Томас Пинчън
Гравитационна дъга (19)

□ □ □ □ □ □ □

Те са гладни и треперят. В студентското общежитие няма отопление, осветлението е съвсем слабо, а хлебарките са милиони. Мирише на зеле, на старо още от Втория райх^[1] бабино зеле, на дим от свинска мас, който с годините е стигнал до известно помирение с опитващия се да го сломи въздух, ронещите се стени изпускат миризми на продължителна болест и кратковременно обитаване. Една от стените е в жълти петна от протекла канализация на горния етаж. Лени седи на пода заедно с още четири-пет други жени, които си предават една на друга тъмен комат хляб. Във влажно гнездо притъкмено от стари вестници DieFaust Hoch^[2], които никой няма да чете, спи дъщеря й Илзе, диша съвсем леко, почти незабележимо. Миглите хвърлят огромни сенки върху скулите й.

Този път си бяха тръгнали окончателно. Стаята ще бъде добра за ден, най-много два… а по-нататък Лени не знае. Беше взела един куфар за двете. Разбира ли той какво означава за една жена и майка от зодия Рак да смества целия си дом в един куфар?^[3] Тя има съвсем малко пари, няколко марки, Франц има своите ракети-играчки за Луната. Всичко е свършено, наистина.

Както често го сънуваше, тя щеше да отиде направо при Петер Захса. Ако не я приюти, поне щеше да й помогне да намери работа. Но сега, след като наистина е скъсала с Франц… има нещо, някаква типична за неговия земен зодиакален знак войнственост, която се проявява у Петер от време на време… Напоследък тя не е особено сигурна за настроенията му. Подложен е на натиск от нива̀ според нея по-висши от обичайните и той не се справя добре…

Но дори и най-кошмарните инфантилни изблици на ярост у Петер все пак са по-приятни от най-спокойните вечери с нейния съпруг от зодия Риби, обикновено плаващ в неговите морета на фантазии, самоубийствени мисли, ракетен мистицизъм — точно такъв като Франц им е нужен^[4]. Те знаят как да използват това. Знаят как да използват почти всеки. Какво ще стане с онези, които не могат да използват? Руди, Ваня, Ребека — ние сме представителна извадка от берлинския живот, още един шедьовър на киностудията УФА, вижте ни: символичен студент от операта „Бохеми“, символична славянка, символична еврейка: Революцията. Разбира се, няма никаква Революция, дори и в кината, никакъв германски Октомври^[5], не и при тази „Република“. Революцията умря — макар че Лени тогава беше само едно младо момиче, без интерес към политиката — заедно с Роза Люксембург^[6]. Тъкмо сега най-добре е да вярваш в Революция-в-изгнание-по-местоживеене, в последователността, която оцелява сред нерадостния край на тези Ваймарски години, изчаква своя час и своята преродена (Роза) Люксембург…

АРМИЯ ОТ ЛЮБОВНИЦИ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОБЕДЕНА.^[7] Такива лозунги се появяват нощем по стените на „червените“ квартали. Никой не успява да проследи автора или художника и подозираш, че това е един и същи човек. Което е достатъчно, за да повярваш в народностното съзнание. Става дума не толкова за лозунги, а по-скоро за текстове, показани, за да бъдат обмисляни, тълкувани, привеждани в действие от хората…

— Точно така — сега Ваня. — Я вижте различните форми на проява на капитализма. Порнографии: порнографии на любовта, еротичната любов, християнската любов, любовта на момчето към неговото куче, порнографии на залезите, порнографии на убийствата, порнографии на заключенията, ахх тази въздишка, когато познаем кой е убиецът, всичките тези романи, филми и песни, с които ни приспиват, всички те са подходи, повече или по-малко удобни, към онова Абсолютно Облекчение. — Пауза, даваща възможност на Руди да пусне бърза кисела усмивка. — Самопредизвиканият оргазъм.

— „Абсолютният“? — Ребека изпълзява напред на голи колена, за да му предложи хляба, влажен, разтопен от съприкосновението с мократа й уста. — Два-ма души са…

— Двама души са това, което ти е било казано, че са — усмивката на Руди не е напълно самодоволна. През полето на нейното внимание, колкото и да е печално, минава фразата мъжко превъзходство… защо мъжете толкова превъзнасят тяхното мастурбиране? — Но в природата такова нещо е почти непознато. В повечето случаи изживяването е самотно. Познато ти е.

— Знам, че съществува едновременен оргазъм — е единственото, което успява да отвърне тя. Въпреки че двамата не са се любили, тя придава укорителна интонация на своите думи. Но Руди се отвръща, както правим, когато събеседникът ни току-що нескопосано е призовал към вяра, в която е невъзможно да навлезем повече.

Лени, с оглед на пропиляното време с Франц, е достатъчно наясно какво представлява самотния оргазъм. Първоначално неговата пасивност изобщо не й даваше възможност да стигне до кулминацията. После тя разбра, че е способна да си въобразява каквото пожелае и по този начин да запълва предоставената й от него свобода. Беше й по-удобно: тя можеше да мечтае за такива нежности между тях (после мечтаеше и за други мъже) — но стана по-самотно. Все пак бръчките й нямаше да се задълбочат чак толкова бързо, устата й нямаше да привикне да застива скована извън лицето, с което Лени изненадва непрекъснато себе си, замечтано детско лице, способно да я издаде на всеки, който я погледне, именно от типа на смекчена от подкожната мазнина неопределена уязвимост, караща мъжете да я охарактеризират като Зависимо Малко Момиче — бе забелязвала този поглед дори у Петер Захса, — а мечтата е същата, която тя се отправяше да търси, докато Франц стенеше затворен в своите мрачни желания за болка, мечта за нежност и светлина, за изкупление на злодейски престъпното й сърце от греховете, да не бъде принуждавана повече да бяга и да се съпротивлява, мъжът да пристига спокоен като нея и силен, улицата да се превърне в далечен спомен: тъкмо това е единствената мечта, която Лени най-малко може да си позволи тук. Тя знае каква роля трябва да изпълнява. Особено като има предвид, че Илзе я наблюдава все по-внимателно. Илзе няма да бъде използвана. Ребека продължава да спори с Ваня донякъде флиртувайки, Ваня опитва да вкара размяната на реплики в границата на интелектуалните правила, но еврейката се връща отново и отново към телесното… толкова чувствена: вътрешната страна на бедрата й точно над коленете, гладка като масло, напрежението във всичките й мускули, съсредоточеното лице, еврейският нос отвлича вниманието, подвежда, натрапчиво, езикът проблясва между дебелите устни… какво ли би било да се пъхнеш с нея в леглото? Да го направиш не просто с друга жена, а с еврейка… Тяхната животинска мургавина… настойчивите тласъци на потния задник в лицето й, черни косми около цепнатината образуват тънък тъмен полумесец около всяка кълка… извърнатото към рамото лице се усмихва с груб възторг… съвсем изненадващо наистина, по време на кратко прибежище в една светложълта стая, докато мъжете обикаляха из коридорите навън с дрогирани усмивки… „Не толкова силно. Гали ме нежно. Ще ти кажа кога да го правиш по-силно…“ Светлата кожа на Лени, невинната й физиономия, и по-тъмния оттенък на еврейката, нейната грубоватост, контрастира с деликатното телосложение и нежната кожа на Лени, тазовите кости опъват гладко паяжини надолу по слабините и около коремите, двете жени се приплъзват, сплитат, задъхват се, пъшкат… Знам, че съществува едновременен оргазъм… и Лени се пробужда сама — еврейката вече е отишла в някоя друга стая — без изобщо да е усетила момента, когато бе потънала в своя истински детски сън, плавна и мека промяна на състоянието, която с Франц просто никога не се бе случвала… С връхчетата на пръстите тя вчеса и разбухна косата си, за да покаже какво й е мнението за нощните посетители, после бавно слезе до баните, съблече се, без да обръща внимание чии очи са устремени в нея, и се плъзна във водата с телесна температура, в привичното й благоухание… И съвсем неочаквано, през крясъците и задушната влага, поради които изглежда й бе трудно да се съсредоточи, тя съзря, там горе на една от издатините, наблюдава я отгоре… Да, това беше Рихард Хирш от „Маузигщрасе“, преди толкова много години… и веднага осъзна, че лицето й никога не е изглеждало толкова уязвимо, видя го ясно в очите му…

Навсякъде около тях другите се плискаха, любеха, декламираха комични монолози, навярно бяха негови приятели — да, не е ли това Зиги, който плава по жабешки край тях, викахме му „Тролът“, ами че той не е пораснал и с един сантиметър оттогава… когато се връщахме у дома тичешком покрай канала, спъвахме се и падахме на възможно най-твърдия паваж на света, сутрин се будехме и виждахме сняг по спиците на колелата на вагоните, пара излизаща от ноздрите на стария кон…

— Лени. Лени. — Косата на Рихард е изпъната назад, златистото му тяло се привежда, за да я издърпа от замъглената вана, и я настани до себе си.

— Ти не си ли?… — Лени е смутена, не знае как да се изрази. — Някой ми каза, че не си се върнал от Франция… — Тя не отмества поглед от колената си.

— Дори френските момичета нямаше да могат ме задържат във Франция. — Рихард все още е тук: Лени чувства как той опитва да я погледне в очите: а и той говори толкова простичко, толкова е оживен, сигурен, че френските момичета трябва да са по-убедителни отколкото английските картечници… тя знае, и плаче вътрешно за неговата невинност, затова че той не може да е бил с никого там, че за него френските момичета все още са прекрасните и недостижими труженички на Любовта…

Сега в Лени нищо не личи от нейното продължително занимание, нищо. Тя е детето, което той гледаше през парковите пътеки, или срещаше крачещо бавно и уморено по улицата към дома, в златистобежовата светлина, лицето й, тогава още доста широко, сведено надолу, светлите вежди сбърчени, с раница на гърба, ръцете пъхнати в джобовете на престилката… някои от камъните в стените бяха бели като тесто… Лени може и да го бе забелязвала, когато се разминаваха, но той беше по-голям, винаги с приятели…

Сега приятелите не лудуват около тях, поутихват, държат се уважително, почти срамежливо, радват се за Рихард и Лени. „По-добре късно, отколкото никога!“ пронизително крещи Зиги с неговата интонация на подгонено джудже, и се надига на пръсти, за да налее майско вино в чашите на всички. Лени отива да й бъде изсветлена косата и направена нова прическа и Ребека я придружава. За първи път те говорят за планове, за бъдещето. Без да се докосват Рихард и Лени се бяха влюбили един в друг, както трябваше да стане още тогава. Подразбира се, че той ще я отведе със себе си…

Напоследък се появяват приятели от старата гимназия, носят екзотични храни и вина, нови наркотици, много лекота и откровеност по сексуалните въпроси. Никой не си прави труда да ходи облечен. Показват един на друг голите си тела. Никой не чувства тревога, или заплаха за размера на гърдите или пениса си… Прелестно разхлабване е обхванало всички. Лени репетира новото си име, „Лени Хирш“, дори от време на време, когато седи с Рихард на масата в кафенето сутрин: „Лени Хирш“ и той даже се усмихва, смутен, и опитва да отмести поглед, но не съумява да избегне нейните очи и накрая се обръща напълно срещу погледа й, засмива се гръмко, наистина радостно, протяга ръка и нежната му длан обгръща лицето й…

Една привечер на многообразни равнища от балкони, тераси, разпределена на различни височини публика, всички погледи устремени надолу, към общ център, групички от млади жени препасани с коланчета от зелени листа, високи иглолистни дървета, полянки, течаща вода и общонационална тържественост, Президентът насред своето запитване към Бундестага, с неговия добре познат гъгниво-хремав глас^[8], относно разпределянето на огромна сума за военно предназначение, внезапно спира: „О, майната му…“ Fickt es, фразата, на която бе предопределено скоро да стане безсмъртна, ечи в небето, кънти над цялата страна, Ja, fickt es!^[9] „Ще върна всички войници по домовете им. Ще затворим оръжейните фабрики, ще изхвърлим всички оръжия в морето. Омръзна ми тази война. Омръзна ми да се будя всяка сутрин от страх, че ще умра.“ Изведнъж става невъзможно повече да го мразиш: той е човек, смъртен като всеки друг. Ще има нови избори. Левицата ще номинира жена, чието име изобщо не обявяват, но всички подразбират, че това ще бъде Роза Люксембург. Другите кандидати ще бъдат подбрани толкова безлични или неподходящи, че никой няма да гласува за тях. Ще бъде даден шанс на Революцията. Президентът е обещал.

Невероятна радост из баните, сред приятелите. Истински възторг: събитията в един диалектичен процес са неспособни да предизвикат такъв сърдечен взрив. Всички са влюбени…

АРМИЯ ОТ ЛЮБОВНИЦИ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОБЕДЕНА.

Руди и Ваня са подхванали спор за тактиката на уличната война. Някъде капе вода. Улицата настъпва и натискът й се усеща навсякъде. Лени знае това, ненавистно й е. Невъзможно е да отдъхнеш… налага се да вярваш на непознати, които вероятно работят за полицията, ако не сега то малко по-нататък, когато улицата ще стане непоносимо опустошена за тях… Иска й се да разполага с начини да опази детето си от улицата, но изглежда вече е много късно. Франц — Франц изобщо не е бивал за по-дълго на улицата. Все някакво извинение. Обезпокоен за безопасността, имало вероятност да попадне в случаен кадър на някой фотограф от онези с кожените палта, който все се шляят из периферията на действието. Или пък ще попита: „Ами какво ще правим с Илзе? Ако стане сбиване?“ Ако стане сбиване, какво ще правим с Франц?

Тя опитваше да му обясни за нивото, което достига човек, стъпил там с двата крака, когато губи страха си, напълно, прониква в мига, напасва идеално в неговите канали, метално сиви, но меки като латекс, и ето фигурите танцуват, всяка от тях заема предварително точно определеното й в уличната хореография място, проблясването на колена под светлосивата престилка докато забраденото момиче се навежда да вдигне паве, мъжът с черното сако и кафявия пуловер без ръкави, хванат и за двете ръце от полицаи, озъбен опитва да държи изправена главата си, възрастният либерал с мръсен бежов балтон отстъпва назад, за да избегне някакъв залитащ демонстрант, оглежда се над ревера „как смеете“ или „по-внимателно, дръпнете се от мен“, очилата му запълнени с блясъка на зимното небе. Ето го моментът и предлаганите от него възможности. Въз основа на малкото усвоена от нея висша математика, тя дори бе опитала да го разтълкува на Франц: когато Δt наближава нула^[10], стреми се безкрайно към нея, отрязъците от време изтъняват все повече и повече, превръщат се в поредица от стаи и с приближаването на нулевата чиста светлина, стените на всяка от тях стават все по-сребристи и по-прозрачни… Но той поклащаше глава:

— Не е същото, Лени. Важното е функцията да бъде доведена до нейната граница. Δt е просто улеснение, за да бъде постигнато това.

Той умее, умееше само с няколко думи да попари всякакъв възторг. И то дори не с добре подбрани думи: правеше го инстинктивно. Когато ходеха на кино той заспиваше. Бе заспал посред „Нибелунгите“. Бе пропуснал нахлуването на хуна Атила от Изток, за да изтреби бургундите^[11]. Франц обичаше киното, но го гледаше по този начин, със задрямвания и пробуждания.

— Ти си причинно-следствен човек — викаше тя. Как свързваше той видените от него фрагменти, когато очите му биваха отворени?

Той беше причинно-следственият човек: заяждаше се безмилостно с нейната астрология, наставляваше я в какво да вярва, а после отричаше.

— Приливи, радиосмущения, почти нищо друго. Невъзможно е промените там да създават промени тук.

— Не да създават, — опитваше тя да го коригира, — не и да предизвикват. Всичко върви заедно. Паралелно, а не последователно. Метафора. Символи и симптоми. Нанесени в различни координатни системи, не знам… — Тя не знаеше, а само опитваше да достигне някакво определено равнище.

Но той отвърна:

— Опитай по този начин да проектираш нещо, така че то да работи.

Двамата гледаха „Die Frau im Mond“^[12]. На Франц му бе забавно, държеше се снизходително. Отбелязваше неточности в техническите детайли. Той познаваше някои от хората, правили специалните ефекти. А Лени видя във филма мечта за полет. Една от множеството възможни. Действителният полет и мечтата за полет вървят заедно. И двете са елементи от едно и също движение. Не А преди Б, а всички заедно…

Би ли могло при него да има нещо дълготрайно? Ако еврейският вълк Пфлаумбаум не бе запалил собствената си фабрика за бои до канала, Франц до края на живота им щеше да се трепе посвещавайки своя труд на невъзможния проект на евреина да разработи боя на релефни фигури, да разтваря кристал след търпелив кристал, с маниакално внимание да контролира температурите, така че при охлаждане аморфната спирала да успее, поне този път, внезапно да се промени, да се затвори на черти, точки, карета, шестолъчки — вместо това една ранна сутрин бе заварил почернелия обгорен скелет на фабриката, кутии с боя експлодирали в огромни червени и масленозелени плисъци, воня на обгорено дърво и нафта, а Пфлаумбаум кършеше ръце, ах, ах, ах, подлият му лицемер. И всичко това заради застраховката.

Известно време Франц и Лени гладуваха много, а Илзе растеше в корема й от ден на ден. Франц намираше само черна работа толкова лошо платена, че просто нямаше смисъл да ходи. Това го съсипваше. После една вечер в мочурливите покрайнини на града той ненадейно срещна стар приятел от мюнхенската политехника.

Цял ден нейният пролетарски съпруг бе обикалял из града, разлепваше афиши за някаква безгрижна кинофантазия на режисьора Макс Шлепциг, докато бременната Лени междувременно лежеше, в техния мебелиран сандък за смет в последния жилищен блок с двор, принудена да се обръща, когато болките в гърба й се усилваха. Отдавна бе притъмняло и силно застудяло, когато лепилото в кофата му свърши и всички афиши бяха разлепени — за да бъдат опикавани, късани и надрасквани със свастики. (Изглежда този филм е бил произведен за запълване на някаква квота. А може да е било печатна грешка. Но когато на датата посочена на афиша Франц отиде до киното, завари пълна тъмнина, подът на фоайето засипан с парчета мазилка, а някъде далеч в дъното на кинотеатъра ужасен трясък, като грохот от срутване на сграда, само че не се чуваха никакви гласове, никакво осветление, за да види какво става там… той извика, но разрушението продължаваше, гръмко скриптене някъде в недрата зад фасадното електрическото табло за обяви, което той едва сега забеляза, че е тъмно…) Беше се лутал, уморен до смърт, с километри на север, до Райникендорф, квартал на малки фабрики, ръждясала ламарина на покривите, бордеи, депа, настъпление на тухли към нощ и упадък, ремонтни цехове, където водата във ваните за охлаждане на изделията лежеше застояла и покрита с нечиста пяна. Светлинки разпръснати тук-там. Пустота, буренясали дворове, празни улици: квартал, където всяка нощ се троши стъкло. Сигурно вятърът го носеше по черния път, покрай стария армейски гарнизон, в който сега бе настанена местната полиция, между бараки и инструментални складове до телена ограда с врата. Тя бе отворена и Франц влезе. Долови шум, някъде отпред. Едно лято преди Световната война беше ходил с родителите си в Шафхаузен на ваканция и бяха взели електрическия трамвай до Рейнския водопад. Спуснаха се по стълба и излязоха на дървен павилион със заострен покрив и навсякъде около тях облаци, дъги, огнени пръски. И тътенът на водопада. Той се държеше за ръцете им, увиснал заедно с Мами и Папи сред облак студени капки, едва различавайки мокрото зелено петно на прилепените към периферията на водопада дървета или мъничките туристически лодки долу, които стигаха почти там, където потопът с грохот се изливаше в Рейн. Но сега, насред зимната сърцевина на Райникендорф, той беше сам и се препъваше с празни ръце в замръзналата кал прекосявайки обрасъл с брезички и върбички стар открит временен склад за амуниции, разбухнал в тъмнината до хълмове и затънал в тресавище. Някъде посред него се издигаше насип висок близо 15 метра, увенчан с бетонни казарми, а шумът иззад тях, шумът от водопад, се усилваше и извикваше спомени. Ето такива бяха завърналите се призраци, не хора, а форми на енергия, абстракции…

Тогава през една пролука в бруствера той видя мъничко сребърно яйце, изпод което излизаше равномерен, чист пламък и осветяваше фигурите на мъже в костюми, пуловери и балтони, които наблюдаваха от бункери или окопи. Това беше ракета на пробен стенд: провеждаше се статично изпитание.

Шумът начена да се променя, да прекъсва от време на време. На удивения Франц не му звучеше зловещо, а само различно. Но светлината ставаше по-ярка и наблюдаващите фигури изведнъж започнаха да приклякат зад укритията, а сега ракетата нададе пращящ рев, продължителен трясък, гласове крещяха залегни и той се просна на земята тъкмо когато сребърното яйце се разпукваше, ужасна експлозия, метал пропищя във въздуха точно където допреди миг той бе стоял прав, Франц прегърна земята с кънтящи уши, дори без да усеща студа, без да осъзнава в момента дали все още е в тялото си…

Приближиха се тичащи крака. Той вдигна поглед и видя Курт Мондауген. Цялата вечер, а може би и цялата година, вятърът ги бе сближавал. Франц бе стигнал до убеждението, че това е дело на вятъра. Повечето от юношеската пълнота вече бе заменена с мускулатура, косата оредяваше, лицето бе по-тъмно от всичко, което Франц бе наблюдавал на улицата онази зима, тъмно дори на фона на засенчените бетонни гънки и пламъците от разпръснатото ракетно гориво, но това определено беше Мондауген, седем-осем години бяха изминали, но двамата се разпознаха веднага. Бяха съквартиранти в една силно проветрива мансарда на „Либигщрасе“ в Мюнхен. (Тогава Франц бе съзрял в адреса добро знамение, тъй като един от неговите герои беше Юстус фон Либиг, герой на химията. По-нататък като потвърждение, курсът по теория на полимерите му бе преподавал професор-доктор Ласло Джамф, който бе последният в истинската приемственост, от Либиг към Август Вилхелм фон Хофман, към Хърбърт Канистър и до Ласло Джамф, пряка последователност, причина и следствие.) Пътуваха до Политехниката в раздрънкан тролей с три контактни пръта наподобяващи хилави крака на насекомо, които скърцаха по жиците над главите им: Мондауген учеше електротехника. След дипломирането бе заминал за Югозападна Африка, да работи по някакъв радиоизследователски проект. Известно време бяха кореспондирали, после прекъснаха.

Срещата на бившите съквартиранти продължи до много късно, в една бирария в Райникендорф, студентски крясъци сред пиещата работническа класа, ликуващ и претенциозен анализ на ракетното изпитание с драсканици по влажни хартиени салфетки, безразборно едновременно надприказване сред дима и шума край отрупаната с чаши маса, спорове за топлинни потоци, относителна тяга, разход на гориво…

— Изпитанието беше неуспешно. — Франц се клатушка под тяхната електрическата крушка в три или четири сутринта, с отпусната усмивка. — Беше провал, Лени, обаче те говореха само за успех! Двайсет килограма тяга и то само за няколко секунди, обаче никой не го е постигал досега. Просто невероятно е, Лени, че видях нещо, което никой не е правил досега…

Той възнамерява да я обвини, че му е създала рефлекс за отчаяние, предположи Лени. Но тя само искаше Франц да порасне, да възмъжее. Що за вандерфогелски^[13] романтичен идиотизъм е да обикаляш цяла нощ из някакво блато и да се обявяваш за Дружество за Космическа Навигация^[14]?

Лени бе отраснала в Любек, в редиците заможни къщи до река Траве. Гладки дървета засадени равномерно на калдъръмената улица по протежение на брега, свеждаха дълги клони над водата. От прозореца на нейната стая тя виждаше извисените над покривите на къщите две островърхи кули на катедралата. Нейното смрадливо мизерно съществувание в Берлин бе играло ролята само на декомпресионна камера — така трябва да е. Да се измъкне от дребнавата задушаваща бидермайерщина^[15], а своите дългове ще изплаща в по-добри времена, след Революцията.

На шега Франц често я наричаше „Ленин“. Изобщо нямаше никакво съмнение кой е активният и кой е пасивният — но все пак Лени се бе надявала той да го надрасне. Говорила е с психиатри, знае какво представляват германските момчета в пубертета. Излежават се по гръб сред поляните и на планините, гледат небето, мастурбират и копнеят. Съдбата чака, тъмнина притаена в структурата на летния вятър. Съдбата ще те предаде, ще съкруши твоите идеали, ще те отведе в същата ненавистна дребнобужоазщина като на баща ти, който смуче лулата си по време на неделните разходки след черква, около редицата къщи край реката — ще те облече в сивата униформа на още един семеен мъж и без да гъкнеш даже, ще си прослужиш отреденото ти време, ще прелиташ от болка към дълг, от радост към работа, от ангажимент към неутралитет. Всичко това прави Съдбата с теб.

Франц я обичаше неврастенично, мазохистично, принадлежеше й, вярваше, че тя ще го отнесе на гръб, далеч, където Съдбата няма достъп. Сякаш това беше някаква тежест. Една нощ той се бе полусъбудил със заровено в подмишницата й лице, мънкайки: „Твоите крила… о, Лени, крилата ти…“ Но нейните крила могат да носят само нейното тегло и евентуално това на Илзе, известно време. Франц е непосилен товар. Нека да си търси полета на „Ракетенфлугплац“, където ходи, за да го използват военните и разните му картели. Нека да лети до мъртвата луна, ако ще…

Илзе е будна и плаче. Цял ден без храна. Все пак трябва да опитат при Петер Захса. Той сигурно ще има мляко. Ребека протяга остатъка от коравия крайшник, който бе дъвкала.

— Ще й хареса ли това?

Не се забелязва нещо много еврейско в нея. Защо половината известни й левичари са евреи?

И веднага си припомня, че Маркс е бил евреин. Расов афинитет към книгите, теорията, равинска любов към гръмогласните спорове… Тя дава крайшничето на дъщеря си, взема я в ръце.

— Ако той дойде тук, кажи му, че не си ме виждала.

Пристигат у Петер Захса по тъмно. След малко ще започне сеанс. Тя веднага се засрамва заради раздърпаното палто и памучната рокля (много къса), протрити обувки и отсъствие на бижута. Поредните еснафски рефлекси… по-скоро остатъци, надява се тя. Но повечето от жените са възрастни. Останалите са прекалено ослепително красиви. Хммм. Мъжете изглеждат по-богати от обикновено. Лени забелязва тук-там сребърни свастики. Вината на масите са от великолепните реколти от 1920-та и 1921-ва. „Шлос Фолтрад“, „Целтингер“, „Писпортер“ — явно поводът е тържествен.

Тази вечер задачата е да бъде осъществен контакт с покойния министър на външните работи Валтер Ратенау^[16]. В гимназията Лени често беше пяла заедно с другите деца прелестния антисемитски припев от онова време:

Гръмнете евреина Ратенау,

Проклетата еврейска свиня…^[17]

След като го убиха, няколко седмици поред тя не пя нищо, уверена, че макар пеенето й да не бе причинило атентата, то най-малкото бе изиграло ролята на пророчество, на заклинание…

Тази вечер посланията са особени. Въпроси към бившия министър. Тече процес на деликатен подбор. Съображения за безопасност. Достъпът до салона на Петер е разрешен само на точно определени хора. Отхвърлените стоят навън, клюкарстват, оголват венци от напрежение и движат непроизволно ръце… Тази седмица големият скандал около „СИ Фарбениндустри“ е свързан с неговата многострадална дъщерна компания „Шпотбилигфилм“^[18], където цялото ръководство щяло да бъде сменено, защото предложили на ВКВС^[19] проект за разработка на нов въздушнопреносим лъч, който в радиус от десет километра можел да ослепи напълно всичко живо. Контролна комисия по предложенията в „СИ Фарбен“ навреме разгадала опита за измама. Горката „Шпотбилигфилм“. Никому от представителите на нейната колективна мисъл не дошло на ум в какво би превърнало такова оръжие пазара на бои през следващата година. Отново манталитет от типа Залезът на боговете^[20]. Оръжието било известно под названието L-5227, а L означава „Licht“, т.е. светлина, още един комичен немски евфемизъм, тъй както „А“ в маркировката на ракетите обозначава „агрегат“, или СИ означава Interessengemeinschaft^[21], т.е. общност на интересите… ами случаят с натравянето с катализатор в Прага — вярно ли е, че целият персонал на Група VІБ от Центъра за Радиохимия на Умопомраченията^[22] бил отлетял по тревога на изток, а отравянето е сложно, със селен и телур… названията на отровите отрезвяват разговора, като споменаването на рака…

Отбраното общество, удостоено да присъства тази вечер на сеанса, включва представители на корпоративната нацистка върхушка и Лени разпознава сред тях самия господин Смарагд, изпълнителен директор на филиала на „СИ Фарбен“, откъдето известно време бяха проявявали интерес към съпруга й. Но после контактите внезапно бяха прекъснати. Щеше да бъде загадъчно и леко зловещо, като изключим това, че в онези дни за всичко можеше да бъде обвинявана икономиката…

Сред множеството очите й срещат тези на Петер.

— Напуснах го — прошепва тя, кимайки докато той се ръкува.

— Можеш да оставиш Илзе в някоя от спалните. Да поговорим по-късно, а? — Тази вечер очите му определено гледат косо, подобно на фавън. Ще приеме ли, че тя не е негова, също тъй както и не принадлежи вече на Франц.

— Да, разбира се. Какво става?

Той изсумтява, в смисъл не са ми казали. Те го използват, използвали са го, различни те, близо десет години. Но Петер изобщо не знае как точно, освен понякога съвсем случайно, доловен намек, прихванати усмивки. Изкривено и навеки замъглено огледало, усмивките на клиентите…

Защо им е притрябвал Ратенау тази вечер? Какво в действителност е прошепнал Цезар на своето протеже, докато е падал? Et tu, Brute^[23], официалната лъжа, общо взето е всичко, което можеш да очакваш да чуеш от тях и не обяснява абсолютно нищо. Моментът на покушението настъпва при обединяването на властта и невежеството на властта и арбитърът е Смъртта^[24]. Когато единият говори на другия, той не отбелязва „И ти ли Бруте“ просто така, колкото да мине времето. Случващото се е една толкова ужасяваща истина, че историята — в най-добрия случай конспирация, невинаги между джентълмени, с цел измама — никога няма да я признае. Истината ще бъде потискана или в особено елегантни времена ще бъде маскирана като нещо друго. Какво ще трябва да каже Ратенау за стария начин на раздаване на правосъдие, след като моментът е отминал и той от години води своето ново съществуване от другата страна? Вероятно не е нещо кой знае колко необикновено в сравнение с онова, което може да е произнесъл в момента, когато ударът е възпламенявал неговата простосмъртна нервна система, когато Ангелът е връхлитал…

Но те ще видят и разберат. Според разправяните за него истории, Ратенау е бил пророк и архитект на картелизираната държава. От нещо, започнало като малобройно бюро във Военното министерство в Берлин, той е координирал германската икономика по време на Световната война, контролирал е доставки, квоти и цени, преодолявал и унищожавал препятствията на секретността и собствеността разделящи една фирма от друга — един корпоративен Бисмарк, пред чиято власт никоя счетоводна книга не е била достатъчно неприкосновена, никой договор не е бил достатъчно таен. Баща му, Емил Ратенау основал AEG^[25], германската Всеобща Електрическа Компания, но младият Валтер бил нещо повече от наследник на индустриалец, той бил философ с прозрение за следвоенната Държава. Той разглеждал водещата се война като световна революция, от която ще произлезе не Червен комунизъм нито разюздана Десница, а една рационална структура, където бизнесът ще бъде действителната законна власт — структура, напълно логично основана на онази, проектираната от него в Германия за водене на Световната война. Такава е официалната версия. Достатъчно грандиозен замисъл. Но изпълнителният директор Смарагд и колегите не са тук, за да им бъде повтаряно нещо, в което вярват дори широките народни маси. Ако човек е достатъчно параноичен, това би му изглеждало почти като сътрудничество между двете страни на стената, материя и дух. Какво знаят те, което не е известно на безвластните? Каква ужасна структура се крие зад фасадата на многообразието и предприемчивостта?

Черен хумор. Проклета салонна игра. Смарагд всъщност няма как да повярва на нещо такова, специалистът и ръководителят Смарагд. Той може само да иска тайни знаци, поличби, потвърждения на вече съществуващото, на което да се кикоти сред Херенклуб^[26]: „Имаме дори благословията на евреина!“ Каквото и да им бъде поднесено тази вечер посредством медиума, те ще го изопачат и редактират в благословия. Което е пример за рядко срещано, необикновено презрение. Лени намира диван в едно тихо ъгълче на стая пълна с китайски драпировки и слонова кост, ляга, провесила единия крак и опитва да се отпусне. Франц навярно се е върнал от неговия ракетен полигон и премигва под лампата, докато съседката, госпожа Зилбершлаг, му връчва последната записка от Лени. Тази вечер посланията, донесени от светлините на Берлин… неонови, от нажежавани нишки, звездни… посланията се сплитат в информационна мрежа, която никой не може да избегне…

— Пътеката е свободна — глас задвижва устните и напрегнатия бял гръклян на Захса. — След известно време бивате принуден да вървите по нея, крачка по крачка. Ала тук ще имате удобен случай да видите цялата форма наведнъж, аз обаче не мога, не съм стигнал чак толкова далеч, но е позната на много хора като ясно присъствие… всъщност „форма“ не е точната дума… Ще бъда откровен с вас. Все по-трудно ми е да се поставям на ваше място. Повечето от нас мислят, че вашите проблеми, дори и тези от световно значение, са дребнави отклонения. Отправяте се на лъкатушещ и труден път, който смятате за широк и прав, за аутобан осигуряващ спокойно пътуване. Има ли смисъл да ви убеждавам, че всичко, което приемате за истинско, е илюзия? Не съм уверен дали ще ме слушате или просто ще ме пренебрегнете. Вие искате да знаете само за вашата пътека, за вашия аутобан. Добре. Бледомораво: това е включено в тенденцията. Откриването на пепелноморавия цвят или мовеина, идването на пепелноморавия цвят до вашето ниво. Слушате ли ме, господин изпълнителен директор?

— Слушам ви, господин Ратенау — отвръща Смарагд от ДИ „Фарбен“.

— Има финикийски пурпур, кървавочервено, тъмно синьо и други багрила на основата на катрана, обаче най-важен е пепелноморавия цвят. Уилям Пъркин го е открил в Англия, но той е бил обучаван от Хофман, който е бил ученик на Либиг. Има приемственост. Ако е кармическа, тя е само в много ограничен смисъл… още един англичанин, Хърбърт Ганистър и поколението обучени от него химици^[27]… По-нататък следва откриването на „онейрина“. Питайте вашия човек Вимпе. Той е експертът по циклизираните бензилизохинилини. Проучете клиничните въздействия на медикамента. Не знам. Изглежда вие ще можете да изследвате това направление. То се приближава до линията на пепелномораво-Пъркин-Ганистър. Но аз разполагам само с молекулата, скицата… „Метонейрин“ под формата на сулфат. Не в Германия, а в Съединените Щати. Има връзка със Съединените Щати. Връзка с Русия. Защо смятате, че ние с фон Малцан прокарахме докрай Рапалския договор^[28]? Необходимо бе да продължим на изток. Вимпе ще ви каже. V-човекът Вимпе^[29] беше от постоянното присъствие там. Защо мислите, че толкова много искахме от „Круп“ да им продават селскостопански машини? Това също бе част от процеса. Тогава все още не го осъзнавах толкова ясно както сега. Но знаех какво трябва да направя.

— Да вземем например каменните въглища и стоманата. Има едно място, където те се срещат. Пограничното състояние между въглищата и стоманата е катранът. Представете си въглищата, дълбоко в земята, мъртвешки черни, никаква светлина, това е самата същност на смъртта. Древна праисторическа смърт, биологически разновидности, които никога вече няма да видим. Стареят, чернеят, улягат все по-дълбоко на слоеве безкрайна нощ. На повърхността излиза стоманата, пламтяща, бляскава. Но за да бъде произведена стоманата, от първоначалните въглища трябва да бъдат извлечени по-тъмните и по-тежки катрани. Земни екскременти, прочистени за облагородяването на искрящата стомана. Пренебрегвани…

— Възприемахме го като производствен процес. Но то е нещо повече. Ние пренебрегвахме катраните. В този праисторически тор чакаха хиляди различни молекули. Това е символ на откровението. На разкритието. Това е едно от значенията на пепелноморавото или мовеина, първият нов цвят на Земята, изскочил на земната светлина от своя гроб намиращ се на километри и геологически ери надълбоко. А има и друго значение… приемствеността… Засега не мога да виждам чак толкова надалеч…

— Но това е цялата интерпретация на живота. Истинското движение не е от смъртта към някакво прераждане. То е от смъртта към преобразяването след смъртта. В най-добрия случай ще полимеризирате няколко мъртви молекули. Но полимеризацията не е възкресяване. Вашето СИ „Фарбен“ имам пред вид, господин изпълнителен директор.

— Аз бих я определил като нашето СИ — отвръща Смарагд по-хладно и по-резервирано от обичайното.

— Тука вие ще се оправяте. Ако повече ви харесва да го обозначавате като взаимодействие, нямам нищо против. Докато съм ви потребен, ще бъда тук. Не е нужно да ме слушате. Вие смятате, че предпочитате да слушате за това, което наричате „живот“: нарастващият, органичен картел. Но това е само още една илюзия. Един много умен робот. Колкото по-динамичен ви се струва, че е, толкова по-надълбоко прониква и по-мъртъв става той в действителност. Вижте комините, как се размножават и раздухват отпадъците от първоначалния отпадък над все по-голяма площ от града. Структурно те са най-силни и устойчиви на натиск. Както всички вие знаете, един комин може да издържи на всякаква експлозия, дори на ударната вълна от новите космически бомби. — Краткотраен шепот около масата съпровожда последните му думи. — Значи устойчивостта на структурите улесняващи смъртта. Смърт превърната в нова смърт. Усъвършенства своето господство, точно както заровените въглища повишават своята плътност, покриват се с нови пластове, епоха върху епоха, град върху разрушен град. Това е знакът на интерпретаторката Смърт.

— Тези знаци са действителни. А те са и предвестници на един процес, който следва същата форма и същата структура. За да го проумеете ще трябва да следвате знаците. Всякакви приказки за причина и следствие са мирска история, а светската история е отвличаща вниманието тактика. Полезна за вас, джентълмени, но за нас тук, вече не. Ако желаете истината, знам, че това е само предположение, вие трябва да се вгледате в технологията на тези факти. И дори в сърцевините на определени молекули, защото в края на краищата именно те диктуват температурите, наляганията, скоростите на изтичане, разходите, приходите, формите на кулите…

— Трябва да зададете два въпроса. Първият: каква е истинската същност на органичния синтез? И после: каква е истинската същност на контрола?

— Вие мислите, че знаете, хванали сте се здраво за вашите убеждения. Но рано или късно ще трябва да ги пуснете…

Следва продължително самовъзстановяващо се мълчание. Някои се въртят в столовете, но кутретата на седящите около масата остават сплетени.

— Господин Ратенау? Ще ми кажете ли едно нещо? — Това е Хайнц Рипенщос, неукротимият нацистки шегобиец и безделник. Присъстващите започват да се кискат, а Петер Захса вече тръгва към своята стая. — Бог наистина ли е евреин?