Томас Пинчън
Гравитационна дъга (50)

□ □ □ □ □ □ □

Ето ги Енциан, Андреас и Кристиан, появяват се като Смит, Клайн и Френч^[1], нахлуват с гръм и трясък в мазето: сиво-зелена екипировка, облепени с вестник обувки, запретнати панталони, голи до лактите ръце лъщят от машинно масло и грес, размахват карабини и демонстрират сила. Тук обаче няма Празни хора, които да ги видят. Късно е, много късно. Само нямото легло и кафявата елипса оставена от нейната кръв върху изподрания дюшеклък. И зърнести петна от синка по ъглите, под кревата… техният подпис, тяхното предизвикателство.

— Къде е тя? — Кристиан е на границата на освирепяването. Една невнимателна думичка и е готов да убие първия изпречил му се Празен. Мария, сестра му, е, беше, може би…

— По-добре да… — Енциан вече е до вратата — къде е, а-а-а, мъжът й?…

— Павел — Кристиян иска да види очите му, но Енциан не желае да се обърне.

Павел и Мария искаха да имат дете. Тогава Джоузеф Омбинди и неговите хора започнаха да ги навестяват. От християнските мисионери се бяха научили да лешоядстват. Съставяха списъци на всички жени в детеродна възраст. Всяка бременност е покана да закръжат във въздуха, да набележат и засекат целта, да връхлетят. Ще пуснат в ход заплахи, омайване със сладки приказки, физическа съблазън, цял арсенал от похвати. Синката за пране е предпочитаното средство за помятане^[2].

— В рафинерията — предлага Андреас Орукамбе.

— Сериозно? Мислех, че Павел се е отказал от това.

— Може би не сега. — Братът на момичето вперва ожесточен поглед в него. Енциан, дърти негоднико, изобщо не си в час…

Възсядат отново мотоциклетите и потеглят. В мрака профучават на скорост край сухи докове, овъглени скелети на складове, цилиндрични отсеци от подводница, които изобщо не са били сглобявани. Наоколо има охрана от британската служба за сигурност, но това е друг, капсулиран свят. Британската Г-5^[3] заема свое собствено пространство и Зона, сходни, ала не еднакви с онова, което сега прекосяват с гръм и трясък тези сериозни Черни Командоси, яхнали мотоциклети без заглушители.

В ход е обособяване. Всяка следваща Зона се отдалечава бързо от другите и бяга от Центъра с предрешено ускорение и червено отместване^[4]. С всеки изминал ден мечтаното от Енциан митично завръщане става все по-малко вероятно. Преди човек трябваше да познава униформите, отличителните знаци, самолетните маркировки, да съблюдава границите. Но вече са били направени прекалено много избори. Единният корен е бил изгубен още в майското опустошение. Сега всяка птица има свой клон и всеки клон е Зоната.

Група разселници се върти край останките от декоративен фонтан, двайсетина, пепеляви на цвят очи, лепнати върху бели като сол лица. Хереросите ги обхождат, леко нагоре, по стълбище с ниски дълги стъпала, излизащо до наклона на улицата, зъбите почукват, горни и долни челюсти се блъскат, шаситата на мотоциклетите скърцат пронизително, нагоре и надолу по стъпалата покрай безмълвно изпуснат славянски дъх. Пепел и сол. На около стотина метра иззад една стена се появява камион с високоговорители: отдавна отегчен от текста глас с университетска школовка декламира: „Разчистете улиците. Върнете се по домовете.“ Какво да разчистят… къде да се върнат? Изглежда някаква грешка има, сигурно става дума за друг град…

Бр-р-р-ъ-ъ-м-м под издигнатия на подпори нефтопровод, който сега върви наляво към водата, над главите им огромни захванати с болтове фланци, омекотени от ръжда и промаслена мръсотия. Далеч в пристанището навлиза нефтен танкер, и се поклаща безметежно като съзвездие в небето… Ф-ю-ю-т нагоре по склона диагонално към грамада от разхвърляни, преплетени, обгорени и разплавени греди, комини, тръби, бобини, тръбопроводи, обтекатели, изолатори, преобразувани от всичките бомбардировки, а изпоцапаният с грес чакъл на земята лети край теб с километър в минута и, чакай, чакай, какво каза, „преобразувани“ ли каза?

Още не е напълно разсъмнало, не, обаче зората пробива, подобно на онази светлина, за която се боиш, че може да пробие някоя нощ в твърде тъмен за обяснение час и на Енциан му струва, че е връхлетян, буквално залят от необикновено прозрение. Тази лъкатушна купчина сгурия, в която насмалко да връхлети, тази бивша рафинерия, Jamf Ölfabriken Werke AG^[5], съвсем не е развалина. Тя е в идеално работно състояние. Само чака да бъдат съединени проводниците, свързващите линии и тръбопроводите, да бъдат включени… точно така, преднамерено леко изменени от бомбардировките, които изобщо не са били вражески, а част от план, договорен между двете страни, страни ли?, от самото начало… да, и какво, ако сега ние… добре де, да речем ние би следвало да бъдем кабалистите^[6] тук, да кажем, че такава е нашата истинска Съдба, да бъдем вълшебните учени-книжовници на Зоната, някъде вътре, в която съществува Текст и той трябва да бъде разнищен на части, снабден с обяснителни бележки, разтълкуван и измастурбиран, докато от него бъде изстискано всичко до последната капка… е, ние допускахме — естествено! — че този свещен Текст трябва да е Ракетата, orururumo orunene^[7] върховната, възходящата, мъртвата, пламтящата, великата („orunene“ вече бива заменяно от херероските деца в Зоната, с „omunene“, тоест най-големият брат^[8])… нашата Тора^[9]. Какво още? Нейните симетрии, нейните летаргии, нейното очарование ни запленяваше и увличаше, а междувременно истинският Текст се запазваше някъде другаде, в своята тъмнина, в нашата тъмнина… макар и толкова далеч от Германска Югозападна Африка, не трябва да ни бъде спестявана древната трагедия на загубените послания, проклятие, което вечно ще тегне върху нас…

Но ако аз карам през него, Истинският Текст, точно сега, ако това изобщо е той… или ако днес, без да го забележа, съм се разминал с него някъде сред развалините на Хамбург, вдишвал съм летливата пепел, и съвсем съм го пропуснал… ако построеното от СИ Фарбен на този обект изобщо нямаше определена завършена форма, а бе само групиране на фетиши, стръв за привличане на високоспециализирани инструменти под формата на бомбардировачи от 8-ма Военно Въздушна Армия^[10], да, всички „съюзнически“ самолети би трябвало да бъдат произведени в края на краищата от СИ Фарбен при посредничеството на Директор Круп^[11], чрез неговите английски връзки — бомбардировката е правилният производствен процес на преработка, всяко освобождаване на енергия е разположено точно в пространството и времето, всяка ударна вълна е предварително замислена и планирана така, че да създаде именно днешното разрушение и по този начин да дешифрира Текста, и съответно да кодира, прекодира и пре-пре-дешифрира свещения Текст. Ако инсталацията е в изправно работно състояние, какво е нейното предназначение? Инженерите, които са я построили като рафинерия, изобщо не са имали представа, че ще бъдат предприемани някакви по-нататъшни действия. Проектът им е бил „завършен“ и повече не представлявал интерес за тях.

С други думи, основанията за тази война изобщо не са били политически и цялата политика в нея е само театър, колкото за отвличане на вниманието… скрито тя е била продиктувана от технологичните потребности… от съзаклятието между човешките същества и техниката, от нещо, което е имало нужда от енергийното избухване на войната и е крещяло: „По дяволите парите, на карта е заложен самият живот на [вмъкнете името на съответната Нация]“, обаче най-вероятно е искало да каже: наближава разсъмване, аз имам нужда от моята еженощна кръв, от моето финансиране, финансиране, а-а-а-х още и още… Истинските кризи представляват кризи на разпределение, отпускане и предпочитания, не между фирмите, — всичко е инсценирано да изглежда така, — а между различните Технологии, Пластмаси, Електроники, Самолети и техните потребности, понятни единствено на управленския елит…

Да, но Техниката само реагира (колко често този аргумент е бил преповтарян, упорито и мрачно като Гаусово съкращаване^[12], особено сред по-младите Черни Командоси), „Разбира се, много е хубаво да говорим, че трябва да хванем страшилището за опашката, но как смяташ, щяхме ли да имаме Ракетата, ако някой, някой конкретен важен човек с име и пенис, не беше поискал да запрати цял тон аматол на 500 километра и да взриви квартал пълен с цивилни граждани? Хайде, напиши Техника с главна буква, боготвори я, ако преклонението пред нея ще означава намалена отговорност за теб — но това ще те причисли към безполовите неутрални индивиди, братко, към евнусите, що са запазили харема на нашата открадната Земя за мрачно навирените вдървени хуйове на човешките султани, човешкия елит, който изобщо няма право да бъде там, където е…“

Тук ние трябва да търсим източници на енергия и разпределителни мрежи, за които никога не са ни учили, направления на енергията, които нашите наставници дори не са си представяли, че съществуват или са били насърчавани да ги избягват… длъжни сме да намерим измервателни уреди с непознати на света ска̀ли, да чертаем наши собствени схеми, да получаваме обратна връзка, да правим съединения, да съкращаваме полето на грешката, да опитваме да опознаваме реални функции… и да се прицелваме в какъв непредвиден заговор?

Тук горе, на повърхността, каменовъглен катран хидрогениране и синтез, винаги са били фалшиви, бутафорни, привидни функции, скриващи истинската, планетарната задача, да, в процес на разработка навярно от векове… този разрушен завод, очакващ неговите кабалисти и нови алхимици да открият Ключа, да обучават другите хора на мистериите…

Ами ако това не е съвсем Нефтопреработвателен завод Джамф? ами ако се окаже, че това са заводите на Круп в Есен, ами ако това е „Блом & Фос“^[13] точно тук в Хамбург или някоя друга фиктивна „развалина“ в друг град? В друга страна? ПФФУУУЙЙЙ!

Е, сега вече говорят стимулантите, да, напоследък Енциан нагъва останалия от нацистите „первитин“^[14] като пуканки в кино и в този момент повечето инсталации на рафинерията — назована в чест на знаменития първооткривател на „онейрина“ — остават зад тях, а Енциан е замесен в някакъв друг параноичен кошмар, и обяснява ли, обяснява неспирно, въпреки че създадените от неговите хора и мотоциклетите им въздушни вълни го изолират напълно от разговора.

Тук за музикален                                 Аз съм палавото Дезоксиефедриново Татенце

фон звучи нещо                                  С джобове пълни с радостен шемет

подобно на пианото                          Летя през Зоната, където диви кучета скитат

на Хоуги Кармайкъл^[15]                        И подарявам на всички мечтите си…

                                                                Извадих лампите от ра-дио-то,

                                                                И все ми е тая и хич не ми пука —

                                                                Пет пари не давам за Звездите и Райетата^[16]

                                                                Защото си имам мои, безплатни…

                                                                Устата ми не спира, никой не ме слуша,

                                                                Дърдоря ужасно бързо —

                                                                О, гледаш ме ти крадешком, но аз,

                                                                Насила пуснал глупава усмивка

                                                                Махам широко за сбогом!

                                                                Опиянявам ли те скъпа моя

                                                                Чуеш ли името ми и си в захлас —

                                                                В тъмна килия и в комендантски час

                                                                Всичко ще бъде както преди

                                                                (Само запали свещите)

                                                                И всичко ще бъде както преди.

Снощи Енциан бе записал в дневника си: „В последно време Устата е била в експлоатация прекалено много. И от нея излизат съвсем малко полезни за някого неща. Съпротива. О Боже, о Боже. Значи те наистина ме приближават. Моля те, Боже, не искам да бърборя тъй високопарно… Знам как звучи гласът ми, чух го преди години в Пенемюнде по «диктофона» на Вайсман… хром и бакелит… прекалено висок, неприятно писклив, берлинско гъгнене… как ли потръпват вътрешно всеки път, когато заговарям…“

„Мога да си тръгна още утре. Знам как да бъда сам. Това не ме плаши толкова, колкото тях. Те все вземат и вземат, безкрайно, обаче никога не използват взетото. Какво смятат, че могат да получат от мен? Не искат моя патриархат, не искат любовта ми, не искат моята информация или моята работа, или енергията ми, или това, което притежавам… аз не притежавам нищо. Не са ми останали пари, тук от месеци никой не е виждал пукната пара, не, не може да искат пари… а цигари? На мен все не ми стигат цигарите…“

„Ако ги напусна, къде мога да отида?“

Обратно сред резервоарите, на вечерния вятър, боксува по тази синтетична пустош, по цялата нискокачествена чернота… Моторът на Кристиан като че от време на време пропуска по някой друг такт, разтърсва се почти до угасване. Импулсивно решение: ако моторът му заглъхне напълно, нека да ходи пеша. Това значи по-малко неприятности, ако Павел е там, а ако не е, тогава ще вземат Кристиан на връщане и ще се погрижи за камион, да откара мотора му на ремонт… действай опростено Енциан, тъй правят великите ръководители.

Кристиан обаче не губи самообладание, не греши и Павел се оказва някак там. Е, всъщност „там“, обаче не в смисъла, който Енциан, в настоящото му душевно състояние, би вземал под внимание много дълго. Но присъства, и още как, заедно с колоритна група приятели, които сякаш винаги се появяват, когато той идва да подиша малко „льойнабензин“^[17], като например, о, ето я Мъхнатата Твар, възможно най-ярко зеленото, което можете да си представите, по-ослепително от флуоресцент, прокрадва се тази вечер в ъгъла на полето, срамежливо, и от време на време шава объркано като бебе… или какво ще кажете за Водния Гигант, гост на ръст около километър направен от глава до пети от течаща вода, който обича да танцува с чупки в кръста и развява халтаво ръце из цялото небе. Когато хората на Джоузеф Омбинди отведоха Мария в Хамбург, за да търсят лекар, прозвучаха гласовете на Гъбените Пигмеи, които се въдят в резервоарите на границата между горивото и водната възглавница, и започнаха да го призовават. „Павел! Omunene!^[18] Защо не се върнеш, да ни видиш? Липсваш ни. Защо те нямаше?“ Никак не им е забавно тук долу на Границата, състезават се с бактериите, които обикалят из своята провинция на светлината, с тази клетъчна аристокрация, дето се примъква към въглеводородната стена, за да може всеки от тях да получи своя дял от Божието изобилие и оставят отпадъците си, зелен брътвеж, колебливо разнопосочно дърдорене, тиня що от ден на ден става все по-гъста и по-отровна. Крайно угнетително е да бъдеш пигмей, наблъскан заедно с хиляди, стотици хиляди себеподобни, и да си принуден да живееш от другата страна на всичко това. От другата страна ли казвате? Какво имате предвид? Каква друга страна? В бензина ли? (Нагъчканите Пигмеи, закачливо с ритмична мелодия в суингов такт:) Не-не, не, не! Ами тогава във водата ли имате предвид? (Н.П.:) Не-не, не, не! Е, трябва да ми кажете, ако обичате, преди да съм си свалил гащите! Ние имаме предвид, започват да обясняват Пигмеите, скупчват главички в симетрична конфигурация наподобяваща глава карфиол и подхващат тиха жална песен като деца около лагерен огън с Бинг Кросби с бейзболна шапка (да, знайно е, че тези льойна-халюцинации^[19] хвърлят човека в наистина причудливи състояния, по-странни дори от културен шок, а тук имаме направо шок от шока, неизвестни загадъчни лица в различни оттенъци на снежнобялото, в ритуал, чиято тайнственост е по-дълбока от северното сияние над Калахари…) имаме предвид от другата страна на всичко това, на целия бактериално-въглеводородно-отпадъчен цикъл. Оттук виждаме Границата. Тя е една издължена дъга, предимно в индиго и тревно зелено (Бинг дирижира и въодушевява за трогателно кресчендо всички тези озарени от пламъците на огъня промитомозъчни ирландски личица) зелено… бензин… между… подводница… избледняват, защото Павел вече бе на път за рафинерията, да забравим тези две и половина седмици самоналожено изтезание, хората на Омбинди го следват надолу край изолираните със стъклен памук тръби към парния котел, и мъже и жени опитват да го погалят и целунат, по Въпроса за Племенното Самоубийство натиск упражняват и двете фракции, Енциан се оплаква, прекалено забъркан е с Ракетата и прекалено почервенял в своята вражда с руснаците, за да мисли за някой друг, освен за себе си… а сега Павел опитва да страни от това, от дъха на Мукуру^[20], опитва да бъде само добър човек и нищо повече…

Мъхнатата Твар се размърдва. Припълзяла е застрашително близо, откакто Павел бе погледнал за последен път. Внезапно преливане на гладко вишнево надолу по планинския склон отдясно (имаше ли планини там? Откъде се взеха тези планини?) и той моментално разбира, без каквато и да е измама или надежда, че се е плъзнал в Севера, че вдъхването на диханието на първопредтечата го е отвело в ужасната земя, както е трябвало предварително да е наясно, че ще стане така, стъпка по стъпка през последните три години, връщането назад е невъзможно (какво значи да се върна? нямам представа накъде да започна да вървя… не знам как да се движа…) прекалено късно е, закъснял е с много километри, пропуснал е множество промени.

А сега главата му е в отстоящия на 300 метра стоманен канал на Кристиан. Внезапно това ужасяващо разклонение: двете възможности вече започват да се раздалечават, да летят със скоростта на мисълта, във всеки случай нова Зона, днес, независимо дали Кристиан ще стреля или ще се въздържи — скачай, избирай…

Енциан опитва да направи всичко възможно по силите си — блъска дулото настрана, изрича няколко неприятни думи на младия отмъстител. Но и двамата виждат новите разклонения. Зоната току-що се е променила отново и те вече са преминали в новата…

Карат нагоре по неосветения склон на охрения хълм до мястото, където Павел вдишва синтетичен бензин, под белезникаво пълзящите към небето резервоари, ето го, един от най-доволните клиенти на СИ Фарбен.

Известно ли му е на Павел нещо, което ние останалите не знаем? Ако от СИ Фарбен са искали това да бъде прикритие за нещо друго, защо не за диханието на Мукуру?

Енциан може да се прехвърли обратно в Бърлогата на Мравоядите, да отвори ново досие на СИ Фарбен, да гледа как папката става все по-дебела и по-дебела, с разработването на сглобките, ревизирането на счетоводните отчети, появата на свидетели, не отпред, но поне встрани, винаги в сенките… Ами ако се окаже, че това не е Ракетата, не е СИ Фарбен? Е, тогава ще бъде длъжен да се ориентира към нещо друго, нали, заводите на Фолксваген, фармацевтичните компании… и даже ако не е в Германия, тогава ще трябва да започне отново в Америка или в Русия, и ако не умре преди те да са намерили Истинския Текст, за да го изучават, тогава ще бъдат нужни машинарии, за да могат другите да продължат делото… Ами да, превъзходна идея, да свика цялата Мравоядска Бърлога, да се изправи пред тях и да заяви, Народе мой, аз имах видение… не, не, обаче ще има нужда от по-голям персонал, ако търсенето се окаже толкова мащабно, мълчаливо пренасочване на ресурси в различни от Ракетата направления, влагане на капитали във всевъзможни предприятия, но така че да прилича на организирано системно развитие… и кого да привлечем към това? Кристиан — може ли сега да вкара в действие момчето и гнева му. Ще използва ли То Кристиан, независимо от последствията, за да помогне възпирането и обуздаването на Омбинди… защото ако истинската бойна задача на Черната Команда в Зоната е била разкрита току-що, тогава ще се наложи да бъде направено нещо по отношение на Омбинди, Празните Хора, теорията за Окончателната Нула. Увеличен персонал ще означава повече, а не по-малко, Зонови херероси и съответно повече входяща информация за неприятеля, установяването на повече връзки ще означава по-сериозна заплаха за хората, ще означава нарастване числеността на племето. Има ли алтернатива? не… той ще предпочете да не обръща внимание на Омбинди, обаче нуждите на новото Издирване няма да му позволят такъв разкош сега… търсенето стои над всичко и то ще определя нещата…

Някъде след пущинаците на Света лежи ключът, който ще ни върне, ще ни заведе отново при нашата Земя и нашата свобода.

Андреас вече разговаря с Павел, който все още е навън с неговите причудливо осветени компаньони и върти някакви игри. След малко, къде с любов къде с хитрост и увъртания той получава адреса на медицинската връзка на Омбинди.

Енциан знае за кого става дума.

— Санкт Паули^[21]. Да вървим. Твоят мотор май заглъхва и прекъсва от време на време, а Кристиан?

— Не ми се подмилквай — избухва Кристиан. — Теб хич не хич не те е грижа за мен, нито за сестра ми. Тя умира там, а ти само я включваш в твоите уравнения, да, правиш се на светия отец, а вътрешно даже не ни мразиш, просто не ти пука за нас, ти вече дори нямаш нищо общо с нас… — Разплакан, той замахва с юмрук към лицето на Енциан.

Енциан стои неподвижно, не оказва съпротива. Ударът е болезнен. Нека боли. Смирението му не е просто линия на поведение. Той усеща достатъчно от чистата истина в думите на Кристиан, може бе не цялата истина, но достатъчно.

— Здравата ме прасна и вече имаме нещо общо. А сега ще тръгваме ли да я издирим?