от четирите ъгъла на изцяло тапицираното купе. Осъзнавате с неясна тревога, че в колата е инсталирано някакво стерео оборудване, и един поглед в жабката разкрива цяла аудиотека от подобни записи: АПЛОДИСМЕНТИ (ЕНТУСИАЗИРАНИ), АПЛОДИСМЕНТИ (ВЪЗБУДЕНИ), ВРАЖДЕБНА ТЪЛПА по избор на 22 езика, ВИКОВЕ „ДА“, ВИКОВЕ „НЕ“, ПОЧИТАТЕЛИ-НЕГРИ, ПОЧИТАТЕЛКИ, АТЛЕТИЧНО — о, хайде стига де, — ОГНЕБОРСТВО (ТРАДИЦИОННО), ОГНЕБОРСТВО (ПРОТИВОЯДРЕНО), ОГНЕБОРСТВО (ГРАДСКО), КАТЕДРАЛНА АКУСТИКА…

— Естествено, разговорите ни трябва да бъдат закодирани — продължава Управителят. — Винаги е било така. Но всеки код може сравнително лесно да бъде разбит. Единствено поради тази причина опонентите ни обвиняват в презрително отношение към народа. Обаче ние наистина играем по правилата, честно. Не сме чудовища. Знаем, че трябва да им дадем някаква възможност. Не можем да им отнемем надеждата, нали?

Сега „фолксвагенът“ е в центъра на Лос Анджелис, където автомобилният поток отбива настрана, за да пропусне автоколона от тъмни „линкълни“, няколко „форда“, даже и пикапи, но нито един „понтиак“. На предните и задните им стъкла има флуоресцентни оранжеви стикери с надпис ПОГРЕБЕНИЕ.

— Той беше един от най-добрите — подсмърча сега Управителят. — Аз не можех лично да отида, но изпратих един високопоставен помощник. Интересно, кой ли ще го замени — натиска таен бутон под таблото. Този път смехът е рехаво мъжки „о-хо-хо“ с оттенъци на дим от пура и отлежал бърбън. Рехав, но висок. А също се различават отделни фрази, например „Голяма скица си, Дик!“ и „Виж го ти него!“

— Често си фантазирам как ще умра. Предполагам, че сте на заплата при тях, но няма значение. Слушайте сега. В 3 часа сутринта, на магистралата за Санта Моника, топла нощ. Всичките прозорци на колата са отворени. Карам със 115–120 километра. Вятърът нахлува в колата и от пода на задната седалка подхваща една тънка пластмасова торба, обикновен плик от химическо чистене: той се понася във въздуха изотзад, призрачно бял на флуоресцентното осветление… увива се около главата ми, толкова тънък и прозрачен, че даже и не го забелязвам, докато не става вече много късно. Пластмасов саван, души ме до смърт…

Движим се по магистралата за Холивуд, между увита в тайнствено покривало тежкотоварна платформа и загладена като торпедо цистерна за течен водород и застигаме същински керван от свирачи на устна хармоника.

— Добре че не са тамбурини — мърмори Жлуб — Няма толкова много тамбурини както миналата година, слава Богу.

Камиони за разносване на храна, облицовани в ламарина на ромбовидни шарки, кръстосват в следобеда. Гофрираните им стени проблясват като езеро с питейна вода след труден преход през пустиня. Днес е ден за събиране на отпадъци и боклукчийските камиони дружно се отправят на север към шосето за Вентура, катарзис от контейнери за отпадъци, във всякакви разцветки, форми и очуканости. Връщат се в Центъра, събрали всичките отломки от Съдовете…

Воят на сирена изненадва и двама ви. Жлуб поглежда напрегнато в огледалото за задно виждане.

— Нали не носите дрога?

Но ревът на сирената е много по-силен от полицейските. Той обгръща бетона и смога, изпълва залива и планините много по-надалеч отколкото всеки смъртен би могъл да стигне… не би успял да тръгне навреме…

— Това май не е полицейска сирена — Вътрешностите се свиват спазматично, протягаш ръка към копчето на дълговълновото радио. — Това май не е…

Разрешение за изстрелване

— Опразнете стартовата площадка — вика капитан Блицеро.

Резервоарите с водороден прекис и калиев перманганат са заредени. Жироскопите са задействани. В тесните окопи стоят приведени наблюдатели. В каросерията на камион спрял на празен ход потракват натрупани инструменти и приспособления. Акумулаторният разчет и сержантът, който бе завинтил ударника на запалителя, се покатерват и камионът потегля бавно по пресните кафяви коловози към дърветата. Блицеро остава няколко секунди на стартовата площадка и оглежда, за да се увери, че всичко е наред. После се обръща и тръгва бавно към автомобила за управление на изстрелването.

— Насочващата система в изправност ли е? — пита той момчето зад пулта за управление.

— Тъй вярно. Изправност и готовност потвърдени. — Осветеното от пулта лице на Макс е строго, решително златисто.

— Системата за подаване на гориво?

— Изправеност и готовност потвърдени — отвръща Мориц от пулта на ракетния двигател. На шията му виси телефонна слушалка и той предава на Оперативния Пункт: — Разрешение за стартиране.

— Пусков ключ на старт — командва Блицеро.

— Тъй вярно, пусков ключ на стартова позиция — Мориц завърта ключа в положение „старт“.

Готовност потвърдена.

Тук би трябвало да последват продължителни драматични паузи. Главата на Вайсман би трябвало да гъмжи от последните образи на кадифено меки долни бузи стиснати здраво от страх (как, дори не са ти потекли малко лайнца, а миличък?), последната завеса от златисти мигли над умоляващите млади очи, запушената уста опитва да каже, с голямо закъснение, това, което трябваше да е казала снощи в палатката… дълбоко в гърлото, в хранопровода, където главата на Блицеровия кур бе експлодирала за последен път (но какво е това зад конвулсивно потръпващата шийка, след Извивката Навътре В Тъмното Вонята И… Бялото… Ъгълът… Чака… Чака За…). Обаче не, ритуалът е сграбчил с кадифена хватка всички тях. Тъй неоспорима, толкова топла…

— Контакт. — Гласът на Блицеро е спокоен и уверен.

— Искам разрешение за стартиране — вика Макс от пулта за управление.

— Контакт потвърден. — Мориц натиска бутона обозначен „начална степен“.

Петнайсетсекундна пауза докато налягането в резервоара за течен кислород се повиши достатъчно. На пулта на Мориц пламва светлинка.

Продухване.

— Продухване потвърдено.

Светва лампичката за включване на двигателя: Запалване.

— Запалване потвърдено.

После:

— Начална степен, потвърдена готовност.

Началната степен е последната позиция, от която Мориц все още може да изключи двигателя. Пламък лумва под Ракетата и се усилва. Цветовете потъмняват. Тук има четирисекунден период, четири секунди неопределеност. В ритуала има място дори за това. Разликата между висококвалифицираният опитен пусков офицер и обречения на посредственост такъв се състои в това, че първият знае точно кога, в кой миг от този звънтящ и изпълнен с легенди преход, да заповяда „Работна степен“.

Блицеро е експерт. Много рано той се е приучил да изпада в транс, да изчаква озарението, което винаги настъпва. Блицеро никога не е говорил за това.

— Работна степен.

— Работна степен, потвърдена готовност.

Пултът за управление на изстрелването е заключен навеки.

Две лампички примигват и угасват.

— Щепсели 1 и 2 отделени — докладва Мориц.

Изхвърлените щепсели падат на земята и се мятат сред фучащите пламъци. На гравитационното подаване пламъкът е ярко жълт. После забучава турбината. Изведнъж пламъкът посинява. Неговият шум прераства в яростно фучене. Ракетата остава още миг на стоманената плоча, после бавно, треперливо, напрягайки ожесточено мускули, започва да се издига. След четири секунди почва да завива. Но пламъкът е ослепително ярък и никой не може да види Готфрид вътре в Ракетата, освен сега вече като еротична разновидност, изхалюцинирана със самовъзбудителна цел от оная синя ярост.

Издигане

Това издигане ще бъде отстъпено и предадено на Гравитацията. Но двигателят на Ракетата, душераздирателният дълбок вопъл на горенето обещава спасение. Жертвата в оковите на падането, се възнася на обещанието, на пророчеството, за Спасение…

Сега движението е към такава светлина, при която най-после ябълката е с ябълков цвят. Ножът разрязва ябълката като нож, който разрязва ябълка. Всяко нещо е там, където е, не по-ясно от обикновено, но определено с по-ясно изразено присъствие. Толкова много трябва да бъде изоставено сега, толкова набързо. Натиснат надолу и назад от еластичните окови, притиснат мъчително (болят го гръдните мускули, вътрешната страна на бедрото му е напълно изтръпнала), докато челото му опира едното коляно, косата му се търка с плачещо или покорно докосване като празен балкон на дъжда, Готфрид не иска да вика… той знае, че не могат да го чуят, но въпреки това предпочита да не вика… няма радиоканал за връзка с тях… това бе направено като услуга, Блицеро искаше да ме улесни, той знаеше, че ще опитам да се хващам здраво, ще се хващам за всеки глас, за всяко бръмчене или пращене…

В мислите му любовта им се изразява с илюстрации за деца, последните тънки страници потрепват затворени, един нежен, пасивно недовършен щрих, пастелно колебание: косата на Блицеро е по-тъмна, дълга до рамената и накъдрена на вълни, той е млад оръженосец или паж втренчен в оптическо устройство и призовава детето Готфрид, а лицето му има изражение майчинско или на силно желание да възпитава… сега той е много далеч, седнал, в края на стая в маслинен цвят, зад неясни форми и образи, за които Готфрид не може да определи дали са приятелски или враждебни, между него и — къде отиде той — вече изчезна, не… сега те начеват да се изплъзват по-бързо и Готфрид не сполучва да ги удържи, сякаш заспива, те почват се замъгляват ПРЕКЪСВАНЕ можеш да задържиш това състояние достатъчно стабилно и да видиш колана с жартиерите, изопнат надолу към бедрата ти, бели ленти тънки като крачетата на мъничко еленче и върховете на черните… черните ПРЕКЪСВАНЕ изтървал си няколко, Готфрид, и то важни, които не си искал да пропуснеш… знаеш, че това е последната възможност… ПРЕКЪСВАНЕ кога спря ревът? бреншлус^[24], кога настъпи бреншлус не може да бъде толкова скоро… но опашният отвор след отделянето му се поклаща на фона на слънцето и през русата коса на жертвата се появява Фантомът от връх Брокен, сянката на някого, на нещо, хвърлена върху яркото слънце и притъмняващото небе, в слоевете златисто, слоевете белота, на неподвижност като под водата, докато Гравитацията се отклонява за миг само… какво представлява тази смърт ако не побеляване, усилване на белотата до ултрабелота, какво е това ако не избелители, дезинфектанти, окислители, абразиви… — Опъвачка на краката^[25] е била тя днес за измъчените мускули и кости на момчето, но по-подходящо название за нея е Бликер, Блайхероде, Блийчър, Блицеро^[26], тя усилва и пречиства европоидната бледност до премахване на пигментацията, на меланина, на цветовия спектър, на обособеността от сянка до сянка, толкова е бяло, че ПРЕКЪСВАНЕ кучето беше червен сетер, главата на последното куче, доброто куче дошло да го изпрати не помня какво означава червено, гълъбът, който той гонеше беше тъмносив, но сега и двамата са бели до канала онази вечер миризмата на зеленина, о, аз не исках, или исках? да загубя онази нощ ПРЕКЪСВАНЕ морска вълна между къщите по улицата, двете къщи са кораби, единият отплава на дълго важно пътешествие и прощалното махане с ръце е тъй непринудено, спокойно и обичливо ПРЕКЪСВАНЕ последни думи на Блицеро: „Краят на вечерта… издължената дъга от хора всички излезли да си пожелаят нещо щом видят първата падаща звезда… Помни завинаги тези мъже и жени в протежение на хиляди километри земя и море. Истинският момент на сянка е мигновението, когато зърнеш точката светлина в небето. Една-единствена точка и Сянката, която току-що те е прибрала в своя обхват…“

Винаги помни.

Първата звезда увисва между стъпалата му.

Сега…

Спускане

Ритмичните ръкопляскания кънтят сред тези въглищно лъскави и твърди стени. Хай-де! За-поч-вайте про-жек-цията! Хай-де! За-поч-вайте про-жек-цията! Екранът е разтворена пред нас матова страница, бяла и безмълвна. Скъсала се е лентата или е изгоряла крушка на прожекционния апарат. Трудно ни беше дори на нас старите кинозапалянковци, постоянните кинозрители (нали?) да определим какво беше това тъкмо преди да ни обгърне тъмнината. Последният кадър бе прекалено краткотраен, за да бъде регистриран зрително. Може да е била човешка фигура, мечтаеща за ранна вечер във всяка столица, достатъчно бляскава, за да го увери, че той никога няма да умре, тъй като е излязъл да си пожелае нещо, когато види първата падаща звезда. Но това не беше звезда, то падаше, сияен ангел на смъртта. И върху потъмняващия, страховит широк екран нещо не бе прекъснало, то бе продължило, филм, който ние не сме били обучени да гледаме… сега това е близък план на лицето, познато на всички ни лице…

И точно тук, точно в този ням и тъмен кадър, острият връх на Ракетата, падаща с почти два километра в секунда, абсолютно и навеки безшумно, стига нейната последна неизмерима пролука над покрива на този стар киносалон, последната делта-t^[27].

Ако ви е нужно успокоение или утешение, имате време да докоснете седящия до вас човек или да пъхнете ръце между студените си крака… или, ако трябва да ви намери песен, ето една, на която Те никога и никого не са учили, химн съчинен от Уилям Слотроп, забравен и неиздаван от векове, изпят с простичка и приятна мелодия от онова време. Следвайте ритъма на подскачащата топка:

Ето я Ръката, която ще обърне времето,

Макар твоят(пясъчен) Часовник днес да върви

Докато Светлината що е повалила Кулите

Намери и последният беден и онеправдан човек…

Докато Ездачите спят край всеки път.

Из цялата наша осакатена Зона,

И лице да има на всяка планина,

И Душа във всеки камък…

А сега всички заедно…