Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

В посока Куксхафен сме, лятото забавя ход, продължаваме към Куксхафен. Ливадите бръмчат тихо. Проливни дъждовни сърпове с почукване бият между тръстиките. Овце и по-рядко северни елени идват да пасат водорасли на брега, който е нещо средно между пясък и море, но слънцето го удържа в мъглива двойственост… И тъй, Слотроп върви, носи се по залетите с вода ливади. Пред очите му подобно на сигнали изпратени към заблудени пътници, непрекъснато се повтарят различни очертания и силуети от Зоната, на които той ще позволява да влизат, обаче няма да си ги обяснява, повече няма да ги тълкува. Навярно така е по-добре. Най-настойчивите, които изглежда се появяват във възможно най-нереалните часове на деня, са стъпаловидните фронтони по фасадите на толкова много от тези древни северногермански сгради, издигат се осветени отзад, някак странно влажно сиви, сякаш излизат от морето, над тези прави и много ниски хоризонти. Те запазват формата си, устояват, като паметници на Анализа. Преди триста години математиците се мъчели да разчленят издигането и падането на изстреляното гюле на отделни стъпала от височина и далекобойност, Δх и Δу, позволявали им да се смаляват все повече и повече, и да приближават до нулата, докато армии безкрайно свиващи се джуджета отново галопирали нагоре-надолу, тропотът от техните умалени крака изтънявал, заглаждал се до непрекъснат тон. Това аналитично наследство е било предадено ненакърнено, то подтиква техниците в Пенемюнде да се взират в лентата „Аскания“ на която са заснети изстрелванията и полетите на Ракетата, кадър по кадър, Δх по Δу, самите те лишени от възможността да летят… филм и висша математика, летателни порнографии и двете. Напомняния за безсилие и абстракция, каменни форми на стъпаловидни фронтони, цели и разбити, възникват сега над зелените поля, увисват във въздуха и след малко изчезват, а в техните сенки сламено руси деца играят на „дама“, скачат по селските калдъръми от небето до преизподнята[1] с все по-дълги подскоци, понякога разрешават и на Слотроп да поскача, друг път изчезват обратно в техните тъмни улички, където старинни къщи с много прозорци и много печал, непрекъснато се навеждат към отсрещните съседи и почти ги допират горе, така че между тях остава само тясна ивица млечно сиво небе.

Привечер децата обикалят из улиците с кръгли хартиени фенери, пеят Фенер, Фенер, Слънце, Месечина и Звезда… небесни тела в селските вечери, бледи като духове, пеят за сбогом на едно друго лято. В някакъв крайбрежен град близо до Визмар, докато Слотроп заспива в малкия парк, децата го наобикалят и му разказват историята на Плечазунга, Прасето-Герой, което по някое време още през X век изскочило внезапно от една мълния, разгромило нашествениците викинги и прогонило множеството крещящи от ужас скандинавци обратно в морето. Оттогава, всяко лято бил определян един четвъртък за отпразнуване на спасението на града — четвъртък наречен в чест на Донар или Тор, богът на гръмотевиците, който изпратил на земята гигантското прасе. Дори вече в X век старите богове все още упражнявали силно влияние над хората. Донар не е бил напълно укротен и превърнат в подобие на Свети Петър или Роланд, въпреки че с течение на времето церемонията започнала да се извършва около градската статуя на Роланд до църквата „Петеркирхе“.

Това лято обаче провеждането й е застрашено. Още през зимата обущарят Шрауб, изпълнявал ролята на Плечазунга през последните 30 години, бил мобилизиран при фолксгренадирите[2] и изобщо не се е връщал. Сега белите фенери обкръжават Тайрън Слотроп и се поклащат в мрака. Тънички пръстчета го ръчкат в корема.

— Ти си най-дебелият човек на света.

— Той е по-дебел от всички в селото.

— Съгласен ли си? Съгласен ли си?

— Не съм чак толкова дебел.

— Нали ти казах, че все някой ще дойде.

— И по-висок е също.

— … я чакайте, за какво да съм съгласен?

— Да бъдеш Плечазунга утре.

— Заповядайте.

Напоследък Слотроп е благосклонен към всички и сега отстъпва. Издърпват го от тревната му постеля и го водят в общината. Там в мазето има костюми и реквизит за Празника на Прасето Герой — щитове, копия, рогати шлемове, рунтави животински кожи, дървени чукове на Тор и триметрови позлатени светкавици. Свинският костюм е леко изумителен — ярки сигнални розови, сини, жълти цветове, прасе в стил немски експресионизъм, плюшен отвън, подпълнен със слама отвътре. Като че ли му приляга идеално. Хмм.

Празнуващите на другата сутрин са малобройни и кротки: старци, деца, и няколко мълчаливи ветерани. Всички викингски нашественици са деца, с нахлупени върху очите шлемове, влачещи се по земята наметала, щитове с техните размери и два пъти по-големи оръжия. Площадът е разкрасен с огромни изображения на Плечазунга, в чиито телени рамки е вплетен бял шибой и червени и сини метличини. Слотроп чака, скрит зад статуята на Роланд, особено мрачен, опулен, къдрокос, прещипан в кръста като оса екземпляр. Слотроп е придружен от арсенал фойерверки и неговия помощник Фриц, около 8-годишен и все едно взет от илюстрация на Вилхелм Буш. Слотроп е малко нервен, тъй като не е свикнал с фестивали на прасета-герои. Но Фриц е опитен и тактично е донесъл гледжосана халба с някаква мозъкоувреждаща течност подправена с копър и кориандър и дестилирана, освен ако Haferschleim[3] не означава нещо друго, от овесена каша.

— От овесена каша ли, Фриц? — Той получава нов удар, извинява се, че е попитал.

— От овесена каша, да.

— Е, овесената каша е по-добра от нищо, хо, хо… — Каквото и да е, въздействието му върху нервните центрове е бързо. Когато всички викинги, акомпанирани от тържествен хорал изпълняван от духовия оркестър, запъхтени се добират с мъки до статуята, строяват в боен ред и изискват капитулацията на града, Слотроп установява, че мозъкът му работи със значително намалена острота. В този момент Фриц драсва клечка кибрит и настъпва истински фойерверков ад, ракети, въртящи се огнени колела, „римски свещи“ и ППЛЕЕЕЧЧЧАЗЗУННГГАА! огромен заряд от черен барут го изстрелва на открито, опърля задника му и съответно моментално изгаря къдравата му опашчица. — О, да, точно така, ъъъх… — Олюляващият се широко усмихнат Слотроп изкрещява своята реплика: — „Аз съм гневът на Донар и днес вие ще бъдете моята наковалня!“ — Всички хукват по улиците и, обсипвани с бели цветове и съпровождани от детски писъци, втурват се в прекрасно гръмогласно преследване чак до самата вода, където започва масово плискане и гмуркане. Гражданите отварят бутилки бира и вино, разчупват хляб, измъкват гърнета с извара, наденици. От черни тигани с димящо олио закрепени над торфени огньове, вадят капещи горещи златистокафяви пататници. Момичета започват да галят зурлата на Слотроп и плюшените му хълбоци. Градът е спасен за още една година.

Спокоен пиянски ден, изпълнен с музика, мирис на солена вода, блата, цветя, пържен лук, разлята бира и прясна риба, горе облачета с цвят на скреж се носят по синьото небе. Ветрецът е достатъчно прохладен, за да не се поти Слотроп в неговия прасешки костюм. По протежение на брега сивкавосини гори дишат и потрепват. Бели платна излизат в морето.

Слотроп се връща от кафявата вътрешна стая на кафенето — дим от лули, миризма на зеле, и цял час игра на „камбана и чукче“[4] заедно с, мечтата на всеки юноша, ДВЕ цветущи млади дами с летни рокли и обувки на дървени подметки — и забелязва, че навалицата започва да се разпределя на групички по трима-четирима. О, мамка му! Не сега, хайде… Остра болка прорязва ануса му, главата и стомахът са раздути от малцова каша и лятна бира. Сяда на куп мрежи и опитва, без изгледи за успех, да се застави да бъде нащрек.

Тези възникващи в многолюдието вихърчета обикновено тук означават черен пазар. Сред градинската тишина и обедната безметежност започнат да разцъфват масленозелените бурени на параноята. Последният от рода, и загинал толкова далеч, никой друг от Слотроповото коляно не е изпитвал такъв силен страх в присъствието на Търговията. Върху калдъръма вече са разгънати вестници, за да могат купувачите да изпразнят кутиите с кафе и да проверят дали съдържанието им е изцяло от истинско кафе, а не само тънък слой върху заместител. От прашни джобове внезапно изскачат и проблясват на слънцето златни часовници и пръстени. От ръка на ръка, измежду размекнати, измачкани, мръсни и неплатежоспособни райхсмарки преминават бързо цигари. Докато възрастните се пазарят на полски, руски, севернобалтийски и долнонемски, в краката им играят деца. Тук прозира донякъде разселническият стил, леко неутрален, просто минават през града, търгуват пътьом, в движение, почти машинално… откъде се взеха тези сиви шмекери, какви сенки в спокойната уютност на деня ги укриваха?

Сега от злокобната тишина в тяхното родно полицейско управление се материализират пазителите на реда, идват в два открити черно-бели автобуса пълни с полицаи в синьо-зелени униформи, бели ленти на ръкавите, шапки като кофички с многолъчеви звезди отпред, вече извадени палки, наподобяващи черни дилдоси в нервни ръце, поклащат се, готови за действие. Завихрянията в тълпата бързо стихват, по калдъръма звънтят разсипани скъпоценности, краката на бягащи цивилни мачкат цигари пръснати сред мигновено превърналите се в боклук часовници, боеви медали, копринени платове, навити на руло банкноти, розови картофи с тревожно опулени оченца, дълги до лактите ръкавици от ярешка кожа с извити пръсти опитващи се да хванат небето, строшени електрически крушки, чехли, натюрморти с позлатени рамки изобразяващи паважи, брошки и пръстени, за които никой няма да предявява право на собственост, сега всички са уплашени.

Нищо чудно. Полицаите начеват разгонването на тази прояви тъй, както сигурно преди Войната са разпръсквали антинацистките улични демонстрации, врязват се, мммм да, с тези гъвкави палки, очите им дебнат за най-незначителните възможности за заплаха, миришат на гранясала от страх вълна от подмишниците им, нахвърлят се по трима едновременно върху някакво хлапе, събарят на земята момичета, старци, заставят ги да събуват и изтръскват даже обувки и бельо, мушкат и удрят с неуморими палки сред плачещи деца и пискащи жени. Под тази експедитивност и злорадство се спотайва носталгията по старото време. Войната трябва да е била неблагоприятен период за контролиране и овладяване на тълпите, в най-добрия случай са могли да разследват единични заподозрени в незначително нарушение и убийство. Но сега, когато трябва да бъде защитаван Белия Пазар, а улиците отпред са пълни с тела жадуващи нетърпеливо този първи пердах, полицаите определено са доволни.

След малко пристигат руски подкрепления, три камиона с млади азиатци в работни войнишки дрехи, които изглежда не разбират къде точно са попаднали, просто са били докарани от някой много студен далекоизточен край. Скачат от дъсчените каросерии подобно на футболисти излизащи на терена, застават в линия и започват да разчистват улицата като изтласкват тълпата към водата. Слотроп е точно по средата на неразборията, залита блъснат назад, свинската маска закрива половината му полезрение, опитва да защити, когото може, няколко деца, старица, която по-рано бе видял да пренася памучна прежда. Първите палки попадат върху уплътнения му със слама корем и той почти не ги усеща. От двете му страни се търкалят цивилни хора, но Плечазунга не отстъпва. Само генерална репетиция ли беше това сутринта? Сега истински чуждестранни нашественици ли трябва да отблъсква Слотроп? Дребничко момиче стиска здраво крака на Слотроп и с уверен глас вика името на прасето-герой. Притичва сивокос полицай, дълги години подкупи и живот на широка нога в тила, замахва с палката към главата на Слотроп. Прасето-герой отскача и нанася ритник със свободния крак. Докато полицаят се превива, половин дузина граждани скачат с диви крясъци към него и моментално го освобождават от шапката и палката. Сълзи текат от посърналите му очи и блестят на слънцето. Тогава някъде започва стрелба, паника обхваща всички и повлича почти рухналия Слотроп, момиченцето е било издърпано от крака му и е изчезнало безследно в наплива.

Бяга от улицата и отива на кея. Полицията е престанала да бие хората и започнала да събира плячката от улицата, но сега руснаците заемат нейното място и повечето от тях гледат право в Слотроп. За негов късмет почти веднага се появява едно от момичетата от кафенето, хваща го за ръката и го издърпва настрана.

— Има заповед за задържането ти.

— Какво? Те се справят доста добре и без официални призовки.

— Руснаците са намерили униформата ти. Смятат те за дезертьор.

— Прави са.

Момичето го води у дома си, тъй както е, с неговия свински костюм. Слотроп така и не узнава името й. Около седемнайсетгодишна, светлокоса, младо лице, лесно ранима. Те лежат зад прикрепен за тавана лекясан със сперма чаршаф, плътно един до друг на тесен креват с лакирани стълбци. Майка й нарязва ряпа в кухнята. Сърцата и на двамата бумтят, неговото заради опасността, нейното за Слотроп. Тя разказва как са живели родителите й, баща й печатар, оженил се още докато бил калфа, скитанията му продължават вече десета година, от ’42-ра никакви известия от него, тогава получили бележка от Нойкьолн, където с негов приятел били пренощували. Винаги някой приятел, един Бог знае в колко задни стаи, арести, печатници е преспивал, треперещ, увит в стари броеве на Die Welt am Montag[5], уверен, че поне има подслон, като всеки член на Профсъюза на печатарските работници, често нещо за хапване, почти сигурен за неприятности с полицията ако се задържи прекалено дълго — добър профсъюз бил. Придържали се към немските традиции на ИРС[6], не се подвели по Хитлер и не сътрудничели с него, макар всички останали профсъюзи да му се подчинявали. Това докосва някаква струна на лично Слотроповите пуритански надежди за Словото, за превърнатото в печатарско мастило Слово, обитаващо заедно с антителата и преобразуващия се в желязо въздух в кръвта на добрия човек, въпреки че за него Светът винаги ще бъде Светът в Понеделник, със своето студено острие, което посича всяка жалка илюзия за разтуха приемана от буржоазията за действителност… дали е печатал листовки против безумието на своята страна? бил ли е арестуван, пребиван, убит? Тя има негова снимка, в отпуск някъде в Бавария, на фона на водопад и заснежен планински връх, загоряло и неостаряващо лице, тиролска шапка, презрамки, крака заели стойка на непрекъсната готовност да побегнат: образът му спрян, запазен тук, само така са можели да го задържат, да тича от стая в стая из всичките му там негови студени работнически квартали, франкмасонска нощ след нощ… техният потайно фамилиарен, кухненски прийом да отиват там вечер или в свободните следобеди и да изучават Δх-вете и Δу-ците на неговия скиталчески дух, да разследват как се е променял той вътре в гилотинното прихлупване на затвора на фотокамерата, какво може да е чувал във водата, подвластна на безспирното движение като него самия, в загубеното безмълвие зад гърба му, останало вече зад него.

Даже сега, когато тя лежи до чужденеца в свински костюм, баща й олицетворява летящата част от Слотроп, от всеки друг, който е лежал заземен тук преди и е слушал същото обещание: „Ще отида навсякъде с теб“. Той ги вижда да вървят по железопътния надлез, навсякъде около тях дълги полегати планини с борови гори, есенно слънце и студени виолетови дъждовни облаци, късен следобед, лицето й е до някаква висока бетонна сграда, светлината от бетона пада косо и върху двете страни на скулите й, прелива в кожата й, смесва се с излъчваната от нея светлина. Неподвижната й фигура над него в черно палто, руса коса на небесния фон, той стои на върха на желязна стълба в жп разпределителна станция, гледа я втренчено, а долу всичките им блестящи стоманени пътища се пресичат и разделят към четирите краища на Зоната. И двамата са бегълци. Такова е нейното желание. Но Слотроп иска само да полежи известно време неподвижно с туптенето на сърцето й… не е ли това мечтата на всеки параноик? да усъвършенства методите на неподвижността? Ала войниците идват, приближават от къща на къща, издирват техния дезертьор и Слотроп е този, комуто е наложително да тръгва, а момичето — да остане. На улиците бръмчащите метални гърла на високоговорителите обявяват, че днес полицейският час ще започне по-рано. Зад някой прозорец в града, в някакво креватче, вече отпускащо се в обятията на съня, лежи едно момченце и за него металическият глас с чуждестранен акцент е знак за безопасност и сигурност през нощта, който ще стане неотменна част от степта, от дъжда върху морето, кучетата, миризмата на готвено от чужди прозорци, от черните пътища… част от това невъзвратимо лято…

— Няма луна — шепне тя и очите й потрепват, но не извръща поглед.

— Какъв е най-добрият начин да се измъкна от града?

Тя знае хиляди. Сърцето му, връхчетата на пръстите му го болят от срам.

— Ще ти покажа.

— Не е нужно да го правиш.

— Аз искам.

Майка й дава на Слотроп две корави хлебчета и той ги пъха в свинския костюм. Тя би му намерила да облече нещо друго, но всички дрехи на мъжа й са били разменени за храна на пазара. Влизащата през кухненския прозорец светлина обрамчва последната нейна снимка направена от мъжа й, повяхваща златокоса жена, свела глава над печката, на която къкри тенджера, тапет на цветя, наситено оранжево и червено зад извърнатото й лице.

Дъщерята го води през ниски каменни стени, край отводнителни канавки и водосточни канали към покрайнините на града. Далеч зад тях часовникът на „Петерскирхе“ бие девет, а под него незрящият Роланд продължава да гледа през площада. Бели цветя окапват едно след друго от изображенията на Плечазунга. Комините на електростанцията се издигат призрачни, бездимни, ясно очертани в небето. Вятърна мелница поскърцва недалеч.

Градските порти са високи и ъгловати, най-отгоре със стълба, която води за никъде. В отвора на готическата арка е ясно видим отдалечаващия се в нощните ливади път.

— Искам да дойда с теб. — Но тя не помръдва, за да премине под свода с него.

— Може би ще се върна — Това не е скитническа лъжа, и двамата са уверени, че някой ще се върне, следващата година някъде по същото време, може би следващата година за Празника на Прасето-Герой, някой достатъчно близък… и ако името и досието не съвпаднат, е, какво пък, вярва ли някой на такива неща? Тя е дъщеря на печатар, запозната е с работата, дори се е научила от него да борави много умело с печатарския компас, как да набира и демонтира редове.

— Ти си майски бръмбар — шепне тя, целува го за сбогом, стои до усамотената порта и гледа как той си отива, подсмърчащо неподвижно момиче с престилка и войнишки ботуши.

Лека нощ, послушно момиче. Какво може да й предложи той, освен една последна моментална снимка на тежкоподвижно прасе в сливащ се със звездите и купчините дърва пъстър шутовски костюм, нещо, което да сложи до онази направена от баща й фотография от нейното детство? Колкото и да не му се иска, той е олицетворение на бягството, макар и нежелано от него, но освен това е загубил всякаква представа как да остане… Лека нощ, сега има полицейски час, прибирай се, връщай се у вас… лека нощ…

Придвижването на Слотроп е само в открито поле, спи, когато е прекалено уморен да върви, сламата и кадифето го предпазват от студа. Една сутрин се пробужда в падинка между букова горичка и ручей. Слънцето изгрява, ужасно студено е и като че ли някакъв топъл език грапаво ближе лицето му. Слотроп гледа право в муцуната на друга свиня, много дебела и розова свиня. Тя грухти и дружелюбно усмихната премигва с дълги ресници.

— Чакай малко. Така по-добре ли е? — Той нахлузва свинската маска. Животното го гледа близо минута втренчено и го целува, зурла в зурла. И двамата са подгизнали от утринната роса. Той я последва надолу по ручея, сваля отново маската и наплисква с вода лицето си, докато свинята пие до него, кротко сърба. Водата е прозрачна, чиста, бързотечаща, студена. На дъното на ручея обли камъни почукват един в друг. Кънтящи тонове, музика. Никак няма да е зле ако може да седи тук ден и нощ наред, да слуша как се разгръщат тези водно-каменни звуци…

Слотроп е гладен.

— Хайде. Трябва да намерим закуска. — До езерце край една ферма свинята попада на забит в земята кол и почва да души около него. Слотроп разравя с крак рохкавата земя и открива облицована с тухли кухина пълна с картофи, силажирани миналата година. — За теб стават, — когато тя започва лакомо да мляска, — аз обаче не мога да ям тая гадост. — Небето се отразява блестящо в гладката водна повърхност. Като че ли няма хора наоколо. Слотроп отива да провери къщата. Целият двор е във високи бели маргаритки. Прозорците под сламените козирки на втория етаж са тъмни, от комините не излиза пушек. Но курникът в задния двор е населен. Слотроп отмества голяма дебела бяла кокошка от полога, протяга се внимателно към яйцата — КУДКУДЯЯЯК разтреперва се тя, понечва да откълве напълно ръката му, същевременно отвън с ужасен шум стремглаво нахлуват дружките й, а носачката вече е успяла да заклещи крила между летвите и не може да се върне обратно, а и не може да се измъкне навън, защото подкрилките й са много дебели и значи нито напред нито назад. И тъй виси, хлопа с крила и кудкудяка пронизително, а Слотроп сграбчва три яйца и после опитва да издърпа крилата й навътре. Туткава и нервна работа, особено ако полагаш върховни усилия да не изпуснеш яйцата. Петелът стои на вратата, грачи „Achtung, Achtung“[7], дисциплината в неговия харем е напълно провалена, навсякъде из курника устремно хвърчат бели пера, пухчета и пискливи кокошки, а Слотроп кърви от половин дузина места. Тогава чува кучешки лай — време е да се откаже от тази кокошка — излиза навън и на трийсетина метра вижда жена с униформа на спомагателните части на вермахта насочваща ловджийска пушка към него и хукналото озъбено ръмжащо куче вперило очи в гърлото му. Слотроп заобикаля курника тъкмо когато пушката го приветства с изстрел за добро утро. След миг се появява свинята и прогонва кучето. Тръгват, яйцата са настанени в свинската маска, жената крещи, кокошките вдигат врява, свинята галопира край Слотроп. Пушката изтрещява за последен път, но те вече са извън обсега й.

След около два километра спират, за да закуси Слотроп.

— Добре се справи — потупва той нежно свинята, която поляга на земята, за да си поеме дъх и го наблюдава, докато той пие сурови яйца и изпушва половин цигара. После двамата потеглят отново.

Скоро започват да се отклоняват към морето. Свинята изглежда знае къде отива. Над един друг път в далечината се издига огромен прашен облак, може би е руски конен конвой. Наскоро оперени щъркелчета изпробват крилата си в полет над купи сено и поля. Върховете на отделни дървета са замъглени в зелено, като че ли случайно са били забърсани с ръкав. На хоризонта, отвъд много километри поръсен със слама червенозем, се въртят кафяви вятърни мелници.

Прасето е чудесен другар,

Нерез, яловица, шопар или свиня-майка,

Прасето е приятел и повдига ти духа

Планините ще се преобръщат и падат

Когато те отлъчват, мамят и горят,

Когато те нападат, Тори и Виги,

Може да те зареже котка или скитник

Свинята няма да те подведе, тя свинята,

Свинята винаги ще ти е вярна, да!

Към привечер навлизат в рядка дъбрава. Из нейните котловинки се носи мъгла. Някъде в тъмнината недоволно мучи изгубена неиздоена крава. Свинята и Слотроп се настаняват за сън сред боровете, пищно като с облаци обвити с парчета станиол, — остатъци от металните листове-отражатели, хвърлени от самолетите за заблуда на германските радари при някоя отдавнашна въздушна атака, — същинска гора от коледни елхи, накичени с раздвижвана от вятъра сърма, която се полюшва, шумоли и улавя звездната светлина, а над главите им, разпрострян на много километри наоколо, цяла нощ безмълвен леденостуден огън лудее из короните на дърветата. Слотроп се буди често и вижда, че свинята е сгушена върху постеля от опадали борови иглички и го наблюдава. Тя не усеща да е застрашена или неспокойна. Вероятно е решила, че той се нуждае от обгрижване. На станиоловата светлина тя е много загладена и закръглена, четината й изглежда мека като пух. Похотливи намерения се прокрадват в главата на Слотроп, малка странност нали разбираш, хехехе, всичко е под контрол… Те заспиват сред окичените дървета, свинята се превръща в странстващ древен мъдрец, а Слотроп в неговия костюм се явява живописно ярък дар, очакващ утрото и детето, което ще си го поиска.

На другия ден около обед влизат в бавно чезнещ град, сам на Балтийския бряг и умиращ от отсъствието на деца. На табелата над градския портал, сред изгорели крушки и празни фасонки, е изписано ЦВЬОЛФКИНДЕР[8]. Виенското колело, властващо над хоризонта на много километри наоколо, е леко килнато като непреклонна стара гувернантка, слънцето улавя дълги ивици ръжда, бледо небе прозиращо през чугунената решетка, която свежда дългата си извита сянка отвъд пясъка и в тъмновиолетовото море. Вятърът устройва котешки концерти в зали и къщи без врати.

— Фрида. — Глас призоваващ от синята сянка зад една стена. Свинята грухти усмихната и не бърза да се подчини: виж кого ти доведох. Скоро един слаб луничав мъж, рус, почти оплешивял, пристъпва на слънцето. Хвърля бърз нервен поглед към Слотроп и протяга ръка да почеше Фрида между ушите. — Аз съм Пьоклер. Благодаря, че я върнахте.

— Не, не, тя ме доведе.

— Да.

Пьоклер живее в мазето на общината. Там на печката с дърва се подгрява кафе.

— Играете ли шах?

Фрида наблюдава отстрани. Слотроп, който обикновено в шахмата се води повече от суеверие, отколкото от някаква стратегия, вманиачено иска на всяка цена да запази конете си, Скачач и Скачач — готов е да изгуби всички други фигури, обмисля не повече от един-два хода напред, ако изобщо преценява нещо, редува продължителни летаргични колебания с изблици на видиотизирана суетня, предизвикващи намръщвания на Пьоклер, но все пак не от безпокойство. Примерно до момента, когато Слотроп изгубва царицата си.

— Я-я-я-я, чакайте малко. Пьоклер ли казахте?

Човекът тутакси енергично вади „люгер“ с оръдейни размери — я виж ти, колко е бърз — и го насочва право в главата на Слотроп. Известно време Слотроп в свинския си костюм мисли, че Пьоклер смята, че той, Слотроп, е озлочестил Свинята Фрида и трябва да последва сватба под дулата на ловна двуцевка или, както е в случая, на „люгера“, всъщност тъкмо в главата му е проникнала фразата тебе връчвам аз в залог моята копаня, когато осъзнава, че в действителност Пьоклер изрича:

— По-добре е да се махате оттук. И без това още само два хода и щях да ви матирам.

— Нека да ви разкажа моята история — набързо издърдорва цюрихската информация включваща името на Пьоклер и руско-американско-херероското издирване на Черния Агрегат, като междувременно някак паралелно недоумява дали полковник Енциан не е бил прав относно възприемането на туземни нрави и обичаи в Зоната, човек започва да си внушава разни фиксидеи, а-а-а-а, леко еротични схващания за Съдбата, нали, Слотроп? а? връща се мислено назад по маршрута, по който свинята Фрида го бе довела, опитва да си припомни разклоненията, където можеха да поемат в друга посока…

— Черният Агрегат — поклаща глава Пьоклер. — Нямам представа какво е това. Не съм се интересувал чак дотолкова. Само него ли издирвате?

Слотроп обмисля въпроса. Кафеените им чашки улавят слънцето от прозореца и прехвърлят нагоре към тавана подскачащи елипси от синя светлина.

— Не зная. Известно ми е само, че съществува някаква лична тясна връзка с Имиполекс Г…

— Това е ароматичен полиамид — Пьоклер връща пистолета под ризата.

— Обяснете ми — настоява Слотроп.

Добре, обаче не и преди да разкаже нещо за неговата Илзе и летните й завръщания, достатъчно за Слотроп да се почувства хванат отново за врата и блъснат в мъртвата плът на Бианка… Илзе, създадена под въздействието на сребристо-пасивния образ на Грета Ердман, и Бианка зачената по време на заснемането на същата тази сцена, запечатана в съзнанието на Пьоклер, когато е напомпвал съдбоносния спермен заряд — как е възможно те да не са едно и също дете?

Тя е още с теб, въпреки че напоследък става все по-трудно осезаема, почти невидима е, като чаша със сивкава лимонада в сумрачна стая… там както преди е тя, спокойна и язвителна и мила, очаква да бъде погълната, да стигне до твоите най-дълбоко разположени клетки, да се включи в действие сред най-тъжните ти сънища.

Бележки

[1] На немски език играта „дама“ (Himmel und Hölle) буквално означава Небе(Рай) и Ад. — Б.пр.

[2] Volksgrenadier (нем.) — „народна пехота“, хитлеровото опълчение съставено от възрастни мъже и момчета. — Б.пр.

[3] Овесена отвара или кашица (нем.). — Б.пр.

[4] Германска типично кръчмарска игра. — Б.пр.

[5] Светът в понеделник (нем.) — седмично списание издавано в Берлин. — Б.пр.

[6] Индустриални Работници по Света — международен профсъюз основан в 1905 г. в Чикаго, САЩ, съчетаващ общ и индустриален трейдюнионизъм. Неговата философия и тактика са описани като „революционен индустриален трейдюнионизъм“ с връзки с анархисткото и социалистическото работнически движения. — Б.пр.

[7] Внимание, внимание (нем.). — Б.пр.

[8] Дванайсет деца (нем.). — Б.пр.