Томас Пинчън
Гравитационна дъга (34)

□ □ □ □ □ □ □ □

В Зоната лятото е в разгара си: зад останките от стените се мяркат апатични люде, други свити на кълбо са потънали в дълбок сън по дъната на дупки от снаряди или, запретнали сиви ризи, се ебат сред каналите под шосетата, сънуват обикаляйки без посока полята. Сънуват храна, забрава, редуващи се истории…

Безмълвията тук са убежища на звуците, като отдръпването на прибоя в навечерието на приливна вълна: звукът се оттича по склоновете на акустичния проход, за да се събере някъде другаде в огромен шумов талаз. Кравите — големи тромави животни на черни и бели петна впрегнати сега за оранта, защото германските коне в Зоната са почти напълно изчезнали — с непроницаеми муцуни ще пристъпват тежко право в минните полета, засети още през зимата. Чудовищните взривове трещят над земеделските участъци, небето ръси навсякъде рога, одрани кожи и кюфтета, в детелината притихнали се въргалят нащърбени и продупчени камбани. Конете навярно са щели да бъдат достатъчно съобразителни, за да отбягват тези места, но германците бяха съсипали техните коне, бяха разпилели породата, бяха ги натирили в кошмара, в стоманените рояци, в ревматичните мочурища, в незачулените зимни студове на нашите доскорошни Фронтове. Само отделни животни може да се намерили сигурно убежище при руснаците, които все още проявяват загриженост за конете. Често вечер можеш да ги чуеш. Иззад буковите гори сиянието на техните бивачни огньове е устремено нагоре с километри през омарата на северното лято, почти суха, само колкото да очертае по-ясно пламъците, дузина едновременно свирещи акордеони и хармоники бълват пронизителни разбъркани звънливи акорди, песните им са изпълнени с печални тельный и ческих и най-ясно звучат гласовете на момичетата от помощните служби. Конете пръхтят, цвилят и пристъпват в шумолящата трева. И мъжете и жените са приветливи, съобразителни, екзалтирани — най-щастливите оцелели хора в Зоната.

Сред цялата тази трептяща плът непрекъснато обикаля безумният лешояд Чичерин, в чието тяло металът е повече от всичко друго. Стоманени зъби подмигват, когато говори. Под алаброса му е скрита сребърна пластина. В дясната му колянна става мрежа от златни жички чертае триизмерна скрепителна татуировка свързваща фините отломки от хрущял и костици вътре и нейната форма непрекъснато се усеща, това е печат на ръчно причинената болка и негово най-славно боево отличие, защото е невидимо и само той може да го чувства. Четиричасова операция, и то на тъмно. На Източния фронт: без сулфаниламиди, без упойка. Горд е, разбира се.

Тук Чичерин бе пристигнал с маршова крачка — плюс неговото вечно като златото накуцване — от студа, ливадите, тайнствеността. Официално той се отчита пред ЦАГИ, тоест Центральный АэроГидродинамический Институт в Москва. Но действителната му задача в Зоната е от личен и маниакален характер и, както неговите началници многократно и под най-различни форми деликатно му бяха намеквали, съвсем не във всенароден интерес. Чичерин допуска, че в буквален смисъл, това не е далеч от истината. Обаче не е наясно каква е ползата за онези, дето го бяха предупреждавали. Вероятно, независимо от официалните изявления, те са имали свои основания да искат ликвидирането на Енциан. Разногласията им с Чичерин могат да бъдат по определянето на подходящия момент или причините. Подбудите на Чичерин не са политически. Изгражданата от него държавица в оставения от германците вакуум, е основана на една натрапчива потребност, която той вече дори не опитва да проумее, на необходимостта да унищожи Черната Команда и своя митичен доведен брат, Енциан. Той произхожда от нихилистки род, сред предците му е имало предостатъчно на брой бомбаджии и въодушевени атентатори. Той няма абсолютно никаква родствена връзка с онзи Чичерин, спогодил се с Валтер Ратенау за подписването на Рапалския мирен договор, който е опитен задкулисен политически манипулатор, далновиден меншевик преминал към болшевиките, вярвал и в изгнание и след завръщането си в една Държава, която ще просъществува повече от всички тях, когато дойде някой и седне на неговия стол до масата, точно както той се бе намърдал на мястото на Троцки: кандидатите идват и си отиват, но столовете остават… е, отлично. Има такава Държава. Но пък освен нея съществува и онзи друг чичерински вариант, тленна Държава, която няма да надживее собствените си граждани. Той е обвързан, любов и телесен страх, със студентите загинали под колелата на каретите, с очите издаващи много безсънни нощи и маниакално разтворени обятия за причинената от абсолютизма смърт. Завижда им за усамотеността, за желанието им да стигнат независими и самостоятелно до края, невключени в никаква военизирана структура и често без никаква подкрепа или обич. Собствената му мрежа от предани госпожици из цялата Зона представлява компромис: той знае, че е прекалено удобна за него, дори когато разузнавателните данни са добри. Но осезаемите рискове от любовта и привързаността все още са достатъчно незначителни и приемливи, сравнени с това, което му се налага да прави.

 

 

В самото начало на сталиновото управление Чичерин служеше на едно затънтено място („медвежий уголок“), в района на Седморечието^[1]. През лятото напоителните канали очертаваха обгърната от маранята филигранна плетеница през зеления оазис. Зиме по первазите на прозорците бяха строени лепкави чаени чаши, войниците играеха преферанс и излизаха навън само да пикаят или да стрелят из улицата по удивените вълци с наскоро модернизирания образец на „мосин“^[2]. Това беше област на пиянска носталгия по градовете, безмълвни киргизки ездачи, нескончаемо клатене на земята… поради земетресенията изобщо не строяха сгради повече от един етаж и градчето наподобяваше декорация за уестърн: улица потънала в кафява прах или кал и от двете й страни се редят внушителни дву– и триетажни фалшиви фасади.

Бе дошъл в тоя забутан пущинак, за да подари азбука на тукашните диваци, които общуваха устно помежду си, с докосвания и жестове, и за тях дори не съществуваше арабска писменост, която да бъде подменяна. Чичерин съгласуваше дейността си с местния център за Ликбез^[3], един от многото такива, известни в Москва под названието „червени юрти“. От равнините прииждаха млади и стари киргизи, вонящи на коне, дим от изгоряла трева и кумис, влизаха и се блещеха на плочите изписани с тебеширени заврънкулки. Ъгловатата латиница изглеждаше почти също толкова странна и на руските кадри — високата Галина с нейните втора-трета ръка бричове и сиви казашки ризи… нейната скъпа приятелка накъдрената Люба с деликатното и нежно лице… политкомисарят Вацлав Чичерин… всички агенти, макар никой от тях да не го възприемаше по този начин — представляващи НТА (Новата Тюркска Азбука)^[4] в една удивително непозната страна.

Сутрин след общата закуска Чичерин по правило отива да се мотае из червените юрти с намерението да съзерцава учителката Галина, която изглежда импонира на две-три от предполагаемите женски черти в неговия характер… е, да… често излиза навън и установява, че неговото утринно небе е изпълнено докрай с мълнии: блестящи, ослепителни. Просто ужас. Земята потръпва почти нечуто. Може да е настъпил краят на света, но за Централна Азия това е най-обикновен ден. Небесният пулс бумти от край до край. Армади от облаци, — някои от тях съвсем ясно очертани, тъмни и разпокъсани — плават към азиатската Арктика над обширните десятини^[5] трева и сиво-зелените от вятъра стъбла на лопена, разлюлени на вълни чак докъдето стига погледа. Но той стои на улицата, под открито небе, придърпва нагоре панталоните си, върховете на реверите яростно почукват в гърдите му, проклина Армия, Партия, История, каквото и да бе, което го бе натирило чак тук. Никога няма да заобича това небе или равнина, тези хора, животните им. Нито пък ще хвърли поглед назад, не, няма, дори и по време на най-тинестите душевни биваци, даже в оголения Ленинград при срещите с неизбежността на смъртта^[6], собствената и на другарите му, няма да запази никакъв спомен от Седморечието, в който да намери прибежище. Нито дочута музика, нито предприето лятно пътуване… нито кон зърнат на степния фон в чезнещата дневна светлина…

Не и Галина, това е ясно. Галина дори няма да бъде истински „спомен“. Тя вече наподобява по-скоро очертание на азбука или последователност на действията при разглобяване на винтовка „мосин“: да, като да помниш, че с показалеца на лявата ръка трябва да придържаш спусъка в най-предно положение, докато с дясната изваждаш затвора, поредица от взаимосвързани предпазни мерки, част от процес протичащ между тримата изгнаници, Галина/Люба/Чичерин, който изчерпва докрай своите промени и дребнавата си диалектика, докато приключи напълно, без нищо запомнящо се, освен структурата…

Очите й са скрити в железни сенки, орбитите им потъмнели като от прецизно нанесени удари. Челюстта й е малка, квадратна, издадена напред, когато говори долните й зъби се оголват повече… Много рядко се усмихва. Лицевите кости са енергично извити, здраво свързани една с друга. В нейната аура се долавя тебеширен прах, сапун за пране и пот. И в перифериите на нейната стая с неизменно присъствие на безразсъдната Люба до прозореца, като красива орлица. Галина я е обучила, но от двете лети само Люба, която е усвоила километричния пикиращ полет, удара с ноктите, кръвта, а на нейната мършава стопанка е отредено да стои в класната стая долу, заключена от думи, оградена от преспи и скрежови шарки на бели думи.

Иззад облаците пулсира светлина. Чичерин оставя кални следи от улицата в Ликбез Центъра, предизвиква изчервяването на Люба, засвидетелствани са му имитация на поклон и демонстративно старателно размахване на бърсалката за под от забавния общ работник китаецът Чу Пян и получава неразгадаеми погледи от подранилите двама-трима ученици. Пътуващият „туземен“ учител Джакъп Кулан вдига глава от безпорядъчната купчина пастелнобагрени топографски карти, черни теодолити, връзки за обувки, уплътнения за двигатели на трактори, свещи-запалки, омаслени краища на обтегачи, цилиндрични стоманени калъфи за карти, патрони калибър 7,62 мм, трохи и парчета от хлебна питка, за да поиска цигара, която вече е извадена от джоба на Чичерин и е на път.

Благодарна усмивка. Няма как. Не може да бъде уверен в намеренията на Чичерин, а още по-малко в приятелството на руснака. Бащата на Джакъп Кулан бил убит във въстанието от 1916 година от войските на Куропаткин^[7], при опита му да офейка през границата в Китай, измежду стотината киргизки бежанци избити една вечер край пресъхнало поточе, което все някак може да бъде проследено на север до нулата на върха на света. Поддалите се на масовата самосъдна паника бдителни руски заселници обкръжили мургавите бежанци и ги избили с лопати, вили и стари берданки, каквото им паднало под ръка. Нещо обикновено за Седморечието по онова време, даже и толкова далеч от железопътната линия. През онова кошмарно лято те подели лов за сарти, казахи, киргизи и дунгани, като дивеч. Водели ежедневна отчетност на убитите. Беззлобно състезание, но нещо повече от игра. Били затрити хиляди неспокойни туземци. Имената им и даже броят им са изгубени завинаги. Цвят на кожата, начин на обличане ставали основателна причина за хвърляне в затвора, осакатяване от бой и отнемане на живота. Даже и гласовете: защото из тези равнини плъзнали слухове за германски и турски агенти, не и без помощта на Петроград. Предполагало се, че въстанието на туземците е дело на чужденци, международен заговор с цел отварянето на нов фронт във войната. Още една западна параноя, възникнала върху солидната основа на европейското политическо равновесие. Как е възможно да съществуват някакви си казахски, киргизки и въобще източни причини? Нима не са щастливи националните малцинства? Нима петдесет години руски суверенитет не им е донесъл прогрес? благоденствие?

Е, засега по силата на настоящото московско благоволение, Джакъп Кулан е син на национален мъченик. Грузинецът бе дошъл на власт, древна и абсолютна власт в Русия и бе обявил Всеобща Доброта и Човещина към Националните Малцинства. Но въпреки че обаятелният стар тиранин прави каквото е по силите му, Джакъп Кулан остава някак толкова „туземец“ както преди и руснаците ежедневно проверяват степента на неговото безпокойствие. Медната окраска на лицето му, издължените тесни очи, прашните му ботуши, къде ходи по време на неговите пътешествия и какво в действителност прави в самотните кожени палатки Там, сред аулите^[8], на силния вятър, това са загадки, към които руснаците не проявяват интерес и не желаят да се намесват. Подхвърлят му приятелски цигари, съчиняват му битиета на хартия, използват го като Образован Говорител На Местното Население. Позволено му е да изпълнява своята функция и това е всичко… като изключим от време на време погледа на Люба, навеждащ на мисълта за нещо соколово: ремък за закопчаване на хищната птица, небе и земя, пътешествия… Или мълчанието на Галина там, където би могло да има думи…

Тук Галина бе станала експерт по мълчанията. Великите мълчания на Седморечието все още не бяха групирани по азбучен ред и вероятно никога няма да бъдат. Те могат по всяко време да проникват в стаята, в сърцето, да връщат на тебешира и хартията донесените тук от деятелите на ЛикБез разумни съветски възможности за избор. НТА не може да запълва нито да потулва такива мълчания, необхватни и плашещи като природните стихии в този затънтен край, съизмерими с една по-голяма Земя, по-дива и по-отдалечена от слънцето планета… Ветровете, градските снеговалежи и горещи вълни от детството на Галина никога не са били толкова всеобхватни, толкова безмилостни. Трябваше да дойде тук, за да разбере какво значи земетресение, и как да изчаква преминаването на пясъчна буря. Какво ли ще бъде да се върне сега, отново в града? Често ще сънува някакъв изящен картонен макет, град мечта на архитекта, изработен с най-тънките подробности, толкова малък, че само с една стъпка подметките на ботушите й разрушават цели квартали; същевременно тя живее в този миниатюрен град, пробужда се в късната нощ, примигва от болезнената дневна светлина, предчувства унищожението, ударите от небето, и е страшно напрегната от очакването, неспособна да определи какво приближава, но знае — толкова е ужасно, че е невъзможно да бъде изречено: това е самата тя, средноазиатско въплъщение на великанско й „аз“, ето това е всяващата у нея страх Безименна Твар…

Тези високи, тези закриващи звездите мюсюлмански ангели… O, wie spurlos zerträte ein Engel den Trostmarkt^[9]… Там на запад вярно и предано чака този африкански доведен брат с неговите поетични книжки, преорани и засети с черен като въглен готически шрифт, чака и цапоти една след друга страниците, там отвъд безчетните километри низини и зонална светлина дето пада косо с настъпването на техните есени отново и отново година след година, накланя се към рамената на планетата като цирков ездач и опитва да привлече вниманието им не с какво да е, а със своето представително лице, но безуспешно при всяка безгрешно изпълнена бърза обиколка на арената.

Не е ли поглеждал Джакъп Кулан от време на време, всъщност не много често, по-особено към Чичерин през хартиената класна стая, или изненадващо, застанал пред прозорците към широкото зелено поле? Не е ли казвал погледът му „Каквото и да направиш ти, каквото и да направи той, нищо няма да ти помогне в твоята тленност“? И: „Вие сте братя. Заедно или поотделно, защо му придаваш толкова голямо значение? Живейте. Все някога ще умрете, почтено или подло, но не и от ръката на другия…“ Светлината на всяка съвместно прекарана есен отново и отново носи същият безплатен съвет и всеки път по-необещаващо. Ала нито един от братята не желае да слуша. Черният сигурно бе открил някъде в Германия, своя собствена разновидност на Джакъп Кулан, някой невръстен туземец, който с поглед ще разпръсва германските му блянове за долитането на ангела от Десетата Елегия, чийто плясък на крилата вече ехти почти наяве, ето го, идва, за да стъпче и напълно изличи белия пазар на собственото си изгнание… Обърнато на изток, черното лице наблюдава от някоя зимна дига или червено-кафява каменна стена, гледа към степните низини на Прусия, Полша, към километрите очакващи ливади, докато с всеки изминал месец западният хълбок на Чичерин става все по-стегнат и по-излъскан от вятъра и вижда как Историята и Геополитиката ги водят неотвратимо към конфронтация, а радиоапаратите надават още по-силен вой, докоснеш ли нощем новите шлюзове започва да ги тресе хидроелектроярост, която се усилва през празните каньони и дефилета, а денем километри висящи балдахини, бели като видения за богаташки небесни юрти, изпълват небесата, и импровизациите засега все още са непохватни, ала играта започва да става все по-сериозна колкото повече се разпокъсват шарките на облаците…

 

 

Чичерин и неговият верен спътник киргизът Джакъп Кулан яздят дълбоко навътре из пущинаците. Конят на Чичерин е вариант на самия него: казва се Змей и е от петнистата североамериканска порода „апалуза“. Змей беше нещо като кон-държанец. По-миналата година той живееше в Саудитска Арабия и всеки месец получаваше чек от един смахнат (или, ако сте любител на параноичните системи, ужасно благоразумен) нефтен магнат от Мидланд, щата Тексас, за да стои далеч от североамериканските родео-арени, където по онова време знаменитият необязден и опърничав мустанг Миднайт риташе и както си иска хвърляше от гърба си младежи в обезцветените от слънцето огради. Но тук Змей не е див и необуздан като Миднайт, а по-скоро методично смъртоубийствен. И което е по-лошо, непредсказуем. Когато го възсядаш, той може да бъде равнодушен или смирен като девица. Но после изведнъж, отново без предупреждение, изтръгнат от разтърсващата го последна дълбока въздишка, той може да успее да те убие просто с един замах на копитото, извил глава като змия в точния момент и към точното място на земята, където ще бъде прекратен живота ти. Невъзможно е да го предскажеш: той е способен с месеци да не създава никакви грижи. Засега пренебрегва Чичерин. Но три пъти е опитвал да претрепе Джакъп Кулан. Два пъти само чистият късмет бе предпазвал киргиза, а на третия фактически той успя да се задържи на седлото и дълго язди жребеца, докато го изтощи и постигна общо взето задоволително покорство. Но всеки път, когато Чичерин тръгва за хълма, към подрънкващия кол, за който е завързан Змей, той — заедно с кожената сбруя и одърпания бродиран чул за гърба на животното — носи съмнението, безутешната вероятност последния път киргизът да не е сполучил да усмири коня. И че Змей само изчаква удобен момент…

Отдалечават се от железопътната линия и от по-благоразположените земни зони. Черни и бели звезди припламват по задницата и бутовете на апалузата. В центъра на всяка от тези нови има оголено безцветно кръгло петно от вендуза, в което крайпътните киргизи по пладне се заглеждаха и с усмивки извръщаха глави към хоризонта отзад.

Странни, странни са динамиката на нефта и навиците на експертите по петрола. След Саудитска Арабия, докато пътуваше към Чичерин, който можеше да се окаже негова втора половина, Змей бе виждал немалко промени: множество конекрадци, изморителна езда, конфискация от едно или друго правителство, бягства в дори още по-затънтени краища. Този път — тропотът на копитата разпръсва едрите като пуйки киргизки фазани, черно-бели, с кърваво червени петънца около очите и с тромаво клатушкане те потеглят към височините — Змей се отправя на може би най-последното приключение, вече почти забравил наргилетата в оазисите и ленивите къдрици дим над тях, брадатите мъже, резбованите седла украсени със седефени орнаменти и лакирани, поводите от усукана козя кожа, жените настанени на възглавници зад ездачите скимтящи от възторг нагоре към подножието на Кавказ в мрака, понесени от бури и похот по криволичещите линии на едва забележими пътеки… назад остават само разпръснати следи бележещи пътя им през тези погранични пасища: сенките изсветляват и замират сред безредно тичащите фазани. Устремените напред двама ездачи набират инерция. Нощният мирис на гора бавно изветрява. Там озарено от слънчевата светлина, която засега още не е предназначена за тях, ги очаква… Кой?… Очаква ги невъобразимото същество, високо, пламтящо…

… дори сега в недетските сънища на разтревожената Галина се явява изобразяваният на революционните плакати от нейното предюношество крилат конник, червен Стрелец^[10]. Далеч от веселие, гълчава, сняг и изранени улици, тя се свива тук в азиатската прах с обърнат нагоре задник, очаква първото негово докосване… на това същество… Стоманени копита, зъби, някакво свистящо размахване на пера напречно на гръбнака и^[11]?… звънтящият бронз на конна статуя на площада и нейното лице, притиснато в сеизмичната земя…

 

 

— Той е войник — Люба има предвид Чичерин, — и е далеч от дома. — Изпратен е да служи в дивия Изток, поведението му е сдържано, спокойно, непроницаемо и явно е в немилост пред официалната власт. Слуховете са тъй екстравагантни и крайни, право пропорционални на апатията обхванала тази страна. В стаята за отдих ефрейторите говорят за някаква жена: удивителна съветска куртизанка, която носела долни ризи от бяла ярешка кожа и всяка сутрин бръснела краката си чак до слабините. Една окичена с брилянти и натъкмена в хермелинови кожи съвременна конеебка Катерина^[12]. Любовниците й варирали от министър надолу до подобните на капитан Чичерин, естествено най-преданият. Докато ново-Потьомкинци^[13] обикаляли и проучвали в нейна чест Крайния Север, и висококвалифицирани вълци-технократи строели селища в тундрата, истински урбанистични абстракции от лед и сняг, наглият Чичерин останал в столицата, на топло в нейната вила, където двамата играели на рибар и рибка, терорист и държава, изследовател и крайните предели на морскозеления свят. Когато най-после привлекли вниманието на властите, това не означавало смърт за Чичерин, дори не и заточение, а само ограничаване на кариерните възможности: такова било движението на векторите^[14] тогава. Централна Азия през по-голямата част от най-добрите му години, или аташе някъде, например Коста Рика (дано да е в Коста Рика някога, като избавление от това чистилище, равномерно плискащ прибой, зелени нощи — колко му липсва морето, как мечтае той за черни очи, влажни като неговите, колониални очи, сведени надолу от ронещи се каменни балкони…).

Междувременно, друг слух го свързва с легендарния Вимпе, главният търговски агент на Ostarzneikunde GmbH^[15], дъщерна компания на СИ Фарбен. Тъй като по всеобщо мнение представителите на СИ Фарбен в чужбина всъщност са германски шпиони, подчинени на една берлинска кантора известна като „NW7“^[16], тази история за Чичерин не е много за вярване. Ако беше буквална истина, Чичерин нямаше да бъде тук — едва ли биха му запазили живота в насърчение на този сомнамбулизъм сред далекоизточните гарнизонни градове.

Разбира се, той би могъл да познава Вимпе. Жизнените им пътища за известен период са минавали твърде близо един до друг във времето и пространството. Вимпе е класически посредник, лице за свръзка, с донякъде нездрав ентусиазъм: чаровен, представителен до такава степен, че импозантността му те връхлита като подводна скала или терасовидно изградена сила: дружелюбни сиви очи, вертикален гранитен нос, нетрепваща уста, неспособна на фантазии брадичка… тъмни костюми, безупречни кожени колани и сребърни копчета за яка, обувки от конска кожа, които блестят под остъклените тавани на царистките вестибюли и по целия съветски бетон, неизменно елегантен, обикновено коректен, информиран и страстен ценител на органичната химия, негова специалност и, както подсказват, негова религия.

— Представете си шахмат, — това е през първите дни от пребиваването му в столицата, в търсене на сравнение, което може да се понрави на руснаците, — една чудновата партия шах. — И по-нататък, ако публиката откликва (той притежава рефлексите на търговец, знае как да насочи беседата по линията на предположително най-малкото безразличие), Вимпе показва как се разкриват толкова много шансове пред всяка молекула, възможности за свързване, образуването на връзки с различна сила и устойчивост, от въглерода най-гъвкавият и най-многостранен, кралицата, „Екатерина Велика на периодическата таблица“, чак до дребничките водородчета, многобройни и едноходови като пешки… и грубото противодействие на шахматната дъска, отстъпваща в тази химическа игра на триизмерните танцуващи фигури, „даже бих казал четириизмерни“, и една коренно различна представа за това какво означава печалба и какво загуба… Schwärmerei^[17], мърморели германските му колеги и намирали оправдания да сменят темата на разговора. Но Чичерин би се задържал. Какъвто е глупав романтик, той не би престанал да слуша и дори би насърчавал немеца.

Как са успели да избегнат наблюдението? Връзката им продължавала все така подложена на външен натиск и безкръвна, и скоро съветската военна йерархия, загрижена както всяко типично за ХІХ век семейство, наченала да предприема действителни мерки за разделянето на двамата. Консервативна терапия. Централна Азия. Но през седмиците на деликатно и несъсредоточено разследване, преди наблюдателите да съобразят какво става… какви ези и тура са подрънквали из тъмните джобове на тази неопределеност? Още от първите дни като търговски представител Вимпе съсредоточава своята компетентност и професионален опит върху циклизираните бензилизохинолини^[18]. Най-интересни техни разновидности са опиумните алкалоиди и множеството им варианти. Правилно. Вътрешните помещения на кантората на Вимпе, всъщност апартамент в един доволно стар хотел, са пълни с мостри, удивително изобилие на германски наркотици, и многоликият западен дух-магьосник Вимпе ги поднася, шишенце след шишенце, към лицето на малкия Чичерин, за да им се чуди:

— Оймекон, 2% морфинов разтвор… Дионин (както виждате, тук добавяме една етилова група към морфина)… Холопон и Неалпон, Пантопон и Омнопон, всички те са смеси от опиумни алкалоиди във вид на разтворими хидрохлориди… и Гликопон под формата на глицерофосфати… Това е Ойкодал, кодеин с два водорода, хидроксил и хидрохлорид — клати ръка около своя алкален юмрук — които висят от различни страни на молекулата. — Сред тези патентовани медикаменти, половината замисъл се състои от разни франтифлюшки и подробно изброяване. — Както правят французойките с техните рокли, nicht wahr?^[19] тук лентичка, там красива тока, и по този начин лесно продават някой по-прост модел… А това? Тривалин! — Едно от върховите постижения на предлаганата от него номенклатура. — Морфин с кофеин и кокаин, всички те в разтвор, като валератите^[20]. Валериан, да, корен и коренище: някои ваши възрастни роднини може да са го вземали преди години за укрепване на нервите… малко пасмантерия^[21], бих казал, леко разкрасяване на тези голи молекули.

Имаше ли какво да отбележи Чичерин? Беше ли изобщо Чичерин там? Седеше ли отпуснат на стола в мръсната стая, докато зад стените плющят и скърцат асансьорните кабели, а долу на улицата, толкова рядко, че оставаше почти без значение, изтрополяваше ли по стария черен калдъръм стимулиран от камшик файтон? Или белият сняг биеше в зацапаните прозорци? Колко далеч, в очите на онези, които ще го засилят в Централна Азия, е „прекалено далеч“: самото негово присъствие в тези стаи ще предизвика ли автоматично смъртта му… или дори на този етап затишието все още бе достатъчно, за да му даде възможност да отговори?

— Но след като е била отстранена… обикновената болка… извън… под нулевото равнище на осезанието… чувал съм, че… — Чувал бил. Не е най-изисканият начин за навлизане в работата, а Вимпе би трябвало да знае всички стандартни встъпления на света. Някои военни са просто грубо прями, докато на други кръвта им кипи и са толкова безразсъдни, че изобщо не може да става дума за „сдържаност“, безумието им е с положителен знак, те не просто ще изпратят кавалерията срещу оръдията, но лично ще поведат атаката. Това е великолепно, но не е война. Почакайте да видите какво ще стане на Източния Фронт. Още в първата битка Чичерин ще си е спечелил репутацията на самоубийствен маниак.

От Финландия до Черно море у германските полеви командири ще се оформи джентълменска антипатия към него. Ще се чудят най-сериозно дали изобщо този човек има някакво понятие за воинска порядъчност. Ще го пленяват и ще им бяга, ще го раняват, ще го смятат за загинал в бойните действия, а той все така ще продължава неудържимо с главата напред, неистов снежен човек през скованите от зимата блата, и нито компенсация на отклонението при стрелбата в съответствие със силата на вятъра, нито спешни промени в последния момент на обтекателя на бутилкообразната гилза или по смъртоносните заострени арки на техните парабелумни куршуми^[22], ще помогнат да бъде повален. Подобно на Ленин, той много харесва Наполеоновото on s’engage, et puis, on voit^[23], а колкото до втурването напред, всъщност една от най-първите му репетиции може да е била проведена в хотелската стая на онзи човек от СИ Фарбен. Чичерин има дарбата да се забърква с нежелателни елементи, подмолни врагове на обществения порядък, контрареволюционни човешки отрепки: не го планира, просто се случва, спонтанно, той е гигантска супермолекула с множество свободни валенции във всеки момент, и в тенденцията на обстоятелствата… в танца на явленията… колкото и да… включват се други, което съответно води до промени в Чичеринската фармакология, и нейните извадени наяве странични ефекти не могат непременно да бъдат изчислени предварително. Общият работник от червената юрта китаецът Чу Пян е наясно с тези неща. Първия ден, когато Чичерин се представи там, Чу Пян веднага разбра и се препъна в своя парцал-бърсалка, не толкова за отвличане на вниманието, а за да отбележи срещата. Самият Чу Пян има на разположение една-две свободни валенции. Той е жив паметник на успехите на британската търговска политика през ХІХ век. И днес още тази класическа измама е прочута с ледената чистота на своето изпълнение: внасяме опиум от Индия, разпространяваме го из Китай, здрасти Фон, това тук е опиум, опиум, това е Фон, да, аз яде! не-хо-хо, Фон ти го пуши, пуши, разбираш? и скоро Фон се връща за още и още, и по този начин създаваш нееластично търсене на тая гадост, принуждаваш Китай да обяви опиума извън закона, после подмамваш Китай в две-три опустошителни войни за правото на твоите търговци да продават опиум, което сега вече ти представяш като нещо свещено. Ти печелиш, Китай губи. Просто фантастично. Чу Пян се превръща в паметник на всичко това и сега пристигат цели кервани с туристи да му се любуват, обикновено докато той е дрогиран… „Ето, дами и господа, както може да сте забелязали, характерния саждивосив цвят на кожата…“ Всички стоят и се взират в замечтаната му физиономия, внимателни и учтиви мъже с дълги и широки бакенбарди, държат в ръце седефено сиви цилиндри, жените повдигат поли по-високо от стария дървен под, където гъмжи от ужасни микроскопични азиатски гадинки, докато екскурзоводът им посочва разни любопитни за тях неща с метална показалка, удивително тънък инструмент, по-тънък даже от рапира, проблясващ често-често по-бързо отколкото очите успяват да я проследят… „Неговата Потребност, както ще забележите, запазва формата си при всякакви натоварвания. Изглежда никакви телесни заболявания или ограничения на доставките не й повлияват…“ очите на всички, кротки и плитки, следват показалката нежно като акорди на пиано долитащи от буржоазна приемна… под въздействието на нееластичната Потребност застоялият въздух започва да свети: превръща се в безценен слитък, от който все още могат да бъдат сечени златни лири, гравирани лица на велики администратори и разпространявани, като символи. Струваше си пътешествието, дори и само за да видят това сияние, струваше си дългото пътуване с шейни, през замръзналата степ, в огромна покрита шейна, голяма колкото ферибот, окичена изцяло с викториански джинджифилови сладкиши — вътре има всевъзможни платформи и нива за всеки отделен клас пътници, изцяло тапицирани с кадифе салони, добре заредени кухни, там е обожаваният от всички дами млад доктор Меледето, налице е изискано меню включващо всичко от Mille-Feuilles a la Fondue de la Cervelle до La Surprise du Vesuve^[24], салони щедро оборудвани със стереопроекторни магически фенери и библиотека с диапозитиви, тоалетни с излъскана до тъмно червена дъбова ламперия украсена с резбовани стилизирани акантови листа, глави на русалки, следобедни и градински форми, да напомнят на седящия за Дома, когато той има най-много нужда от това, горещи вътрешности тук придържани тъй ужасно високо над главоломно опасния проход от кристалинно прозрачен лед и сняг, ясно видими също от наблюдателната платформа, преминаващите простори от хоризонтална белота, бързо редуващите се заснежени поля на Азия, под небесата от значително по-неблагороден метал от този, който бяхме дошли да съзерцаваме…

Чу Пян също ги наблюдава, когато те идват, зяпат и тръгват. Те са фигури от сънищата. Забавляват го. Те са опиумни фанатици: изобщо не идват ако е нещо друго. Чу Пян се въздържа от пушене на хашиш тук, всъщност прави го много рядко и то само от учтивост. Тази плътна смолиста туркестанска фантасмагория може да е приемлива за руския, киргизкия и други варварски вкусове, обаче на Чу му дай сълзите на мака по всяко време. Те носят по-хубави сънища, не чак толкова геометрични, способни да превръщат всичко — въздух, небе — в персийски килими. Чу предпочита комедиите, пътешествията, ситуациите. Достатъчно е да открие същите увлечения в Чичерин, този масивен латиноок пратеник от Москва, този съветски държанец, и всеки би се препънал така в бърсалката, че сапунената вода да засъска по пода и кофата да изтрещи като гонг от изумление. От възторг!

Скоро тези двама окаяни правонарушители започват да се срещат тайно в покрайнините на града. Това скандализира местната общественост. Някъде от пазвата на мръсните дрипи и парцалаци висящи от болнавото му жълто тяло Чу Пян измъква олигавена гнусна черна бучка противно смърдящо вещество, увита в парче от „Enbeksi Qazaq“^[25] от 17 август миналата година. Чичерин носи лулата — като западняк той отговаря за технологията на процеса — обгорен зловещ на вид малък прибор с жълти и червени ивици върху британий^[26], купена на старо за шепа копейки от бухарския Квартал на прокажените, и да, вече доволно поочукана. Дръзкият капитан Чичерин. Двамата опиоманиаци приклякат зад остатъците от стена, разрушена и изкривена от последното земетресение. От време на време покрай тях минават ездачи и някои ги забелязват, а други не, и всичко това в пълна тишина. Небето над главите им е обсипано със звезди. Далеч из местността тревата се развява и вълните продължават своя ход, бавно като овце. Мекият ветрец донася последния дим за деня, миризмите на стада и жасмин, застояла вода, слегнала прах… вятър, който Чичерин изобщо няма да запомни. Както и няма сега да направи връзката между съставената от четиридесет алкалоида лепкава бучка и прецизно разчертаните, акуратно оформени, подредени, полирани и шлифовани молекули, които търговският представител Вимпе му бе показвал някога една по една и му бе разказвал техните истории…

— Онейрин и метонейрин. Варианти описани и публикувани от Ласло Джамф по-миналата година в журнала на АХД^[27]. Джамф отново бе изпратен заемообразно, този път като химик, на американците, чийто Национален Научноизследователски Съвет бе започнал широкообхватна програма за проучването на морфиновата молекула и нейните възможности, Десет Годишен План, съвпадащ, твърде странно, с класическото изследване на макромолекулите, провеждано от Великия Синтезист Каротърс от „Дюпон“^[28]. Връзка? Разбира се, че има. Обаче ние не я коментираме. Сега ННИС^[29] ежедневно синтезира нови молекули, повечето от тях от частици на морфиновата молекула. „Дюпон“ нанизва такива групи молекули, като например амидите^[30], в дълги вериги. Двете програми изглежда се допълват една друга, нали? Американският порок на Модулното повторение, този американски порок, се комбинира с това, което е може би наша основна цел: да открием вещество, което може да успокои силна болка, без да предизвиква пристрастяване.

— Резултатите не са окуражителни. Ние изглежда се сблъскваме с една дилема вградена в самата Природа и в резултат възниква нещо силно наподобяващо Хайзенберговия принцип на неопределеността^[31]. Налице е почти пълно съответствие между обезболяването и пристрастяването. Колкото повече даден медикамент отнема болката, толкова по-силно го желаем. Както ядреният физик не може да определи положението на частицата, без да се измъчва от неопределеността на нейната скорост, така и ние изглежда не можем да притежаваме едно свойство без другото…

— Това и аз можех да ви го кажа. Но защо…

— Защо. Драги мой капитане. Защо?

— Парите, Вимпе. Да хвърляте на боклука пари за едно такова безнадеждно изследване…

Докосване, като мъж на мъж, по пристегнатия му пагон. Изпълнена с мирова скръб усмивка на човек на средна възраст.

— Равностойна замяна, Чичерин — шепне търговският представител. — Въпрос на уравновесяване на приоритетите. Изследователите струват достатъчно евтино и даже на човек от СИ Фарбен е позволено да помечтае, да се надява на някакво чудо… Представяте ли си какво ще означава откриването на един такъв обезболяващ медикамент и болката да бъде премахната логически, без допълнителните разходи за пристрастяване. Принадена стойност, да, определено има нещо в Маркс и Енгелс, — сега успокоява клиента — която да покрие тези разходи. Такова търсене под формата на „пристрастяване“ няма нищо общо с истинската болка, с действителните икономически потребности, не е свързано с производството или с труда като такъв… за предпочитане е да имаме по-малко от тези неизвестни величини, а не повече. Знаем как да причиним истинска болка. Войни, очевидно… машини във фабриките, производствени аварии, автомобили с вградена повишена аварийност, отрови в храните, водата и даже във въздуха, това са все величини пряко свързани с икономиката. Това са познати величини и ние можем да ги управляваме. Но „пристрастяване“? Какво ни е известно за пристрастяването? Мъгла и призраци. Няма на света двама експерти, които да са на еднакво мнение относно определението на думата. „Принуждение“? Кой не е принуждаван? „Търпимост“? „Зависимост“? Какво означават тези думи? Ние имаме само хилядите неясни, академични теории. Една рационална икономика не може да бъде зависима от някакви психологически капризи. Ние не можехме да планираме…

Какво предчувствие е започнало да пулсира в дясното коляно на Чичерин? Какво е това пряко преобразуване на болката в злато?

— Толкова ли сте злобен действително или се преструвате? Наистина ли търгувате с болката?

— Лекарите търгуват с болката и никому не би хрумнало да критикува тяхното благородно призвание. Но щом посредникът посегне към ключалката на куфарчето, вие се разкрещявате и побягвате. Е, сред нас няма да намерите много наркомани. В медицинската професия гъмжи от тях, обаче ние, търговците, вярваме в истинската болка и истинското избавление, ние сме рицари на служба на този Идеал. За нашия пазар всичко трябва да бъде истинско. В противен случай моят работодател, а не забравяйте, че малкият ни химически картел е моделът за самата държавна структура, ще затъне в илюзии и мечти, и някой ден ще изчезне в хаоса. И вашият работодател също.

— Моят „работодател“ е съветската държава.

— Така ли? — Вимпе каза „е моделът“, а не „ще бъде“. Изненадващо е, че са успели да стигнат толкова далеч, ако изобщо са стигнали, предвид разликите в убежденията им и всичко останало. Вимпе обаче, като значително по-циничен, би могъл да признае малко по-голяма част от истината, преди да започне да се чувства неловко. Толерантността му към червеноармейския икономически модел на Чичерин може да е била пределно голяма. Двамата се бяха разделили дружелюбно. Скоро след като Хитлер бе станал канцлер, Вимпе бе преназначен в Съединените Щати („Кемнико“ в Ню Йорк). И тогава, според гарнизонните слухове, връзката с Чичерин била прекъсната завинаги.

Но това са слухове и хронологията им не заслужава доверие. Вмъкват се противоречия. Идеално за прекарване на зимата в Централна Азия, ако случайно не си Чичерин. Е, да, обаче, ако си Чичерин, това те поставя в донякъде странно положение. Нали? Трябва да изкараш зимата само на параноични подозрения защо си тук…

Заради Енциан, сигурно е заради проклетия Енциан. Чичерин бе ходил в Красный Архив, бе преглеждал документите, дневниците, личен и корабен, от епическия обречен рейс на адмирал Рождественски, някои от тях все още неразсекретени дори след 20 години. И сега той знае. А щом всичко това го има в архивите, значи и Те също знаят. В който и да е исторически период съчетанието от полово зрели млади дами и германски търговци на наркотици е достатъчно основателна причина, за да бъде изпратен човек на изток. Но Те няма да бъдат тези, които или където са, ако не заимстват поне мъничко от Данте за Техните представи за репресиите^[32]. Във военно време едно обикновено заслужено наказание е общо взето приемливо, но политиката в периода между войните изисква симетрия и по-елегантно възприемане на понятието за справедливост, и дори може да бъде прибегнато към леко декадентското представяне на санкцията като милосърдие. Това е по-сложно от масовата екзекуция, по-трудно и по-незадоволително, обаче има неразкрити на Чичерин споразумения, обхващащи цяла Европа, а вероятно и целия свят, които в мирно време не трябва да бъдат сериозно нарушавани…

Оказва се, че през декември 1904 година адмирал Рождественски, командващ ескадра от 42 руски бойни кораба, е навлязъл в пристанището Людерицбухт, Югозападна Африка. Това е в разгара на Руско-японската война. Рождественски плава към Тихия океан, на помощ на другия руски флот, обкръжен вече няколко месеца в Порт Артур от японците. От Балтика, покрай Европа и Африка, после на север около последното азиатско крайбрежие, това е едно от най-драматичните морски пътувания в историята: седем месеца и 33 000 километра, до онзи ден в самото начало на лятото във водите между Япония и Корея, когато и където някой си адмирал Того, притаен в засада, изплава иззад остров Цушима и още преди смрачаване напълно разгромява Рождественски. До Владивосток стигат само четири кораба. Почти всички останали са потопени от коварния японец.

Бащата на Чичерин бил артилерист на флагмански кораб „Княз Суворов“. Флотът спрял в Людерицбухт в опит да зареди въглища. Ураганни ветрове вилнеели из препълненото малко пристанище. „Суворов“ непрекъснато се блъскал в зареждащите го кораби-въглищарки, разкъсвал бордовата си обшивка, изпотрошени били много от оръдията стрелящи с 6-килограмови гюллета. Налитали бури, мазен въглищен прах се завихрял и полепвал навсякъде, по човешка плът и стомана. Моряците работели денонощно, вечер слагали прожектори на палубите, мъкнели чували с въглища, полуослепели от ярката светлина, изгребвали с лопати, потели се, кашляли и роптаели. Някои полудявали, други опитвали да се самоубият. След две денонощия от тази програма Чичерин-старши избягал в самоотлъчка и до приключването на товаренето не се показвал. Намерил една млада херероска, загубила мъжа си във въстанието против немците. Слизането на брега изобщо не влизало в плановете, а дори и в мечтите му. Какво знаел той за Африка? В Санкт Петербург оставали жената и детето му, което едва успявало да се преобърне. Дотогава по-далеч от Кронщат не бил стигал. Искал просто само да отдъхне от товаро-разтоварните наряди и онагледяването им… от онова, което са щели да му кажат черните въглища и бялата електродъгова светлина… безцветието и съпътстващата го нереалност… но позната нереалност, предупреждаваща: Всичко Това Е Инсценирано, За Да Видят Как Ще Постъпя Затова Не Трябва Да Правя Нито Едно Погрешно Движение… в последния ден от живота му, когато японското желязо летяло към него от далечните почти невидими в мъглата кораби, той щял да помисли за бавно овъгляващите се лица на онези, които смятал, че познава, хора превърнати във въглища, в лъскави древни въглища проблясващи с всеки свой кристал, в дрезгавото пращене на яблочковите свещи^[33], всеки отделен слой на електродите им безгрешно напластен… въглеродна конспирация, макар той никога да не я определял като „въглеродна“, това била силата, от която бягал, усещането за прекалено много безсмислена сила, течаща в погрешна посока… той подушвал Смърт в нея. Изчакал корабният старшина да се обърне да запали цигара, и просто тръгнал, — всички те били прекалено черни, изкуствено черни, за да бъде лесно забелязано бягството му — и на брега открил неподправената чернота на сериозното херероско момиче, тя му се сторила като живителен полъх след дълго затворничество, и останал с нея в покрайнините на равното тъжно градче, близо до железопътната линия, в едностайна барака построена от клони, сандъци, тръстика и кал. Дъждът блъскал. Влаковете ревели и пухтели. Мъжът и жената не излизали от леглото и пиели кари, приготвяно от картофи, грах и захар и означаващо „смъртоносно питие“ на езика на хереросите. Наближавала Коледа и той й подарил медал, получен за някакво артилерийско учение, отдавна в Балтийско море. До деня, когато си тръгнал, те били научили имената си и по няколко думи на съответните езици — страх, щастлив, сън, любов… началото на едно ново наречие, елементарен хибриден жаргон, употребяван навярно само от тях двамата в целия свят.

Но той се върнал на кораба. Бъдещето му било с Балтийския флот и нито той нито момичето подлагали на съмнение това. Бурята отшумяла, мъгла покривала морето. Чичерин отплавал, затворен в тъмния вонящ кубрик под ватерлинията на „Суворов“, където пиел коледната си водка и разказвал колко добре е прекарвал там, където нямало вълнение, на края на сухата степ с нещо по-топло и по-нежно около пениса му, освен самотната му шепа. Вече започвал да я описва като знойна туземка. Стара колкото света моряшка история. Докато я разказвал той вече преставал да бъде Чичерин, а се превръщал в еднолика тълпа, преди и след, напълно изгубена, но не изцяло нещастна. Младата туземка може да е стояла на някой морски нос, изпращала е с поглед сивите броненосци, които един след друг се разтваряли в южноатлантическата мъгла, но — дори ако тук бихте пожелали да чуете няколко такта от „Мадам Бътерфлай“, — по-възможно е да е спяла или излязла да курварува. Не я очаквал лек живот по-нататък. Чичерин я изоставил бременна и детето щяло да се роди няколко месеца след потопяването на броненосеца привечер на 27 май там, откъдето се виждали стръмните скали и зелените гори на Цушима.

Немците регистрирали раждането и името на бащата (според моряшкия обичай Чичерин й го записал, дал й своето име) в техния централен архив във Виндхук. Скоро на майката и детето бил издаден пропуск за пътуване, за да се приберат в селото на нейното племе. Веднага след като бушмените върнали Енциан в същото село, в проведеното от колониалното правителство преброяване на населението, за да бъде установен броят на убитите от него туземци, майката е регистрирана като починала, но в документите името й било запазено. В берлинските архиви е съхранено копие от германска виза на Енциан с дата от декември 1926 година, а по-късно и негова молба за предоставяне на германско гражданство.

Чичерин трябваше доста да се потруди, за да събере всички тези бумаги. Като единствена отправна точка му бяха послужили две-три кратки споменавания в документацията на Адмиралтейството. Но това бе станало в ерата на Фьодора Александровна, онази с бельото от ярешка кожа^[34], а тогава Чичерин бе разполагал с по-широк достъп, отколкото сега. И Рапалският мирен договор бе влязъл в сила, така че за Берлин имаше множество открити линии на действие. Това съдбоносно парче хартия… в миговете на най-безумно самовъзвеличаване му е напълно ясно как неговият съименник и убитият евреин бяха успели да разиграят такъв сложен театър в Рапало^[35] и че истинската и единствена цел бе на Вацлав Чичерин да бъде разкрито съществуването на Енциан… подобно на някои наркотици гарнизонният живот на изток придава удивителна яснота на такива неща…

Но уви, изглежда тази негова всепоглъщаща натрапчивост го погубва. Съставеното от Чичерин досие на Енциан (той дори бе успял да се запознае със събраните от съветското разузнаване данни, за тогава още лейтенант Вайсман и неговите политически приключения в Югозападна Африка) бе копирано от някакъв ревностен апаратчик и присъединено към личното досие на Чичерин. И след не повече от месец-два се оказа, че някой също толкова анонимен бе издал заповед за командироването на Чичерин в Баку и той в извънредно мрачно настроение бе отпътувал, за да участва в първата пленарна сесия на ВЦК НТА (Всесъюзна централна комисия по новата тюркска азбука), където моментално бе назначен в Комисията за буквата Ƣ.

Изглежда Ƣ е нещо подобно на G, звучна веларно-преградна съгласна^[36]. Чичерин така и няма да се научи да разпознава отликата между Ƣ и обикновеното G. Открива, че всички Поръчения За Особените Букви са били запазени за мързеливите некадърници като него. Прословутият ленинградски назален фетишист Шацк, който на партийните конгреси ходи с черна атлазена кърпичка и аха-а, често не е съумявал да се въздържи и наистина погалвал носовете на могъщи чиновници, също е тук, прогонен в Комисията за ϴ, където все забравя, че ϴ в НТА е Œ, а не руската буква „Ф“, и по този начин възпира прогреса и сее объркване на всяко работно заседание. Повечето време той е зает с опити да си издейства превод на постоянно място в Комисията за Ņ, „Или всъщност — боязливо се примъква по-близо, тежко диша — една обикновена N или даже M ще върши работа…“ Припряният и неуравновесено-пакостен шегаджия Радничний, който отговаряше за обърнатото „ǝ“, тоест неутрално произнасяното „ъ“, бе омаял Комисията и съответно пристъпил към изпълнението на един мегаломански проект за подмяната на всички произносими гласни букви в Централна Азия — а защо само тях, като може да добави и две-три съгласни? — с тези обърнати ǝ-та… което не е необичайно, предвид неговата репутация на интерпретатор и инициатор на фиктивни решения и на блестящия, но обречен заговор: Сталин да бъде шляпнат в лицето с гроздова торта, в който той бе замесен точно толкова, колкото да заслужи отпращане в Баку, а не нещо по-лошо.

Чичерин, естествено, клони към тази сбирщина от непоправими. Скоро, ако не е някоя идея на Радничний да проникнат в петролните залежи и да дегизират сондажна кула като гигантски пенис, то ще е да се промъкнат в арабските квартали на града и заедно с печално известния украински наркоман Бугногорков от Комисията за ларингалната „К“ (обикновената К тук се изписва като „Q“, а „С“ се произнася като „тч“) ще чакат пласьора на хашиш, или ще отблъскват носовите попълзновения на Шацк. Хрумва му, че всъщност е затворен в някаква военна лудница в Москва и само халюцинира това пленарно заседание. Тук изглежда всички са ненормалници.

Най-прискърбна е борбата за надмощие между него и Игор Блобаджан, партийният секретар на престижната комисия за „G“, в която някак глупашки се бе оставил да бъде въвлечен. Блобаджан прави фанатични опити да открадне от чичериновата Комисия буквата „Ƣ“ и да я промени в „G“, използвайки заимствани думи като проникващ клин. В залятия от слънцето горещ военен магазин двамата седят подигравателно усмихнати над подноси с огретен и шечаманда^[37].

Възникнала е криза: каква „g“ да използват в думата „стенография“. По тези места има много емоционална преданост към словото. Една сутрин Чичерин установява, че от неговата заседателната зала тайнствено са изчезнали всички моливи. За отмъщение следващата нощ той и Радничний се промъкват в заседателната зала на Блобаджан с ножовки, пили и горелки, и напълно преправят цялата азбука на неговата пишеща машина. На сутринта се разиграва забавна сценка. Блобаджан тича насам-натам и надава продължителни истерични крясъци. Чичерин провежда заседание, присъстващите призовават към ред, (изведнъж) ТРЯС! двайсет и пет лингвисти и бюрократи се друсват по задник на пода. Шумът отеква цели две минути. Чичерин, с натъртен задник и без да става, отбелязва, че краката на всички заседателни столове около масата са прерязани, след това закрепени с восък и отново лакирани. Професионална работа, без съмнение. Радничний, двоен агент, възможно ли е? Времето за безгрижни груби шеги е отминало. По-нататък Чичерин трябва да действа сам. На светлината от фенер, предлагаща най-голяма вероятност манипулациите с буквите да създадат други видове просветление, Чичерин усърдно транслитерира^[38] встъпителната сура от свещения Коран с буквите от предложената бъдеща НТА и способства за размножаването на въпросната сура подписана с името на Игор Блобаджан и раздаването й на арабистите на тяхното заседание.

Явно си търси белята с неговото дръзко предизвикателство. Арабистите са една наистина безразсъдна пасмина. От известно време те агитират разпалено за Нова Тюркска Азбука съставена от арабски букви. В коридорите бушуват юмручни битки с непримиримите кирилисти, дочува се шепот за кампания из целия ислямски свят за бойкотиране на всякакви латинизирани азбуки. (Всъщност никой не е особено ентусиазиран от идеята за НТА на кирилица. Старите царистки албатроси все още висят на съветската шия. В последно време в Централна Азия е налице интензивна местна съпротива против какъвто и да е намек за русификация, включително до вида и шрифта на напечатания език. Възраженията срещу арабската азбука произтичат от отсъствието на символи за гласните и липсата на точно съотношение между звуци и букви. Така че остава латиницата, по подразбиране. Но арабистите не се предават. Непрекъснато предлагат обновени изписвания на арабски, предимно основани на утвърдения в Бухара през 1923 година и успешно използван от узбеките модел за изписване. Палаталните и веларни гласни на разговорния казахски език могат да бъдат заобиколени и надхитрени чрез използването на диакритични знаци.^[39]) А и във всичко това е налице силен религиозен подтекст. Използването на неарабска азбука е смятано за грях против Аллах — в края на краищата повечето от тюркските народи са мюсюлмани и арабското изписване е писмото на Исляма, това е писмото, с което словото на Аллах е било низпослано в Нощта на могъществото^[40], това е писмеността на Корана…

На какво? Съзнава ли Чичерин какво постига с тази негова фалшификация? Тя е нещо повече от богохулство, тя е покана за свещена война. Съответно тълпа крещящи и озъбени в зловещо ухилване арабисти размахва ятагани и преследва Блобаджан из мрачните крайни квартали на Баку. Нефтените кули стоят на стража в мрака, оглозгани до костите. Всевъзможни прокажени, куци, сакати, безкраки, гърбави и душевно разстроени младежи излизат от техните скривалища да наблюдават представлението. Облягат се на ръждавеещите рафинерийни съоръжения и общото им небе е в мозайка от ярки основни цветове. Обитават стаички, кошари и кухини на административната празнота, останали след Революцията, когато емисарите от „Дъч Шел“ били помолени да напуснат страната и английските и шведски инженери се разотишли по домовете. Сега Баку е в период на затишие. Всичките нефтопари, изсмукани от братя Нобел за тези петролни залежи са били вложени в Нобеловите награди. Другаде, между Волга и Урал, вървят нови сондажи. Тук е настъпило време на размисъл за миналото, за пречистване на неотдавнашната история, изпомпвана, зловонна и черна, от други пластове на земния мозък…

— Тук, Блобаджан, по-бързо — съвсем наблизо по петите му арабистите вият пронизително и безмилостно, сред оранжево-червените звезди над десетките сондажни кули.

Тряс. Последният люк вече е затворен.

— Чакай, какво е това?

— Хайде. Време е за път.

— Но аз не искам…

— Не искаш да бъдеш още един заклан неверник. Много е късно, Блобаджан. Да тръгваме…

Първото, което научава, е как да променя индивидуалния си коефициент на пречупване на светлината. Може да избира каквото пожелае, от прозрачен до матово непроницаем. След като началната тръпка от експериментирането утихва, той се спира на ефекта на блед ивичест оникс.

— Подхожда ти — мърморят неговите водачи. — А сега побързай.

— Не. Искам да заплатя на Чичерин това, което заслужава.

— Много е късно. Ти не си част от това, което му се пада. Вече не.

— Но той…

— Той е богохулник. Ислямът разполага със собствени механизми за тази цел. Ангели, санкции и щателно следствие. Остави го на мира. Друг път му предстои на него.

Колко азбучна е природата на молекулите. Тук долу човек започва да осъзнава това: натъква се на молекулярни структури, много сходни на обсъжданите на пленарните заседания на НТА.

— Гледай: как се разграничават от грубия поток, вече оформени, изгладени, пречистени, точно както ти някога си освобождавал твоите букви от необузданите, простосмъртни излияния на човешката реч… Това са наши букви, наши думи: те също могат да бъдат приспособявани, разчленявани, отново съединявани, отново обяснявани, различни по съдържание активни думи да бъдат свързвани една с друга в общосветовни вериги, които от време на време ще се появяват над продължителните молекулярни безмълвия, като видимите части на гоблен.

Блобаджан постепенно започва да проумява, че Новата Тюркска Азбука е само друга форма на един наистина много по-отдавнашен и значително по-осъзнат процес, отколкото той самият е имал основание да мечтае. Скоро неистовото съперничество между Ƣ и G затихва до банални детски спомени и глупави неясни анекдоти. Той бе преминал тази фаза — някога докачливият и мрачен бюрократ с ясно очертана като на шимпанзе надменна горна устна, сега е търсач на приключения, отдавна е поел с подземната река по свое независимо скиталчество, без изобщо да се тревожи къде ще го изведе тя. И някъде по-нагоре по течението дори бе изгубил гордостта, че преди време е изпитвал почти жалост към Вацлав Чичерин, комуто е било съдено никога да не зърне това, което вижда Блобаджан…

А отпечатването просто напредва и без него. Куриери тичат по проходите между бюрата и оставят във въздуха след тях миризмата на изцапани коректури на шпалти. Докарани със самолет от Тифлис експерти провеждат интензивни курсове с местните печатари по изготвяне на печатарския набор на тази НТА. Из градовете — Самарканд и Пишпек, Верней и Ташкент — разлепват отпечатани плакати. По тротоарите и стените започват да се появяват първите печатни лозунги, първите средноазиатски „кукиш“ знаци, първите възвания „убий полицейския комисар“ (и някой прави точно това! удивителна е призивната сила на тази азбука!), а така известната на шаманите от край време предстояща магия започва да действа политически и Джакъп Кулан чува как призракът на неговия линчуван баща изписва отново и отново с поскърцваща перодръжка една след друга „А“ и „Б“…

 

 

Но точно сега през няколко невисоки хълма Чичерин и Джакъп Кулан приближават на конете и навлизат в търсеното от тях село. Хората са събрани в кръг: целият ден са празнували байрам. Тлеят огньове. По средата на тълпата е разчистено място и даже от такова разстояние се чуват два младежки гласа.

Това е айтис — надпяване. Момче и момиче стоят в центъра на селото и водят нещо като шеговита игра е-аз-май-те-харесвам-въпреки-че-имаш-например-една-две-странности, а мелодията подскача насам-натам от кобиза и домбрата^[41], чиито струни дърпат и опъват. Народът се смее при удачните поетични попадения. Тук е много важно да си постоянно нащрек: разменят се четиристихови куплети, първият, вторият и последния трябва да бъдат римувани, въпреки че за тях няма условие за определена дължина, а просто да стига дъхът на пеещия. Но все пак се изисква деликатност и остроумие. И нерядко има размяна на оскърбления. В някои аули след айтиса партньорите не се говорят с години. Докато Чичерин и Джакъп Кулан навлизат в селото, момичето се подиграва на коня на опонента, който е мъъъъничко… нищо сериозно, само дето е доста едричък… абе направо си е дебел. Много дебел. Това обижда младежа, който се ядосва. И в отговор той бързо изстрелва, че ще доведе своите приятели и ще я попилеят, нея и цялото й семейство. Публиката откликва с „хммм“. Всеобщо смръщване. Момичето се усмихва напрегнато и запява:

Май си прекалил с кумиса,

И в речите ти говори кумисът.

Но къде беше снощи, когато

Брат ми търсеше откраднатия му кумис?

О-хооо. Упоменатият брат се къса от смях. А засегнатият младеж пее не особено радостно.

— Това може да продължи много. — Джакъп Кулан слиза от коня и започва да разтърква колената си.

— Ето го, там.

Един много стар акин, странстващ казахски певец, клюмнал край огъня с чаша кумис в ръка.

— Сигурен ли си, че той ще…

— Да, ще пее за това. Обиколил е надлъж и нашир цялата страна. Ако не пее, ще бъде предателство към професията му.

Двамата сядат, подават им чаши с ферментирало кобилешко мляко, овче месо, питка, няколко ягоди… Момчето и момичето продължават гласовия двубой — и Чичерин внезапно осъзнава, че скоро ще дойде някой и ще започне да записва тези песни с Новата Тюркска Азбука, за чието създаване той е способствал… и по този начин те ще бъдат загубени.

От време на време Чичерин поглежда към стария акин, който само се преструва, че спи. В действителност той излъчва някакво напътствие към певците. Доброта. Усеща се безпогрешно, като горещината от жарта. Бавно, редувайки се, взаимните обиди между младите певци стават все по-меки, по-смешни. Това, което можеше да се изроди в общоселски апокалипсис, е преминало в шеговито сътрудничество, като между двама вариететни комици. Двамата се надпреварват, дават всичко от себе си, за да угодят на слушателите. Момичето има последната дума.

Май те чух да споменаваш сватба?

Тук и без това празнуваме сватба

С разгорещената ни песенна въртележка

Весела и шумна като всяка сватба…

И аз те харесвам, въпреки че има едно-две неща, които… Пиршеството набира сила. Пияните се надвикват, жените бърборят, дечицата влизат и излизат от юртите с несигурно клатушкане, а и вятърът се е усилил. Тогава странстващият певец започва да настройва своята домбра, и азиатската тишина се връща.

— Ще успееш ли да запишеш всичко? — пита Джакъп Кулан.

— Ще го стенографирам — отвръща Чичерин, изговаряйки „г^-то“ леко ларингално.

ПЕСЕН НА АКИНА

Дойдох аз от края на света

От белите дробове на вятъра

Бях свидетел на такъв ужас

Че дори Джамбул^[42] не би го възпял.

Страхът в сърцето ме е толкоз силен

Че може да реже желязо.

 

В преданията древни се разказва

За времената по-стари и от Коркит,

Що добил е от дървото ширгай^[43]

Първия кобиз и първата песен —

Разказват те, че в една далечна земя

Горяла е неугасващата Киргизка Светлина.

 

Думите са непознати там

А очите горят като свещи в нощта,

И Божият лик е притаен там

Зад непрогледната маска небесна —

До високата черна скала в пустинята,

Когато наставаха последните дни.

 

Ако тази земя не беше тъй далечна,

А думите бяха познати и изречени,

То Бог щеше да бъде изображение златно,

Или страница в книга от хартия,

Но Той идва като Киргизката Светлина,

По друг начин не можем Го позна.

 

Грохотът на Неговия глас е глухота,

Блясъкът на Неговата светлина е слепота,

Стъпките Му разтърсват пустинята,

Ала никой не може да Го лицезрее,

И човек вече не може да бъде същият,

След като е видял Киргизката Светлина.

 

И ви казвам, че съм Го виждал аз,

На място по-древно от тъмнината,

Недостижимо е то дори за Аллах,

И гледайте — брадата ми е ледена пряспа,

И като вървя се подпирам на тояга,

Но тази светлина трябва да ни превърна в деца.

 

А сега не мога да стигна надалеч,

Защото първом трябва да се науча да ходя,

А речта ми стига до твоите уши,

Като безсмислено детско чуруликане,

Защото Киргизката Светлина очите ми отне,

Сега усещам цялата Земя като невръстно дете.

 

На север трябва да яздиш шест дни,

През стръмните и мъртвешки сиви каньони,

Отпосле през каменистата пустиня,

Към планината, чийто връх е бяла юрта,

И ако безопасно си преминал,

Мястото на черната скала ще те намери.

 

Но ако няма да бъдеш роден,

Остани при топлия червен огън,

Остани при жена си, в твоята палатка

И Светлината никога няма да те намери,

И сърцето ти ще натежи с възрастта,

И очите ти ще се затварят само за сън.

— Записах я — казва Чичерин. — Хайде на конете, другарю.

Отново на път, зад гърбовете им огньовете догарят, и скоро звуците от струнната музика и пируващия аул биват погълнати зад вятъра.

И тъй напред към каньона. Далеч на север белият планински връх примигва на последната светлина. Тук долу вече е сенчеста вечер.

Чичерин ще стигне до Киргизката Светлина, но не и до собственото си раждане. Той не е акин и сърцето му никога не е било готово. Ще види Светлината тъкмо преди разсъмване. Тогава ще прекара 12 часа възнак в пустинята и на километър под гърба му притиснат от задушаващ минерален сън ще лежи праисторически град по-голям от Вавилон, а заострящата се към върха сянка на високата скала ще подскача от запад на изток, и Джакъп Кулан ще се грижи за Чичерин прилежно като дете за кукла и засъхваща пяна ще обточва шиите на двата коня. Обаче ще настане ден и той едва-едва смътно ще си спомня Киргизката Светлина, както и планините, както и заточените жени с тяхната неопровержима любов и невинност спрямо него, утринните земетресения и издухващият облаците вятър, чистката, войната и милионите останали зад него души.

Но в Зоната, скрита в лятната Зона, чака Ракетата. Той ще бъде привлечен отново по същия начин…