Томас Пинчън
Гравитационна дъга (62)

□ □ □ □ □ □ □

Бет Дейвис и Маргарет Дюмон са в салона на нечия разкошна къща, облицован с ламперия от обилно виещи се рококо декорации по проект на Кювилие. През прозореца долита изпълнявана на казу удивително безвкусна мелодия, вероятно „Кой е този тип?“ от „Един ден на хиподрума“ (в няколко различни варианти). Свири един от просташките приятели на Граучо Маркс^[1]. Звукът е нисък, бръмчащ и гърлен. Бет Дейвис замира, поклаща глава, изтръсква пепелта от цигарата.

— Какво е това? — пита тя.

Маргарет Дюмон се усмихва, изпъчва презрително гърди:

— Ами, звучи като казу — отвръща тя.

На Слотроп му се бе сторило, че е казу. Докато се разсъни напълно, шумът е заглъхнал в утрото. Каквото и да бе, то го бе събудило. А беше, или е, Пирата Прентис с един най-общо казано откраднат „П-47“^[2] на път за Берлин. Заповедите му са кратки и ясни, както нарежданията на другите, папските агенти, Папата се ръководи от вярата в Бога, тръгвай да намериш онзи минезингер, все пак той е добър човек…

Е, това е по-стар модел „Кана“, с кабина тип „оранжериен покрив“. Ограниченото зрително поле изпраща поток от спомени в шийните мускули на Пирата. Струва му се, че самолетът е непрекъснато разбалансиран, въпреки че все още бърника от време на време разни уравновесители. В момента той изпробва Аварийно-Боен Режим, (макар и сега изглежда няма Аварийна ситуация, нито Военни действия), не сваля очи от приборното табло, където стрелките за обор./мин., налягане на всмукване и температура на цилиндровите глави достигат червения сектор. Намалява скоростта, продължава напред и след това, над Целе, опитва да направи бавно поклащане на крилата, подир минута лупинг над Брунсвик и после, над Магдебург, какво пък, хич не ми пука, започва „имелман“^[3]. В позиция по гръб, болката в кътниците изкривява устата му в зъбато ухилване, той започва поклащането на крилата с една идея по-бавно от необходимото, със скорост малко под двеста и десет км/час и моторът едва не заглъхва, блъскан от поредица внезапни тласъци — да довърши ли като обикновен лупинг или да се гмурне в „имелман“? — вече протяга ръка към контрола на елероните, ебал съм го и скапаното кормило, хич не ми пука, че ще вляза в свредел… но в последната секунда все пак лекичко докосва педала, незначителен компромис (наближавам четиридесетте, Боже мили, и с мен също ли се случва това?) и възстановява хоризонталното положение. Трябваше да направя „имелман“.

О, летя кат’ Тутингския^[4] орел,

Бомбардирам и стрелям на поразия,

И никой не може да ме свали!

Ей дядо кайзер Бил^[5], свършено е с теб,

’Щото идвам над твоя град!

Нека всички фройлайни и

Мадмоазели да ме посрещнат,

С лампи на прозорците специално за мен…

’Щото аз съм Тутингският орел.

Летя устремно към побе-дата!

И съм те взел на при-цел!

По това време Озби Фийл би трябвало да е в Марсилия и вече да търси връзка с Блоджет Уаксуинг. Уебли Силвърнейл е на път за Цюрих. Катье ще тръгне за Нордхаузен… Катье…

Не, не, тя не му бе разказала докрай всичко, какви ги е правила-струвала. Това не е негова работа. Колкото и да му е разказала, в нея винаги ще остава нещичко загадъчно. Защото той е такъв какъвто е, защото има посоки, в които той не може да тръгне. Но как им се удаваше внезапно да изчезват един от друг в хартиените градове и следобеди на този странен свят и настъпващия Ограничителен Режим? Възможно ли е днешното поръчение, целящо да те свърже с нужните ти хора? да се дължи на импровизирано споразумение: по-тържествените приключения да водят по същество до раздяла, до самота? Ах, Прентис… Какво е това, предложение за бягство ли? не, не, провери налягането на горивото, гледай, стрелката на манометъра играе, съвсем ниско е, резервоарът е празен…

Дребна летателна неприятност за Пирата, нищо сериозно… От слушалките призрачни гласове му отправят опознавателни реплики или укори: диспечерите долу в тяхното собствено царство, още едно покритие на Зоната, антени опасват пущинаците като редути, излъчващи полусфери на влияние, определят невидими въздушни коридори, действителни само за тях. „Тъндърболтът“ е боядисан в тревисто зелено. Трудно може да бъде пропуснат. Идеята е на Пирата. Сивото беше за Войната. Нека ме преследват. Хванете ме, ако можете.

Сивият цвят беше за Войната. Като че ли военно предназначение имаше и странния талант на Пирата да изживява чужди фантазии. От Деня на победата, нищо. Но това не е краят на екстрасензорните му неблагополучия. Той все още е „навестяван“, по същия заобиколен и неопределен начин от прародителя на Катье, минхер Франс ван дер Гроов, додоунищожител и авантюрист. Този човек никога не се появява или изчезва напълно. Пирата приема това твърде лично. Колкото и да не му се иска, той е съвместим с холандеца домакин. Какво вижда Франс у него? Свързано ли е то — разбира се, че е — с Фирмата?

Той бе вмъкнал цяло кълбо от своите сънища в съновиденията на Пирата, еретически сънища, тълкувания на вятърни мелници, които се въртяха на сянка из перифериите на тъмни полета, всяко крило сочещо към определена точка върху околището на огромно колело в небето, то се върти, спира и тръгва винаги в абсолютен синхрон с въртящия се кръст: „вятър“ беше един среден член^[6], споразумение за изразяване на онова, което в действителност задвижва кръста… и това се отнася за всеки вятър, навсякъде на Земята, независимо дали пищи сред бонбонено розовите и жълти планини на Мавриций или размърдва лалетата у дома в Холандия, капка по прозрачна капка дъждовна вода изпълва червените чашки, всеки вятър има свой собствен движещ се кръст, присъстващ физически или подразбиращ се, и всеки кръст е уникална мандала, която в процеса на въртене сближава противоположностите (и кажи ми сега Франс, що за вятър е този дето ме е засмукал, какъв е този 8000-метров вятър? Каква е тази мелница дето мели долу? Какво мели тя, Франс, и кой наглежда мелничния камък?).

Далеч под корема на „тъндърболта“ върху разчесаната зелена местност преминават смекчените от времето очертания на древни земни съоръжения, села изоставени по времето на Големия Мор, поля зад къщите, чиито жители са били покосени безмилостно от северния поход на бубонната чума. Зад маскировъчна мрежа, студена като чаршафи върху мебелите в забранено крило на къща, сопрано пее ноти, които изобщо не се подреждат в мелодия и се разпадат съвсем като мъртви белтъци…

— Ясно е като въздуха — високопарно декламира режисьорът Густав — и ако не беше такъв дърт глупак, щеше да го разбереш. Известно ми е, разбира се, че има едно такова Благотворително Сдружение на Старите Глупаци, всички вие се познавате, гласувате порицания за най-трудните и най-непокорни членове под 70 години и моето име е начело в списъка. Да не мислите, че ми пука? Всички вие сте на различна честота. Няма начин да ни предизвикате за конфликт. Прекалено много сме раздалечени. Ние си имаме наши собствени проблеми.

Разнообразна криптозоа^[7] щъка сред трохи, срамни косми, винени пръски, пепел от цигари, власинки тютюн и разпръснати мускалчета кокаин с червени бакелитови запушалки с печат на „Мерк“ от Дармщат. Атмосферата на буболечките завършва на около три сантиметра от пода, идеална влажност, тъмнина, постоянна температура. Никой не ги безпокои. В къщата на „Киселината“ е задействано негласното споразумение буболечките да бъдат газени и мачкани.

— Ти се заплиташ в тоналността — крещи Густав. — Хванат си в капана. Тоналността е игра. Всичко е игра. А ти си много стар. Никога няма да преминеш отвъд играта, да стигнеш до Звукореда, който е просветление.

— Звукоредът също е игра — „Киселината“ седи ухилен и с лъжичка от слонова кост изсипва невероятни купчинки кокаин в носа, изпълнявайки от край до край целия си репертоар: изправената ръка се завърта в гигантска дъга, зууум, право към желаната ноздра и от разстояние 50-сантиметра загребва с отмерено движение съответното количество, без да разсипва дори едно кристалче… след това цялата купчинка бива подхвърлена нагоре като пуканка и поета от носа нгкок право в целта, където, още от погребението на Либкнехт ако не и от по-рано, стените са гладки като порцеланова тоалетна чиния, без нито едно косъмче… лъжичката преминава от едната ръка в другата два-три пъти, слоновата кост снове във въздуха по-бързо от всякога… белите магистралки изчезват мигновено без помощта на каквато и да е направляваща ги тръбичка. — Звукът е игра, ако можеш да стигнеш толкова далеч, ти, потаен третосливичест ясновидецо. Ето затова аз слушам Шпор, Росини и Спонтини^[8], сам избирам моята игра и тя е изпълнена със светлина и доброта. А ти си зациклил на онази стратосферна глупост и тълкуваш нейната отегчителна тъпота като „просветление“. Човече, ти нямаш представа какво е просветление, ти си по-сляп и от мен.

Слотроп тръгва по пътеката към планинския ручей, където в едно тихо вирче е оставил затъкната между два камъка хармониката си да кисне цяла нощ.

— Твоите „светлина и доброта“ са подрусвания на обречен — заявява Густав. — Всичките ти скокливи мелодийки вонят на смърт. — Навъсен обезглавява със зъби едно кокаиново мускалче и изплюва червената запушалка сред блещукащите буболечки.

Течащата вода е деформирала една по една дупчиците на намерената от Слотроп стара хармоника „хонер“, квадратчетата са огънати като нотни знаци и бистрият поток свири на тях зрително съзерцателен блус. Във всички реки, навсякъде, където водата се движи, има цимбалисти и устни хармонисти. Както е пророкувал онзи Рилке:

Ако някога забравата те скрие,

Ти ще кажеш на Земята: „Аз тека!“

А на бързащия ручей: „Аз съм тук!“

Дори при такава отдалеченост все още е възможно да бъдат намерени и озвучени духовете на загубените хармонисти. Слотроп потупва хармониката в крака си, за да изтръска водата от нея, и платиците й запяват, подхващат искрения блус от такт 1 на днешната утринна част, а той просто духа в хармониката и състоянието му никога не е било толкова близо до понятието духовно посредничество, а той дори не го осъзнава.

Хармониката не се бе появила веднага. В първите му дни из тези планини, той се бе натъкнал случайно на комплект гайди, оставени от някаква шотландска военна част. Слотроп притежава умението да се справя успешно с всякакви неща. Овладяването на Имперския инструмент беше лесна работа. За седмица той разучи мечтателната филмова песничка в оригинално изпълнение на Дик Пауъл „Ще ти попея на сянка“, и я свиреше с гайдите отново и отново, почти непрекъснато, Уанг дидъл ди, Уанг дидъл дум ди дуууу… След време почна да забелязва оставени хранителни дарения до издигнатия от него навес. Кръмно цвекло, кошница с череши, даже прясна риба. Така и не виждаше кой ги носи. Навярно предполагаха, че Слотроп е призрак на гайдар или просто само звук, а и на него му бяха достатъчно добре познати самотата и нощните гласове, за да предполага какво става. Престана да свири на гайдите и на следващия ден намери хармониката. Тя случайно се оказа същата, която бе изгубил в 1938-ма или 9-та в тоалетната на танцувална зала „Роузланд“, но за него това е прекалено отдавна, за да го помни.

Той е оставен на мира, сам, никой не го закача. Други хора може и да са виждали него или неговите огньове, обаче не опитват да го доближат. Той си пуска брада и дълга коса, носи дочен панталон и риза, които Бодайн бе свил от пералнята на „Гаднярът Джон“. Но му е приятно да стои по цели дни гол, да го лазят мравки по краката, пеперуди да кацат на рамената му, да наблюдава живота на планината, да опознава сврачки, глухари, язовци и мармоти. Би трябвало да се отправя в множество най-различни посоки, но той предпочита засега да остане тук. Навсякъде, където е бил, Куксхафен, Берлин, Цюрих, Ница, най-вероятно са под наблюдение. Все още може да опита да намери Скачача или Блоджет Уаксуинг. Защо го тресе тази мания да получи документи за самоличност? За чий хуй са му нужни документи? Може да опита в някое Балтийско пристанище, да изчака докато намине фрау Гнаб и с нея да се прехвърли в Дания или Швеция. Разселници, изгорели канцеларии, изгубени завинаги архиви, в Европа документите може и да не са от такова значение… я чакай малко, от такова значение както къде, а Слотроп? Кажи де! А? Както в Америка ли? Егати! ’Айде стига тъпотии!…

Да, все още мисли, че има начин да се върне. Той се е променял, разбира се, променял се е, от време на време е поскубвал албатроса на собственото „аз“, лениво, полусъзнателно все едно че си чопли носа, но единственото призрачно перо, което пръстите му все не успяват да докоснат, е Америка. Горкият загубеняк, не може да я пусне от себе си. Прекалено често му е нашепвала насън обичай ме, ненаситно е изкушавала вниманието му в будно състояние с всевъзможни съблазни и невероятно добри перспективи. Някога — този ден е ясен в представите му — може да успее най-после да каже извинявай, разбира се ще съумее, и ще я напусне… но не и сега. Още един опит, още една възможност, още едно споразумение, още едно прекачване на многообещаваща линия. Може би това е просто гордост. Ами ако за него повече няма място в нейната конюшня? Ако го е прогонила, тя изобщо няма да дава обяснения. Нейните „жребци“ са безправни. Тя е имунизирана против техните дребнави и глупави въпроси. Тя е точно Злобната Амазонка, която се е появявала във фантазиите ти.

А по-нататък следва Джамф, съчетаването на „Джамф“ и „аз“ в главния сън. При кого да отиде за помощ с това сливане? защото то няма да може да понесе по-внимателно разглеждане, нали? Ако той се приближи прекалено много, ще последва отмъщение. Може и предварително да го известят, а напълно е възможно да минат и без предупреждение.

Предзнаменованията стават все по-ясни и по-конкретни. Той наблюдава полета на птиците и шарките в пепелта от огъня, тълкува по вътрешностите на пъстървите, които е хванал и почистил, по късчета изгубена хартия, по надписи и рисунки върху разбити стени с изкъртена от куршумите мазилка, които разкриват тухлите отдолу, изпотрошени в специфични форми и очертания, също податливи на различни тълкувания…

Една вечер, на стената на вонящ и напълно готов да сее тифна зараза обществен клозет, сред инициалите, датите, набързо надраскани рисунки на пениси и отворени срещу тях усти, той открива нанесено от Върколаците^[9] с шаблон изображение на негъра, с високите рамене и бомбето, и официалния лозунг: WILLST DU V-2, DANN ARBEITE. Ако искаш Фау-2, работи. Добър Вечер Тайрън Слотроп… не, не, чакай, всичко е наред, а на другата стена бяха изписали също WILLST DU V-4, DANN ARBEITE. Ако искаш Фау-4, работи. Има късмет. Преливащите гласове затихват, смисълът на шегата се изяснява, Слотроп е просто върнат при Гьобелс и неговата неспособност да позволи да се случи нещо хубаво. Но определено бяха нужни усилия, за да заобиколи и да погледне другата стена. Там би могло да има каквото и да е. Беше тъмно. С километри се точеха изорани ниви, електропроводи, канавки и далечни противовятърни прегради. Той се чувстваше храбър и владеещ положението. Но после друг надпис привлече погледа му:

Първата му мисъл бе, че най-вероятно той самият го е написал и забравил. Странно е като за първа мисъл, но действително бе така. А може той, или по-точно някакъв негов вчерашен вариант, да започваше да се намесва в Комбинацията против самия себе си какъвто бе точно тогава. Изпадналият в кома албатрос се размърда.

Предишните Слотроповци, средно по един дневно, повече от десет хиляди, някои по-силни, други не чак толкова, при всеки залез-слънце преминават към лагера на яростното войнство. Те бяха петата колона дълбоко в главата му и изчакваха точния момент, за да го предадат на другите четири подразделения, които стягаха обръча…

И така до втория лозунг той надрасква с камък своя знак:

Слотроп обсаден. Едва след като го бе оставил на още пет-шест места, дойде му на ум, че всъщност е рисувал ракетата А4, гледана отдолу. Дотогава той вече бе доловил други четирисловни изрази — разновидности на космическата мелница на Франс фан дер Гроов — свастики, гимнастически символи СССС в кръг, симетрично обърнати от горе на долу и отзад напред, Свежест, Съкровение, Смях, Свобода^[10] над кокетни портали на тихи алеи и кръстовища, където можеш да седиш и чуваш уличното движение от Другата Страна, да слушаш за бъдещето (там времето не е последователно: всички събития се случват в един и същи вечен миг и затова понякога определени послания остават „неразбираеми“ тук: липсва им историческа структура, звучат чудновато или налудничаво).

Пясъчно-жълтите църковни камбанарии се извисяват на хоризонтите на Слотроп, апсиди^[11] се разпростират в четири посоки като ракетни стабилизатори направляващи обтекаемите остри върхове на кулите… върху един пясъчник той открива издълбан очакващия го знак за освещаване, кръст вмъкнат в кръг. Най-после, веднъж следобед докато лежи спокойно на слънце с разперени ръце и крака в покрайнините на един от древните Чумни градове, той се превръща в кръст, кръстовище, жива улична пресечка, където се трупат съдии да издигнат бесилка за предстоящото по пладне обесване на някакъв вулгарен престъпник. Лъскаво гладки като невестулки черни хрътки и зъбати дребни ловджийски кучета, чиито породи са били изгубени повече от 700 години, преследват една разгонена кучка, а междувременно зрителите прииждат, но понеже екзекуцията е четвърта поред за тази пролет, зрелището не им е особено интересно, освен забавната подробност: в последния миг, когато надървеният с огромен тъмнолилав кочан осъден престъпник мечтателства за неизвестно чия запретната пола и недоумява предрешена като каква ли дебелогъза уважаема госпожа ще наближи пристъпвайки грациозно Смъртта, и тъкмо когато шията му се пречупва, той наистина се празни в дрипавата набедрена превръзка, кремава като кожата на светец под виолетовия покров на Великите Пости, а една капка сперма успява да се изтърколи, процежда се от косъм на косъм по мъртвия крак, чак до долу и от края на вроговеното босо стъпало капва на земята точно в центъра на кръстовището, където под покрова на нощта се превръща в корен на мандрагора. Следващият Петък на разсъмване, заедно с кучето си, смолисточерен пес, който не е бил хранен от няколко дни, идва Магьосникът, чийто подвижен флуоресцентен ореол пулсира от инфрачервено до ултравиолетово в спектрални кръгове около сянката му върху росната трева. Магьосникът внимателно изравя почвата около скъпоценния корен докато той остава да се държи само на най-тъничките власинки, завързва го за опашката на черното си куче, запушва уши с восък и изважда комат хляб, за да примами гладния пес рроууффф! кучето се хвърля към хляба, коренът е изтръгнат и надава пронизителен гибелен писък. Кучето пада мъртво още по средата на скока към закуската, неговата свещена светлина замръзва и избледнява в милионите капчици роса. Магьосникът отнася внимателно корена у дома, облича го в бяла дрешка и оставя до него пари през цялата нощ: на сутринта парите са удесеторени.^[12] Следва посещение от делегат на Комитета за Идиопатични^[13] Прототипове.

— Инфлация ли? — Магьосникът прави красиви плавни жестове в опит да се прикрие и отвлече вниманието на госта — Какъв капитал? За пръв път чувам такова нещо.

— Не, не — отвръща посетителят. — Засега още не. Ние опитваме да мислим в перспектива. Много бихме искали да научим от вас нещо повече за базовата структура. Например, колко отчаян и колко силен беше вопълът?

— Бях си запушил ушите с восък и не съм чул нищо.

— Не мога да кажа, че ви осъждам… — делегатът пуска братски делова усмивка.

Кръстове, свастики, Зонови мандали, как да не говорят те на Слотроп? Той е седнал в кухнята на „Киселината“ Бумер, пъплещи талази марихуанен дим във въздуха, чете рецепти за супа и във всяка кост и всеки зелев лист открива парафрази на самия себе си… кратки съобщения, имена на надеждни хора, с чиято безвъзмездна помощ ще се разплати достатъчно за едно сигурно бягство… Преди той ровеше с кирка и лопата из пролетните пътища на Бъркшир, априлски следобеди, вече изгубени, „работа по Глава 81“^[14] както я наричаха, вървиш след скрапера, който изчиства кристалната вътрешна атака на зимата, бялата й некрополизация… събираш ръждясали бирени кутии, пожълтели от миналогодишна сперма презервативи, смачкани до формата на мозък книжни салфетки криещи някогашни сополи или отдавнашни сълзи, вестници, натрошено стъкло, парчета от автомобил, дни, когато връхлетян от суеверие и страх, той може да подреди и съпостави всичко, вижда ясно във всеки боклук отделна точка от инвентарен списък, история: своята собствена, на своята зима, на своята страна… детски лица от прозорците на влака отправят към него, тъпака, скитника, поучения много по-дълбокомислени отколкото той е в състояние да разтълкува, два такта танцова музика някъде, на някоя вечерна улица, иглички и клони от бор, разтърсен толкова ясно и блестящ на фона на вечерните облаци, една от стотиците схеми на свързване в лекясана връзка листа, смях от царевичната нива рано сутринта, когато отива на училище, мотоциклет бумти на празен ход в някакъв сумрачно тежък летен час… а сега, в Зоната, привечер, когато се е превърнал в кръстовище след проливен дъжд, който той не помни, Слотроп вижда една много плътна дъга, як и дебел дъгоцветен хуй стърчащ надолу от срамновълнестите облаци и забит в Земята, в зелената влажно-ливадеста Земя, и сърцето му се свива и той плаче, а в главата му не остава нищо, просто се чувства като идиот…