Томас Пинчън
Гравитационна дъга (72)

□ □ □ □ □ □ □

Мост над рекичка. Много рядко по него минава някой. Вдигнеш ли глава, виждаш от едната страна на пътя цял склон заплашително устремени нагоре иглолистни дървета с шишарки. Дърветата поскърцват от скръб заради раната проектирана така, че да пронизва тяхната местност, тяхната земя или земност. Кафяви пъстърви пробягват мълниеносно в рекичката. Отдолу вътре в подмостието, други бездомници са оставили своите писаници по влажната стена на арката. Вземи ме, Опъвачко На Краката, защо се бавиш? Нищо по-лошо няма от тези дни. Ти ще бъдеш като спокоен сън. Не е ли просто сън? Моля те. Ела по-скоро… Редник Рудолф Ефиг, 12.ІV.45. Рисунка, с черна маскировъчна командоска смазка, на мъж, който внимателно разглежда цвете. В далечината, или просто нарисувана по-малка, жена, приближава се. Или някаква фея, нещо такова. Мъжът не гледа към нея (или него). По средата между тях има няколко купи сено. Цветето има формата на момичешка путка. От небето гледа светило с абсолютно спокойно, като на Буда, лице. Отдолу някой друг е написал на английски: Хубава рисунка! Довърши я! А още по-надолу, с друг почерк: Тя Е довършена, нищожество такова. И ти също. До него на немски: Обичах те Лизеле с цялото си сърце, без име, чин, част или сериен номер… инициали, „кръстчета и нули“ става ясно, че е играл сам човек, игра на „бесеница“ в която намислената дума така и не е била дописана: ГЕ_ _ РАТ_ _^[1] и обесеното тяло, даже толкова рано, се вижда едва ли не от другия край на подмостието, защото пътят е тесен и няма градация на сянката. Сред крайпътните буренаци се подава ненапълно скрит велосипед. Окъсняла пеперуда, бледа като клепач премигва безцелно над скоро окосеното сено. Високо на склона някой размахва брадва в опит да отсече живо дърво… и точно тук и сега младата вещица най-после намира Вацлав Чичерин.

Той седи до реката, не унил или обезсърчен, просто чака. Инертен соленоид в очакване да бъде включен. Чува стъпките й, вдига глава и я съзира. От снощи насам тя е първото призрачно явление, което той поглежда и вижда. Заслугата за това е изцяло нейна. Заклинанието изречено тогава от нея, — а първо бе откъснала копринения чатал от най-хубавите си долни гащи и го бе завързала върху очите на куклата, неговите очи, източни и лазурни, макар и да бяха само бегло очертани с дългия й нокът в глината, — бе следното:

Сега нека бъде той сляп за всички, освен мен. Нека сияйното слънце на любовта да озарява навеки очите му. Нека го приюти моята тъмнина. В името на всички Святи Божии названия и на ангелите Мелхидаел, Яхоел, Анафиел и великия Метатрон^[2], призовавам теб и всички, които са с теб, да отидеш и да изпълниш моята воля.

Тайната е в съсредоточеността. Тя оставя без внимание всичко друго: луната, вятъра в хвойните, бродещите посред нощ диви кучета. Вглъбява се в спомена за Чичерин и капризните му изменчиви очи, оставя го да нарасне, приспособява своя оргазъм към заклинанието така, че в края му призовавайки последните Святи Божии Имена^[3], тя крещи и се празни, без помощта на пръстите си, които са издигнати към небето.

После тя отчупва парче от вълшебния хляб и изяжда половината. Другата половина е за Чичерин.

Сега той приема хляба. Реката струи. Птица пее.

Почти привечер е, любовниците лежат голи на студения затревен бряг, а от тесния път до тях идва шум от приближаваща автоколона. Чичерин навлича панталоните и се изкачва, за да види дали ще може да изпроси някаква храна или цигари. Край него отминават черни лица, mba-kayere^[4], някои го гледат с любопитство, други са твърде погълнати от своето изтощение или са заети да охраняват плътно покрития фургон, в който пътува отсекът с бойната глава на 00001. Енциан, на своя мотоциклет, спира за малко, mba-kayere, да поприказва с нашарения с белези небръснат бял човек. Двамата са по средата на моста. Говорят на развален немски. Чичерин успява да изпроси половин пакет американски цигари и три сурови картофа. Двамата мъже кимат, не съвсем официално, не съвсем усмихнато, Енциан включва мотоциклета на скорост и продължава своето пътуване. Чичерин запалва цигара, гледа след тях и трепери в сумрака. После се връща до реката при неговото младо момиче. Ще трябва да намерят дърва за огрев преди да е притъмняло напълно.

Това безспорно е магия. Обаче не непременно илюзия. Определено не за първи път човек отминава привечер край своя брат, често завинаги, без да знае това.