Томас Пинчън
Гравитационна дъга (10)

□ □ □ □ □ □ □

(1)

Абреакционно отделение

За временно командировани

Болница Света Вероника

Боунчапъл Гейт, Е 1

Лондон, Англия,

Зима 1944

 

До Момчето от Къноуша

Пост-рестант

Къноуша, Уисконсин, САЩ.

 

Уважаеми сър:

Безпокоил ли съм ви изобщо някога, за каквото и да е, през вашия живот?

Искрено ваш,

Л-т Тайрън Слотроп

 

Пост-рестант

Къноуша, Уисконсин, САЩ

след няколко дни

До г-н Тайрън Слотроп

Абреакционно отделение

За временно командировани

Болница Света Вероника

Боунчапъл Гейт, Е 1

Лондон, Англия,

 

Уважаеми г-н Слотроп:

Изобщо никога.

Момчето от Къноуша

(2) Безочлив всезнаещ младок: Ау, играл съм всичките му там стари танци. Танцувал съм „чарлстон“ и-и-и „суинг“ също!

 

Стар ветеран танцьор: Бас държа, че изобщо не си танцувал „Къноуша“, момчето ми!

 

(2.1) Б.В.М.: Уха-а-а, танцувал съм ги всичките. Танцувал съм „рагтайм“ а даже и „линди хоп“^[1] също!

С.В.Т.: Бас държа, че изобщо не си танцувал „Момчето от Къноуша“.

 

(3) Дребен служител: Ами, той ме избягваше и аз мислех, че е заради Аферата Слотроп. Ако, неизвестно защо, ме е държал отговорен за…

Началник (надменно): Тебе ли? Момчето от Къноуша никога, дори за секунда изобщо не е помисляло, че ти…

 

(3.1) Началник (скептично): Тебе ли? Никога! Помисляло ли е Момчето от Къноуша изобщо дори за секунда, че ти…?

 

(4) А в края на големия ден, когато той изписваше за нас с пламтящи букви по протежение на цялото небе всичките думи, които щяха да ни бъдат нужни, думи доставящи ни радост и запълващи нашите речници, кротичкият гласец на малкия Тайрън Слотроп, възпят оттогава насам в предания и песни, плахо дръзна да проникне нагоре и да привлече вниманието на Момчето:

— Ти изобщо не си танцувал „Момчето от Къноуша“!

Тези промени в текста и варианти на темата „Ти изобщо не си танцувал Момчето от Къноуша“ занимават съзнанието на Слотроп, докато докторът изниква някъде от белия таван над главата му, за да го събуди и започне сеанса. Иглата се плъзга безболезнено във вената минаваща леко встрани от ямката на лакътната сгъвка: 1 милилитър 10% разтвор на Натриев Амитал^[2], еднократно, съгласно предписанието.

 

(5) Може и да си финтирал във Филаделфия, да си ровил в Рочестър, да си джаскал в Джолиет. Обаче никога не си заблуждавал момчето от Къноуша.

 

(6) (Денят на Възнесение и саможертва. Съблюдаван в цялата страна. Топена сланина за пръжки, капеща кръв що изгаря до кафява солена коричка…) Колил си нерез в Нешвил, да. Магаренце в Мемфис, да. (Вече по-тихо…) Агне в Албъкърки. Да. Момент, почакай. Какво е това, Слотроп? Ти изобщо не си припарвал до момчето от Къноуша. Стегни се, Слотроп.

Имам надървен хуй в ръката,

Не се коркай

И отново влез в строя

Стегни се, Слотроп!

Хич не ми пука, Джаксън,

Само ми дай „съдраната гъска“^[3],

Я се стегни, Слотроп!

Няма тук за мен,

Ни любов, ни разбиране,

Гледат само да ме… изфъшкат

Да ми сложат кранче на челото искат,

Мозъка ми да измерят с микрометър,

И да забият игла във вената ми,

Стегни се Слотроп!

РИБИ: Слотроп, днес искаме да поприказваме още малко за Бостън. Ти помниш, че последния път говорихме за негрите, в Роксбъри^[4]. Ние знаем, че темата не ти е особено приятна, но все пак ще опиташ, нали. И така… Къде се намираш сега, Слотроп? Виждаш ли нещо?

Слотроп: Ами не, не съвсем…

Трясък на фучащото по виадукта метро, единствено в Бостън, стоманено-въглероден саван върху старите тухли…

Ри-тъ-мът ме завладява,

Ах, маце, тоя суинг, суинг, суинг!

Да, ритъмът ме завладява

Дори само при мисълта,

Че целият широк свят ще може да пее

Никога не съм го чувал

Да звучи тъй сладко благозвучно,

Даже и зад ъгъла на Бей-син Стрийт,

А сега, след като ритъмът ме завладя

Хайде да подхванем суинг

Деца мои, суинг, суинг,

Хайде… деца, да подхванем… суинг!

Черни лица, бяла покривка на масата, проблясващи много остри ножове подредени до чиниите… гъсто смесен дразнещ очите и тръпчив като вино дим от тютюн и марихуана, уха-а ша му дръпна малко от тоя върло готин джойнт, та да ми изглади всички мозъчни гънки, наистина!

РИБИ: Така ли беше „наистина“, а Слотроп? Наистина?

Слотроп: Стига бе, хора… прекалявате…

Бели колежанчета, крещят, поръчват на оркестъра на подиума какво да свири. Прогимназиални гласове с източен акцент произнасят гъз с подчертано сфинктерно окръгляване на устните, така че казаното звучи като гоус… клатушкат се, залитат, лудеят. В сумрака висят аспидистри, огромни филодендрони, широки зелени листа и клони на тропически палми… Двама бармани, много светъл антилец, слаб и мустакат, и помощникът му, черен като ръка във вечерна ръкавица, сноват непрестанно пред тъмното и дълбоко като океан огледало, което поглъща по-голямата част от залата в металически сенки… стотиците бутилки едва успяват да уловят и задържат светлината за миг, преди тя да се оттече в огледалото… когато някой се наведе да запали цигара, пламъкът се отразява в него само като залезно тъмнооранжево. Слотроп не може да види дори собственото си бяло лице. Жена седнала на една маса обръща глава към него и го поглежда. Очите й му казват на мига какъв е той. Устната хармоника в джоба му се връща към своята предишна месингова инертност. Тежест. Аксесоар към джайва. Но той я носи навсякъде със себе си.

Горе, в мъжката тоалетна на танцовата зала „Роузланд“ той се отрязва напълно и, коленичил над тоалетната чиния, повръща бира, кюфтета, пържени картофи, яйчено-месна салата с френски сос, половин бутилка газиран сок от тинтява, ментови бонбони, шоколадче с фъстъчено масло, двеста грама печени/солени фъстъци, и черешката от коктейла на една студентка от колежа „Радклиф“. И докато от очите му струят сълзи, хармониката се изсулва без предупреждение и ЦОП, пфу-у, в гнусната тоалетна! Веднага по блестящите й стени запълзяват мехурчета, фините сребристи зрънца преминават нагоре по кафявите дървени повърхности, поизтъркани от устни или все още запазили своята лакировка, и започват свободно да се отделят по пътя на хармониката, която потъва в каменно бялата фуния и в дълбоката нощ… След време армията на САЩ ще му отпусне ризи със закопчаващи се джобове. Но в тези предвоенни дни той може да разчита само на ко̀лата по снежнобялата риза марка „Стрела“, която слепва джоба така, че нищо не може да падне от… Обаче не, не, глупак такъв, хармониката падна, забрави ли?, ниските платики чукват във фаянса и пропяват за миг (някъде дъждът барабани в прозорец и навън по ламаринения отдушник на покрива: студен бостънски дъжд), тутакси заглушени от водата, нашарена от последните жлъчно-кафяви спирали на неговата бълвоч. Не може да я върне обратно. Или трябва да остави хармониката да потъне, неговата сребърна възможност за песен, или да я последва.

Да я последва ли? „Рижия“, негър ваксаджия^[5] чака до неговия прашен кожен стол. Из целия опустошен Роксбъри негрите чакат. Да я последва ли? От дансинга долу вие „Чероки“^[6], заглушава чинелите, контрабаса и хилядите крака, а подскачащите розови светлини шарят по бледолики момчета от Харвард и техните момичета, но създават впечатлението за тълпа издокарани червенокожи. Изпълняваната песен представлява още една лъжа за престъпленията на белите. Знайно е, че в канала водещ към „Чероки“ са нагазвали хиляди музиканти, но само единици са стигали от началото й до края. Всички тези дълги и предълги ноти… каква им е целта, какво да прави човек вътре в тях през цялото това време? Това да не е някакво индианско духовно съзаклятие? А в Ню Йорк ако караш бързо, може и да стигнеш за последното изпълнение: на 7-мо авеню между 139-та и 140-та улица тази вечер „Пилето“ Паркър^[7] открива как може да използва нотите от върховите финали на същите тези акорди, за да разчлени мелодията на, имайте милост!, какво е това, някаква шибана картечница или що, човек трябва да е откачил, за да, 32-ни ноти, трийсет и вторини, кажи го много (трийсет-и-вторини) бързо с джуджешки гласец имитиращ котка ако ти харесва, защото то идва от „Дан Уол Чили Хаус“^[8] и се носи по улицата, мамка му, и по всички други възможни улици (в ’39-та година неговото пътешествие вече е набрало скорост: дълбоко в най-утвърдителните сола крещи ленивото и вече безцелно, озадачаващо и предвещаващо дум-ди-дум^[9] на самия стар господин, който преебава Смъртта) по радиовълните, на светски празненства, понякога се процежда от скритите високоговорители в градските асансьори и по всички пазарища, песента на неговата птица, в отрицание на човешките приспивни песнички и унищожение на зашеметения прилив на безкрайните мекушаво насложени струнни… И така, още сега тук на дъждовното Масачузетс авеню, пророчеството започва да се осъществява в изпълнението на „Чероки“ и саксофоните долу подхващат някакво, о!, наистина странно, неземно парче…

Ако е наложително Слотроп да последва тази хармоника надолу в тоалетната чиния, ще трябва да го направи с главата напред, с една дума кофти работа, защото по този начин гъзът му остава вирнат безпомощно нагоре, което при толкова много негри наоколо съвсем не е безопасно, с лице устремено надолу в някаква зловонна непозната тъмнина и силни и уверени кафяви пръсти веднага започват да разкопчават колана, а след това и копчелъка му, здрави ръце разтварят краката му, той усеща хладния вмирисан на лизол въздух по бедрата си докато смъкват и боксерките му, нашарени с разноцветни изображения на примамки за костур и стръв за пъстърви. С усилие опитва да навлезе още по-дълбоко в тоалетната дупка, докато през смрадливата вода неясно долита шумът от цяла тъмнокожа банда страховити негри, които с доволни крясъци нахлуват в тоалетната за бели, наобикалят гърчещия се клетник Слотроп, подскачат в типичния за тях джайв и напяват „Подай ми талка, Малкълм!“^[10] А гласът, дето им отвръща, е на онзи Рижия, ваксаджията, който двайсетина пъти е лъскал черните лачени обувки на Слотроп, коленичил, потраквайки бързо и весело с четките… Рижия, върлинестият, кльощав, екстравагантно прилизан червенокос негър ваксаджия, е бил просто „Рижия“ за всички студенти в Харвард („Слушай Рижия, останаха ли ти шейхчета^[11] в чекмеджето?“, „Рижия, ще ми намериш ли телефонния номер на някое дашно момиче?“), този негър, чието истинско име най-после по средата на тоалетната чиния стига до слуха на Слотроп, — а същевременно един дебел пръст с топченце много хлъзгаво желе или крем напредва надолу към ануса му, сресвайки космите по протежение на цепнатината във формата на V като топографски линии изобразяващи речна долина — истинското му име е Малкълм и всички чернилки го познават, тоя Малкълм, знаят го отдавна — Рижия Малкълм този Невероятен Нихилист подмята: „Божичко, ами че той целият е гъз, а?“ Ега ти Слотроп, положението ти е си ебало майката! Въпреки че той е успял да стигне достатъчно дълбоко и сега вече само краката му стърчат, а бузите на задника му подскачат и се въртят под водата като бледи ледени кубета. Вода, студена като дъжда навън, плиска по стените на бялата тоалетна чиния. „Дръж го, че ще избяга!“, „Готово!“ Далечни лапи сграбчват прасците и глезените му, откопчават жартиерите му и дърпат карираните чорапи, изплетени от маменцето специално за Харвард, но те осигуряват отлична изолация или Слотроп вече е навлязъл толкова дълбоко в тоалетната чиния, че не усеща ръцете…

И после той се отърсва, изоставя последното негърско докосване там горе и е свободен, хлъзгав като риба, с непокътнат девствен гъз. Е, някои хора могат да рекат брей, слава Богу, а други малко ще изсумтят, хайде стига глупости, но Слотроп не казва почти нищо, защото не е почувствал почти нищо. А и-и-и все още няма и следа от изгубената хармоника. Светлината там долу е сивкава и доста слаба. От известно време той усеща и забелязва лайняна кора причудливо облепила стените на този керамичен или (или вече чугунен) тунел, в който се намира: лайна, които нищо на света не е способно да отмие, примесени с отложените от твърдата вода минерали в целенасочено кафяво образувание стесняващо пътя му, с плътни и натежали от смисъл шарки, рекламни табла за крем за бръснене „Бирма“ от тоалетния свят, отвратително клисави и лепкави, критически и глиптически, загадъчно релефни, тези форми се задават и плавно отминават, а Слотроп продължава надолу по дългата размътена диря от отпадъци, звуците на „Чероки“ все още пулсират съвсем глухо отгоре и ще го придружават чак до морето. Той установява, че може да различи определени следи от лайна като принадлежащи със сигурност на един или друг познат му харвардец. Естествено, някои от тях би трябвало да са негърски, обаче всички изглеждат еднакви. Хей, тук е „Лакомията“ Бидъл, май беше оная вечер, когато ядохме чоп суи^[12] в „Безразсъдството на Фу“ в Кеймбридж^[13], защото тук някъде плават бобови кълнове и даже леко загатнат сос от дива слива… я виж ти, някои сетива изглежда наистина се обострят… уха-а-а… „Безразсъдството на Фу“, сантиментална история, но това беше преди много месеци. А-а-а, ето го Дъмпстър Вилард, онази вечер той имаше запек, нали? Черно лайно, плътно и еластично като смола, която някой ден ще се избистри до окончателен тъмно кехлибарен цвят. В неговите кратки и неохотни допирания о стената (свидетелстващи за обратимостта на собственото й сцепление) Слотроп може, след като вече е придобил необичайно изострена чувствителност към лайната, да разтълкува отдавнашните тежки душевни борби на клетия Дъмпстър, който през миналия семестър бе опитал да се самоубие: диференциалните уравнения отказваха да се заплетат елегантно специално за него, майката с нахлупената шапка и копринени колена се пресягаше през масата на Слотроп в „Голямата Жълта Скара на Сидни“, за да допие вместо него бутилката канадска бира, момичетата от колежа „Радклиф“ го избягваха, предлаганите му от Малкълм черни проститутки го подлагаха на еротични жестокости по долар на сеанс, колкото можеше да изтърпи. Или, ако маминият чек закъснееше, колкото можеше да си позволи. Отнесен нагоре по течението, барелефният Дъмпстър се губи в сивата светлина, а Слотроп минава покрай табелките на Уил Стониблоук, Дж. Питър Пит, Джак Кенеди, посланическият син, всъщност къде по дяволите е Джак тази вечер? Ако някой можеше да спаси хармониката, бас държа, че единствено Джак е този човек. Слотроп му се възхищава отдалеч, Джак е атлетичен, добър и всички от класа на Слотроп го харесват. Обаче по история е малко отнесен, разбира се. Джак… можеше ли да й попречи да падне, да неутрализира по някакъв начин земното притегляне? Тук, в този преход към Атлантика, миризмите на сол, водорасли и гнило стигат до него слабо като далечен шум от вълни, да, като че ли Джак би могъл. Заради още неизсвирените мелодии, милиони възможни блусови стихове и ноти да бъдат извлечени вън от официалните честоти, извивки, за които Слотроп не му стига дъх да ги направи… още не, обаче някой ден… е, поне ако (когато…) открие инструмента, той ще бъде хубаво подгизнал и свиренето ще бъде много по-лесно. Обнадеждаваща мисъл по пътя надолу в тоалетната чиния.

Надолу в тоалетната, вижте ме,

Каква глупост направих!

Дано някой не ме препикае,

Йипи дипи дипи ду-у-у…

И точно в този момент отгоре приижда кошмарен талаз, грохотът нараства като приливна вълна и плътен воден фронт от гъсто размесени в умопомрачителна мозайка лайна, бълвоч, тоалетна хартия и космати дърдонки връхлита паникьосания Слотроп, като влак на бостънското метро върху неговата злочеста жертва. Няма къде да избяга. Парализиран, той поглежда назад през рамо. Застрашително извисена стена влачи дълги пипала от лайняна хартия, насочената право към него ударна вълна го блъска… Г-а-а-а-х! в последния миг той опитва немощно жабешко ритане, но тъмният като изстуден говежди желатин цилиндър от отпадъци по протежение на гръбнака му вече го помита навън, накъсана хартия облепва устните и ноздрите му, всичко е неотвратимо и смърди на говна, а той е принуден да отблъсква с често-често примигване микролайнца от ресниците си, което е по-лошо и от японска торпедна атака! кафявата чорба струи напред, отнася безпомощното му тяло… като че ли го преобръща с главата надолу, макар че в тази тъмна лайняна буря е невъзможно да определиш кое как е, няма визуални еталони… От време на време той се отърква в храсталаци или може би перести дръвчета. Идва му наум, че, откакто е започнал своето въртеливо движение, ако наистина е такова, изобщо не е усетил допир на твърда стена.

В даден момент кафявият сумрак около него започва да просветлява. Като развиделяване. Постепенно шеметът му преминава. Последните ленти олайняна хартия, станали почти на каша, отстъпват… унили, разтварят се, отминават назад. Обгръща го зловеща светлина, бледа и слоеста светлина, която той се надява да не продължи много, защото тя изглежда обещава да покаже нещо нежелано. Но в тези пустинни области живеят „свръзки“. Негови познати. Обитават черупки от стари, на външен вид добре иззидани останки от сгради — клетка след полуразрушена клетка, повечето от тях без покрив. В почернели камини горят огньове, в гигантски ръждиви консервени кутии от зелен фасул кипи вода и парата се издига нагоре по попукани комини. А те седят на пода, застлан със старите керамични плочи, разменят някакви неща… той не може да определи какво точно… Нещо неопределено религиозно… Спалните са напълно обзаведени, включените там лампи светят, кадифе виси от стените и тавана. Сложността на тези жилища го удивлява, от най-незначителното прашно синьо мънисто забравено под радиограмофона „Кейпхарт“, до последния изсъхнал паяк и заплетения орнамент по мъха на килима. Това са укрития от бедствия. Не обезателно от пускането на водата в тоалетната — случващо се наоколо само като един вид загатнато безпокойство, едва надникнало иззад ръждивата монохромност на древния небосвод — но от нещо друго надвиснало ужасяващо над тази страна, от нещо, което подгизналият Слотроп не може да види нито да чуе… като че ли тук всяка сутрин Пърл Харбър удря невидимо от небето… В косата му е заплетена тоалетна хартия, а в дясната му ноздра се е настанила мъхната плътна дърдонка. Уф, гадост! Упадък и разгром^[14] безмълвно се трудят над този пейзаж. Нито слънце нито луна, само продължително плавно синусоидално движение на светлината. Дърдонката определено е негърска — упорита и неподатлива на опип, като втвърден зимен сопол. Ноктите му разраняват ноздрата до кръв. Той стои извън всички тези комунални пространства и стаи, навън в собственото си пустинно утро, червено-кафяв ястреб, всъщност два, са увиснали високо във въздушния поток, за да наблюдават хоризонта. Студено е. Духа вятър. Той усеща единствено своята изолация. Искат Слотроп да е вътре, но той не може да отиде при тях. Нещо му пречи: окаже ли се вътре, това ще бъде, все едно че е дал кръвен обет. Никога няма да го пуснат. Никакви гаранции, че няма да му поискат да направи нещо… нещо толкова…

Ето, всеки разхлабен камък, всяка пръчка, треска, всяко парче станиол или плат подскача нагоре-надолу: издига се на три метра и пада, удря паважа с остър плясък. Светлината е приглушена и воднисто зелена. Навред по улиците едновременно се издигат и падат отломки сякаш по благоволението на дълбока неспирна вълна. Видимостта през този вертикален танц е почти нулева. Потракването по паважа продължава единайсет такта, пропуска дванайсетия, започва цикъла отново… това е ритъмът на някаква традиционна американска мелодия… Улиците са напълно безлюдни. Разсъмване или привечер. Части от металните отломки проблясват с ярка, почти синя настойчивост.

Кажи помниш ли Рижия Малкълм там,

Онова момче с луга „Червен дявол“^[15] по косата…

Ето го Кръчфилд или Краучфилд^[16], първозаселникът. Не „прототипичният“ първозаселник, а единственият. Само един е бил, разберете. Воювал е само с един индианец. Само един бой, една победа, едно поражение. И само един президент, и един убиец, и едни избори. Точно така. От всяко по едно. Дошло ви е наум нещо за солипсизъм^[17] и сте предположили, че цялата тази структура е населена — на вашето ниво — само с един, просто ужас, един. А на други нива, каквито и да са те — нищо. Но, оказва се, че не е толкова самотно. Рядко населено, да, но значително по-добре отколкото напълно усамотено. По един от всеки вид, не е чак толкова зле. Половин Ноев ковчег е по-добре от никакъв. Нашият Кръчфилд е с млечно-шоколадов тен от слънцето, вятъра и мръсотията, и при сравнение с тъмнокафявите дъски на хамбара или конюшнята, създава впечатлението за дървесина с различни шарки и гладкост. Той е добродушен, едър и здрав на фона на виолетовия планински склон, с присвити очи срещу слънцето. Сянката му се процежда грубо назад през плетеницата от дървения в конюшнята — греди, пръти, подпори, магарета, мертеци, летви за облицовка на тавани — през която прониква слънцето: ослепително огнено дори в този заничен час на деня. Иззад клозетната барачка долитат звуци от устна хармоника — там някой музикален лакомник засмуква огромни петнотни акорди и бълва мелодията на

ДОЛИНАТА НА ЧЕРВЕНАТА РЕКА

Водата в кенефа те отнасяла

Надолу, казват — защо не поспреш?

Да запалиш цигара и отдъхнеш?

Кенефът няма къде да избяга,

А и лайната на този бряг са чудесни.

Това, разбира се, е Червената река, ако не вярвате, само питайте оня „Рижия“, където и да е той (сега да поясня на вас впедерастени приятелчета на ФДР^[18] какво значи „Риж“, те искат всичко да ви отнемат, всичките им жени са с космати крака, давайте им всичко наред или ще взривят желязното гюлле посред нощ и ще пуснат кръвчицата на поляците със сиви каскети, на бачкаторите, на негрите, да, особено на негрите…)

А тук малкият съдружник на Кръчфилд току-що е излязъл от хамбара. Във всеки случай малък съдружник засега. Из цялата тази широка солена равнина след Кръчфилд се точи върволица от безутешни малки съдружници. Един малоумник в Южна Дакота,

Един дребен мошеник в Сан Берду^[19],

Едно китайче избягало от строежа на жп линия

С гъз жълт като на Фу Манчу^[20],

Един с трипер и един болен от гуша,

Един с напреднала про-ка-за,

Куц с десния крак, куц с левия крак,

Куц и с двата крака и това прави трима!

Един малък педераст и даже една лесбийка,

Един малък негър, един малък евреин,

Един червенокож индианец с един бизон,

И (един) ловец на бизони от Ню Мексико…

И тъй нататък, и тъй нататък, по един от всеки вид, той е Белият Ебач от terre mauvaise^[21], този Кръчфилд, който оножда наред жени, мъже и всички животни с изключение на гърмящите змии (по-точно казано „гърмящата змия“, защото тя е само една), но в последно време изглежда го тресат някакви щения и фантазии и за тази гърмяща змия, също! Зъбите почти допират препуциума… раззината бледа паст и страховита радост в очите-полумесеци… Понастоящем неговият малък съдружник е Хуапо, млад норвежки мулат, чийто фетиш са конските такъми, приятно му е да го бичуват във вмирисаните на пот и кожа сбруйници по време на техните скитания, които днес навлизат в третата седмица, значи като за малък съдружник доста дълго се е задържал. Хуапо носи чапарейхос^[22] от вносна кожа на газела, купени му от Кръчфилд в Ийгъл Пас от един фаро крупие^[23] с пристрастие към опиумната тинктура, който безкрайно прекосяваше широката Рио Гранде на път за оголената безплодна пещ на дивото Мексико. Хуапо също е завързал на врата си кърпа в уставно предписаните зелено и пурпурно (Предполага се, че Кръчфилд има пълен шкаф с такива копринени шалчета у дома в „Ранчо Пелигросо“^[24] и никога не излиза към скалистата долина и пресъхналите речни корита без десетина-двайсет напъхани в дисагите. Което трябва да означава, че правилото по-един-от-всеки-вид е приложимо само за определени форми на живот, например малки съдружници, а не за предмети като шалчетата.) Хуапо увенчава всичко това с висок лъскав сгъваем цилиндър от японска коприна. Този следобед, когато излиза бавно от хамбара, Хуапо наистина е същински денди.

— А, Кръчфилд — маха с ръка, — колко мило от твоя страна да се появиш.

— Много добре знаеш, че ще дойда, малки палавнико.

Мамка му, ’къв оригинал е тоя Хуапо! Непрекъснато подкокоросва своя стопанин с надеждата да го огрее с две-три шляпвания с камшика по това доста мургаво афро-скандинавско дупе съчетаващо изящната закръгленост, наблюдавана у народите от Черния Континент, със стегнатата и благородна мускулатура на нашия снажен рус северен братовчед Олаф. Но този път Кръчфилд само извръща глава настрана, загледан в далечните планини. Хуапо се цупи. Цилиндърът му отразява приближаващото унищожение. Белият човек не трябва да произнася, дори и мимоходом, каквото и да е наподобяващо „Тази вечер ще доскача Торо Рохо^[25]“. И двамата съдружница знаят това. Вятърът, който им носи тази груба и неприятна индианска миризма, би трябвало да е достатъчен за когото и да е. О, Боже, ще има престрелка и много кръв. Вятърът ще духа толкова силно, че северната страна на дърветата ще хване лъскава коричка от глазирана кръв. Червенокожият ще води куче с него, единственото индианско куче по тези пепеливи равнини: песът ще се спречка с малкия Хуапо и ще завърши увиснал на ченгела на една открита месарска сергия на пръстения пазарен площад в Сиера Мадре, с изцъклени очи, непокътната крастава козина, черни бълхи подскачащи по хоросана и камъните на огряната от слънцето църковна стена отсреща през площада, кръвта потъмняла и спечена по разкъсаната шия, където зъбите на Хуапо са прегризали югуларните вени (а вероятно и някои сухожилия, защото главата се поклаща на една страна). Куката е забита в гърба, между два прешлена. Мексиканки ръчкат мъртвото куче и то неохотно се поклаща сред утринните миризми на банани за пържене, сладки морковчета от долината на Червената Река, различни стъпкани зеленчуци, кориандър с дъх на животински мускус, остро миришещ бял лук, ферментиращи на слънцето и готови да експлодират ананаси, големи петнисти рафтове отрупани с планински гъби. Слотроп обикаля между сандъци и провесени тъкани, невидим, сред коне и кучета, прасета, запасняци в кафяви униформи, индианки с провесени в шалове бебета, прислужници от пастелно боядисаните къщи по-високо по склона — площадът кипи от живот, а Слотроп е озадачен. Нали всичко би трябвало да е по едно от вид?

Отговор: Да.

Въпрос: Значи, една индианка…

О.: Една чистокръвна индианка. Една метиска. Една креолка. После: един яки. Един навахо. Един апачи.^[26]

В.: Момент, нали в началото имаше само един индианец. Онзи, когото Кръчфилд го уби.

О.: Да.

Предлагам да считаш това за оптимизационен проблем. Държавата може да издържа само по един от вид.

В.: Ами другите? В Бостън? В Лондон? Онези, които живеят в градове. Те истински ли са или какво?

О.: Някои от тях са истински, а други не.

В.: Е, а истинските необходими ли са… или излишни?

О.: Зависи какво имаш предвид.

В.: Абсолютно нищо нямам предвид, мамка му.

О.: А ние имаме.

За момент десет хиляди трупа сгърбушени под снега в Ардените придобиват жизнерадостния уолтдисниевски вид на номерирани бебета под бели вълнени одеяла, очакващи да бъдат изпратени на щастливи родители в такива места като Нютън Ъпър Фолс. Това трае само миг. После в продължение на още един момент като че ли всички коледни камбани на света ще се обединят в хор и техния звънлив разбъркан екот само този път ще придобие съгласувана хармоничност и ще донесе вести за безусловна утеха и вероятна радост.

Но да продължим към склоновете на Роксбъри. Натрупаният сняг в разчертаните квадратни улеи на черните му гумени подметки се е уплътнил в дъги. „Арктик“ ботите му подрънкват при движението на краката. Снегът в тази копторна тъмнина изглежда като сажди в негатив… долита и отлита от нощта… На дневна светлина тухлените повърхности (той ги вижда само много рано сутрин, докато търси такси нагоре-надолу по целия Хълм, с изтръпнали от болки крака в ботите) имат вид на пламтяща корозия, плътна, дълбока, подложена на неспирни мразовити атаки: прославени исторически по начин, който не е забелязвал на Бикън Стрийт^[27].

В сенките, където черно и бяло се задържат като окраска тип „панда“ върху лицето му и всеки слой е или тумор или издутина от белег, чака свръзката, за срещата с когото той е пътувал толкова дълго. Лицето е вяло и нерешително като на домашно куче, и стопанинът на това лице често-често свива рамена.

Слотроп: Къде е той? Защо не е дошъл? Кой си ти?

Глас: Момчето го арестуваха. А ти ме познаваш, Слотроп. Помниш ли? Аз съм Никога.

Слотроп (вглежда се): Ти? Никога? (Пауза) Не си танцувал „Момчето от Къноуша“.