Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

Излизат от вагона в отминаващия вече сумрак. Просто една заспала лятна вечер в Пенемюнде. Над главите им ято патици прелита на запад. Няма руснаци наоколо. Над входа на склада свети единична крушка. Ото и неговото момиче хванати за ръка вървят бавно по пристана. Към тях подскачайки доближава една маймуна и хваща свободната ръка на Ото. На север и юг Балтика непрекъснато разгръща ниски бели вълни.

— Какво става? — пита кларинетистът.

Вземи си банан — тубистът с пълна уста е напъхал в камбаната на своя инструмент доста голяма връзка.

Вече е нощ, когато тръгват. Спасителният екип по отвличането на Скачача поема по релсите към вътрешността на острова. Борове се извисяват от двете страни на насипа от сгурия. Отпред притичват дебели шарени зайци, само белите им петна се виждат, няма основание да предполагат, че това действително са зайци. Хилде, приятелката на Ото, излиза грациозно от гората с неговото кепе напълнено догоре с кръгли къпини, прашно сини, сладки. Музикантите затъкват бутилки водка във всички налични джобове. Това е днешната вечеря и Хилде коленичи сама до къпиновите храсти и шепнешком отправя молитва от името на всички тях. От околните блата вече долитат първите цвъртения, високочестотното писукане на ловуващ прилеп, и вятърът по върховете на дърветата. А също и, някъде отдалеч, един-два изстрела.

По моите маймуни ли стрелят — потраквайки зъби пита Хафтунг. — Те са по 2000 марки бройката. Как ще си възвърна парите?

Семейство мишки прекосява релсите, тичайки по стъпалото на Слотроп.

— Очаквах, че тук е просто едно голямо гробище. Но сигурно не е.

Когато пристигнахме, ние само разчистихме толкова пространство, колкото ни беше нужно — припомня си Нериш. — А другото така си и остана, гората, животните… навярно все още има елени някъде там. Големи мъжкари с тъмни рога. А птиците, бекасини, водни кокошки, диви патици, шумът от изпитанията ги прогони към морето, но те винаги се връщаха, когато поутихваше.

Дори още преди да стигнат аеродрума, те на два пъти биват принудени да се разпръснат из гората, първо заради един охранителен патрул, а после заради локомотив идващ с пуфтене от Пенемюнде-Изток, фаровете прорязват рядката нощна мъгла, по стъпенките и стълбите висят войници с автомати. Звънти, скрипти и трака стомана в нощта, войниците дърдорят докато минават край тях и не се забелязва никакво напрежение.

— Може да търсят нас, все пак — шепне Нериш. — Да побързаме.

През една горичка, а после внимателно на открития аеродрум. Остър лунен сърп в небето. Маймуни, провесили почти до земята ръце, потичват по пистата, озарявана от костопрозирна светлина. Прекосяването е нервно. Всички са идеални мишени, няма прикритие освен самолети унищожени на място от въздуха и превърнати в мощи: ръждясали подсилващи надлъжни ребра, обгоряла боя, вкопани в земята задкрилки. На юг блестят светлините от бившия военно въздушен комплекс. По пътя около далечния край на пистата от време на време боботят камиони. В казармите пеят, а другаде свири радио. Вечерни новини отнякъде. Прекалено далеч е, за да бъдат чути думите или да бъде различѐн езикът, само усърдния монотонен говор: новините, Тайрън, случват се без твое участие…

Пресичат бетонираната площадка, стигат до пътя, и приклякат в дренажа, заслушани за движение на превозни средства. Внезапно отляво се включват жълтите ограничителни лампи на пистата, чиято двойна верига се простира към морето, примигват два-три пъти и се стабилизират.

— Някой пристига — предполага Слотроп.

— По-вероятно заминава — отсича Нериш. — Да побързаме.

Обратно сред боровата гора, вървят по трамбован черен път към Изпитателен Стенд VІІ и започват да събират изостанали и загубени момичета и шимпанзета. Обгръща ги миризма на бор: краищата на пътя са засипани със стари иглички. Надолу по склона се появяват светлини: дърветата лека-полека оредяват и после пред очите им се появява площадката на изпитателния стенд. Сградата на монтажния корпус се издига на трийсетина метра и закрива звездите. Между отворените плъзгащи врати има висока ярка полоса и светлината се разпръсква навън.

— Това ми прилича на колата на майора — Нериш хваща ръката на Слотроп — И моторът не е изключен.

А също и множество прожектори по оградите от бодлива тел, плюс почти цяла дивизия охранители, кръстосващи наоколо.

— Изглежда сме на точното място — Слотроп е леко нервен.

— Ш-ш-т-т — Самолетен шум, едномоторен изтребител, лети в кръг ниско над боровете и захожда за кацане. — Нямаме много време — Нериш събира останалите и дава указания. Момичетата трябва да вървят най-отпред, да пеят, танцуват и изкусяват изгладнелите за жени варвари. Ото ще опита да открадне автомобила, Хафтунг ще събере всички и ще ги подготви за среща с рибарската лодка.

Цици и дупета, — мърморят момичетата, — цици и дупета. Само за това сме тук.

О, я млъквайте — ръмжи ООД Хафтунг, което е обичайният му начин за общуване с прислугата.

Междувременно, — продължава Нериш, — аз и Слотроп ще отидем да потърсим Скачача. Когато го намерим, ще опитаме да ги подбъзикнем да открият огън. Това ще бъде сигнал за вас да побегнете с все сила.

Да, явно се очертава пукотевица — отбелязва Слотроп. — А-а-а какво ще кажете за това? — току-що му е хрумнала блестящата идея да приложат стария номер на „Киселината“ Бумер с фалшиви „коктейли Молотов“. Ухилен той вдига бутилка водка и я сочи.

Да, обаче тая течност е много трудно запалима.

Но те ще я помислят за бензин — той започва да скубе щраусови пера от костюма на най-близката танцьорка — А сега си представете колко спокойни и в безопасност ще се чувстваме.

Феликс — обръща се кларинетистът към тубиста — сред какви хора сме попаднали?

В момента Феликс е предоволен, яде банан и не го е грижа за бъдещето. След малко отива в гората заедно с другите оркестранти и оттам се чува как обикалят в кръг, свирят на инструментите, врещят, мучат и подвикват един на друг. Хилде и Слотроп приготвят Фалшиви Запалителни Бомби, а останалите момичета са отпрашили, цици и дупета, надолу по склона.

За да представляваме правдоподобна заплаха, ще ни трябва кибрит — шепне Нериш. — Има ли някой кибрит?

Аз не.

И аз също.

А моята запалка е останала без камъче.

Проклятие — вдига ръце Нериш. — Мамицата му, — отива сред дърветата, където се сблъсква с Феликс и неговата туба. — И ти ли нямаш кибрит?

Имам „зипо“ — отвръща Феликс — и две Corona Coronas[1] от американския офицерски клуб в…

След минута Нериш и Слотроп, всеки от тях прикрил с длан въгленчето на своята най-изискана хаванка, се промъкват като котки от мултфилм към Изпитателен Стенд VІІ, със затъкнати в поясите запалителни бомби с водка и влачещи се зад тях полюшвани от морския бриз фитили от щраусови пера. Планът е да се изкатерят по обраслия с храсти и увенчан с борове пясъчен насип около изпитателния стенд и да атакуват Монтажния Корпус в тил.

И тъй, нашият Нериш е насочващ и още как. И всеки ден по Ракетно Пладне има смърт и пиршество… Обаче Нериш е успял, на млади години, да избегне почти всичко от изброените благини.

В действителност, от времето на Чичерин и Джакъп Кулан, които бяха прекосили бързешком степта в северна посока, за да открият тяхната Киргизка Светлина, не е имало случай двама души да се прокрадват към някой Свещен Център[2] толкова зле екипирани и лошо подготвени. Пролуката във времето е около десет години. И тя придава на това забавление почти същата уязвимост от рекордьорите, както и бейзболът, един спорт в еднаква степен оплетен в паяжината на интриги и зловещи бели внушения.

Приближаването до Свещения Център скоро ще се превърне в любимото забавление в Зоната. Успокоителният му апогей кажи-речи е настъпил. Скоро на терена ще излязат шампиони, експерти и заклинатели от всякакъв ранг и сан, много повече отколкото през общоизвестната предишна история на играта. Ако цялото това начинание е честно и почтено, то ще бъде управлявано от слънцето. Кривата на Гаус ще се разпростре напред към отличното разпределение. И непрокопсаници като Нериш и Слотроп дотогава ще са били вече отстранени[3].

Слотроп, както бе отбелязано още през епохата на „Анубис“, е започнал да отслабва, да се разпръсква. „Индивидуалната плътност“, — в своя пенемюндски кабинет, отстоящ само на няколко крачки оттук, Курт Мондауген формулира Закона, който един ден ще получи неговото име, — „е пряко пропорционална на временната пропускателна способност“.

„Временната пропускателна способност“ е широчината на честотната лента, на твоето настояще, на твоето сега. Това е познатото „Δt“, разглеждано като зависима променлива. Колкото по-дълго живееш с миналото и с бъдещето, толкова по-голяма е твоята пропускателна способност и толкова по-плътна е твоята персона. Но колкото по-тясно и ограничено е усещането ти за Сега, толкова по-разреден си. Възможно е да изпаднеш дотам, че едва-едва ще помниш какво си правил допреди пет минути, или дори — какъвто е настоящият случай със Слотроп — какво правиш тук, в подножието на този колосален извит насип…

— А ние какво… — обръща се той към Нериш, с глуповато зяпнала уста.

— Какво ние какво?

— Какво?

— Ти каза „А ние какво…“ и после млъкна.

— Сериозно! ’Кви странни неща говоря.

Що се отнася до Нериш, той е прекалено бизнес ориентиран. И винаги е гледал на тази голяма Елипса по очаквания от него начин. Грета Ердман напротив виждаше как ръждясалите величия тук раболепничат в упование, точно както са правили някога, със закачулени лица и гладки капаци покриващи Нищото… всеки път, когато Танац стоварваше камшика върху кожата й, бе за нея тласък към ново проникване в Центъра: с всяко шибване малко по-навътре… докато тя е уверена, че някой ден, ще го съзре за първи път и оттогава нататък то ще се превърне в безусловна потребност, ръководна цел… п-п-пл-пля-я-я-с, там навръх височината над върховете на дърветата се очертават черните като костен въглен подпори на водонапорните кули приведени към голямото околище, озарявани от мрачна и натъртено лилава като пенемюндски залез светлина, в напълно подходящото за изстрелване забавено студено време… продължителен взор от гребена на някоя холандска дига към небето, което се движи толкова равномерно и жълто-кафяво, че слънцето може да е навсякъде зад него, и въртящите се кръстове на вятърните мелници могат да се окажат неясните очертания на спиците на самия ужасен КолоЕздач, Слотроповият Ездач, двете му експлозии там горе, неговият небесен велосипедист…

Не, обаче дори Това пробягва трептейки за кратко върху късче от лобовата топография на Слотроповия мозък, разтопява се на повърхността, попива и изчезва. Тъй че още една негова небрежност остава безнаказана… по същия начин той несъмнено бе ставал все по-недостоен за спасение от Бога. Няма основание да се надява на някакъв обрат, някаква изненада О-виждам-го, не и от Слотроп. Ето го, катери се по стените на едно почтено церемониално слънчево сплитане, вече стигнал до категоричния извод, че има ясна представа какво е пладне без сянка и какво не е. Но, о, Яйце, от което се е излюпила летящата Ракета, пъпът на 50-метровото радио-небе, всички уместни за мястото призраци — простете му сковаността и угодническата непричастност. Простете на юмрука неспособен да се стяга в гърдите му, на сърцето, което никакво приветствие не може да вкорави… Простете му тъй както простихте на Чичерин в Киргизката Светлина… Идват по-добри времена.

Слотроп се вслушва в далечните странстващи туба и кларинет, към които вече се включват тромбон и тенор-саксофон в усилие да подхванат някаква мелодия… и взривове от смях на войници и момичета… изглежда там се вихри купон… а може да има и стриптийзьорки…

— Ами защо да не… какъв ти беше планът?… — Коженото плашило Нериш опитва да не обръща внимание на поведението на Слотроп и е решил да разглоби своята запалителна бомба: отпушва бутилката и я размахва под носа си, преди да отпие яка глътка. Отправя към Слотроп усмивка: сияйна, цинична, търгашеска. — Хайде — Тишина под бялата стена.

— О, да, аз мислех, че това е бензин, а той се оказва фалшив, значи наистина е водка, нали?

Но точно там горе на насипа, сред арената, какво би могло да е било това сега, дето чака на шарената лунна светлина, с напукана зигзагообразно от стабилизаторите до острия връх камуфлажна боя… нима тя изобщо няма да те намери отново? И даже в най-злокобния нощен час, когато написаните с молив думи на твоята страница представляват само Δt от нещата, които обозначават[4]? А вътре жертвата трепери спазматично, прехвърля зърната на броеницата, чука на дърво и избягва да употребява каквато и да е Експлоатационна Терминология. Наистина ли тя изобщо няма да дойде и да те вземе, сега?

Започнали се катеренето близо до водонапорните кули, нагоре към венеца. Пясък прониква в обувките им и се източва съскащ надолу по склона. На върха те хвърлят бърз поглед между дърветата към осветената писта, изтребителят е кацнал, заобиколен от сенките на наземния екипаж, зареждат, обслужват машината, въртят я насам-натам. По-нататък на полуострова на отделни петна, извивки и зигзаги тлеят светлини, обаче от тази страна, откъм южната част на някогашния Експериментален Ракетостроителен Завод всичко е черно като катран.

Провират се между борови клони и отново надолу, в Яйцето откъдето немските агрегати и машини са разграбени и отдавна е превърнато в руски автопарк. Докато слизат, ъгълът на гигантския Монтажен Корпус се извисява срещу тях зад стотици метри джипове и камиони. По-долу вдясно е три-четири етажна изпитателна стоманена конструкция увенчана с гофриран купол, а под рамата има дълъг канал оформен като плитко V.

Охладителен канал — според Нериш — Те сигурно са под него. Трябва да минем през него.

Слезли са почти до половината на склона, до вградена в земята помпена станция за студената вода използвана за отвеждането на огромната топлина от изпитателните изстрелвания. Сега станцията е демонтирана, опразнена и тъмна вътре. Слотроп едва е направил две крачки през прага и се блъсва с някого.

— Извинявам се — макар и да прозвучава не особено хладнокръвно.

О, няма нищо — руски акцент — Не се притеснявайте — Той избутва Слотроп обратно навън, о, каква злобна физиономия има този младши сержант, а пък на ръст е сигурно два метра и половина.

Е, хайде сега — и в този момент Нериш се сблъсква с тях.

О — примигва срещу часовоя. — Не чуваш ли музиката, сержант? Защо не си в Монтажния Корпус, заедно с другарите ти? Там, доколкото разбрах, няколко пламенно нетърпеливи госпожици във възможно най-очарователен неглиже ги забавляват, „цуни-гуни“, чаткаш, нали?

Предполагам всичко това е наистина прекрасно, — отвръща часовоят, — за някои хора.

По дяволите. — Тактиката явно е неуспешна.

А и освен това, е забранено, глупаци такива.

Нериш въздъхва, вдига бутилката, стоварва я със замах надолу или нагоре, бам-м-м върху тила на часовоя, изхлузва подшлемника му и това е.

Ах, какви сте непослушници, — леко обиден, руснакът се навежда да вдигне подшлемника. — Наистина трябва и арестувам и двама ви.

Я стига си дрънкал — ръмжи Слотроп, размахвайки тлеещата пура и „коктейла Молотов“ — Бързо давай оръжието си, Иван, или ще те превърна в жива сигнална ракета!

Подляри такива — мръщи се часовоят, сваляйки прекалено бързо своя „Дегтярьов“, обаче Слотроп отскача леко настрана, прицелва обичайния бърз ритник в слабините му и не улучва, но избива от ръцете му автомата, за който Нериш предвидливо се хвърля. — Говеда — хленчи руснакът — о, какви сте гадни, противни… — и офейква в нощта.

— Две минути — Нериш вече е в помпената станция.

Слотроп издърпва автомата от ръцете му и го последва тичешком, увеличавайки скоростта надолу по един наклонен коридор. Стъпките им кънтят все по-бързо и по-звънливо по бетона, стигат до метална врата, зад която чуват как Скачачът пее и дърдори нещо като пиян. Слотроп освобождава предпазителя на автомата и Нериш блъска вратата и нахлува. Вътре седи красива блондинка от спомагателната служба с черни ботуши и очила със стоманени рамки и стенографира всичко казано от Скачача, който се е облегнал тържествено самодоволно на тръба за охлаждаща студена вода с диаметър два метра разпростряна по протежение на цялата зала.

— Хвърлете го този молив — заповядва Слотроп. — И така, къде е майор Ждаев?

— На съвещание. Ако бъдете така любезен да съобщите името си…

— Наркотик, — крещи Нериш — те са му дали някакъв наркотик! Герхард, кажи нещо, Герхард!

Слотроп разпознава симптомите.

— Това е Натриев Амитал. Няма страшно. Да вървим.

— Очаквам майорът да се върне всеки момент. Те са горе в караулната стая, пушат. Ще оставите ли номер, на който той да се свърже с вас?

Слотроп се вмъква под една от мишниците на Скачача, под другата застава Нериш и в същия момент на вратата силно се тропа.

— Пушат ли? Какво пушат?

Оттук, Слотроп.

— Аха.

Двамата извеждат Скачача през друга врата, която Слотроп заключва и затиска с тежък канцеларски шкаф, после извличат Скачача нагоре по стълба до дълъг прав коридор, осветен от шест-седем лампи, между които е абсолютна тъмнина. По стените от пода до тавана се точат дебели снопове измерителни кабели.

Свършено е с нас — хрипти Нериш. До измерителния бункер има 150 метра и никакво прикритие, освен сенките между лампите. — Достатъчно е тези приятелчета да пуснат само един откос.

— Тя хетероскоростта по нищо не лае — вика Герхард фон Гьол.

— Опитай да повървиш самостоятелно — Слотроп още малко и ще се насере от страх — Хайде бе, човек, защото ще ни опушкат. — Следва ги ехото на грохот по тунела. Приглушен откос автоматична стрелба. И още един. Внезапно през две езерца бледа светлина напред изниква в напълно осезателен вид Ждаев, на връщане в своя кабинет. Придружаван от приятел, който се усмихва от 40 метра, веднага щом зърва Слотроп: широка стоманена усмивка. Слотроп изпуска Скачача и тичешком стига да следващата лампа, с готово за стрелба оръжие. Руснаците премигват озадачено. — Чичерин! Хей!

Двамата застават един срещу друг, всеки в своя осветен кръг. На Слотроп му идва наум, че е в по-изгодно положение спрямо тях. Усмихва се полуизвинително, накланя дулото към тях, пристъпва напред. След дискусия проточила се излишно дълго, Ждаев и Чичерин решават да вдигнат ръце.

— Ракетчик!

— Здрасти.

— Какво правиш в такава фашистка униформа?

— Прав си. Май ще е по-добре да се запиша в Червената армия.

Нериш оставя Скачача да клюма опрян на дебел сноп гладки изолирани с гума и сребриста мрежа кабели, и се приближава, за да разоръжи двамата руснаци. Зад гърбовете им в края на тунела войниците продължават с усилията да разбият вратата.

Приятелчета, искате ли да се съблечете тука? Между другото Чичерин, хареса ли ти хашиша?

Ами — изувайки панталоните — ние в будката горе току-що попушихме малко… Ракетчик, майстор си да избираш най-подходящия момент за действие. Какво ще кажеш, Ждаев, нали е голям спец?

Слотроп се освобождава от смокинга.

— Само внимавай да не се надървиш като го облечеш, мой човек.

— Сериозно говоря. Това е твоят Черен Феномен.

— Не ме занасяй.

— Ти дори не си чувал за него. Черният Феномен организира и ръководи всичко свързано с теб. Моят непрекъснато се опитва да ме унищожи. Би трябвало да си разменяме тях, а не униформите.

Маскировъчната операция се усложнява. Кителът на Ждаев със златозвездните пагони е наметнат на Скачача, който сега тананика на всички присъстващи потпури от опери на Курт Вайл. Ждаев облича белия костюм на Скачача, а след това двамата с Чичерин биват овързани с техните колани и-и-и-и вратовръзки.

— И така, — обяснява Слотроп — идеята е ти, Чичерин, да се представяш за мен, а нашият майор… — В този момент вратата в дъното на тунела се отваря с трясък, две фигури със зловещи автомати „суоми“, дискови пълнители огромни като барабаните на Джийн Крупа[5], буквално влитат в коридора. Слотроп стои на светло натъкмен в униформата на Чичерин и ръкомаха драматично, сочейки двамата овързани за ръцете и краката офицери. — Хубавичко се постарайте — мърмори той на Чичерин — Имам ви доверие сега, но внимавайте, защото разполагам с богат пасивен речников запас и ще разбера какво говорите.

Чичерин не възразява, но явно е объркан.

— Кой трябва да бъда сега?

О, мамицата му… виж какво, само им кажи да проверят помпената станция там горе. Спешно е. — Слотроп жестикулира и мърда устни в синхрон, докато Чичерин говори. Изглежда номерът минава. Двамата войници наистина отдават чест и се връщат през вратата, която току-що са разбили.

Маймуни такива — клати глава Чичерин. — Тези черни маймуни! Ракетчик, ти откъде знаеше? Не си разбрал, разбира се, но Черният Феномен е знаел. Браво на теб. Двама от тях ме гледаха през прозореца. И си помислих… ами, нали разбираш: просто си помислих това, което ти си мислел, че ще мисля…

Но Слотроп е извън зоната на чуваемост. Скачачът вече е в състояние да върви в спънат бавен ход. Стигат до измерителния бункер, незабелязани, без да се натъкват на никого. Зад врата от бронирано стъкло, зад собствените им отражения, е някогашният изпитателен корпус с напълно изпотрошени прозорци, маскировка от редуващи се черно-сиви вълни в стил немски експресионизъм покрива цялата конструкция. Двамата войници са там, естествено, обикалят край помпената станция, гледат, нищо не намират. След малко изчезват отново вътре, и Нериш отваря вратата.

— Побързайте. — Излизат навън, насред арената на действие.

Минава доста време докато изкачат обратно склона и навлязат в гората. Показват се Ото и Хилде. Те са чопнали от колата на Ждаев и съответно от неговия шофьор ръчката за разпределителя на запалването. И тъй четиримата сега опитват да изнесат чуруликащия полезен товар Герхард фон Гьол нагоре по тези няколко отвратителни метра пясъчен насип, това трябва да е най-лошо конструираната силова уредба, която въпросният изпитателен стенд е виждал от много време насам. Ото и Хилде дърпат Скачача за ръцете, Нериш и Слотроп бутат отдолу задника му. Почти по средата на изкачването Скачачът изстрелва чудовищно гръмовна пръдня, която отеква няколко минути из цялата историческа елипса, а сега за вас уважаема публика, моето анално впечатление от А4…

— Да те еба и загубеняка! — ръмжи Слотроп.

— Зелен кон от астероид и кост, изправен на задните крака — кима в отговор Скачачът.

Заглъхналите вече музика и дърдорене от Монтажния Корпус са заменени от неприятно затишие. Най-после бяха превалили върха и навлезли в гората, където Скачачът опира чело в стъблото на едно дърво и започва неудържимо да повръща.

— Нериш, ще рискуваме ли живота си заради този мърляч?

Обаче Нериш е зает, помага на своя приятел да опразни стомаха си.

— Лошо ли ти е, Герхард? Какво да направя?

Просто прелест! — задушава се Скачачът и по брадата му тече бълвоч. — Ах-х-х, ’ного ми е гот!

Прииждат шимпанзета, музиканти, танцьорки. Идват на любовна среща. Там отвъд последната дюна и надолу към триъгълника от трамбована сгурия на Изпитателен Стенд №X и към морето. Известно време музикантите свирят някакво подобие на маршова мелодия. Прибоят им е оставил тясна ивица пясък зад долния плаж.

Обаче госпожа Гнаб я няма. Хафтунг се е хванал за ръка с една маймуна. Феликс изтръсква слюнка от тубата. Кордебалетистка, с коса с оттенък на мед, чието име Слотроп така и не узнава, се притиска в него:

— Страх ме е.

— Мен също — прегръща я той.

Изригва какофония и настъпва тревожна неразбория: вият сирени, прожектори шарят из дърветата над тях, боботят мотори на камиони, команди прорязват въздуха. Нарушителите се махат от сгурията и приклякат сред блатния треволяк.

— Отмъкнахме един автомат и два пистолета — шепне Нериш. — Ще ни атакуват от юг. Достатъчен е само един от нас, да се върне там горе и да ги задържи. — Той кима и започва да проверява оръжията.

— Ти откачаш, — съска Слотроп, — ще те убият. — Суматоха откъм Изпитателен Стенд № VІІ. Горе на пътя един след друг се появяват фарове.

Нериш почуква Скачача по брадичката, който явно не го разпознава.

— Сбогом — няма значение за Скачача… Пъхнал наганите в джобовете на балтона, гушнал автомата, Нериш хуква приведен по брега, без да се обръща.

— Къде е лодката? — Хафтунг е побелял от паника. Разтревожени патици квакат една на друга. Вятър разлюлява тревата. Когато фаровете отминават край тях, боровете горе на хълма припламват с дълбоко, ужасяващо сияние… а Балтика се разтърсва и шурти зад гърбовете им.

От високото долитат изстрели, а после и автоматен откос, вероятно Нериш отвръща на огъня. Ото е прегърнал неговата Хилде.

— Някой може ли да разчита морзовата азбука? — пита момичето до Слотроп, — защото някаква светлинка примигва, ето там, виждате ли, на върха на онова островче? от пет-шест минути вече. — Три точки, точка, точка, още три точки. Отново и отново.

— Хм-м-м, СЕЕС — размишлява Феликс.

— Може да не са точки — предполага тенор-саксофонистът — а тирета.

— Интересно, аз го разчитам като ОТТО — отбелязва Ото.

— Това е името ти — уверява го Хилде.

— Мамо! — крещи Ото, тичешком навлиза във водата и ръкомаха към премигващата светлина. Феликс започва да издухва бумтящи ноти с тубата над водата и останалите оркестранти се присъединяват. Тръстикови сенки пронизват пясъка, когато връхлитат прожекторите. Изревава мотор на лодка. — Ето я, идва — Ото подскача насам-натам в тресавището.

— Хей, Нериш. — Слотроп присвива очи, опитва да го открие в светлина, която през цялото време е била твърде слаба. — Хайде. Оттегляй се. — Без отговор. Но стрелбата продължава.

Лодката се носи като че безконтролно и на максимална скорост към тях, с изгасени ходови светлини. Изглежда госпожа Гнаб е решила да я забие в Пенемюнде? Не, ето тя дава пълен назад, лагери скърцат и пищят, изпод витлата избиват гейзери, лодката прави рязък завой и спира.

— Всички на борда — реве тя.

А Слотроп вика и призовава Нериш. Госпожа Гнаб натиска парния клаксон. Но отговор няма.

— Мамка му, трябва да го измъкна… — Феликс и Ото хващат Слотроп отзад, дърпат го обратно към лодката, а той рита и псува. — Те ще го убият, кретени такива, пуснете ме… — По дюната, между тяхното разположение и Изпитателен Стенд VІІ, се разпръсват тъмни силуети, оранжеви огънчета просветват на нивото на пояса, и секунда по-късно се чуват изстрели.

— Ще ни убият — Ото избутва Слотроп през борда и се претъркулва след него. Прожекторите вече са ги открили и лъчите им ги пронизват. Стрелбата звучи по-силно, пръски и топчета по повърхността на водата, куршуми чаткат по корпуса на лодката.

— Тук ли са всички? — озъбва се в усмивка госпожата — Добре, добре! — Една последна маймуна се протяга, Хафтунг я хваща за ръката и в продължение на няколко метра тя виси извън борда с крака във водата, в това време лодката потегля с пълен ход и едва тогава шимпанзето успява да се изкатери и прехвърли вътре. Стрелбата ги следва в морето, но те вече извън обсега й, най-после достатъчно далеч и не я чуват.

— Хей, Феликс — обажда се тенор-саксофонистът — как мислиш, има ли някаква концертна дейност на Свинемюнде?

 

 

Малко преди своя край, Джон Дилинджър е открил странно няколкосекундно милосърдие в екранните образи, все още незаличени от очните му ябълки: неразкаяният Кларк Гейбъл отива да се пържи на електрическия стол, през стоманената решетка на килията за смъртници тихо звучат гласове сбогом, Черньо… той отказва да бъде помилван от настоящия губернатор на Ню Йорк и негов отдавнашен приятел Уилям Пауъл, мършав, безхарактерен и снизходителен мухльо, Гейбъл само иска всичко това да приключи, „Умри тъй както живееш, внезапно, не протакай…“ а в същото време подлото злобарче Мелвин Първис зареден пред кино „Байограф Тиътър“ припалва фаталната пура и вече усеща между устните си пениса на официалната похвала, и при този сигнал федералните страхливци опушкват с тяхната педерастка точност Дилинджър… в този обречен човек е продължавала да се извършва някаква личностна промяна, още известно време усещаш с автентичните лицеви мускули и гласа, че ти си Гейбъл, с иронично повдигнатите вежди, гордата сияеща змиеподобна глава… която ще преведе Дилинджър през тази засада и донякъде ще облекчи прехода към смъртта[6].

А ето го и Нериш, сгушен в няколкометрова изпотрошена бетонна отводнителна тръба, след като се е върнал приведен под стената на Изпитателен Стенд VІІ, свит на кълбо сред вонята на застояла дъждовна вода, старае се да не диша шумно, за да не го издаде ехото от примляскванията — не е бил на кино още от Der Müde Tod *1. Толкова отдавна, че е забравил как завършва филма, последният типично Рилкеевски елегичен кадър, в който уморената Смърт отвежда през незабравките хванатите за ръка двама влюбени. Оттам никаква помощ не можеш да очакваш. Тази вечер Нериш е изпаднал до последния шмайзер на неговата кариера, чуждестранен и прегрят… и плюските на ръцете, за които утре вече няма да се безпокои. Никакви източници на снизхождение освен безмилостното оръжие и парещите пръсти — прекалено жесток начин за отстраняването на един висококвалифициран специалист по насочването, който винаги се е трудил най-добросъвестно за честно спечелени пари… Бе имал и други предложения… можеше да отиде на изток в „Институт Рабе“, или на запад в Америка и по $6 на ден[7], но Герхард фон Гьол му бе обещал романтика, блясък, големи пари, ефектна дама под ръка, а защо не и под двете ръце? — може ли някой да го упрекне, след сиромашкия едноизмерен Пенемюнде?

Никога не се е налагало да бъде проучван целия План… това наистина би означавало да изискваме твърде много от когото и да е… не е ли така? Тази стратегия за Черния Агрегат, в името на която сега Нериш прави всичко възможно да даде живота си, какво знае той за целокупните намерения на Скачача по въпроса? Според Нериш, логично е, като по-незначителен, да бъде пожертван, ако това ще помогне на Скачача да оцелее, да бъде опазен жив дори само още един ден… военновременни разсъждения, да, да… но вече е твърде късно да бъде променяно нещо…

Имало ли е навремето в Нордхафен изобщо дори най-леко загатване в програмата „Черен Агрегат“, че толкова много хора, държави, фирми и заинтересовани общности ще се домогват до тази информация? Тогава Нериш бе поласкан, естествено, че е бил избран да работи по измененията в системата за насочване, колкото и да бяха несъществени… и едва ли заслужаваха специалното отношение… но все пак това беше неговият първи исторически миг и той мрачно предполагаше, че ще бъде и последният му, до срещата с вербовъчния екип на Скачача, още през дъждовните юнски дни… Обсъждания и съвещания в кафенета и гробища около Брауншвайг (гипсови арки, пълзящи растения процеждат тънки герданчета водни капки) без чадър, но с онази прозвънтяла светла вътрешна надежда — поле изпълнено със силови линии, да нараства, да го изпълва и поддържа в добро здраве и висок дух… Берлин! Кабаре Чикаго! „Кокаин или карти?“ (стара филмова реплика, която въоръжените бандюги използваха с особено удоволствие онова лято)[8]… Звездният Час!

Но вместо всичко това, изпълващата го звънлива яркост бе го довела тук долу, в една тръба, и само с броени минути на разположение…

Замисълът бе винаги да поддържаш прецизно уточнено количество, А. Понякога използваш мост на Вин[9], настроен на определена честота At, свистящ, натежал от предзнаменования вътре в електрическите коридори… а същевременно някъде навън, съгласно традицията в такива случаи, ще се събира известно количество В, и ще нараства докато Ракетата набира скорост. И така до постигането на зададената скорост „v1←“, при която да бъде прекратено подаването на гориво и съответно работата на двигателя — тласкани от електрошокове като някой плъх вкаран в този много тесен лабиринт на чисто пространство, да, радиосигналите от земята ще проникват в корпуса на Ракетата и рефлекторно, буквално посредством движещия се по рефлекторна дъга електросигнал, контролните повърхности потрепват, за да те върнат обратно към курса в мига, когато започваш да се отклоняваш (как може да си останал предпазен от отклонения, тук горе, в това лъчезарно невнимание, да бъдеш тъй грабнат от вятъра, абсолютната височина… невъобразимите пламъци в краката ти?)… следователно, за този прецизно направляван преход, всичко се осъществяваше в най-мъчително очакване, най-болезнено предчувствие, при постоянно нарастващо В до своята най-висша точка, осезаемо, като гребена на налитаща приливна вълна, която укротява всички малки твари и заглажда въздуха до студено раздвижване… Твоята величина А, сияйната константа А, носена, както сигурно някога далеч на сушата нощем са опаковали Свещения Граал, с тяхното архаично и същевременно типично фелдфебелско отсъствие на чувство за хумор… и една сутрин, когато сивата като стоманена вата широка горна устна покрита с еднодневна растителност, съдбоносният, ужасяващ знак, ежедневно той се бръснеше гладко и което означава, че това наистина е Последният Ден, а също и само с мрачното шесто чувство, поравно вяра и чисто възприятие, че В с Множество Долни Индекси непосредствено зад електрическия хоризонт всъщност се приближава, вероятно този път като „Biw“ прецесионният ъгъл на жироскопа[10], движението му е невидимо, но доловимо, ужасно възбуждащо, над металния корпус към ъгъла Aiw (такава настройка са направили те на твоите контакти: за да затвориш електрическата верига, трябва да гледаш точно под този ъгъл). Или като „BiL“, още едно интегриране, не обаче на скоростта на въртене на жироскопа, а на самия неизползван електрически поток, изто̀чен от подвижната бобина вътре в полюсите, „спънатото“ махало… такъв е техният начин на мислене, на Проектантската Група, с понятия като плен, забрана… към нечии машини се отнасяха по-жестоко и по-безогледно, отколкото повечето инженери получаваха подобна възможност… с флуоресцентните лампи светещи върху голото му чело нощ след нощ, а Дривелинг и Шмайл се чувстваха като избраници на тиранична висша класа… В мозъците си те споделяха стария, престар електродекор: стъклени кондензатори с променлив капацитет, керосин вместо диелектрик, месингови плочи и ебонитови капаци, галванометри „Цайс“ с хиляди регулировъчни винтчета с най-фина резба, милиамперметри „Сименс“ монтирани на шистови плочи, клеми обозначени с римски цифри, Стандартни Ом-метри с манганови жички в масло, допотопната Термобатерия „Гюлхер“ която работеше на отоплителен газ и даваше 4 волта, никел и антимон, азбестови фунии отгоре, слюдени тръбички…

Един такъв живот не беше ли по-приемлив, отколкото гангстерството? По-чистоплътна дружба… във всеки случай не толкова двулична и лицемерна… Там ние видяхме как трябва да се приспособяваме… самата машинария определяше това… всичко бе тъй ясно тогава, параноята бе изцяло насочена към врага и никога към своите…

— Ами СС?

— О, бих казал, че това са враговете. [Смях. — Б.пр.]

Недей Клаус, не се отплесвай, моля те, зарежи ги мечтите за любезни съветски разпити и следствия, които завършат в някое застлано с хермелинови кожи легло и ароматизирано на водка вцепенение, знаеш, че това е глупаво…

Величина В, В-долен индекс, Н-като-Нериш е почти тук — вече е почти готова да прогори последния шептящ воал и да се изравни с „А“, да сравни единствената част от себе си, оставена от тях, за да мине през този момент, неподдаващата се на опростяване или смаляване кукла от германски стирол, по-опърпана, по-малко истинска, от което и да е предишно „аз“… незначителна величина в тази отмираща светлина… този тропот на ловджийски ботуши и металическо приплъзване на винтовъчни затвори в смазани канали…

Бележки

[1] Корона Корона — марка висококачествени и скъпи кубински пури. — Б.пр.

[2] Свещен Център — Мирча Елиаде (в Митът за вечното завръщане) описва едно такова място: „Центърът е нещо във висша степен сакрално, територия на абсолютната реалност“. Всичките други символи на абсолютната реалност (дървото на живота и безсмъртието, източникът на младост, познанието и смъртта) непременно са разположени в Центъра. Символично, центърът е това средоточие (омфалос), от което се смята, че е произлязла цялата реалност. В него се срещат всичките три космически области: ад, земя и небе. Пътят към центъра е съпроводен с лутания, опасности, препятствия и странствания, затрудняващи търсенето на пътя към самия себе си, към „центъра“ на собствената същност. Описваният по-горе Изпитателен Стенд VІІ е подходящ център, тъй като има елипсовидна форма, наподобяваща космическо „яйце“. — Б.пр.

[3] Може да се счита, че когато една случайна величина има множество стойности и те са резултат на много и независими помежду си фактори, действащи еднакво и независимо един от друг, тя има нормално разпределение. Идеално симетричната крива, описваща нормалното разпределение, се нарича нормална крива или крива на Гаус-Лаплас. Кривата на Гаус или „камбановидна крива“ достига най-високата си точка по вертикалата или оста Y, с желателни или „отлични“ резултати в дясната, т.е. положителната страна (по оста X) хармонично уравновесена от посредствените или отрицателни резултати в лявата страна. Когато тя се разпростре, броят на отличните резултати надвишава другите(резултати) и така камбановидната крива се премества надясно, по хоризонталната ос X. При това преместване „неудачниците“ ще бъдат отстранени. — Б.пр.

[4] Δt — Подобно на позицията в пространството, всеки обект може да заема и позиция във времето. Преместването на един обект се извършва за някакво количество време. Δt показва преместването във времето от момент t1 до момент t2, т.е. Δt = t2 — t1. — Б.пр.

[5] Джийн Крупа (1909–1973) — американски барабанист-виртуоз. Негов е първият грамофонен запис, в който използва бас барабан с педал, оттук и алюзията. — Б.пр.

[6] Джон Дилинджър — на 23 юли 1934 г. Дилинджър и Ана Сейдж (която между другото е българка) отиват в чикагското кино „Байограф Тиътър“ да гледат филма „Манхатънска мелодрама“. Във филма персонажът Джим Уейд (ролята изпълнявана от Уилям Пауъл) спечелва губернаторския пост, след като осъжда приятеля си от детството Блеки Галахър (ролята изпълнявана от Кларк Гейбъл), който е застрелял конкурента на Уейд в надпреварата за губернаторския пост. Налице са някои смекчаващи вината обстоятелства и губернаторът Уейд съответно налага (предлага) намаляване на наказанието (присъдата) на Блеки, който отказва да го приеме и отива на електрическия стол, както е описано по-горе. Пушещият пура Мелвин Първис и служителите на ФБР чакат в засада пред кино „Байограф Тиътър“. Когато Дилинджър излиза след филма, те откриват огън. Предателката Ана Сейдж, или т.нар. дама в червено е издала на ФБР плановете на Дилинджър за вечерта. — Б.пр.

[6] Морна смърт (нем.) — филм от 1921 г. на режисьора Фриц Ланг (1890–1976). — Б.пр.

[7] РАБЕ е съкращение от Raketenbau und Entwicklung (нем.) — „Конструиране и производство на ракети“, предприятие създадено в 1945 г. от руснаците в Блайхероде край Нордхаузен, където инженери и техници участвали в разработката на Фау-2 били примамени с обещания за много високи заплати, добри условия и работа в Германия. В 1946 г. руснаците нарушават обещанието и преместват всички в степите на Киргизия. Главните разработчици на Фау-2 — (Вернер фон Браун, Валтер Дорнбергер, Дитер Хузел и др.) заминават на запад в Куксхафен и впоследствие в САЩ. — Б.пр.

[8] Във филма Доктор Мабузе на Фриц Ланг, главният герой д-р Мабузе, намиращ се в нощен клуб, отправя репликата „Кокаин или карти“ към своите бъдещи жертви. — Б.пр.

[9] Пасивен четириполюсен мост в електрическите схеми за променлив ток, измерващ (електростатичен) капацитет (капацитивно съпротивление) или индуктивност. Това устройство било използвано при автоматичното управление на ракетата. — Б.пр.

[10] Прецесия е промяна на наклона на оста (оттам и на равнината) на въртене на едно тяло. Всяко въртящо се твърдо тяло може да прецесира. Жироскопът представлява устройство с маховик, въртящо се с голяма ъглова скорост около свободна ос, което се използва за измерване или поддържане/запазване на ориентацията и ъгловата скорост. То може да променя оста си на въртене във всяка една посока, но се стреми да я запазва. — Б.пр.