Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □ □

Разсъмване като извадено от комикс, неистово синьо небе с ярко розови облаци. Калта по паветата е толкова гладка, че отразява светлината, все едно вървиш не по улици, а по тези дълги раирани парчета сурово месо, джолан от върколак, бут от Звяр. Чичерин има големи стъпала. Наложи се Гели да напъха парцали от една стара риза в бомбетата на ботушите, за да станат по мярка на Слотроп. Отскачайки непрекъснато назад и встрани заради джипове, огромни камиони и руснаци яхнали коне, той най-после успява да спре един 18-годишен американски лейтенант със сив много очукан щабен „мерцедес“. С усещането, че е атакуван, Слотроп размахва мустаци и сочи демонстративно лентата на ръкава си. Слънцето вече е топло. От планините полъхва боров аромат. Лейтенантчето-шофьор е от танковата рота, която охранява „Мителверке“ и смята, че Слотроп ще влезе безпроблемно там. Английската ГИОП[1] е дошла и си е отишла. Сега американските артилерийско-технически части са плътно заети с опаковането и изпращането на детайли и инструменти за сто А 4. Суматохата е голяма.

— Опитваме да експедираме всичко, преди да дойдат руснаците, за да поемат завода. — Междуцарствие. Ежедневно идват всякакви цивилни и бюрократи, туристи на високо ниво, да зяпат и да ахкат-охкат. — Май че никой не ги е виждал толкова отблизо преди. Не знам какво става. Като публика на бурлеска. Нищо не правят, само идват да гледат. Повечето от тях са с фотоапарати. Забелязах, че вие не носите. Ако се интересувате, на главния вход можете да вземете под наем.

Поредната суетня. Готвачът „Жълтия“ Джеймс се е сдобил с чудесна вагонетчица за сандвичи и гласът му кънти из тунелите: „Елате, вземете си! Горещи, студени и сосът капе от тях!“ И след още пет минути очилата на половината от тези мляскащи глупаци ще бъдат изпоцапани с мазнина. Ротният паразит и муфтаджия Ник Де Профундис се е преоблякъл в телефонната кабина, изненадва всички с преобразяването си в енергичен бизнесмен и продава сувенири от А 4: дребни детайлчета за окачване към ключодържатели, щипки за банкноти, или декоративни игли и брошки за гаджето там в Америка, месингови смесителни чашки на дюзички от горивната камера, лагери от сервомеханизма, и тази седмица най-модните изделия изглежда са изящните смесителни диоди тип желъд SA 100, отмъкнати от радиолокационното насочване „Телефункен“ и дори още по-редките диоди SA 102s, които естествено са на по-високи цени[2]. А „Микро“ Греъм е пуснал дълги бакенбарди, спотайва се из тунелите, където блуждаят лутат наивните посетители и:

— Пссст.

— Какво пссст?

— Нищо. Остави.

— Е, сега вече ми стана интересно.

— Помислих си, че ми изглеждаш готин човек. На екскурзионна обиколка ли?

— От-от-отделих се само за секунда. Връщам се веднага, наистина.

— Скучничко ти се струва, нали? — Ласкателният Микро приближава мишената си. — Не се ли питаш понякога: „Какво в действителност е ставало тук?“?

Посетителят, готов да профука екстравагантно високи суми, рядко бива разочарован. Микро знае тайните вратички за скални коридори, които водят към „Дора“, концлагерът близо до „Мителверке“. Всеки екскурзиант от групата получава персонален електрически фенер. Следва бърз, основен инструктаж как да реагират ако видят мъртъвци.

— Не забравяйте, че те винаги са били в отбранително положение тук, малтретирани. Когато американците освободиха „Дора“, оцелелите лагеристи се развилняха из материалната база, грабеха, тъпчеха се с храна, пиеха до припадък, повръщаха. За други Смъртта настъпи като американската армия и ги освободи духовно. Ето защо сега те вероятно са в период на духовно буйство. Така че бъдете внимателни в мислите и изводите си. Използвайте вашето естествено душевно равновесие против тях. Не забравяйте, че ще ви атакуват когато тяхното душевно равновесие е нарушено.

Популярна атракция е гардеробът с елегантни космически костюми на Raumwaffe[3], проектирани от знаменития берлински военен моден дизайнер Хайни. Облеклата не просто са достатъчно силно въздействащи и направо поразителни, за да изпълнят с трепет даже непълнолетните актриси от космическата оперета, чак до ноктите на краката им, където пробягват причудливо оцветени телевизионни кадри, но Хайни дори е помислил за копринените униформи на забавните Космически Жокейчета (Raum-Jockeier) с техните електрически бичове, които в един прекрасен ден ще полетят отвъд светлинната бариера на Ракетното Градче, яхнали „коне“ от полиран метеорит, до един с идентични стилизирани муцуни (висококонтрастен идеализиран образ на преследващия те кон, с пределно ясно очертани обезумели очи, зъби, тъмно петно под задницата му…) и реактивни газове излитащи с пърдене от подопашните им отвърстия — маловръстните прими награждават с хорово кискане този непристоен клозетен момент, сияйно-лъчезарни с едва доловима въздишка и грациозни бавни подскоци демонстрират окичилите ги флуоресцентни пластмаси и под съпровода на стържещ леко дисонантен хорал, загатнат с вихреното безмълвие на лица и голи лопатки, тъй космично-виенски изопнати, толкова изтощени от Утрешния Ден, отново се присъединяват към Валса, удивително задружния Валс на Бъдещето…

А сега… Космическите Шлемове! Първоначално може да изпитате леко смущение, когато забележите, че наглед те са като изработени от черепи. Във всеки случай куполът на този неприятен на вид оглавник явно е череп на някакъв хуманоид, но увеличен… Вероятно под тази планина някога са живели Титани и черепите им са били събирани като гигантски гъби. Очните кухини са запълнени с кварцови лещи. Има възможност там да бъдат вместени филтри. Носовата кост и горния ред зъби са заменени с метален дихателен апарат с множество канали и решетчици. Малко по-високо, в симетрична хармония с челюстта има надградена част, издадена напред в черна предопределеност, практически лицев бандаж от желязо и ебонит, навярно вместяващ радиопредавател. За няколко допълнителни марки ти позволяват да нахлузиш един шлем. Озовеш ли се веднъж в тези жълти пещери, когато гледаш навън през очните кухини с неутрална плътност и чуваш своето съскащо дихание из черепните кости, това, което си приемал за душевно равновесие, едва ли ще ти помогне. Секторът, където бе разквартирувана Черната Команда, вече не е занимателна филмова сказка за приспособяващи се към XXІ век диваци. Кратуните за мляко изглеждат като изработени от някаква пластмаса[4]. На мястото, където според преданието Енциан е изпитал Просветление, при полюция вдъхновена от сън за съвкупление с грациозна бяла ракета, е останало тъмно, като по чудо все още влажно петно и миризма, за която се предполага, че е на сперма, но всъщност повече наподобява на сапун или белина. Картините по стените губят замислената и търсена примитивна простота и неподправеност, и добиват примитивна пространственост, дълбочина и колорит, всъщност превръщат се в диорами на темата „Обещание за Космически Пътешествия“. Зрелището, пределно ясно осветено от съскаща и воняща като лошия дъх на близък познат карбидна лампа, привлича и задържа погледа. След няколко минути става възможно да бъде различено известно движение там долу, дори при обозначените от мащабите огромни разстояния: да, ние висим на последното деление на нашата траектория преди Ракетното Градче, оставили зад себе си една трудна нощ на магнитни бури, а вихровите потоци продължават да блещукат и трептят през цялата наша стомана като дъждовни капки прилепнали към прозорците на кола… да, това е Град: ехтят недоумяващи възгласи „Пресвета Дево Марийо!“, „Ебати!“, „Не мо’е да бъде!“, а ние се тълпим около прозореца с форма на цвете в това подземие от сол[5]… Интересно, симетриите пред нас изобщо не са онези, които сме били програмирани да очакваме, няма ги стабилизиращите ребра, обтекаемите ъгли, пилоните или стереометриите на официалната представа, които са останали за боязливите скучни туристи някъде там из номерираните тунели. Не, това Ракетно Градче озарено в ярко бяло на фона на спокойния космически полумрак, е построено целенасочено така, че да Избягва Симетрията, да Позволява Сложността, да Вселява Ужас (от Встъплението към Параграфите за Недопустимост на Машинациите и Заговорите), обаче на туристите им се налага да съпоставят вида му с нещата, които помнят от своето време и планета — чак до разбитата в мивката винена бутилка, осилестите борове изпреварили с хилядолетия Смъртта[6], изоставените преди много години бетонни шосета, фризурите от края на 1930-те, индоловите молекули и особено полимеризираните индоли, както в „Имиполекс Г“…

Момент — кой от тях мислеше това? Контрольори, засечете го, по-бързо…

Но мишената се изплъзва.

— Там долу вътре си имат тяхна охрана — обяснява младият лейтенант на Слотроп. — Ние тук сме само външен наземен караул. Отговорността ни приключва до Тунел Номер Две, Енергообезпечаване и Осветление. По-лека служба от нашата няма да намериш. — Животът е хубав и никой не очаква предислоциране. Фройлайни колкото щеш, за ебане, за готвене, за пране. Той може да уреди Слотроп за шампанско, кожи, фотоапарати, цигари… Не е нужно човек да се интересува само от ракети, нали, това е откачена работа. Прав е.

Един от най-сладките плодове на победата, след съня и плячкосването, трябва да е възможността да пренебрегваш знаците „паркирането забранено“. Градът е осеян със зачертани Р-та в кръгове, заковани по дървета, окачени на греди, но когато очуканият „мерцедес“ пристига, входовете на главния тунел вече са почти изцяло блокирани.

— Мамка му! — крещи младият танкист, изключва мотора и оставя „бавареца“ паркиран под много странен ъгъл на широката кална площадка. А също оставя и ключовете на таблото. Слотроп привиква да забелязва такива неща…

Входът на тунела е оформен като парабола. Личи стилът на Алберт Шпеер. Във всеки случай през 1930-те някой явно много си е падал по параболите, а по онова време Алберт Шпеер отговарял за Новата Германска Архитектура и после станал министър на снабдяването (с муниции) и формално главен купувач на А4. Тази парабола тук е плод на вдъхновението на Етцел Йолш, ученик на Шпеер. Той обърнал внимание на параболичната форма по надлези на аутобани, стадиони, и т.н., и решил, че това е възможно най-съвременното нещо, което е виждал. Можете да си представите удивлението му, когато узнал, че параболата също представлява предвидената пространствена траектория на ракетата. (В действителност Йолш се бил изразил така: „О, това е много хубаво.“) Майка му го била кръстила в чест на хунския вожд Атила и никой не бе изяснил защо. Неговата парабола е с висок горен етаж, под който минава жп линията и стоманата навлиза в сенките. Закованият платнен камуфлаж се извива по краищата. Планината се отдалечава полегато нагоре, тук-там сред храстите и дърветата на повърхността излизат скали.

Слотроп предявява неговия супер-дупер пропуск от ВКСЕК, подписан от Айк[7] и, още по-автентично, даже от полковника командващ от Париж американската „Специална Мисия Фау-2“[8]. Изглежда ІІ рота от 47-ми бронепехотен батальон на 5-та бронетанкова дивизия[9] изпълнява някакви други задачи плюс охраната на обекта. Свиване на раменете и Слотроп е пуснат вътре. Тук много хора се мотаят насам-натам, говорят провлечено, подхвърлят груби селяшки шеги. Някои сигурно чоплят носовете си. След два дни Слотроп ще открие върху пропуска си парченце изсъхнал сопол, кафявата кристална виза за Нордхаузен.

Навътре покрай беловърхите стражеви кули. Трансформатори жужат в пролетната утрин. Някъде подрънкват вериги и се отваря заден капак на камион. Бабунките и калните купчинки между коловозите вече се разсъхват от слънцето, изсветляват и се ронят. Наблизо гръмко прозяване и протягане на пробудилата се локомотивна свирка цепи въздуха. Навътре покрай купчина блестящи на дневната светлина метални кълба, на която е окачена чудновата табелка МОЛИМ НЕ СТИСКАЙТЕ — КИСЛОРОДЕН АГРЕГАТ, НАЛИ? докога, докога ще съсипвате тая страна… Навътре под парабола и притча, право навътре в планината, без слънце, навътре в студа, в тъмнината и продължителните отзвуци на „Мителверке“.

Съществува едно сравнително често срещано психическо разстройство, известно като Танхойзеризъм[10]. На някои от нас им е приятно да бъдат откарвани под планината и то не винаги с похотливи очаквания — Венера, фрау Холда и предлаганите от нея сексуални удоволствия — не, всъщност повечето идват заради тези по-малки от нас същества, гномовете, заради гробовното проточване на времето покрай вашите закачулени разходки тук долу, тихо през километрично дълги дворове, без опасения, че ще се заблудите… никой не гледа, никой не припира да ви съди… далеч от хорските погледи… даже и минезингерите имат нужда от усамотение от време на време… продължителни разходки на закрито в облачните дни… уютът на затвореното пространство, където всички са в пълно единомислие относно Смъртта.

Слотроп познава това място. Не толкова от картите, които му се бе налагало да изучава в казиното, а по-скоро като човек знаещ, че има някой там…

Заводските генератори продължават да произвеждат електричество. Тук-там някоя гола крушка издълбава светъл участък. Както тъмнината подобно на мрамор бива добивана и транспортирана от едно място на друго, така и електрическата крушка представлява длетото носещо избавление на мрака от собствената му бездейност и се е превърнала в една от най-великите тайни икони на Смирението, пренебрегнатите от Бог и История множества. Когато бившите концлагеристи от „Дора“ се развилняват, от ракетния завод първо изчезват електрическите крушки: още преди храната, още преди да бъде оплячкосано доставящото удоволствие и разтуха съдържание на медицинските шкафове и болничната аптека в тунел №1, именно уязвимите, чупливи и лишени от фасонки (в Германия думата за електрическа фасонка означава и майка, т.е. осиротели също) идоли е трябвало да завладеят „освободените“…

Първичният план на завода бил още едно вдъхновение за Етцел Йолш, нацистко вдъхновение подобно на параболата, но също отново един символ на Ракетата. Представете си буквите SS всяка от тях леко удължена. Това са издълбаните на близо два километра навътре в планината два главни тунела. Или си представете полегнала на земята леко S-образно извита стълба: 44 радиални тунела свързващи двата главни. Там, където тунелите достигат максимална дълбочина, отгоре натискат стотина метра скали.

Но контурите всъщност са нещо повече от издължени SS. Един ден чиракът Хупла дотичва при архитекта.

— Маестро! — вика младежът. — Маестро! — По това време Йолш живее в „Мителверке“ в изолирана от завода квартира, долу сред четири-пет частни тунелни отклонения, които не са отбелязани на никоя карта на обекта. Той е завладян от грандиозното видение какъв би трябвало да бъде животът на един архитект тук долу, и настоява всички помощници да го титулуват „Маестро“. И това не е единственото му чудачество. Последните три проекта, които бе предложил на фюрера визуално изглеждат превъзходно, великолепна новогерманска архитектура, с незначителната подробност, че нито едно от тези здания не може да се задържи изправено. Имат напълно нормален вид, но са проектирани така, че, скоро след зачукването на последния нит и свалянето на кофража от новоиздигнатата алегорична статуя, да падат като шишковци в операта задрямващи в нечия скут. Такъв е проблемът със „самоубийствения импулс“ на Йолш, както го наричат младите помощници: въпросното стремление е повод за много клюки във войнишката лавка и край самоварите за кафе на унилите каменни товарни рампи… Слънцето отдавна е залязло, на всяко бюро в тази сводеста почти външна ниша има включена лампа. Тук седят нощем гномовете и само техните лампи светят условно, едва-едва… толкова лесно всичко може да потъне в мрак още в следващата секунда… Всеки гном работи застанал пред своята чертожна дъска. Работят до късно. Има поставени срокове и не е ясно дали работят извънредно, за да се вместят в тях или вече са ги изтървали и са наказани да висят тук. Чува се как Етцел Йолш пее в своя кабинет. Просташки вулгарни кръчмарски песни. Сега Йолш запалва пура. И той и току-що е дотичалият гном, чиракът Хупла, знаят, че пурата е гърмяща, оставена в неговия овлажнител като революционен жест от личности неизвестни и толкова безсилни, че тяхната анонимност е без значение… — Почакайте, Маестро, не я палете! Моля ви Маестро, угасете я. Това е избухлива пура!

— Хупла, премини към информацията, която насърчи това твое грубо нахлуване.

— Но…

— Хупла… — издухвайки уверени кълба дим.

— Маестро, става… става дума за формата на тукашните тунели.

— Няма място за страх, Хупла, проектът ми се основава на двойната светкавица… емблемата на SS.

— Но също и знакът за двоен интеграл! Вие знаехте ли това?

— А, да: Summe, Summe, както е казал Лайбниц[11]. Е, не е ли това…

БАМ.

Хубаво. Обаче геният на Етцел Йолш щеше да се окаже фатално възприемчив към художествените образи свързани с Ракетата. В статичното пространство на архитекта в началото на своята кариера той вероятно е използвал от време на време двоен интеграл за изчисляването на обеми под повърхности, чиито уравнения са били известни — рудни залежи с неправилна форма, моменти, центрове на тежестта. Но той от много години не беше се занимавал с такива основни неща. Пресмятанията, които прави в последно време са предимно свързани с марки и пфениги, а не с функции на идеалистични r и θ, или наивни x и y… Но в динамичното пространство на живата Ракета, двойният интеграл има различно значение. В случая интегрирането, тоест обединението, означава да функционираш при такава скорост на промяна, при която времето отпада: промяната е спряна… „Метри в секунда“ ще се интегрират до „метри“. Движещият се обект е замрял в пространството, за да се превърне в архитектура, извън времето. Изобщо не е бил изстрелян. Никога няма да падне.

Ето какво е станало при насочването: магнитно поле задържа в централно положение едно малко махало. При изстрелването в резултат от гравитационното притегляне при ускорението, махалото се измества от центъра назад към опашката. То е свързано с една индукционна бобина. Когато тя пресича магнитното поле, през нея преминава електрически ток. Докато махалото е отклонено от центъра поради ускорението при изстрелването, токът ще бъде по-силен колкото по-голямо е ускорението. По този начин Ракетата, в нейната страна на полета, първа усеща ускорението. Проследяващите я хора възприемат първо нейното положение или разстоянието до нея. За да премине от ускорение към разстояние, Ракетата трябва да се интегрира двукратно, — необходими са подвижна бобина, трансформатори, електролитна клетка, диоден мост, един тетрод (допълнителна решетка предпазваща капацитивната връзка вътре в тръбата), с други думи заплетен танц на заложените в проекта предпазни мерки[12], за да стигне до това, което човешкото око вижда най-първо — разстоянието по протежение на траекторията на полета.

Отново тази обратна симетрия, пропусната от Пойнтсман, но забелязана от Катье. „Свой самостоятелен живот“, бе казала тя. Слотроп помни нейната неохотна усмивка, средиземноморския следобед, нагънатото парченце кора от евкалипт, същото розово на отслабващата светлина, като панталоните на американския офицер, които Слотроп бе обувал веднъж доста отдавна, и острата кисела миризма на листата… Постъпвайки в бобината, електрически ток минава през резисторен мост и зарежда един кондензатор. Зарядът е времеви интеграл на електрическия ток протичащ през бобината и резисторния мост. Усъвършенстван вариант на това тъй наречено „IG-насочване“[13] преминава двойно интегриране, така че зарядът събран върху едната пластина на кондензатора нараства право пропорционално на изминатото от Ракетата разстояние. Преди изстрелването, другата пластина на кондензатора бива заредена до ниво съответстващо на разстоянието до определена точка в пространството. Ако тук и в този момент бъде изключено подаването на гориво, Ракетата ще продължи и ще удари на около един километър източно от гара „Уотърлу“. В мига, когато кумулираният по време на полета заряд (BiL) се приравнява на предварително зададения на другата пластина заряд (AiL), кондензаторът се изпразва. Превключвателят се затваря, подаването на гориво спира, изгарянето е прекратено. Ракетата е оставена сама на себе си.

Това е едно от възможните логични обяснения за контура на тунелите тук долу в „Мителверке“. Друго обяснение може да бъде древната руна, обозначаваща тисово дърво, или Смърт[14]. В подсъзнанието на Етцел Йолш двойният интеграл символизира метода за откриване на скрити центрове, неизвестни инерции, сякаш в полумрака за него са били оставени монолити, зарязани от някаква изопачена представа за „Цивилизация“, където хората, отново фалшива представа за „Народ“, се трупат по стадиони, в чиито ъгли стърчат десетметрови бетонни орли, където птици не летят, където въображаеми средоточия дълбоко навътре в масивно-твърдата предопределеност на камъка не биват приемани като „сърце“, „слънчев сплит“, „съзнание“, (тук с напредването на списъка говорещият глас става все по-ироничен, стига почти до сълзи, съвсем не театрални…), „Светилище“, „мечта за движение“, „мехур на вечното настояще“, или „сивото величие на Притеглянето сред натрупването на живия камък“. Не, нито едно от гореизброените, а само като точка в пространството, премерено застинала точка, където горенето трябва бъде преустановено, ракетата изобщо не е била изстреляна, никога няма да падне. А каква е конкретната форма, чийто център на тежестта представлява Точката на Прекратяване на Горенето? Откажете се от предположението за неограничен брой възможни форми. Има само една. Най-вероятно това е допирната точка между две различни последователности на нещата. Всяка ракетна площадка има своя индивидуална Точка на Прекратяване на Горенето. Всички те все още висяха там, цяло съзвездие очакващо да нарекат в негова чест 13-тия знак на Зодиака[15]… но са толкова близо до Земята, че от много позиции изобщо не могат да бъдат видени, а от различните места вътре в зоната на видимост, те се подреждат в напълно различни структури… Двойният интеграл също е контурът на двама извити спящи любовници, където Слотроп иска да е в момента, отново с Катье, пък дори и още веднъж да се почувства объркан и по-уязвим от сега, даже (защото тя все още му липсва наистина), случайно защитен по начин, който той неволно вижда, случайност, от чиято много по-хладна прямота могат само взаимно да се предпазват… Би ли могъл Слотроп да живее така? Ще склонят ли Те да му разрешат двамата с Катье да живеят така? Не бе споделял с никого каквото и да е за нея. Преди време в канцеларията на ПОЧИТ, той бе редактирал, променял имена и включвал фантазии в разказаното на Галопа, не поради някакъв джентълменски рефлекс, а по-скоро заради примитивния страх, че една душа може да бъде запленена от приликата с име или образ… Слотроп иска да предпази Катье, доколкото е възможно, от Техните няколко ентропии, от Техните ласкателства и от Техните пари: навярно той допуска, че ако съумее да го извърши за нея ще може също да го направи и за себе си… въпреки че за Слотроп и за Пениса, Дето Го Мислеше За Свой, това ужасно се доближава до благородство.

Заводската вентилация стене в извития като гръбнак метален тръбопровод. От време на време стенанията звучат като човешки гласове. Някъде отдалеч сякаш долита разговор. Не обсъждат Слотроп пряко, нали. Но му се иска да може да го чува по-ясно…

Езера от светлина, сушини от тъмнина. Бетонната облицовка на тунела преминава в грубо замазани неравни повърхности, на вид фалшиви като вътрешността на изкуствена пещера в развлекателен парк. Входовете в напречните тунели пробягват назад като настроени гайди, в чиито наустници духаш… някога струговете пищяха и стържеха, закачливи стругари размахваха месингови пресмасленки с охлаждащо-смазочна течност и се пръскаха един друг… разкървавяваха ръце в шмиргеловите дискове, миниатюрни парченца от стоманени стружки влизаха в порите, гънките, и живеца… тръбопроводи от различни сплави и стъкло се свиваха със звън от ледения като през зимата въздух, и фаланги кехлибарена светлина пробягваха в сгъстен строй между малките неонови лампи. Всичко това се случваше някога отдавна. Тук долу в „Мителверке“ човек не може да живее дълго в настоящето. Обхваналата те носталгия не е лично твоя, но е достатъчно силна. Всички предмети са замрели, потънали, обезсилени от вечерта, най-последната вечер. Металните повърхности са обвити с жилави и твърди оксидни кожи, дебели само една молекула, които замъгляват човешките отражения. Провиснали сламеножълти задвижващи ремъци от поливинилов спирт изпускат последните остатъци от промишлена воня. Макар да се носи призрачно по течението и да е пълен със следи от скорошно човешко присъствие, това не е легендарният кораб „Мари-Силест“[16] — не е подготвен толкова старателно за отплаване, тези следи под краката бягат напред-назад из цялата застопорена Европа и не домашните тайнства и таванския ужас от Това, Което Е Могло Да Стане предизвикват потене и пъпчасване на плътта ни, а осъзнаването, че то най-вероятно се е случило… под открито небе и на усамотени места винаги е било лесно да бъдеш завладян от Панически страх от пущинаци, обаче ние сме градски нерваци, идваме да те поемем, когато се чувстваш загубен или изолиран вътре в хода на времето, когато вече няма История, няма капсула на машина на времето, за да те върне назад, а след евакуацията на столицата голямото локомотивно депо е запълнено само от закъснения и отсъствия, и в края на светлината те очакват градските роднини на козлоногия бог, изпълняват мелодиите, които винаги са свирили, но вече по-силно, защото всичко друго е отпътувало или замлъкнало… душите на хамбарски лястовици, съшити от кафяв сумрак, витаят нагоре към белите тавани… единствени и неповторими в Зоната, те са подчинени на новата Несигурност. Някога призраците са били подобия на мъртвите или двойници на живите. Но тук в Зоната категориите са твърде замъглени. Правното положение на името, което ти липсва, обичаш и търсиш, е станало неопределено и отдалечено, ала дори това състояние е нещо повече от бюрокрацията на масовото отсъствие — някои все още са живи, други са мъртви, но много, много от тях просто са забравили какви са. Техните подобия не стават за нищо. Тук долу има само опаковки захвърлени на светло, на тъмно: изображения на Несигурността…

Човечеството след А4 се движи, чука и вика из тунелите. Слотроп ще съзира цивилни с дрехи в цвят каки с поименни значки и подшлемници с отпечатани „ДИ“[17], понякога те ще му кимат и очилата им ще проблясват на далечна лампа, а най-често няма да му обръщат внимание. Военни работни групи сноват насам-натам, понесли сандъци с походна крачка и се оплакват. Слотроп е гладен, а готвачът „Жълтия“ Джеймс никакъв го няма. Но тук няма пукнат човек, да ти каже здрасти, как си, а камо ли пък да нахрани репортера на свободна практика Ян Скъфлинг. Не, чакай малко, Бога ми, идва делегация от момичета в тесни розови престилки стигащи едва до голите им бедра, и с леки бързи стъпки припкат нагоре по тунела на елегантни златисти чехли „Ah, so reizend ist!“[18] толкова много са, не може да ги прегърне всичките едновременно, „Hübsch, was?“[19] спокойно дами, спокойно, една по една, те се кискат и окичват шията му с пищни гирлянди от нанизани като наденички сребристи тръбни гайки и фланцови фитинги, алени съпротивления и ярко жълти кондензатори, парченца от уплътнения, километри алуминиеви стружки, къдраво разлюлени и лъскави като главицата на Шърли Темпъл, хей Хоган, задръж си хавайките при теб, и къде го отвеждат? в един празен тунел и там всички подхващат фантастична оргия, която продължава много дни, изпълнени с опиати, игри, песни и флирт.

С навлизането в тунел №20 движението става по-интензивно. Това е заводският сектор А4, който Ракетата споделя с Фау-1 и монтажа на турбовитловите двигатели. От тези тунели с номера 20, 30 и 40, ракетните компоненти захранват двете кръстосани монтажни линии. С навлизането още по-навътре може да бъде проследено създаването на Ракетата: компресори за свръхпълнене, централни отсеци, носови възли, силови агрегати, системи за управление, опашни отсеци… много от тези опашни отсеци все още са тук наоколо, огледално подредени, стабилизатори нагоре/стабилизатори надолу, ред след ред вълнисти огънати метални повърхности. Слотроп обикаля, гледа отражението си в тях, вижда как то се деформира и отминава с приплъзване, просто една голяма подземна зала на смеха, мой човек… Верижно подредени в тунела празни колички с метални колелца превозват четирилопатни стреловидни форми сочещи към тавана, ох. Да, точно така, заострените държачи сигурно влизат точно в разширяващите се дюзи на горивните камери, да, ето няколко от тях, грамадански копелдаци високи колкото Слотроп, с изрисувано в бяло главно „А“ до конусите на дюзите… Над главата му потайно криволичат дебелите обшити в бяло тръби, а обгорените чашки на рефлекторите на стоманените лампи не отразяват никаква светлина… надолу по оста на тунела се редят стоманени подпорни колони, стройни, сиви, отдавнашна ръжда е сковала оголената им резба… сини сенки преминават през клетките с резервни части поставени върху дъски и придържани от греди с двойно т-образно сечение закрепени за влажни тухлени колони с размерите на комини… между релсите като снежни преспи се издигат купчини стъклена вата…

Окончателният монтаж продължава в тунел №41. Напречният тунел е дълбок 17 метра, за да побере готовата Ракета. Нарастващ шум от веселба, отчетливо неуравновесени гласове буйстват, вилнеят и се отразяват от бетона. Назад и нагоре по главния тунел бавно криволичат служители със загладени и румени физиономии. Слотроп надниква в тази издължена яма и вижда тълпа американци и руснаци събрани около огромна дъбова бирена бъчва. Цивилен немец на ръст колкото гном с червени мустаци а ла фон Хинденбург раздава глинени халби с нещо, което изглежда предимно пяна. Артилерийски димки мъждеят от почти всеки ръкав. Американците тананикат

ПЕСЕННИ РАКЕТНИ ЗАДЯВКИ

Имаше едно нещо, казваха му Фау-2

Изобщо съвсем безпилотно

Просто натискаш копчето

И после като погледнеш

Само трупове, ями и парчетии, де, де.

Мелодията е много добре позната на целокупното американско студентство. Но поради неизвестна причина, сега тук я пеят в стила на немските щурмоваци: в края на всеки стих нотите прекъсват рязко, като отрязани, от ритмично пулсираща безмълвна пауза преди атаката на следващия стих.

[Припев]

        Я, я, я, я, я!

        В Прусия не ближат путета!

        И даже котките не достигат,

        Само боклук има и то предоволно,

        И хайде на танци, Русия!

Пияни хора висят на стоманени стълби и скелета. Бирени изпарения пъплят из дългата пещера сред разхвърляни сиво-зелени ракетни детайли, изправени или полегнали настрани.

Имаше един младеж Крокет,

Що въртеше любов с ракета

Зърнеш ли ги веднъж

Очи да откъснеш няма да можеш,

Но ако не си опитвал с ракета,

Хич не се и захващай!

Слотроп е гладен и жаден. Въпреки ясно доловимите осезаемо болестотворни изпарения в тунел №41, той започва да оглежда за възможност да слезе долу и може би да се вреди за обяд. Установява, че единственият начин е да се спусне по кабела окачен на лебедка горе под тавана. Един дебел редник със селска физиономия обикаля нехайно около устройството за управление и отпива от бутилка вино.

— Хващай се, брато. Хубаво щ’те повозя. В УОР[20] ме научиха как да боравя с тая джаджа.

Приглаждайки мустаци така, че да си придаде, според него, небрежно самоуверен вид, Ян Скъфлинг се качва, с едното стъпало пъхнато в клупа на заплетката на кабела, а другият крак свободно висящ. Забръмчава електромотор, Слотроп пуска последното стоманено перило и се вкопчва в кабела, а под него зейва близо двайсетметров сумрак. Уф-ф-ф-ф… Кабелът се развива над тунел №41, струпани глави далеч долу, бирена пяна подскача като фенерчета сред сенките — внезапно моторът спира и Слотроп полита надолу като камък. Ма-а-а-мицата му мръсна…

— Така и не успях да си поживея! — врещи с неестествено пронизителен глас, като тийнейджър по радиото, което обикновено би го поставило в неудобно положение, обаче бетонният под лети към него и той различава ясно всяка гънка и резчица оставена от кофража, всяко тъмно кристалче от тюрингския пясък, върху който ще се размаже, и никакво тяло наоколо да поеме удара, та да се отърве той само с многократни фрактури… Остават около три метра свободно падане, когато редникът натиска спирачката. Налудничав смях отгоре зад гърба му. Опънатият докрай кабел пее в дланта му, докато накрая Слотроп отпуска хватката, пада и както е закачен за крака плавно се спуска с главата надолу сред наобиколилите бъчвата любители на забавления, които продължават да пеят, явно вече привикнали с такъв начин на пристигане:

Нашият младеж Хектор

Бе влюбен в един инжектор,

Но пръските и пукота

От спадането на налягането

Съсипаха хидроконектора на Хектор.

Един след друг младите американци се изправят на крака (по избор), вдигат халбата и възпяват различните начини Да Го Правиш с ракетата А4 или със сходно тежко въоръжение. Слотроп не е разбрал, че песента е адресирана към него, а и те също не го знаят. Той наблюдава обърнатата наопаки сцена с известно безпокойство: мозъкът му витае около границите на апоплексията и в главата му се върти парадоксалната мисъл, че за крака го държи именно Лайл Бланд. И така Слотроп вече най-тържествено се е присъединил към разпивката.

— Хей! — отбелязва един подстриган на „четка“ младеж — Т-т-това май е Тарзан или някаква подобна маймуна! Ха! Ха!

Половин дузина насмукани артилеристи с гръмки радостни възгласи посягат към Слотроп. След много извиване, дърпане и блъскане кракът му е освободен от примката на кабела и той се издига с вой натам откъдето е дошъл, към управляващия го дяволит механик и следващия глупак, когото ще подлъже да се вози.

Младият хубавец Мурхед

Завъртя любов с една бойна глава

И жена му, хоп, се изнесе

Още на другия ден

Но тя винаги си е била малко докачлива.

Руснаците пият непреклонно и мълчаливо, тътрят ботуши по пода, смръщени, вероятно опитват да преведат тези песенни задявки. Не е ясно дали американците са тук с неохотното съгласие на руснаците, или обратното. Някой подава на Слотроп снарядна гилза, леденостудена с капеща отстрани пяна.

— Я гледай ти, не очаквахме англичани също. Готина разпивка, а? Задръж малко, той ще пристигне след минутка.

— Кой ще дойде? — Хиляди от тези лъскави извиващи се червеи запълват цялото полезрение на Слотроп и кракът му се пробужда отново, изтръпнал. О, тази бира е студена, студена и хмелно-горчива, няма смисъл да си поема дъх, пий до… х-х-х-а-а-х. Носът му се появява натопен в пяна, мустаците му също са бели и целите в мехурчета.

— Ето го, ето го! — викат от всички краища на компанията.

— Дайте му бира!

— Здрасти майоре, има и момичета, сър!

Имаше техник на име Ърбън

Дето бе влюбен в една турбина,

„Тя е много по-хубава“ казваше той,

„От жена в леглото, а и е

Много по-евтина от бърбън!“

— Какво става? — пита Слотроп през пенестата шапка на току-що появилата се в ръката му нова бира.

— Майор Марви. Това е неговото прощално празненство. — Вече всички Майки на Марви пеят „Защото той е много готин човек“. Неволно оставаш с впечатлението, че ако си наясно кое е добро за теб, не би трябвало да оспорваш заглавието на хвалебствената песен.

— Хей, накъде се понесе тоя?

— Отива си.

— Сметнах, че е дошъл заради онези от „Дженерал Илектрик“.

— Ами да, ти кой, мислиш, че плаща пиячката?

Озарен от подземната светлина тук Марви изглежда дори още по-непривлекателен от онази вечер на лунна светлина върху покрива на вагона. Сега дебелите пръстени сланина по корема и облещените очи и лъскавите зъби са по-сиви, по-грубо дегизирани. Ивицата лейкопласт залепена спортно напреко върху носната кост, и виолетово-жълто-зелената декорация около едното око свидетелстват за неотдавнашното му стремително пътешествие надолу по насипа на жп линията. Той се ръкува с доброжелателите, подхвърля гръмогласно мъжкарски признания в любов, обръща особено внимание на руснаците:

— Е, обзалагам се, че сте подсилили бирата с малко водка! Ха? — продължава нататък — Влад, мой човек, как ти е гъзът?!

Руснаците изглежда не го разбират и съответно могат да гадаят само по озъбената усмивка и облещените очи. Слотроп току-що е издухал с пръхтене бирената пяна от носа си, когато Марви го забелязва и сега очите му вече наистина изпъкват още повече.

— Ето го — могъщ рев и сочи Слотроп с треперещ пръст — Бога ми, това е проклетият англичанин. Хванете го, момчета!

Какво, да ме хванат ли? В течение на един почти безкраен момент Слотроп продължава да разглежда този пръст, ангелски пухкав и разкрасен с очарователни извивки и гънки.

— Спокойно де, спокойно, мой човек — подхваща Ян Скъфлинг, но враждебните лица започват да го окръжават. Хм-м-м-м… Точно така, да бяга: той плисва бирата в най-близката глава, запраща празната снарядна гилза в друга, намира пролука в тълпата, плъзва се и хуква, през червендалести лица на спящи пияни хора, извисени шкембета облечени в каки и разкрасени с гирлянди бълвоч, отдалечава се в дълбокия напречен тунел, сред детайлите от Ракетата.

— Дигайте се, тъпоглавци — реве Марви — не оставяйте тоя хапльо да се измъкне!

Едни спящ прошарен сержант с бебешка физиономия, гушнал преса за грес, се пробужда с вопъл „Немчуги!“, оръжието му гърми оглушително право в бирената бъчва, унищожава долната й половина и мощна струя течен кехлибар и пяна залива преследвачите американци, половината от които моментално се хлъзват и пльосват по задник. Слотроп стига другия край на тунела с голяма преднина и бързо се закатерва по стълбата там, вземайки по две стъпала наведнъж. Изстрели… В този резонатор изстрелите отекват с чудовищна сила. Или Майките на Марви са много пияни или тъмнината го спасява. Когато стига върха на стълбата, вече е здравата задъхан.

Попаднал в другия главен тунел, Слотроп поема в тръс по дългите два километра до изхода, стараейки се да не мисли дали ще му стигне въздуха да вземе това разстояние. Изминал е малко повече от 50 метра, когато челният отряд преследвачи вече се изкатерва по стълбата зад него. Слотроп влиза в някакво помещение, вероятно бояджийски цех, хлъзва се в сиво-зелена локва, пада, продължава по инерция през обилни черни, бели и червени пръски и накрая опира във високите полеви обувки на възрастен мъж с бели биволски мустаци и туидов костюм.

— Gruss Gott[21].

— Слушайте, мисля, че онези там опитват да ме убият. Има ли някое място, където да се…

Старецът намигва, прави знак на Слотроп да го последва до другия главен тунел. Слотроп вижда изпоцапан с боя работен комбинезон и го набелязва за конфискация по-късно. Минават още четири спомагателни тунела и после остър завой надясно. Това е склад за метални изделия.

— Гледайте. — Старецът тръгва с усмивка из дългия цех между сините стойки със студено валцовани листове, купища алуминиеви блокове, снопове валцовани пръти марки 3712, 1642, 723… — Сега ще стане интересно.

— Не натам, човече, те по този тунел се спускат. — Но този гигантски елф вече придвижва кабела с помощта на лебедката и захваща с него голям вързоп медно-никелови пръти. Слотроп скача в работния комбинезон, причесва своя алаброс надолу върху челото, изважда джобен нож и подрязва мустаците си от двете страни.

— Заприличахте на Хитлер. Сега вече наистина ще искат да ви убият! — Немски хумор. Това е г-н Глимпф, професор по математика в Дармщатския Технически университет, научен консултант на Съюзническото Военно Управление и собственоличното му представяне отнема известно време. — Хайде да им привлечем вниманието насам.

Попаднал съм в ръцете на безумен маниак.

— А защо да не се скрием тука, докато им мине ядът?

Обаче от тунела по-горе долитат приглушени викове:

— В 37-ми и 38-ми всичко е чисто, пичове.

— О’кей дръгливецо, вие поемате нечетните, а ние четните. — Изобщо няма да им мине ядът и ще претърсват тунел по тунел. Сега е мирно време, не могат да ни застрелят в мирно време… но те са пияни… о, мамицата му. Слотроп е уплашен до смърт.

— Какво да правим?

— Вие ще бъдете експертът по английски език. Кажете нещо провокативно.

Слотроп подава глава навън в дългия тунел и крещи, с възможно най-английския изговор, на който е способен:

— Майор Марви го духа!

— Ето натам, нагоре! — Тропот на галопиращи войнишки обувки, кабари тракат по бетона, съпроводени от множество други зловещи метални звуци, клъц… клъц…

— Хайде, сега — просиява дяволитият Глимпф и включва подемника.

На Слотроп му хрумва свежа мисъл. Отново подава глава и крещи:

— Майор Марви духа на НЕГРИ!

— Мисля, че трябва да побързаме — подканя Глимпф.

— О, току-що ми текна нещо много готино за майка му. — Разхлабеният кабел се опъва сантиметър по сантиметър между лебедката и вързопа валцовани пръти, които Глимпф е нагласил така, че евентуално да рухнат през входа, тъкмо когато американците се появят.

Слотроп и Глимпф се измъкват през отсрещния изход. Малко преди да стигнат първия завой на тунела, всички лампи угасват. Безплътните гласове в продължаващата да бръмчи вентилация набират увереност от тъмнината.

Вързопът алуминиеви пръти рухва с чудовищен грохот. Слотроп шари опипом с ръка, усеща каменна стена и я използва като водач в непрогледната тъмнина. Глимпф е още някъде по средата на тунела, на релсите. Дишането му е нормално и тихо, но се киска на себе си. Зад гърбовете им са приглушените клатушкания на преследвачите, но засега няма светлина. Тихо дрънчене и пронизителното „Himmel“[22] на професора. Крясъците се усилват стават по-ясни, появяват се първите фенерчета и е време да излизат от ваната…

— Какво става? Господи Боже…

— Елате тук. — Глимпф се е сблъскал с нещо като миниатюрен влак, чиито контури едва сега започват да се очертават. Преди то е било използвано за разходки на посетителите от Берлин из завода. Двамата се покатерват на предния влекач и Глимпф бърника лостовете.

Е хайде, тръгваме, всички сме на борда, а Марви е изключил само осветлението, отзад проблясват искри и даже подухва лек ветрец. Приятно е движението ни.

Всички нацистчета играят билярд или дама

В Мителверкския експрес

Всички забавни фашисти сучат мустаци.

Къде отиваме? Не можеш ли да познаеш?

Тръгнали сме за страната

дето е малко по-натам по релсите,

Изобщо не сме чували за дефицит или ДОД

Добре ще си прекарат Мини и Макс

На Мителверкския експрес!

Глимпф включва предния фар. От профучаващите с грохот странични тунели втренчено гледат фигури в каки дрехи. Бялото на очите им отразява светлината за миг и остава назад. Някои хора махат с ръце. Доплеровият ефект[23] променя честотата на техните викове, Хе-е-е-й-й-й-й, като автомобилни клаксони по пресечките на жп линията Бостън и Мейн на връщане у дома… Експресът се движи с добра скорост. Влажният вятър свисти край него. В обратно отразеното разсейване от фара се различават силуетите на носовите отсеци с бойните глави, натоварени на двете малки открити платформи, дърпани от влекача. Някъде напред и почти до границата на светлината, местното пигмейство бяга уплашено и се свива край релсите. Те са възприемали за свой малкия влак и се обиждат всеки път, когато големите хора го реквизират. Някои седят на купчина сандъци и размахват крака. Други опитват да правят стойка на ръце в тъмнината. Очите им блестят в зелено и червено. Някои дори висят на пристегнати към тавана въжета пародирайки камикадзета и атакуват Глимпф и Слотроп с крясъци „Банзай, банзай“, а после изчезват с нервен кикот. Всичко е на шега. Всъщност са доста симпатични…

Точно отзад гръмовито като от мегафони, многогласен хорал:

Имаше веднъж човек на име Слатъри

— О, пфу, че гадост — въздъхва Слотроп.

Онождаше той жироскопична батерия[24]

И щом го треснаха 50-те волта

От кура му остана

Само лигавина, слуз и лимфа.

Ja, ja, ja, ja, ja!

В Прусия не ближат путета! и т.н.

— Можете ли да отидете назад и да откачите онези платформи? — пита Глимпф.

— Предполагам… — Но като че ли се тутка часове с тази операция. Междувременно:

Младеж един на име Поуп

Се включи в осцилоскоп.

Цикличната крива

На тяхното полово сношение

Бе наклонена почти до безкрайност.

— И това ми било инженери — мърмори Глимпф. Слотроп успява да откачи платформите и влекачът увеличава скоростта. Разхлабени въжета, яки на ризи, маншети, токи и колани плющят от вятъра. Някъде сравнително далеч зад тях оглушителен трясък и дрънчене, викове в тъмнината.

— Как мислите, това спря ли ги?

Право в гъзовете им, с четиригласна хармония:

Нашето момче Юри

Наеба клапана право

в тръбата на Вентури

Имаше си той неприятности вечни

С местната полиция

И още повече със съдебното жури.

— О’Кей, шимпанзета! Имате ли от фосфорните сигнални ракети?

— Дръпни се настрана, приятелче!

Само с това предупреждение ослепителният трясък на Ледената Нощна Светлина[25] залива белия тунел. За минута-две видимостта в тунела е нулева. Те продължават устремно напред през удивителна съвършена белота. Белота без горещина и сляпа инерция и Слотроп има усещането, че всичко му е ужасяващо познато, център, около който е обикалял откакто се помни и никога не е стигал тъй близо колкото сега до истинската движеща сила на своето време: лица и факти запълвали неговия инвентарен списък за Ракетата, камуфлаж и отвличащи маневри са безкрайно незначителни пред белия момент, напразното и сляпо дърпане за ръкава, това е важно… моля ви… вижте ни… но вече е много късно, остава само вятър, само коефициенти на натоварване и притокът на кръв в очите му е почнал да забулва бялото до слонова кост, златисти ивици и мрежа от ръбове и ъгли на разтрошената скала… а възнеслата го ръка, го сваля обратно в „Мителверке“…

— Йиху-у-у-у! Ето го мръсникът!

От фосфорното сияние, на един изстрел разстояние, изплува с тежък грохот дизелова машина, повлякла двете откачени от Слотроп платформи, пълна с подпухнали, чорлави американци с кървясали очи, а най-горе покачен накриво на рамената им, самият майор Марви с огромна бяла (каубойска шапка) „стетсън“ на главата и два 11-милиметрови автоматични пистолета в ръцете.

Слотроп прикляка зад някакъв цилиндричен предмет на опашката на влекача. Марви започва да стреля необуздано и наслуки, вдъхновен от противния смях на останалите. Слотроп неволно забелязва сега, че това, зад което е избрал да се скрие, фактически изглежда е бойна глава. Ако „аматоловите“ заряди[26] са оставени вътре в нея, кажете професоре, възможно ли е ударната вълна от 11-милиметровия куршум изстрелян от такова разстояние да успее да детонира тази бойна глава тук, ако удари обшивката? д-д-даже ако не е инсталиран възпламенител? Е, Слотроп, това ще зависи от много неща: начална скорост на куршума, дебелина и структура на обшивката и стените…

Очаквайки най-малкото разтегнат мускул на ръката и херния, Слотроп успява да избута бойната глава и да я катурне върху линията, докато куршумите на Марви удрят и чукат из целия тунел. Бойната глава подскача и спира килната върху едната релса. Отлично.

Бялото сияние е започнало да се разпръсва. Сенките отново изпълват устията на тунелите. Платформите пред Марви удрят препятствието с плътно БОНГ! сгъват се във формата на Λ, спирачките на дизела скърцат пронизително-тревожно й-й-й-й-й-к-к, докато голямата машина излиза от релсите, прави пълен завой и почва да се накланя, и американците панически сграбчват ръкохватки, един друг и улавят празнотата. Слотроп и Глимпф са на последния завой на интеграла, зад тях отново невъобразим грохот, проточени ехтящи викове, а отпред виждат входа на тунела, нарастваща парабола от зелени планински склонове и слънчева светлина…

— Вие с кола ли дойдохте? — пита премигващият Глимпф.

— Какво? — Слотроп си припомня ключовете оставени на таблото на онзи „мерцедес“. — О!…

Когато минават под параболата и излизат на дневна светлина, Глимпф натиска спирачката, влекачът спира плавно и добропорядъчно. Двамата козируват на бронепехотния часовой от втора рота и след това открадват „мерцедеса“, чакащ там, където го бе оставил младият летец.

На пътя Глимпф посочва на север и наблюдава скептично шофирането на Слотроп. С ръмжене на мотора поемат нагоре по Харц, навлизат и излизат от планински сенки, обгърнати от аромата на борове и ели, гумите пищят на завоите и от време на време едва не изхвърчат от пътя. Слотроп притежава вродения талант винаги да избира погрешна скорост, а и без това е достатъчно паникьосан, не сваля очи от огледалото, непрекъснато се озърта назад и му се привиждат десетки форсирани бронетранспортьори и ескадрили виещи изтребители „тъндърболт“. На излизане от един сляп ъгъл използвайки цялата ширина на павирания път, за да вземе завоя, случайно известен му състезателен трик, те едва не загиват под колелата на слизащ от планината 2½-тонен американски военен камион, думите „шибан кретен“ ясно различими на устата на шофьора при разминаването на една боя разстояние, с тежко блъскащи ниско в гърлата им пулсове, калта изхвърляна от задните гуми на камиона прехвърча над главите им като огромно крило, разтърсва с масивно плющене колата и зацапва половината предно стъкло.

Слънцето отдавна е отминало своя зенит, когато най-после спират в подножието на плътно залесен купол с малък порутен замък на върха, стотици гълъби капят от зъбчатите му стени като бели сълзи. Зеленият дъх на дърветата се изостря, захладнява.

Осветени от слънцето се изкачват сред тъмни ели по осеяна с камъни стръмна пътека към замъка, назъбен и кафяв като комат хляб оставен там на всичките негови птичи поколения.

— Тука ли сте отседнали?

— Тук работех. Мисля, че Цвитер[27] все още може да е тук. — В „Мителверке“ нямало достатъчно място за монтаж на повечето от малките възли и детайли. Предимно системите за управление. Така че ги сглобявали в бирарии, магазини, училища, замъци и ферми из целия Нордхаузен, във всяко лабораторно пространство на закрито, което специалистите по насочването успявали да намерят. Колегата Цвитер, твърди Глимпф, е от Мюнхенския Технически Университет. — Типично баварски подход към електрониката. — Глимпф започва да се мръщи. — Мисля, че той е поносим. — Каквито и загадъчни несправедливости да произлизат от баварския подход към електрониката, в настоящия момент те помрачават блясъка в очите на Глимпф и през останалата част от пътя нагоре го потопяват в мрачни размисли.

Когато влизат през една странична врата в замъка, посреща ги масово влажно гукане оваляно в бял пух. Подовете са мръсни и осеяни с бутилки и парчета хартия. Някои от листата са подпечатани с пурпурно „GEHEIME KOMMANDOSACHE“[28]. През счупените прозорци влитат и излитат птици. Тънки лъчи светлина проникват през пролуки и дупки. Прахът, раздухван от крилата на гълъбите е в постоянно движение тук. Стените са окичени с помътнели и потъмнели портрети на благородници с обемисти фризури а ла Фридрих Велики, на дами с гладки лица и овални очи с деколтирани рокли, чиито метри коприна преливат надолу в праха и плясъка на крилата в тъмните стаи. Гълъбови лайна покриват всичко наоколо.

За разлика от тях, лабораторията на Цвитер на горния етаж е ярко осветена, добре подредена, препълнена с колби и други съдове от издувно стъкло, работни маси, разноцветни лампи, пъстри кутии, зелени папки — лаборатория на безумен нацистки учен! Къде си ти, Пластмасови човече?

Там е само Цвитер: нисък и набит, тъмна коса сресана на път по средата, стъклата на очилата му дебели като илюминатори на батисфера, а зад тях флуоресцентните хидри, змиорки и скатове на диференциалните уравнения на системата за автоматично регулиране браздят моретата…

Но когато виждат Слотроп настъпва незабавно избистряне и остъклените бариери падат. Х-м-м-м, Т.С., какво е това? Кои са тези хора? Какво е станало с ябълките в бузите на стария Глимпф? Какво прави от тази страна на оградата в Гармиш един нацистки експерт по насочването, в своята непокътната лаборатория?

О… тука има

Нацисти в дървенията

Фашисти в стените

Япончета с щърбави усмивки

И ще те хванат за топките

Когато свърши тази война,

Колко щастлив ще бъда аз,

Да се засиля направо към руснаците,

И да заобиколя третите поред.

Бележки

[1] Група за Извънредни Операции с Проектили (Ракети). — Б.пр.

[2] Диод (термоелектронен полупроводник действащ като „клапан“) който използва топлината, за да изправи ел. ток, преобразувайки променливия ток (АС) в прав ток (DC). — Б.пр.

[3] Космическо оръжие (нем.) — т.е. Фау-2. — Б.пр.

[4] Според традицията на племето Херерос, млякото от свещените крави било наливано и пазено в кратуни. Само жени имали право да доят кравите и млякото се съхранявало в центъра на селището им. — Б.пр.

[5] Нордхаузенският подземен завод „Мителверке“ е бил построен в бивша солна мина, оттам и блестящите бели стени, описвани в тази сцена. — Б.пр.

[6] Осилестият бор (Pinus aristata) е иглоситно дърво от семейство Борови. Расте в Скалистите планини на САЩ и е едно от най-дълголетните дървета в света. Някои видове са достигнали възраст над 5000 години. — Б.пр.

[7] Т.е. Дуайт Айзенхауер (1890–1969)е американски политик и военнослужещ, 34-ти президент на САЩ и главнокомандващ съюзническите войски по време на Втората световна война с ранг на армейски генерал. — Б.пр.

[8] Полковник Холгър Тофтой (1902–1967) е главният инициатор на преместването на 100 разглобени ракети Фау-2 в САЩ. — Б.пр.

[9] Въпросната военна част отговаряла за ограждането на „Мителверке“ с плътен кордон през май и юни 1945 г., докато американските военни подготвяли експедирането на 100-те ракети Фау-2 за САЩ. — Б.пр.

[10] Трагичната грешка на Танхойзер, според оперния вариант на мита от Рихард Вагнер, била, че отложил своето търсене, за да пропилее цяла година в плътски „безсмислени удоволствия“ с богинята Венера в пещера в нейната планина наречена Венусберг. В германските фолклорни традиции фрау Холда, (богиня на пролетта) Бяла Богиня предвождаща „разярено воинство“ е всъщност равностойна на Венера и, в средновековни варианти на мита, за да вкуси предлаганите от нея наслади, героят се спуска под планината. — Б.пр.

[11] Summe (нем.) — сбор, сума, обединяване, събиране. През XVІІ в. Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646–1716) демонстрира методи на двойно интегриране, което може да бъде използвано при описанието на траекториите на движещи се предмети. — Б.пр.

[12] Индукционната бобина действа като превключвател, електролитната клетка (батерия) съхранява ел. енергия, трансформаторът усилва тока, диодите го преобразуват от променлив на прав ток, тетродът е вакуумна тръба с 4 вътрешни електроди: катод, анод и 2 телени решетки. Едната от решетките предава сигнала, втората решетка предпазва капацитивната връзка вътре в тръбата, тоест предпазва първоначално слабата подадена мощност от смущения преди усилването й. Това е „заплетеният танц на заложените в проекта предпазни мерки“. — Б.пр.

[13] От Integrationsgerät (нем.) — интеграционно устройство. Във всички модификации на ракетата А4 е монтирано двойно интеграционно устройство, управляващо стабилизаторите. Но устройството контролиращо подаването на гориво е по-сложно. Всички действащи модели на А4 са снабдени с произведено от „Телефункен“ устройство за наземен контрол. Когато ракетата стига предварително зададена скорост, съответно отчетена от наземно контролирано телеметричното оборудване, към нея бива отправена радиокоманда за прекратяване изгарянето на гориво. Този метод има някои недостатъци, напр. „уязвимост при смущения предизвикани от подходящи контрамерки“. Решението било намерено с прилагането на „интегриращ акселерометър“, който за съжаление давал дефекти и не бил пуснат в производство. — Б.пр.

[14] Авторска шега или грешка. Според Робърт Грейвс („Бялата богиня“) тисовото дърво е представено с руната „І“ и неговият ден в календара е последният ден от годината, съответстващ на езическата Сатурналия и на юдео-християнските празници Ханука и Коледа. Руната „SS“ означава „трънката“ и се появява в календара на 15 април. — Б.пр.

[15] Според някои астролози в зодиакалния календар винаги е съществувал тринадесет знак (или дом) — на Христос. В астрологията на всеки от дванадесетте дома е противопоставена съответната уравновесяваща (контра) сила: например Овен е домът на любовта, чиято управляваща планета е Марс, символ на войната. Но 13-тия дом няма антиподи, защото той обединява в тялото на Христос всички такива противоположности. Христос е 13-тият човек присъствал на Тайната Вечеря, за когото се твърди, че обединява в себе си дванадесетте колена (племена) на Израел и безспорно се явява „допирната точка между два различни порядъка“. — Б.пр.

[16] На 7 ноември 1872 г. корабът „Мари-Силест“ командван от капитан Бенджамин Спунър Бригс отплава от Ню Йорк. Три седмици по-късно двумачтовият кораб бил открит практически изоставен, с полуспуснати платна. Всички на борда били безследно изчезнали. Загадъчното изчезване на екипажа и пасажерите не било обяснено. — Б.пр.

[17] Т.е. „Дженерал Илектрик“. — Б.пр.

[18] Ах, колко е очарователен! (нем.). — Б.пр.

[19] Красавец, нали? (нем.). — Б.пр.

[20] Управление обществени работи. — Б.пр.

[21] Добър ден (нем., судет.). — Б.пр.

[22] Съкратено от „Gott im Himmel!“ (нем.) — Боже на небето!

[23] Доплеров ефект — промяната на приеманата от наблюдателя честота и дължина на вълната, когато източникът и/или наблюдателят (приемникът) се движат по направление един срещу друг. Честотата се увеличава, когато източникът и наблюдателят се доближават, и намалява, когато се отдалечават. За вълни разпространяващи се в някаква среда, например звук във въздух, трябва да се отчита поотделно движението спрямо средата на излъчвателя и приемника. За вълни, неизискващи среса на разпространението си, напр. ел. магнитни вълни, е от значение само скоростта един спрямо друг на излъчвателя и приемника. Доплеровият ефект е описан за пръв път в 1842 г. от австрийския математик и физик Кристиян Андреас Доплер (1803–1853). — Б.пр.

[24] Електролитна клетка акумулираща ел. енергия за функционирането на жироскопа, поддържащ стабилен курс на ракетата по време на нейния полет. — Б.пр.

[25] В случая причинена от експлозията на бялата фосфорна сигнална ракета в белия тунел от каменна сол. — Б.пр.

[26] Всяка бойна глава Фау-2 съдържала един тон от този експлозив. — Б.пр.

[27] Хермафродит (нем.). — Б.пр.

[28] Строго секретно, букв. тайни командни дела (нем.). — Б.пр.