Томас Пинчън
Гравитационна дъга (6)

□ □ □ □ □ □ □

Сега те пътуват на изток, Роджър сгърбен в шлифера се взира като Дракула над волана, а нежна мрежа от милиони блестящи капчици все още е обгърнала раменете и ръкавите от сивкава груба вълна на Джесика. Двамата искат да бъдат заедно, в леглото, спокойни, влюбени, обаче тази вечер карат на изток и на юг от Темза, на среща с известен първокласен вивисекционист^[1], преди часовникът на църквата Свети Феликс да удари един часа. И когато мишките хукнат надолу^[2], ще знае ли някой тази вечер какво ги е накарало да избягат окончателно?

Поредната игра на зимната светлина е превърнала нейното лице до матираното от дъха й стъкло в още една мъглявина. Зад нея прелитат накъсаните бели струи дъжд.

— А защо му е да ходи лично да краде всичките кучета, от които има нужда? Нали е администратор? Защо да не наеме някое момче за тази работа?

— Наричаме ги „персонал“ — отвръща Роджър. — И нямам представа защо Пойнтсман прави това, което прави. Той е павловист, миличка. Член на Кралския Хирургически Колеж. От къде на къде трябва да знам нещо за тези хора? Те са по-трудни и от оная сбирщина в Сноксол.

Тази вечер и двамата са раздразнителни, натегнати като листове неправилно закалено стъкло, готови всеки момент да се пръснат на парченца при най-лекото невнимателно докосване в скимтящата матрица на напрежението…

— Горкият Роджър, горкичкото ми агънце, колко зле му се отразява тази ужасна война.

— Добре де, — тресе глава той и яростните „к“ или „р“ все отказват да експлодират — ти нали си много умна, а? — Роджър е вбесен, ръцете му пускат кормилото, за да помогнат на думите да излязат, а чистачките потракват в такт. — Могла си от време на време да стреляш по някоя друга случайна прелитаща Фау-1, ти и приятелчето ти, миличката стара Нутрия.

— Казва се Бобър.

— Точно така. И въпреки този ваш чудесен колективен дух, с който тъй справедливо сте прочути, напоследък не сте свалили кой знае колко ракети, ха, ха! — гъне челюст във възможно най-злобно разкривена усмивка, извита нагоре към сбръчкания нос и присвитите очи. — Не повече от мен, не повече от Пойнтсман, така че кой е по-истински, чист и неопетнен в наши дни, а, любов моя? — подскачайки нагоре-надолу върху кожената седалка.

Ръката й вече се пресяга, още малко и ще докосне рамото му. Тя притиска буза към ръката си, с разпръсната коса, сънена, наблюдава го.

Не може дори да се скара с нея както трябва. Сега Роджър е уморен. Тя използва своите мълчаливи паузи като галещи ръце, за да отвлича вниманието му и да заглажда техните ъгли на стаи, кувертюри, покривки — случайни пространства… Даже в киното, докато гледаха онзи ужасен „Вървя по моя път“ в деня на запознанството им, той виждаше всяко отделно неволно светло помръдване на непокритите й с ръкавици длани, чувстваше върху кожата си всяко движение на нейните маслинено черни, кехлибарени, тъмно кафяви очи. Роджър бе изхабил литри разредител щракайки своята вярна запалка „зипо“, овъгленото й фитилче, олицетворяващо енергичност отстъпила на пестеливостта, снижено до съвсем късо парченце, краищата на синия пламък искрят в мрака, в най-разнообразните видове тъмнина, само за да види какво става с нейното лице. С всеки нов пламък, ново лице.

Имаше и моменти, в последно време доста често, когато лице в лице биваше невъзможно да различат кой от тях кой е. И двамата едновременно чувстваха същото зловещо объркване… сякаш изненадващо и случайно поглеждат в огледало, но… и освен това усещането, че наистина са съединени… когато след, кой знае? две минути, седмица? отново разединени, те разбират какво става, Роджър и Джесика се сливат в едно обединено създание неподозиращо за своето съществувание… В един живот, непрекъснато проклинан от Роджър за налаганата от него потребност да вярва тъй силно в отвъд видимото, това е първото, най-първото истинско вълшебство: тези неоспорими факти.

Тяхното беше, както е типичният холивудски израз, „очарователно запознанство“ в стария от XVІІІ век център на Тънбридж Уелс: Роджър караше един превъзходен „ягуар“ към Лондон, застаналата край пътя Джесика храбро се бореше с някакво разбрицано колело, униформената й от СТС^[3] тъмносива вълнена пола се бе закачила за дръжката на кормилото и излагаше на показ възможно най-неуставен черен комбинезон и перлено гладки светли бедра над сиво-кафявите чорапи, х-м-м…

— Хей, маце — пронизително скърцане на спирачки, — нали знаеш, че това не ти е вариете „Уиндмил Тиътър“?

Да, тя знаеше.

— Хммм — една немирна къдрица пада, гъделичка носа й, добавя малко повече от обичайната острота в нейния отговор, — нямах представа, че там пускат невръстни момчета.

— Е, да, — той вече е привикнал към забележките относно своята външност, — но и малолетни скаутки все още не канят, доколкото ми е известно.

— Навършила съм двайсет години.

— Ура-а, значи имаш право да се возиш на ето този „ягуар“ чак до Лондон.

— Аз обаче съм в обратна посока. Почти до Батъл.

— Е, ще позаобиколим малко, разбира се.

— А майка ти знае ли, че си тук, по това време? — отхвърля тя косата от лицето си.

— Моята майка е войната — провъзгласява Роджър Мексико и се накланя да отвори вратата.

— Странно изявление — една кална обувка внимателно опипва стъпалото на автомобила.

— Хайде, качвай се, маце, защото забавяш изпълнението на задачата. Зарежи твоя транспорт тук и по-внимателно с полата, защото не бих искал да извърша нещо неприлично направо тук, на улиците на Тънбридж Уелс…

И тъкмо в този момент пада ракетата. Мно-о-о-го мило, направо чудесно. Грохот, глух барабанен тътен. Достатъчно отдалечен към града, няма пряка опасност за тях, но достатъчно близо и гръмовно, за да тласне Джесика, която прелита стоте километра между нея и непознатия: продължително, балетно спускане, великолепното й закръглено дупе с леко завъртане се настанява на другата седалка, косата й развяна за миг във ветрило, ръката приглажда тъмносивата униформена пола под нея грациозно, като птица прибираща крилата си, и всичко това на фона на все още отекващия взрив.

Струва му се, че вижда на север да се надига нещо възлесто тежко и чепато, по-тъмно или по-бързо променящо формата си от облаците. Ще се притисне ли тя обаятелно в него, ще го помоли ли да я защити? Роджър, който изобщо не вярваше, че тя ще седне в колата, ракета или без, сега включва „ягуара“ на Пойнтсман на задна вместо на ниска предавка, потегля обратно, аха-а, прегазва с пронизително скърцане и хрущене велосипеда и го превръща в безполезен скрап.

— Аз съм в твоята власт — вика тя. — Изцяло.

— Хммм — Роджър най-после улучва предавката, краката му подскачат сред педалите, рррр-бръммм, изръмжава колата и отфучава към Лондон. Но Джесика не е в неговата власт.

А войната, да, войната наистина е майка на Роджър, тя е прецеждала през неговото минерално надгробно „аз“ множеството разпръснати под слюдения блясък деликатни и уязвими примеси от надежда и възхвала, и стенещият неин сив отлив е отмивал всичко. Вече шест години непрекъснато в неговото полезрение, винаги там, където той може да я види. Роджър е забравил своя първи труп, или кога за първи път бе видял жив човек да умира. Ето колко отдавна продължава това. Струва му се почти цял живот. Градът, където отива сега той, е преддверието на Смъртта: където са изготвени всички документи, договорите подписани, дните преброени. Нищо не е останало от познатата от детството му импозантна изпълнена с паркове и рискове столица. Той се е превърнал в Намусения Младеж от „Бялото видение“, паякът що плете своята паяжина от числа. Обществена тайна е, че Роджър не се погажда с колегите в отдела. Как да се разбира с тях. Всички те са някакви безумни таланти: ясновидци, откачени заклинатели, телекинетици^[4], междузвездни пътешественици, търсачи на светлина. А Роджър е само един обикновен статистик. Никога не е сънувал пророчески сън, не е изпращал или получавал телепатично послание, изобщо не е осъществявал пряко съприкосновение с Отвъдния Свят. Ако е налице нещо подобно, то би трябвало да се прояви в данните от експериментите, в цифрите… но това е най-многото или най-близкото, до което той изобщо ще стигне. Има ли нещо удивително, че контактите му със Сектор Пси^[5] и цялата тази твърде необикновена компания, настанена от двете страни на сутеренния коридор, са донякъде обтегнати? Бог му е свидетел, че всеки на негово място би проявявал такова отношение.

Техният недвусмислено определен и толкова очевиден стремеж го дразни… А и неговият личен стремеж също, нали? Но как изобщо може човек да поставя на научна основа каквото и да е „психично“, когато току извън хи-квадрат разпределенията^[6] собствената му тленност непрекъснато го подтиква между обръщането на Зенер картите^[7] и безмълвните паузи посред напрегнатите, прегракнали и хрипливи словоизлияния на медиума? В неговите по-безметежни моменти, той се блазни от мисълта, че продължаващите му опити го правят по-храбър. Но повечето време Роджър се проклина за това, че не работи в отдел Управление на стрелбата^[8] или не чертае графики на СКПЦТБ^[9] за бомбардировъчно авиационните групи… каквото и да е, само и само да го няма това неблагодарно вмешателство в работата на неуязвимата Смърт…

Приближили са някакво зарево над покривите на къщите. Край тях профучават с рев пожарни камиони, отиващи в същата посока. Потискащ район — павирани с тухли улици и неми стени.

Роджър натиска спирачката за тълпа сапьори, пожарникари и местни жители в тъмни палта върху бели пижами, старици, в чиито нощни помисли е отделено специално място за противопожарната служба, не-е моля ви не насочвайте този грамаден маркуч към мен… о не… няма ли поне да свалите тези ужасни гумени ботуши… да, точно така…

И войници през няколко метра, разреден кордон, неподвижни, леко свръхестествени. Битката за Британия едва ли е била толкова протоколна. Но тези нови реактивни снаряди носят неизследвани от никого възможности за обществен терор и ужас. Джесика забелязва в една пресечка катранено черен „пакард“, пълен с цивилни в тъмни костюми. Белите им яки твърди и сковани в тъмнината.

— Кои са те?

— Недружелюбна компания — свива рамене Роджър: „те“ е напълно достатъчно.

— Я виж кой го казва. — Но двамата се усмихват постарому, привично. Беше време, когато работата му предизвикваше лека психоза у нея: очарователни албумчета с изрезки, снимки на ракетни бомби, колко мило… И неговата раздразнена въздишка: Джес, не ме изкарвай някакъв студен фанатик на науката…

В лицата ги блъска горещина и когато водните струи разстрелват пламъците, ярко жълтото пари очите им. Яростните течения разклащат закрепената за ръба на покрива стълба. Там горе на небесния фон, фигури в мушами се подпират, закачват, размахват ръце, движат се заедно и крещят заповеди. Петдесетина метра по-нататък сигнални лампи осветяват спасителните работи сред овъглените подгизнали останки. От прицепи с помпи и тежки агрегати се проточват изопнати и силно удебелени от налягането брезентови маркучи, набързо резбованите нипели разпращат звезди от студени пръски, леденостудени и проблясващи в жълто от играта на пламъците. Отнякъде на фона на радиото долита женски глас, спокоен глас на йоркширско момиче разпределя други наряди по други райони на града.

Някога, преди години, те биха спрели. Но и двамата са випускници от Битката за Британия, и двамата са получили своите повиквателни и са били запратени в ранните черни утрини и сред призивите за снизхождение, нямата инерция на греди и паваж, и дълбокият недостиг на милосърдие в онези дни… Докато извличаш n-тата жертва или част от нея от n-тата купчина отломки, беше й казал той веднъж изнервен и уморен, вече преставаш да го приемаш чак толкова лично… стойността на n може и да бъде различна за всеки от нас, но ще прощаваш: рано или късно…

А освен че това състояние им е втръснало, има и още нещо. Може да не са напълно освободени от положението на война, но поне бяха започнали да полагат началото на внимателно оттегляне… никога не бе имало време и място да говорят за това, а може би не е имало и нужда — но и двамата знаят със сигурност, че им е по-добре, когато са заедно, сгушени един в друг, отколкото там, сред тиловите документи, бумаги, пожари, униформи и стомана. Че в действителност Тилът е някаква измислица и лъжа, скалъпена, не много умно, за да ги отчужди и раздели, да унищожи любовта им в името на абстракция, необходима болка, работа, мъчителна смърт.

Бяха намерили една къща в забранената зона под преградните балони южно от Лондон. Градчето, евакуирано в 1940 година, е все още „регулирано“ и досега фигурира в списъците на министерството. Роджър и Джесика живеят незаконно там, в явно неподчинение, което те изобщо няма да могат да оценят, докато не ги хванат. Джесика е донесла една стара кукла, миди, лелиното й куфарче, пълно с дантелени гащички и копринени чорапи. Роджър бе успял да намери няколко кокошки, които да снасят яйца в празния гараж. Когато се срещат там, някой от тях непременно ще донесе едно-две свежи цветя. Нощите са изпълнени с експлозии, бучене на камиони и вятър, който им носи през хълмовете последния плясък на морето. Денят започва с чаша горещ чай и цигара на масата с един разклатен крак, който Роджър е завързал временно с кафява връв. По правило двамата са немногословни, само докосвания и погледи, общи усмивки, проклятия при разделите. Мизерно, гладно, студено и повечето време се чувстват прекалено напрегнати и нервни, за да рискуват дори само да накладат огън в камината, но двамата искат да запазят положението такова каквото е, толкова много искат, че за да го запазят, ще поемат повече отколкото пропагандата някога е искала от тях. Те са влюбени. А войната да си ебе майката.