Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

Ветровита вечер. Капаците на войнишките боклукчийски варели се търкалят и дрънчат по целия параден плац. Часовоите от безделие репетират отдаване на чест с отсечени движения. От време на време пориви на вятъра разтърсват джиповете на ресорите им, даже празните камиони и гражданските пикапи — обезпокоените амортисьори стенат басово… а когато напорът на вятъра се усили докрай, живите борове, наредени над последния пясъчен склон към Северно море, се размърдват…

Д-р Мъфидж и д-р Спонтун с определено незаговорнически вид прекосяват с бодра стъпка, ала не в крак, изподрасканите от гумите на камиони площи на стария завод на „Круп“. Приемаш ги веднага за такива каквито изглеждат: малоброен набег на лондонската порядъчност тук в нощния Куксхафен — туристи в тази полуцивилизована колония на сулфамиди изсипани в кладенците от кръв, спринцовки и турникети, наркотизирани лекари и садистични санитари, колония, от която През Войната те, слава Богу, бяха пощадени, тъй като братът на Мъфидж е високопоставен служител в някакво министерство, а Спонтун формално бе признат за негоден за военна служба поради странно истерично петно, оформено като асо пика и с почти същия цвят, което се появяваше на лявата му буза в моменти на силно напрежение, придружено от жесток главобол. Едва преди няколко месеца те се бяха почувствали напълно мобилизирани като всички британски гражданин, и съответно подчинени на повечето Правителствени заповеди. Що се отнася до настоящото им задание и двамата изпитват дълбоки мирновременни съмнения. Колко бързо преминава историята напоследък.

— Нямам представа защо повика точно нас — Мъфидж поглажда козята си брадичка (жест, който успява да изглежда само натрапчив и нищо повече) и гласът му звучи може би прекалено мелодично за човек с неговото телосложение. — Сигурно му е известно, че от ’27-ма не съм се занимавал с това.

— Докато бях стажант, асистирах при няколко случая — припомня си Спонтун. — Тогава в психиатричните клиники това беше много модно, нали знаеш.

— Мога да изброя няколко държавни заведения, където все още е много модерно. — Докторите пускат злоради усмивки изпълнени с типично британската мирова скръб, която изглежда тъй неловко на лицата на страдащите от нея — Значи, Спонтун, ти би предпочел да ми асистираш, така ли?

— Общо взето все ми е едно. Искам да кажа, че никой няма да стои там с бележник и да записва всичко.

— Не бих се зарекъл. Ти не слушаше ли? Нищо ли не забеляза?…

— Ентусиазъм.

— Маниакалност. Чудя се дали Пойнтсман не губи контрол върху положението — интонацията удивително наподобява тази на Джеймс Мейсън[1]: Гххуууби (?) гхонтрол.

Сега двамата се споглеждат, и зад всяко лице тъмно пробягват отделни нощни пейзажи с дълги полуцилиндрични складове, паркирани автомобили и камиони. Вятърът носи миризма на море, на крайбрежие, на бензин. Далечно радио настроено на програмата за военнослужещи излъчва „Санди Макферсън[2] на органа“.

— О, всички ние го… — започва Спонтун, но не довършва.

— Стигнахме.

Стените на ярко осветената канцелария са закичени с двойни средни страници от списания с илюстрации от Джордж Пети, изобразяващи красавици с яркочервени устни и пищни крайници. В ъгъла съска кафеварка. Усеща се и миризма на гранясала смазка за обувки. Изпружил крака върху бюрото, един ефрейтор е погълнат от американски комикс за Щуравото Зайче.

— Слотроп ли? — в отговор на въпроса на Мъфидж — да, да, онзи янки с костюма на прасе. Ами че той непрекъснато снове насам-натам. Шантав донемайкъде. А вие какви сте, от МИ 6[3] или от друго ведомство?

— Не подлежи на обсъждане — отсича Спонтун, който изглежда наистина си въобразява, че донякъде прилича на Нейланд Смит[4]. — Знаете ли къде можем да намерим генерал Уайвърн?

— Сега посред нощ ли? Най-вероятно в спиртния склад. Следвайте релсите в посока на врявата. Ако не бях дежурен и аз щях да съм там.

— Костюм на прасе ли? — намръщва се Мъфидж.

— Истински голяяям прасешки костюм, в жълто, розово и синьо, кълна се — отвръща ефрейторът. — Щом го видите веднага ще го разпознаете. Джентълмени, да ви се намира случайно по някоя цигарка, а?

Шумът от пиршество ги връхлита отдалеч, докато крачат тежко встрани от релсите, покрай празни вагони-платформи и цистерни.

Склад за спирт.

Казват, че това е гориво за техните нацистки ракети. Ако изобщо успеят да докарат поне една в изправно състояние.

Под студен чадър от голи електрически крушки се е събрала тълпа от военнослужещи, американски моряци, момичета от интендантството и немски фройлайни. Общуват, сближават се всички без изключение, възмутително, безсрамно, сред шумотевицата, която, докато Мъфидж и Спонтун стигат до края на сборището, преминава в песен, в чийто център, здравата натаралянкан, прегърнал с всяка ръка по една усмихната и разчорлена млада проститутка, с червендалесто лице придобило на това осветление апоплектично бледолилава окраска, ръководи веселбата и многогласната песен същият генерал Уайвърн, когото за последно видяхме в канцеларията на Пойнтсман още в Дванайсетия Дом на „Галахо Мюз“. От цистерна, чието съдържание, етилов алкохол 75% разтвор, е обявено с енергичен бял надпис на шаблон отстрани, тук-там стърчат кранчета, под които биват пъхани и издърпвани невероятен брой войнишки канчета, порцеланови халби, кафеници, кошчета за отпадъци и други съдове. Хавайски китари, казута, хармоники и всевъзможни импровизирани метални дрънкалки акомпанират песента, която представлява невинен поздрав към Следвоенната Обстановка, надежда, че наближава краят на дефицитите и краят на Ограничителния Режим:

Настана —

Време е за плюскане!

Време е за плюскане!

Настана време да отвориш

Вратата на хладилника —

О, о, да, настана

Време е за плюскане,

Време е за плюскане,

А хапнеш ли малко,

Ще се върнеш за още!

Ах, време е за плюскане,

Време е за плюскане!

Хем познато, хем непознато-о-о

Животът е толкоз блажен,

Когато е време за плюскане —

Надяваме се, че всички вие

Плюскате също-о-о-о!

Идва ред на припева, изпълняван от войниците и моряците заедно за първите осем такта, момичетата за вторите 8, генерал Уайвърн пее следващите осем такта соло, и всички заедно накрая. След това идва ред на припева за хавайски китари и казута и тъй нататък, а множеството танцува и черни шалчета се развяват като мустаци на епилептични злодеи, разхлабени изящни кордели дават възможност на случайни кичури да се измъкват от стегнатите рула, поли се надигат и показват проблясващи колена и комбинезони поръбени с предвоенна дантела „клюни“, деликатен летеж на тъмносиви прилепови крила под тукашната бяла електрическа светлина… за финалния припев момчетата се въртят по часовниковата стрелка, момичетата обратно на нея и ансамбълът се разгръща като изображение на роза, от чийто център безсрамно ухиления натаралянкан генерал Уайвърн, с халба в изпънатата нагоре ръка, бива издигнат за кратко като изправена тичинка. С изключение на двамата наблюдаващи хирурзи, едва ли не единственият, който не участва във веселбата е морякът Бодайн, когото, нали помните, бяхме оставили да мърсува във ваната в берлинската квартира на „Киселината“ Бумер. Безукорен тази вечер в бяла парадна униформа, невъзмутима физиономия и трезвен, той крачи бавно сред гуляещите, гъсти космалаци стърчат от ръкавите на рубашката и V-образния отвор на шията, толкова рунтави, че миналата седмица той бе наплашил и прогонил един куриер-свръзка току-що пристигнал от ТВД-КБИ[5] с близо тон индийски коноп, който го бе помислил за морска разновидност на легендарния йети или противен снежен човек. За да компенсира поне отчасти профуканото, тази вечер Бодайн организира Първи Междуконтинентален Двубой с Вилъжици[6], между неговия колега Ейвъри Пърфъл и английския командос Сейнт Джон Бладъри.

— Залагайте, господа, да, точно така, шансовете са равни, 50 на 50 — обявява приветливият крупие Бодайн, пробивайки си път през сбирщината струпани тела, много от тях далеч от вертикални, а единия му космат юмрук стиска пачка окупационни бонове. С другата ръка от време на време издърпва широката отметната яка на рубашката и се секне в нея, металните пръстенчета на илиците на моряшката му фланелка премигват, електрическите крушки подскачат от създадения от движенията му ветрец, а няколко негови сенки танцуват във всички посоки и се сливат с тези на околните.

— Поздрав, събрат, искаш ли опиат? — Червени очички на широко пихтиесто розово лице и скъперническа усмивка. Това е Албърт Криптон, помощник корабен санитар на американския есминец „Гаднярът Джон“, който в момента изважда от тайния джоб на рубашката стъклено шишенце, пълно с бели таблетки. — Кодеин, мой човек, направо красота, ето.

Бодайн киха гръмко и трие сополите с ръкава си.

— Това изобщо не помага за никоя шибана хрема, Криптон. Благодаря. Виждал ли си Ейвъри?

— В отлична форма е. Когато тръгвах, той правеше последна тренировка край трюмните помпи.

— Слушай, приятел — започва предприемчивият матрос. Дешифрирано това означава 3 унции или 85 грама кокаин. Бодайн вади няколко смачкани банкноти. — В полунощ, ако можеш. Обещах му да се видим в „При Пуци“ след двубоя.

— Имаш ги. Хей, да си проверявал напоследък под казармата? — Изглежда завърналите се от ТБД-КБИ се събирали там да играят на топчета с бучки опиум. Ако си добър, можеш да събереш няколкостотин. Помощник корабния санитар Криптон напъхва парите в джоба си, оставя Бодайн, който сгъва палец и размишлява върху току-що чутото, и продължава, опипвайки тук-там пътьом момичетата, спира да отпие от снарядна гилза етилов спирт със сок от грейпфрут, като междувременно продава по някоя друга таблетка кодеин. Връхлита го краткотраен параноичен епизод, когато сред навалицата се появяват двама военни полицаи с червени фуражки и, поглаждайки дългите си палки, го гледат, според него, многозначително. Той се изнизва, изплъзва се в нощта, прави виражи в тъмното небе. Започва да превключва на лично негова смес известна като „Криптонова Синева“ и в резултат се придвижва към диспансера силно замаян и в отделни моменти крайно невнимателно.

Вътре, неговата свръзка, аптекарят Бърдбъри, дирижира последното действие на „Силата на съдбата“ предавано с чести пукания от Радио Люксембург, и припява. Устата му се затваря рязко при вихрената поява на Криптон. Заедно с него влиза гигантска разноцветна свиня, плюшеният мъх на кожата й обърнат наопаки тук-там, което разширява спектъра на възможните оттенъци.

— … точно така, микрограми, а не милиграми. Дай ми нещо, Бърдбъри, защото взех свръхдоза.

Шшшт. — Високото чело на фармацевта се нагъва в кръстосани дълбоки оперни бръчки, изглажда се.

Криптон отива между стелажите и до финала на операта съзерцава осветената стая през бутилка с камфоров опиат. Връща се точно навреме, за да чуе как свинята пита:

— Ами накъде другаде може да е тръгнал той?

— Тая информация я получих от трета ръка — Бърдбъри оставя спринцовката, която бе използвал като диригентска палка. — Ей го Криптон, питай го него, той повече се вре насам-натам.

— Привет фармация, — казва Албърт — ще има ли ваксинация?

— Както разбрах Скачачът трябва да дойде тази вечер.

— За първи път чувам това. Но защо не се отбиеш в „При Пуци“. Там е мястото, където можеш да научиш нещо повече.

Свинята поглежда към стенния часовник.

Само дето тази вечер графикът ми е доста странен.

Слушай, Криптон, всеки момент тука ще пристигне някаква важна клечка от ГИОП[7], тъй че каквото и да е имало, нали знаеш…

Известно време се пазарят за трите унции кокаин, а свинята се оттегля тактично и прелиства стар брой на „Световни вести“. Подир няколко минути, след като е прикрепил с лепенка за голия си крак и последното пълно с кристали шишенце, Криптон кани всички на двубоя с вилъжици.

Бодайн е получил залози за много пари, дошли са хора от цялата Зона…

Матрос Бодайн? — пита удивеното голямо плюшено прасе.

Кралят на Куксхафен, прасчо.

Ами че по едно време аз изпълних негова поръчка в Берлин. Предай му поздрав от Ракетчика.

За онзи хашиш ли става дума? — Криптон е запретнал клоширан крачол и отворил едно шишенце, за да се увери с какво разполага, но млъква опулен.

Да.

Криптон пъха дълъг нокът запълнен с бели люспици в ноздрите, лява и дясна, и смръква дълбоко. Светът се прояснява. В дъното на гърлото му започва да се оформя упорит юмрук от горчив сопол. Потсдамският Удар е част от Зоналния фолклор. Нима това прасе ще опита да се възползва от славата на Ракетчика (в чието съществуване Криптон никога не е вярвал кой знае колко)? Кокаинови подозрения, пълзящи и вероломни като плъхове… блестящи шишенца в хиляди разцветки, гласове от радиото, гънките и текстурата на мъхнатия свински костюм, когато Криптон протяга ръка да го поглади… не, ясно е, че прасето не търси нещо специално, не е полицай, не е дилър, нито се кани да прекара някого…

— Само исках да видя как е на опип, нали — изрича Криптон.

— Да, разбирам.

В този момент вратата внезапно се изпълва с червени фуражки, кожа и месинг. Криптон остава напълно неподвижен и държи в едната ръка капачката на шишенцето с кокаин.

— Слотроп — в стаята се провира командващият сержант с ръка на кобура. Голямото прасе поглежда към Бърдбъри, който поклаща глава, не, не съм аз, сякаш наистина не лъже.

— И аз не съм — смята за нужно отбележи Криптон.

— Но все някой ме е издал — мърмори прасето с много обиден вид.

— Бъди готов, — прошепва Албърт, после се обръща към военния полицай: — Извинете ме. — Втурва се право към стенния шалтер и изключва осветлението, а Слотроп моментално хуква през виковете и крясъците покрай бюрото на Бърдбъри, бам във високата стойка с медикаменти, от която неговия сламен корем го отхвърля, но стойката рухва върху някого с оглушителен трясък на стъкло и вопъл, и продължава напред по непрогледно тъмен проход, протегнал напред ръце да го водят към задния изход, където среща Криптон.

— Благодаря.

— Побързай.

Навън побягват на изток, към Елба и доковете, тичат, плъзгат се в кални локви, спъват се в коловози от камиони, вятър свисти между полукръглите складове от вълниста ламарина и ги блъска в лицата, бели пръсчици кокаин се сипят изпод левия крачол на Криптон. Преследвачите зад тях крещят и светят с фенерчета, но изглежда не знаят накъде са тръгнали бегълците. Добре.

— Следвай пътя с жълти павета — тананика Албърт Криптон тонално съвсем вярно — следвай пътя с жълтите павета — какво е това, той наистина ли, да, той подскача… Скоро пристигат задъхани на пристана, където са швартовани „Гаднярът“ и неговата дивизия, четири мъглявосиви прасенца и заварват двубоя с вилъжици в разгара си в самия център на полюшващата се и аплодираща тълпа от пияни цивилни и военни. Жилестият Ейвъри Пърфъл, дълги гладки бакенбарди лъщят мазно като тюленова кожа на бледата светлина, адамова ябълка подскача напред-назад с честота четири-пет такта в минута, леко тътрейки крака се върти около своя опонент, спокойният и тромав Сейнт Джон Бладъри, и двамата с вилъжици в позиция „готов за бой“ и наточени лъскави ръбове.

Криптон напъхва Слотроп в един голям контейнер за боклук и тръгва да търси матрос Бодайн. След няколко блестящи леки финта, Пърфъл се мушва напред, бърз като боен петел. С удар отвисоко, който Бладъри опитва да парира в трета позиция, Пърфъл разкъсва блузата на командоса и го разкървавява. Но когато понечва да отскочи назад, се оказва, че проницателният Бладъри е стоварил тежкия си боен полуботуш върху официалната вечерна обувка на американеца, и го приковава на място.

Организаторът на двубоя Бодайн и двамата му бойци са пламтящи кристали на проникновението в това отровено сиво сборище: половината от тълпата се намира в предбезсъзнание, а останалите не са много сигурни какво точна става. Някои мислят, че Пърфъл и Бладъри са много надъхани и ожесточени врагове, Други смятат, че това е комедия и се кискат в неподходящи моменти. От време на време високо на вечерните надстройки на военните кораби се появяват странните лъскави очички и гледат втренчено, втренчено…

Пърфъл и Бладъри са нанесли едновременни пронизващи удари и сега са тяло в тяло, вилъжиците се преплитат и скопчват с потракване и стържене, лактите на съперниците са напрегнати и вцепенени. Изходът на двубоя зависи от умението на мършавия Пърфъл да прилага военна хитрост, тъй като Бладъри изглежда готов да държи своята позиция цяла нощ.

— Ракетчикът е тук — Криптон дърпа овлажнената измачкана яка на Бодайн — в свински костюм.

— Не сега, човече. Донесе ли, аах…

— Но военната полиция го преследва, Бодайн. Къде можем да го скрием?

— Хич не ме интересува. Сигурно е не’къв загубеняк. Измамник. Нема как Ракетчикът да е тука.

Пърфъл изтегля назад ръката с вилъжицата, накланя тяло встрани, завърта прибора така ,че зъбците му да останат скачени с оръжието на Бладъри и изважда от равновесие командоса достатъчно дълго, за да освободи крака си, после ловко разкача вилъжиците и отскача назад. Бладъри възстановява стойката и се устремява тежко напред в преследване, проучва обстановката с поредица от мушкания, после прехвърля оръжието си в другата ръка и изненадва Пърфъл с режещ удар, който одрасква шията на моряка, само на милиметри от вратната вена. По бялата блуза покапва кръв, черна на това луминесцентно осветление. Под мишниците на бойците тъмно се очертават пот и студени сенки. Одързостен от болката, с хаос от слепи и диви мушкания и сечащи удари, Пърфъл се хвърля напред към Бладъри, комуто не е нужно дори да движи крака, а само се поклаща от колената като огромна самоуверена наденица и накрая успява да хване китката на въоръжената ръка на Пърфъл и да го завърти пред себе си като момиче, с което танцува джитърбъг, а неговата вилъжица вече е опряна в адамовата ябълка на Пърфъл и готова да я пререже. Командосът вдига очи, оглежда се, задъхан, хриптящ и потен, търси някакъв властови център, който да му покаже с палец какво да прави.

Нищо: само дремят, повръщат, треперят, призрачната и цветиста воня на спирт, якият и набит Бодайн брои парите си. Всъщност никой не гледа. И тогава Бладъри и Пърфъл, регулирани и настроени един спрямо друг посредством наточения ръб на тази вилъжица и незначителното усилие необходимо, за да изпълнят техния общ свят със смърт, внезапно осъзнават, че никой не е говорил за бой до край, нали?, че независимо кой победи, всеки от тях ще получи своя дял от залозите, и затова сега най-благоразумно ще бъде да се отдръпнат един от друг, заедно да притиснат Бодайн и да намерят лейкопласт и йод. И все пак двамата удължават тяхната прегръдка-клинч, а Смъртта с цялото си могъщество им тананика романтични мелодийки, упреква ги, че са посредствени и дребнави човечета… Само дотук ли можахте да стигнете? И на това му казвате живот?

Приближава кола на военната полиция, клаксон, мигащи светлини, сирена, всичко е пуснато в действие. Пърфъл и Бладъри неохотно се разхлабват, издуват бузи с въздишка и се раздалечават. Отстоящият на около три метра Бодайн хвърля над главите на пробуждащата се тълпа дебел пакет с окупационни бонове, командосът го хваща, разделя го и дава половината на Пърфъл, който вече е тръгнал към мостчето на неговата сива майка „Гаднярът Джон“, където палубните вахтени имат по весел и жизнен вид и даже играта на карти в корабната пералня е била разтурена, за да могат всички да наблюдават голямата полицейска акция. На брега пияниците започват да се блъскат и пердашат, някак забавено и напосоки. Иззад бледата електрическа светлина приижда наплив от треперещи, възбудени и разчорлени момичета, за да омагьосат и отвлекат Сейнт Джон Бладъри под прикритието на красива пастелна синтетика и страстни любовни писъци. Бодайн и Криптон, с поклащане на бедрата и псувни проправят път през тълпата, препъват се в току-що събудените и спящите, спират при контейнера за боклук, за да вземат Слотроп, който се надига от куп яйчени черупки, празни бирени кутии, книжни отпадъци, ужасяващи на вид части от пилета с жълт сос и утайка от кафе, капещи или падащи с потракване от него, сваля маската си и усмихнат поздравява Бодайн.

— Ракетчик, значи наистина си ти, мамка му. Какво е станало, приятел?

— Измамиха ме и сега ми е нужен транспорт до „При Пуци“.

Междувременно са пристигнали камиони, под чиито каросерийни брезентови сенки военните полицаи напъхват всеки по-бавноподвижен от тях. А след малко двама цивилни, от които единият с брада, тичат с все сила по кея и крещят:

— Свински костюм, свински костюм, ето там, гледай.

И:

— Ти си Слотроп, не мърдай.

Как ли пък не. Слотроп се изтърколва от боклуците с гръмовно дрънчене и с възможно най-висока скорост тичешком последва Бодайн и Кръптон, от него капе кокоша мазнина и зад него хвърчат яйчени черупки. На кея пред следващото корабно сборище е паркиран фургон-лавка на Червения Кръст или походна кухня и светлината от нея очертава равен квадрат върху асфалта, а вътре в рамката на прозореца на фона на рафтове с десертни блокчета, кутии цигари и триъгълни сандвичи във восъчна хартия, стои красиво момиче с прическа на лимби като Диана Дърбин[8].

— Искате ли кафе, момчета? — усмихва се тя. — А какво ще кажете за сандвичи? Тази вечер разпродадохме почти всичко, останаха само с шунка — и когато забелязва Слотроп, — божичко, много се извинявам…

— Ключовете за камиона — Бодайн излиза напред с усмивка а ла Кагни[9] и никелиран пистолет. — Хайде, по-бързо — и запъва ударника. Бандитско смръщване, свиване на рамене с подплънки.

— В запалването са, приятел.

Албърт Криптон се качва отзад, да й прави компания, Слотроп и Бодайн скачат отпред, подкарват с пищящи гуми и остър завой на 180º, точно когато двамата цивилни притичват.

— Тези пък кои са? — Слотроп се обръща и гледа през задния прозорец как се отдалечават и смаляват викащите силуети. — Забеляза ли оня образ с асо пика на бузата?

Бодайн отбива край бъркотията около „Гаднярът Джон“, показвайки на всички задължителния среден пръст. Слотроп се отпуска в седалката, повдига свинската маска, като забрало на рицарски шлем протяга ръка да свие пакет цигари от джоба на парашутисткото яке на Бодайн, запалва една, уморен, единственото му желание е просто да заспи…

— Господи, Боже мой, какво е това? — зад гърба му пищи момичето от Червения Кръст.

— Глей с’а — Криптон, търпеливо — слагаш малко на края на пръста, така, после притискаш едната ноздра, и…

— Кокаин! — гласът на момичето се покачва до обезпокоителни децибели. — Това е кокаин! Това е хероин! Вие сте наркомани и ме отвлякохте! О, Божичко! Това е, ами не разбирате ли, че това е фургон на Червения Кръст! Това е собственост на Червения Кръст. Не може да правите това! Аз работя в Червения Кръст! О, помощ, ще ми помогне ли някой! Те са наркомани. О, моля ви. Помощ! Спрете и ме пуснете! Вземете камиона ако искате, вземете всичко в него, но, о моля ви не…

— Поеми волана за малко — Бодайн се обръща и насочва блестящия пистолет към момичето.

— Не можете да ме застреляте — крещи момичето. — Грубиян такъв, хулиган, за кого се мислете, да отвличате собственост на Червения Кръст! Защо просто не… отидете някъде и… да си смъркате вашия наркотик и… да ни оставите на мира!

— Не си права, шундрафело — уведомява я той с разумен и спокоен тон — Мога да те застрелям. Нали? И тъй, оказва се, че работиш в същата богата и прекрасна организация, която вземаше по петнайсет цента за кафе и поничка около Битката при шибаната Издатина, ако наистина искаш да се ориентираш кой какво и от кой краде.

— От кого — отвръща тя много по-тихо, долната й устна потрепва тъй мило и злобно, според Слотроп, който поглежда в огледалото, понеже Бодайн отново е хванал кормилото.

— Охоо, ’кво е това — Криптон наблюдава оценяващо задника й — ’кво имаме тука — който се върти насам-натам под полата хаки, докато тя стои с леко пружиниращи дълги крака, за да балансира техните съпроводени от скърцане и трополене 120 км/час и странния начин на Бодайн да взема завоите, наподобяващ някаква стилизирана форма на самоубийство.

— Как се казваш? — усмихва се доброжелателното прасе Слотроп.

— Шърли.

— Аз съм Тайрън. Привет.

— Тра-ла-ла, — Криптон вече тършува в касата, нагъва шоколадчета „хърши“ и тъпче в чорапите си кутии цигари, — разцъфтява любовта[10]. — Приблизително в този момент Бодайн натиска спирачката, фургонът поднася силно и задната му част се извърта към озарената от ледена светлина жива картина: часови с бели каски, бели колани и бели кобури, преграден от бариера път, приведен офицер тича към джипа и вика нещо в портативната радиостанция.

— Барикада? Ах, мамицата му! — Бодайн включва на задна, фургонът силно се разклаща и от рафтовете хвърчат предназначените за войници всевъзможни бонбони. Шърли се олюлява и залита напред, Криптон опитва да я задържи отзад, Слотроп се накланя да вземе пистолета от таблото, а когато успява да се обърне към прозореца, установява, че момичето е проснато върху облегалото на предната седалка — Сега пък къде е първа скорост, да го еба? ’Ква е тая червенокръстка скоростна кутия, долар ли трябва да пуснеш в нея, за да превключиш на скорост, а Шърли?

— О, божичко — Шърли се провира отпред между тях, сграбчва скоростния лост — ето тъй, мухльо такъв! — Изстрели отзад.

— Благодаря — отзовава се Бодайн и потеглят отново с вонящо-димен скърцащ писък и оставени зад тях парченца гума на пътя.

— Много си готин, Ракетчик, егати — полегналият на задната седалка Криптон с усмивка протяга към Шърли глезена си, върху който с лепенка е закрепено шишенце с кокаин.

— Не може да бъде.

— Не, благодаря — казва Шърли. — Наистина не желая да опитвам.

— Хайде де… ухааа…

— Онези „кокичета“ там, американци ли бяха? — Слотроп примижава към светлината на уличната лампа отпред. — Какво правят американски войници в британския сектор, имаш ли представа?

— Може би не са американски войници, — предполага Бодайн, — а просто Брегови Патрул. И стига вече. Хайде да не ставаме по-големи параноици, отколкото е нужно…

— Слушай, глей с’а, пъхам малко тука (смръкване) и нищо ми нема, не ми излизат кучешки зъби (смръкване) или нещо друго, абсолютно нищо…

— Ами, просто не знам — Шърли коленичи с лице назад, долепила гърди на облегалката, една голяма гладка ръка на селско момиче върху рамото на Слотроп за опора.

— Кажи валута ли е или наркотици или нещо друго? — подхваща Бодайн. — Просто искам да знам какво да очаквам, ’щото ако полицията…

— Само за мен се отнася, доколкото ми е известно. Няма никаква връзка с вашата търговия, това е съвсем друго упражнение.

— Тя е розата от ничияяяя земяяяя — придумва Албърт Криптон с песен.

— Защо ти е да ходиш в „При Пуци“?

— Трябва да се видя с онзи Скачач.

— Нямах представа, че той ще идва тук.

— Защо всеки срещнат ми повтаря това?

— Бнимабай са, — в момента Шърли говори с една запушена ноздра, — не сла’й толкоба ного, Албъ’т, само мъъницко.

— Просто никой не го е виждал отдавна.

— Вдишвай, добре, добре, отлично, давай така. Мм-н, още малко остана, хмм, тука има нещо дребничко, като че ли изсъхнал секрет, и пречи… хайде още веднъж, точно така. А сега другата ноздра.

Албъ’т, ти каза само веднъж.

— Слушай, Ракетче, ако те арестуват…

— Не искам да мисля за това.

— Ухааа — възклицава Шърли.

— Хареса ли ти? Ето, още съвсем малко.

— Какво си направил?

— Нищо. Исках да говоря с някой от онази ГИОП[11]. Да разбера какво става. Трябваше само да поговорим, нали разбираш, неофициално, тази вечер в диспансера. На неутрална територия. Но вместо това се появи Човекът. А сега и онези двамата цивилни мизерници.

— Ти да не си шпионин или какво?

— Ще ми се да бях такъв. Егати! Не трябваше да се забърквам.

— Мдаа, напечено положение. — И матросът Бодайн все тъй кара умислен, чутото явно не му харесва, трогва се. — Слушай — продължава той след малко, — ако, хмм, те заловят, аз бих могъл да пиша на майка ти или на някой друг.

— На майка ми… — Втренчен остър поглед. — Не, не, не…

— Е, тогава на някой друг.

— Не мога да се сетя за никого.

— И тебе си те бива, Ракетчик…

„При Пуци“ е разпростряна на обширна площ полуукрепена голяма къща от миналия век, разположена встрани от пътя за Дорум и в посока към морето, надолу по пясъчни следи от колела, между които е избуяла тръстика и жилава лаймска трева. Сградата е кацнала като сал на гребена на гигантска дюна (издигащ се нагоре от брега, чийто наклон е толкова незабележим, че преминава във вода съвсем неочаквано), безметежна, избледняла от солта, разпростряна с километри навътре в Северно море като облаци тук-там по-сребристи издължени клетъчни или кожни форми, тънки като лигнин, притихнали под луната, устремени към Хелголанд.

Къщата изобщо не е била реквизирана. Никой не е виждал собственика й, нито знае дали „Пуци“ действително съществува. Бодайн вкарва камиона право в бившата конюшня и всички слизат, Шърли крещи ура на лунната светлина, Криптон мънка егати, егати през големи хапки от примамката за жени. На влизане свинският костюм предизвиква караница и охраната на входа започва да настоява за парола, но Слотроп показва белия пластмасов шахматен кон и ги пускат. Вътре се озовават в ярко осветена и оживена комбинация от бар, кабаре, опиумна пушалня, казино и публичен дом, всички стаи са препълнени с войници, моряци, жени, мошеници, късметлии, неудачници, фокусници, наркодилъри, воайори, наркомани, хомосексуалисти, фетишисти, шпиони и просто хора търсещи компания, всички говорят едновременно, пеят или вдигат врява с шумово ниво, което безмълвните стени на къщата изолират напълно от външния свят. Фино завихреният лъх на пропилите изцяло къщата парфюми, алкохолни пари, дим и пот е почти недоловим и невидим. Това е свободно витаещо честване и никому дори не е хрумвало да го напуска или прекъсва: победно празненство толкова дълговременно и постоянно, тъй лесно събиращо заедно новодошли и редовни посетители, че кой би могъл да каже със сигурност в чест на каква победа? в каква война?

Скачачът го няма и при наслуки извършените от Слотроп подпитвания става ясно, че ще дойде по-късно, ако изобщо дойде. Това случайно е точната дата за доставката, която бяха уговорили по време на плаването им с госпожа Гнаб към Щралзунд. И тъкмо тази вечер, след цяла седмица отсъствие на интерес към него, полицията решава да навести Слотроп. О, да, наистина да, ННННННН Добър Вечер Тайрън Слотроп Очаквахме Ви. Тук Сме Разбира Се. Не Сте Мислели, Че Сме Се Изпарили, Не, Не, Тайрън Ако Ще Бъдете Толкова Глупав, Ние Ще Ви Нараним, Отново Ще Ви Нараним И Отново И Отново Да Тайрън Вие Сте Толкова Непоправим Толкова Глупав И Обречен. Наистина Ли Сте Разчитали Да Намерите Нещо? Ами Ако Онова, Което Търсите Е Смъртта Тайрън? Ами Ако Ние Не Желаем Вие Да Намирате Каквото И Да Е? Ако Не Искаме Да Ви Демобилизираме, Вие Ще Просто Ще Продължавате Все Така Безкрайно Да Обикаляте Нали? Може Би Искаме Вие Само Да Продължавате По Същия Начин. Вие не знаете Тайрън Нали? Защо Смятате, Че Можете Да Играете Тази Игра Не По-Зле От Нас? Не Можете. Мислите, Че Сте Добър Играч, Но В Действителност Сте Боклук И Всички Знаем Това. Записано Е В Досието Ви. (Смях. Бръмчене. Тананикане.) Бодайн го открива седнал в една от гардеробните, дъвчещ кадифеното ухо на маската си.

— Изглеждаш зле, Ракетче. Това е Соланж, масажистка. — Тя се усмихва скептично, като дете заведено на гости на странното прасе в неговата пещера.

— Извинявайте. Извинявайте.

— Хайде да ви заведа долу при ваните — гласът на жената вече гали тревогите му като насапунена гъба. — Там е съвсем тихо и спокойно…

— Аз ще бъда наоколо цялата нощ — уверява го Бодайн. — Ще ти кажа, ако Скачачът се появи.

— Това е някакъв заговор, нали? — Слотроп изсмуква слюнка от кадифените власинки.

— Човече, всичко на тоя свят е някакъв заговор — смее се Бодайн.

— И да, но, всички стрелки указват в различни посоки — Соланж илюстрира думите си с танц на ръцете, пръсти-вектори с червени връхчета. И Слотроп за първи път чува на глас, високо и ясно, че Зоната може да подкрепя множество други заговори в допълнение към насочените против него… че това са автобусите и влаковете на една гигантска транспортна система тук в Ракетенград, по-оплетена дори от бостънската, и ако човек пропътува по всяко разклонение надлежното разстояние и знае кога да сменя превозните средства, поддържайки някакво състояние на минимална благоразположеност и състрадателност, макар и често да изглежда, че върви по погрешния път, тази мрежа от всички заговори може все пак да го отведе до свободата. Той разбира, че не трябва да бъде толкова параноичен спрямо Бодайн или Соланж, а ще е по-добре да се повози на тяхното добросърдечно метро и да види къде ще го откара то…

Соланж повежда Слотроп към ваните, а Бодайн продължава да търси своя клиент, 2 ½ шишенца с кокаин потракващи и лепкави по голия му стомах под тениската. Майорът не е на масата за покер или за зарове, нито гледа кабаретната програма, — в която блондинката Йоланда, цялата блестяща от бебешко масло, танцува от маса на маса и събира подхвърлените й флорини и златни лири стерлинги, често нагорещени от пламъка на нечия шегаджийска „зипо“, между хватателните устни на путката си, — нито пие, нито ебе, според Моника, общителната, с жакардов костюм и пура в устата мадам на „При Пуци“. Даже не е досаждал на пианиста да му свири „Розата на Сан Антонио“. Минава половин час, докато най-после се натъква на майора, който излиза олюлявайки се от летящата врата на един писоар, зашеметен от сблъсъка с прословутата Желязна Жаба, позната из цялата Зона като върховното изпитание на мъжествеността, пред което както е известно се свивали, припадали, парализирали от страх, а понякога и драйфали от раз на място, орденоносни и висшестоящи германоунищожители, а също и най-дръзките и впедерастени убийци-бегълци от възможно най-отвратителните затвори на Зоната. Защото това наистина е Желязна Жаба, изкусно и достоверно пресъздадена, с хиляди брадавици, леко усмихната според някои, дълга трийсетина сантиметра от край до край. Тя дебне и се спотайва на дъното на зловонната изпоцапана с лайна тоалетна чиния и е свързана с Европейската Електрическа Мрежа посредством реостатно управление, настроено да подава променливи, макар и не смъртоносни, токови и напрежителни импулси. Не е известно кой управлява секретния реостат (има мнение, че е самият полумитичен Пуци) и в действителност не е ли свързан с автоматичен брояч на времеви интервали, защото наистина не всеки бива треснат, можеш да пикаеш върху Жабата и нищо да не се случи. Обаче няма как да бъдеш сигурен. Достатъчно често, за да има значение, пускат ток — атаката на пирани, изкачващи се като сьомги нагоре по блестящия златист уринопад по твоята предателска солно-киселинна стълба, те запраща обратно към връзката с Майката Земя, огромният планетарен фонд от електрони, който те обединява със собствения ти първообраз на легендарен жалък пияница прекалено натряскан, за да съобразява каквото и да е, пикаещ върху някаква отдавна неупотребявана токопроводяща релса и възпламенен до въглен, до епилептична нощ, канският му писък е с чужд, електрически глас, амперите говорят през неговия вече разпадащ се съд, изпотрошен прекалено бързо, за да успеят дори да започнат да говорят, да разгласят тяхното ужасяващо освобождение от безмълвието, и без това никой не слуша, някой нощен пазач ровичка между релсите, някой старец излязъл на разходка, за да се пребори с безсънието, някой градски скитник на пейка под милиони юнски бръмбари струпани в зелен ореол около уличния фенер, шията му се напряга и отпуска докато той потъва и изплува от сънища, а може би е онождана котка, църковна камбана духана от силен вятър, строшен прозорец, без посока, дори не и тревожно, бързо сменен от старото безмълвие на светилен газ и лизол. И някой друг го намира следващата сутрин. Или можеш да го откриеш всяка вечер в „При Пуци“, ако си истински мъж и отидеш да пикаеш върху онази Жаба. Този път майорът се е отървал само с леко сътресение и е в самодоволно настроение.

— Опита се да ме изпържи пустата му гадина, — обхваща той с ръка шията на Бодайн, — обаче тая вечер хубаво й сритах брадавичестия гъз.

— Заповядайте вашия „снежец“, майор Марви. С половин шишенце по-малко, ще извинявате, но това е максималното, което можах да намеря.

— Нищо, нищо, моряко. Знам толкова много смъркачи от тука до Висбаден, че щ’и требат три тона и те ша стигнат само за един ден. — Той плаща на Бодайн пълната цена, отхвърля предложението му да я намали пропорционално на липсващото количество — Смятай го за дребен бакшиш, приятелче, Дуейн Марви така урежда нещата. Мамка му, оная жаба добре ми се отрази на хуя. И сега ми се ще да го напъхам на някое от ония курвенца. Хей, старшинка боцман, къде тука се намират путенцата?

Морякът го упътва надолу към публичния дом. Първо те завеждат в нещо като персонална парна баня, можеш да ебеш още там, ако искаш, без да плащаш допълнително. Мадам — хей! ха, ха! изглежда като мъжествена лесбийка с тази дълга тънка пура в устата! — повдига вежди, когато Марви й казва, че иска негърка, но смята, че може да се намери.

— Не сме „Домът на Всички Нации“[12], но тук държим на разнообразието — прокарва върха на цигарето от костенуркова кост по списъка на поръчките. — Сандра е заета в момента. На изложение. А междувременно нашата очарователна Мануела, ще ви прави компания.

Мануела е само по черен дантелен воал прикрепен с висок гребен, сенки на цветчета падат върху бедрата й, професионална усмивка за дебелия американец, който вече бърника копчетата на униформата.

— Еп-па-лаа, браво, браво! Хей, като я гледам, доста е загоряла. Нали? Имаш си мъничка мулатка тук, а, мъничка мексиканка, а, душа? Ти sabe español? Ти sabe fucky-fucky?[13]

— Si[14] — решила тази вечер да бъде от Леванте. — Аз испанка. Аз от Валенсия.

— Ва-лен-сия-а-а — запява майор Марви известната мелодия със същото заглавие — Сеньорита, чука-шиба, духа-духа шейсе и девет, ла-ла-ла, ла-ли-ла… — изпълнява с нея кратка полка около импозантния център на чакащата мадам.

Мануела изобщо не мисли да се присъединява. Валенсия беше един от последните градове паднали пред Франко. Тя всъщност е от Астурия, която първа бе опознала Франко и изпитала неговата жестокост две години преди началото на гражданската война за останалата Испания[15]. Тя наблюдава лицето на Марви, докато той плаща на Моника, следи как майорът извършва това най-важно американско действие, заплащането, той усеща своето аз по-истински отколкото когато се празни или спи, или може би дори когато умира. Марви не е първият й американец, но вероятно почти първият. Тук в „При Пуци“ клиентелата е предимно британска. През войната — колко лагери и градове от пленяването й в ’38-а — клиентите бяха основно немци. Липсваха й интербригадистите, изолирани в студените зелени планини, които продължаваха своята партизанска война дълго след като фашистите бяха окупирали целия север, липсваха й цветята, децата, целувките и многоезичието на Барселона и Валенсия, където тя никога не бе ходила, Валенсия, тазвечерната й родина… Ya salimos de España… Pa’ luchar en otros frentes, ay, Manuela, ay, Manuela…[16]

Тя окачва прилежно униформата му в шкафа и последва своя клиент в горещината, прозрачно светлата пара, стените на силно затопленото помещение неосезаеми, перести косми по краката му, огромни бутове и гръб започващ да потъмнява от влагата. Другите хора се движат, въздишат, стенат невидими сред облаци пара, тук под земята измеренията са излишни и безсъдържателни, залата може да бъде с всякакви размери, широка колкото цял град, застлана с птици, не особено послушни в двойноосова симетрия, потъмнели от стъпки жълто и синьо, единствените цветове в нейната бледа неяснота.

— А-а-х-х, мамка му, горещо — лъснал от пот, Марви се приплъзва тлъсто надолу през кахления край в ароматизираната вода. Ноктите на краката му, изрязани по войнишки квадратно, се скриват последни. — Хайде, всички в басейна, — гръмовит доволен рев, хваща Мануела за глезена и дърпа. Тъй като е падала два-три пъти на тези плочки и е виждала как извличат една нейна приятелка, Мануела изпълнява призива с грациозни движения, възсяда го с достатъчно тежък плонж, задникът й шляпва стомаха му със силно пляс, та да го заболи, както се надява тя. Но Марви само прихва отново, шумно отдаден на окръжаващата го топлина и плаваемост и звуци — анонимно ебане, сънливост, успокоение. Установява, че е придобил дебела червена ерекция и безцеремонно я напъхва в сериозното момиче полускрито в нейния облак от влажна черна испанска дантела, очите й гледат навсякъде другаде, само не и в неговите, поклаща се сред облак от пара, мечтае за родния дом.

Е, няма значение. Не ебе очите й, нали? Във всеки случай той предпочита да не се налага да гледа лицето й, нужна му е само мургавата кожа, затворената уста и тази мила негърска покорност. Момичето ще прави каквото й заповяда, да, може да държи главата й под водата докато я удави, може да пречупи ръката й наобратно, аха, да изпотроши пръстите й като на оная путка във Франкфурт миналата седмица. Да я удря с пистолета, да я хапе докато й пусне кръв… картините се множат, яростни, по-нееротични отколкото може да си представи човек — изпълнени предимно с мушкане, удряне, проникване и тем подобни военни ценности. Което съвсем не означава, че той не изпитва простодушна наслада, както всеки друг. Или че Мануела, по някакъв атлетичен начин не изпитва удоволствие от ездата върху упорития червен прът на майор Марви, макар и сега да мисли за хиляди други неща, роклята на Сандра, която тя много иска да има, думите от разни песни, сърбежа под лявата й лопатка, високият английски войник, когото бе видяла да минава през бара по-рано вечерта, запретнатите ръкави, загорялата му ръка върху цинковия плот на масата…

Гласове сред парата. Сигнали за тревога, трополене на множество крака в бански налъми, движещи се край него силуети, замъглена сива евакуация.

— ’Кво, по дяволите? — Майор Марви тъкмо пред еякулация, объркан се надига на лакти, мига във всички посоки, със скоростно омекващ хуй.

— Хайка — прозвучава глас край него.

— Военна полиция — потреперва някой друг.

— ’Ба си майката — крещи майор Марви, току-що припомнил наличието на 75 грама кокаин в джобовете на униформата. Претърколва се тежко като морж, Мануела с приплъзване се измъква от омекващия му изнервен пенис, едва-едва възбудена, но е достатъчно професионалка и смята, че сега вече цената включва и едно символично puto и sinvergüenza[17]. Дуейн Марви се изкатерва от водата, и пързаляйки се по плочките, последен връхлита в леденостудената съблекалня, където вижда, че всички останали са избягали, шкафчетата са напълно опразнени с изключение на нещо многоцветно от кадифе или друг материал — Хей, къде ми е униформата! — шляпа шумно по пода, стиснал юмруци, силно почервенял. — Ах вие, копелета гадни — после замита няколко шишета и пепелници, разбива два прозореца, връхлита в стената с някаква кичозно декоративна стойка за чадъри и малко му поолеква на душата. Над главата му и в близките стаи трополят войнишки ботуши, пищят момичета, плочата на грамофона скрибуца известно време и замлъква.

Той оглежда внимателно плюшения или кадифен тоалет, разбира, че това е костюм на свиня с маска, хитро съобразява, че военните полицаи няма да закачат едно невинно прасе, търсещо развлечения. Докато сърдитите английски гласове приближават по стаите на „При Пуци“, той отпаря яростно копринения хастар и сламената подплънка, за да освободи място за тлъстините си. Накрая успява да се напъха, брей!, дърпа ципа отдолу догоре, скрива лице под маската, в безопасност, по клоунски безлик и незабележим, провира се през мънистената завеса, после изкатерва стъпалата до бара, само за да се натресе право в цяла дивизия минетчии с червени фуражки, поели към него, и всички в крак, ей Богу.

— Ето я и нашата неуловима свиня, джентълмени — сипаничаво лице, редки прави мустаци, насочен право в главата му пистолет, другите прииждат бързо. Един цивилен се промушва, излиза най-отпред, на гладката му буза тъмно пламти асо пика.

— Да, точно. Доктор Мъфидж чака вън с линейката и ще ни трябват за малко двама от вашите момчета, сержанте, за да се подсигурим.

— Разбира се, сър — Още преди Марви да се разсърди достатъчно, за да почне да им крещи, отслабените му от парата и удобствата китки биват ловко извити зад гърба му, хладната стомана потраква като телефонен номер, набиран през нощта, когато си изгубил всякаква надежда за отговор…

— Мътните да го вземат! — най-после се изтръгва от него, маската приглушава гласа му, придава му ехо, отекващо болезнено в ушите му. — ’Кво по дяволите не ти е в ред, момче? Не знаеш ли кой съм аз?

Но, я чакай, чакай, ако те са намерили униформата, личните документи на Марви и кокаина в джобовете, може би засега не е толкова добра идеята да им казва името си…

— Лейтенант Слотроп, предполагаме. Хайде, по-живо.

Той замълчава. Слотроп ли, много добре, ще изчакаме, да си изясним положението, после ще оправяме въпроса с дрогата, ще го давам малко тъпичък, ще казвам, че са ми я подхвърлили, натопили са ме. Дори може да си намери някой достатъчно добър адвокат-евреин, че да закове тези минетчии за противозаконен арест. Конвоират го през вратата и до линейката с работещ двигател. Брадатият шофьор само го поглежда бегло през рамо и отпуска амбреажа. Още преди той да помисли за съпротива, другият цивилен и военните полицаи моментално привързват Марви през гърдите и колената за носилка.

Пауза, спират до военен камион, стоварват военните полицаи и продължават. Към Куксхафен, според Марви. В прозореца е само нощ, омекотена от луната чернота. Невъзможно е да определи къде…

— Приспивателно сега ли? — Асото пика клечи до него и осветява с джобно фенерче ампули в аптечката, спринцовки и игли.

— Мн-н-н. Да, почти стигнахме.

— Не разбирам защо да не могат да ни предоставят болнично пространство.

— О, да, аз пък разбирам — изсмива се шофьорът.

— Е, ние изпълняваме заповеди… — бавно пълни спринцовката. — С други думи, нищо не…

Драги ми приятелю, тази операция не е много почтена.

— Хей — майор Марви опитва да надигне глава — Каква операция? Какво е това, момче?

— Ш-ш-ш-т-т — отпарят част от ръкава на свинския костюм и оголват ръката на Марви.

— Не искам никаква инжекция — но иглата вече е във вената и спринцовката се изпразва, а асото пика опитва да го успокои. — Сериозно ви казвам, не съм аз човекът, когото търсите, така де?

— Разбира се, лейтенант.

— Хей, хей, хей. Не, не съм лейтенант. Аз съм майор — Тук може би трябва да бъде по-настойчив, по-убедителен. Изглежда шибаната свинска маска пречи. Единствен той чува своя глас, който сега се връща като ехо само при него, по-приглушен, металичен… те не го чуват. — Аз съм майор Дуейн Марви. — Те не му вярват, не вярват, че се казва така. Даже за името му не… паника го връхлита и прониква по-дълбоко и от приспивателното, той опитва да се надигне, блъска о ремъците в истински ужас и чувства как малките му гръдни мускули се напрягат от безполезни пристъпи на болка, о Боже, започва да крещи с все сила, без думи, само викове, толкова силни колкото му позволява опънатия през гърдите му ремък.

— За Бога, моля те, Спонтун! — въздиша шофьорът — Не можеш ли да го накараш да млъкне?

Спонтун вече е смъкнал свинската маска и я заменя с марлена маска, която притиска с едната ръка, а с другата пръска етер, когато мятащата се глава го доближава.

— Явно преценката на Пойнтсман много му куца, — смята за нужно да отбележи Спонтун, загубил всякакво търпение, — щом на това му казва „спокойна невъзмутимост“.

— Добре, вече сме на брега. Не се виждат хора. — Мъфидж подкарва до водата, пясъкът е достатъчно плътно слегнат, за да издържи линейката, всичко е съвсем бяло под тънкия полумесец на луната, която е в своя зенит… съвършен лед…

— О-о-х — стене Марви — Ох, мамка му, О, не. О, Исусе — думите звучат в продължително упоено диминуендо[18], борбата с ремъците отслабва, докато Мъфидж паркира най-после, изоставено сиво-зелено мъниче на този широк бряг и огромното мазно-лъскаво пространство, разстлано към луната, към свода на северния вятър.

— Разполагаме с достатъчно време — Мъфидж гледа часовника си. — В един часа ще хванем небесния влак С-47. Казаха, че ще могат да го позадържат малко. — Облекчени въздишки, преди да се заемат с тяхната задача.

— Тоя човек е голям връзкар — клати глава Спонтун, изважда инструментите от дезинфекционния разтвор и ги подрежда на стерилно платно до носилката. — Така-а! Да се надяваме, че няма да се ориентира към престъпността, нали?

— Гадост, — тихо стене майор Марви, — о, ще ми го начукате ли?

Те измиват старателно ръце, надяват маски и гумени ръкавици. Мъфидж включва плафон гледащ втренчено надолу като нежно сияйно око. Хирурзите работят бързо, мълчаливо, двама военновременни професионалисти свикнали с военнополевата целесъобразност, само от време на време по някоя дума от пациента, шепот, бледо покъртително търсене опипом в своя етерен мрак на отдалечаващата се точка светлина, на всичко, което е оставил от себе си. Процедурата е опростена. Чаталът на кадифения костюм е отпран. Мъфидж решава, че ще минат без обръсване на скротума. Отначало го облива с йод, после стиска поред всеки тестикул в неговата прошарена с вени космата торбичка, прави бърз и чист разрез на кожата и ципите под нея, натиска тестикула навън през разреза и бликащата кръв, и го издърпва с лявата ръка докато меките и твърди семенни връзки се изпъват видимо на светлината. Ръката му се поколебава сякаш това са музикални струни, на които, нали е малко лунатик, той може да изсвири някое подходящо за случая музикално произведение тук на празния бряг: но после, неохотно подчинявайки се на своя дълг, ги прерязва на нужното разстояние от хлъзгавия тестикул и облива всяка рана с дезинфектант, след което най-после биват зашити отново двата чисти разреза, един до друг.

— Сувенири за Пойнтсман — въздъхва Мъфидж, сваляйки хирургическите ръкавици. — Направи му още една инжекция. Може би ще е по-добре, ако спи през целия полет, а в Лондон някой ще му обясни всичко.

Мъфидж припалва мотора, прави полукръг назад, бавно връща линейката на пътя, а обширното море лежи притихнало зад гърбовете им.

А в „При Пуци“ Слотроп, свит на кравай в широко легло с колосани чаршафи до Соланж, спи и сънува „Цвьолфкиндер“ и усмихната Бианка, двамата се возят на влак, тяхното купе се превръща в стая, каквато никога не е виждал, стая в голям колкото цял град жилищен комплекс, по чиито коридори можеш да караш колело или кола като по улица: с дървета и птици чуруликащи на дърветата.

А „Соланж“, колкото и да е странно, също сънува Бианка, макар сънят й да е малко по-различен — за собствената й дъщеря Илзе, пътуваща из Зоната на дълъг товарен влак, който изглежда никога не спира. Тя не е недоволна или нещастна, нито пък търси именно баща си. Но първият сън на Лени за дъщеря й се сбъдва. Тя няма да позволи да бъде използвана. Има промяна и отпътуване: но има също и помощ, когато най-малко я очаква, от непознатите на деня, и укриване между случайностите на това произволно носещо се Смирение, което никога няма да угасне напълно, има и няколко слаби вероятности за снизхождение…

На горния етаж някой си Мьолнер с куфарче пълно с неговите вечерни съкровища — униформа на американски майор и 75 грама кокаин — обяснява на косматия американски моряк, че хер фон Гьол е много зает човек, доколкото знае понастоящем е на север по работа и не го е упълномощавал да носи никакви документи в Куксхафен, никакви уволнителни билети, никакви паспорти, абсолютно нищо. Много съжалявал. Навярно приятелят на моряка греши. Най-вероятно това е само временно забавяне. Лесноразбираемо е, че изготвянето на фалшиви документи отнема време.

Без да знае какво има в куфарчето, Бодайн гледа как той излиза. Албърт Криптон се е напил до безсъзнание. Влиза Шърли, по черен колан с жартиери и черни чорапи, неспокойна и игриво нетърпелива.

— Хммм — произнася тя с многозначителен поглед.

— Хммм — отвръща морякът Бодайн.

— Във всеки случай край Битката при Издатината вземаха само по десет цента.

Бележки

[1] Джеймс Мейсън (1909 — 1984) — английски актьор. Постига значителен успех в британското кино и след това става голяма звезда в Холивуд. Гласът му е смес от йоркширски диалект и американски провлечен говор. — Б.пр.

[2] Родрик Холоуел „Санди“ Макферсън (1897–1975) британски театрален органист от канадски произход. Справка в архивите на Би Би Си показва, че тази програма е излъчена в 22:15 ч. на 5 август 1945 г. — Б.пр.

[3] Британското външно военно разузнаване. — Б.пр.

[4] Сър Нейланд Смит от Скотланд Ярд, безстрашен белетристичен герой от романите на Сакс Ромър (1883–1959) за Фу-Манчу. — Б.пр.

[5] Театър на военните действия Китай-Бирма-Индия. ТВД-КБИ. — Б.пр.

[6] Прибор за хранене, съчетание между лъжица и вилица. Виж следните примери: thomas_10_vilyzhica_1.jpg thomas_11_vilyzhica_2.jpg. — Б.пр.

[7] ГИОП — Група за Извънредни Операции с Проектили (Ракети). — Б.пр.

[8] Една Мей Дърбин (1921–2013), известна с псевдонима Диана Дърбин — канадска актриса, участвала в 28 музикални филми през 1930-те и 1940-те. — Б.пр.

[9] Актьорът Джеймс Кагни (1899–1986) играе ролята на гангстер от годините на сухия режим в САЩ във филма Обществен враг (1931) на режисьора Уилям Уелман (1896–1975). — Б.пр.

[10] „Разцъфнала любов“ — песен от филма „Тя не ме обича“ (1934), изпълнявана от Бинг Кросби. Текст Лио Робин (1900–1984) и музика Ралф Рейнджър (1901–1942). — Б.пр.

[11] Група за Извънредни Операции с Проектили (Ракети). — Б.пр.

[12] Легендарен парижки бордей през XVII-XVIII век, обслужващ изключително европейския елит, действащ в парижкия хотел „Шабане Сен-Понж“. — Б.пр.

[13] Знаеш ли испански? Знаеш ли чука-чука? (исп.). — Б.пр.

[14] Да (исп.). — Б.пр.

[15] На 01.10.1936, две години преди началото на гражданската война в Испания, въглекопачите социалисти от Астурия вдигат бунт. Правителството призовава генерал Франко да потуши бунта и той довежда от Африка своята мавританска армия. За две седмици — през които те грабят, плячкосват, изнасилват и безразборно убиват — маврите потушават бунта. Убити са 3000 революционери. Бива обявен напрегнат, нестабилен мир. Две години по-късно Франко повежда маврите отново в Испания, когато вече наистина избухва гражданската война. — Б.пр.

[16] Ние напуснахме Испания… за да воюваме на други фронтове, о Мануела, о Мануела (исп.) — от песента „Да живее петнайсета бригада“. — Б.пр.

[17] Puto (исп. жаргон) — жиголо или кур. Sinvergüenza (исп. жаргон) — мошеник, негодник, букв. безсрамник. — Б.пр.

[18] Постепенно намаляване силата на звука, съпроводено с известно забавяне на темпото (муз.). — Б.пр.