Томас Пинчън
Гравитационна дъга (26)

□ □ □ □ □ □ □ □

Връхлита ни високият връх — зеленото равноденствие и превращение от бленуващи риби в млад овен, от воден сън в огнено пробуждане^[1]. От другата страна на Западния фронт, в подножието на Харц в Блайхероде^[2], с наскоро счупена и гипсирана ръка, Вернер фон Браун се готви да отпразнува своя 33^-ти рожден ден^[3]. Артилерията бумти целият следобед. В далечината руски танкове вдигат прашни призраци над германските поля. Щъркелите се връщат у дома, поникнали са първите теменужки.

В „Бялото видение“ сега дните по протежение на варовиковия отрязък от морския бряг са ясни и слънчеви. Момичетата от канцелариите вече носят по-малко на брой пуловери и гърдите им отново започват видимо да напират. Март е пристигнал като агнец. Умира Лойд Джордж *1. По все още забранения за цивилни бряг се забелязват отделни посетители, които седят с навити до колената крачоли или разпуснати коси сред отживелите предназначението си мрежи от кабели и стоманени пръти и ровят с измръзнали сиви пръсти на краката морския чакъл. Досами брега, под водата са прокарани километри тайни тръбопроводи, достатъчно е да бъде завъртян клапана и пуснатият газ ще опече германските нашественици^[4], чието място е в ланските сънища… горивото очаква хиперголичното запалване^[5], което може да настъпи единствено като последица от някоя младобюрократична лудория или майско въстание на духа озвучавано от яркото творение на баварския мелодист Карл Орф^[6]

О, О, О,

To-tus floe-o!

lam amore virginali

Totus ardeo…^[7]

и тогава целият този бряг-крепост от Портсмут до Дъндженес^[8] ще се озари и пламне за пролетната любов. По-буйните глави сред „Бялото видение“ ежедневно замислят подобни интриги — зимата на кучета и черен сняг от безрезултатни думи е към края си. Скоро тя ще остане назад. Но озове ли се веднъж там, зад нас, ще продължи ли тя да излъчва нейния закачулен студ, колкото и да горят огньовете в морето?

В казино „Херман Гьоринг“ е установен нов режим. Сега единствената позната физиономия е на генерал Уайвърн, въпреки че той изглежда е бил понижен в чин. Представата на Слотроп за заговора срещу самия него се е развила. По-рано конспирацията беше единна, всесилна, недостижима за него. До онази пиянска игра и сцената с онази Катье и двете внезапни сбогувания. Но сега…

Притчи за Параноици, 1: Едва ли изобщо някога ще успееш да докоснеш Господаря, но можеш да погъделичкаш неговите създания.

А и напоследък той започва да прониква в едно специфично състояние на съзнанието, определено не сънно, може би тъй нареченото „бленуване“, но такова, където цветовете са повече основни, отколкото пастелни… и в подобни моменти като че ли е докосвал, и то продължително, една позната нам душа, глас, който неведнъж е говорил чрез медиума от изследователската агенция Карол Евънтир: отново покойният Роланд Фелдспат, отдавна включеният в техния състав експерт по системи за управление, уравнения за насочване, положения за обратна връзка за този или друг Авиационен Институт. Изглежда поради лични причини Роланд бе останал да кръжи над това Слотропово пространство, през почти неосезаема за него слънчева енергия и бури гъделичкащи гърба му със статично електричество, Роланд е шепнал от осемкилометровото разстояние, от ужасяващата височина, тъй като е бил разквартируван край една от Последните Параболи^[9] — полетни траектории, които изобщо не трябва да бъдат следвани — и сега работи като един от невидимите Унищожители на комуникации в стратосферата, безнадеждно бюрократизирана за другата страна каквато беше и за тази, и както може да се предполага, той държи прибрани своите звездни ченгели, свит в „небето“ тъй напрегнат от многобройните несполучливи опити да го прекоси, с безсилието на сънуващи мечтатели, които много искат, ала не съумяват да се пробудят или да заговорят, и упорстват срещу тежестта и сондите на струващата им се непоносима в будно състояние черепна болка, той очаква, естествено не безцелните нахълтвания на льохмани като този Слотроп…

Роланд потреперва. Това ли е избраникът? Този? ще оглавява най-новия преход? О, Господи. Имай милост Боже: какви бури, какви чудовища от Ефира би могъл изобщо да прогонва този Слотроп в полза на когото и да е?

Какво пък, Роланд трябва само да се възползва възможно най-добре от положението. Ако те стигнат толкова далеч, ще се наложи да им покаже какво знае за Контрола. Това е една от тайните бойни задачи на неговата смърт. Загадъчните му изказвания онази вечер в Сноксол за икономическите системи, са обичайно приятелско бъбрене изпълняващо ролята на ежедневен фон тук, определено условие за съществуването. Питайте особено немците. О, наистина тъжна история, колко недобросъвестно бе използвано от германските властимащи всенародното увлечение по Контрола. „Параноични Системи в Историята“ (ПСИ), списание издавано краткотрайно през 1920-те години, чиито печатни плаки разбира се изчезнали вкупом загадъчно, дори многократно твърдяло в свои уводни статии, че цялата Германска Инфлация е била предизвикана умишлено, просто за да бъдат тласнати ентусиазираните млади германски представители на Кибернетичната Традиция към работа по Контрола: преди всичко устремена нагоре като балон раздуваща се икономика, неконтролируемо покачване от ден на ден на стойността на собственото й определение за земна повърхност, унизителен провал на системата за обратна връзка, на която разчитали да поддържа стойността на марката постоянна… Равенство на входа и изхода по целия контур без изкривяване на сигнала, равенство на входа и изхода, нулево изменение, и шштт, натам моля, такива бяха тайните рими от детството на Обучението по Контрол, тайни и ужасни, както твърдят безнравствените писания. Разклоняващи се трептения от всички разновидности представляваха едва ли не Най-Страшната Заплаха. На тези детски площадки бе невъзможно да засилиш люлката по-високо от определен ъгъл от вертикалата. Сбиванията биваха прекратявани бързо, с навременна сдържаност. Дъждовните дни минаваха с единични гръмотевици или мълнии, само на по-ниските места се събираше надменна стъкловидна сивота, едноцветен обзор към долините гъсто осеяни с нападали мъхести дървета със стърчащи към небето почти злобно закачливи корени (като някаква бяла изненада за отбраното общество там горе, на което хич не му пукаше, хич…), натежали от есен долини и попарено от дъжда аскетично кафяво под златистото… много избирателно отровен дъжд те преследва из дворовете и уличките, които стават все по-тайнствени и по-лошо павирани и по-дълбоко заплетени, дворове преминаващи един в друг по седем-осем пъти, покрай ъгли на огради, през капризите на оптическото дневно време, докато най-после, безмълвно напрегнати, оставяме назад района на улиците и излизаме на околността, сред парцелираното тъмно поле и дърветата, началото на истинската гора, където започва да се показва част от предстоящото изпитание и сърцата ни усещат уплахата… но също както никоя люлка не може да бъде засилена над определена височина, така и е невъзможно да проникнем в гората по-дълбоко от определен радиус. Винаги имаше някакъв предел. Толкова лесно бе да растем в условията на такъв ограничителен режим. Всичко беше просто толкова здравословно, че повече не можеше. Почти не обръщахме внимание на границите, не се заигравахме край тях нито с тях. А разрушенията, ох, и демоните — да, включително и този на Максуел^[10] — бяха някъде там дълбоко в гората, заедно с другите зверове, подскачащи сред насипните укрепления около твоето укритие…

И така ужасяващият полет на Ракетата беше сведен буквално до буржоазни понятия, до понятия за такова уравнение, подобно на онази елегантна смесица от философия и машинария, абстрактна промяна и шарнири от истински метал, описващо движението от гледната точка на управление на рискаенето^[11]:

съхраняване, овладяване, лавиране между Сцила и Харибда чак до спиране подаването на гориво, т.е. до най-високата точка на ракетната траектория. Brennschluss^[12]. Ако някой от младите инженери е виждал съответствие между дълбокия консерватизъм на Обратната Връзка и начина на живот, който започваха да водят в самия процес на неговото възприемане, то се губеше или биваше замаскирано и никой от тях не съзираше връзката, поне не и приживе: наложи се смъртта да го покаже на Роланд Фелдспат, смъртта с нейните отлични изгледи да настъпи Прекалено Късно, и множества други души, чувстващи се дори в този момент Ракетоподобни, поели към синьо-зелените озарения на Вакуума, надзиравани от неподдаващ се на определение Контрол… осветлението тук е изненадващо меко, меко като небесни одежди и създава усещането за населеност и невидима сила, откъслеци от „гласове“, надникване в един друг порядък на битието…

Впоследствие у Слотроп ще се запази усещането за, да кажем, не безспорно ясен символ или схема, а по-скоро за някакъв остатъчен алкален привкус на ридание, на неизлечима странност, непроницаема самодостатъчност…

Да, тези епизоди тук са донякъде германски. Е, в последно време Слотроп даже сънува на този език. И минава подготовка по различните диалекти, долнонемски за зоната, която британците планират да окупират и тюрингски ако руснаците случайно не стигнат до Нордхаузен, където е разположен основния ракетен завод^[13]. С езиковите преподаватели идват експерти по бойна техника, електроника, аеродинамика и Хилари Баунс от „Шел Интърнешънъл Петролиъм“, който ще му преподава „силови уредби“.

В началото на 1941 година британското Министерство на снабдяването възлага на „Шел“ научноизследователски договор на стойност 10 000 лири стерлинги. Искат „Шел“ да конструира ракетен двигател, работещ с нещо по-различно от кордита, който по онова време е изразходван в огромни количества на час за взривяване на различни групи хора и няма как да бъде заделян за ракетите. В Лангхърст близо до Хоршам, екип, неумолимо командван от някой си Айзеек Лубок, пуска в действие полигон за изпитания при статично натоварване, започва да експериментира с течен кислород и авиационно гориво, и през август ’42 провежда първото успешно изпитание. Инженер Лубок е отличник от Кеймбриджкия университет и Баща на Британските Проучвания на Течния Кислород, и онова, което не му е известно за киселото вещество^[14], няма смисъл да се знае. Понастоящем негов главен асистент е г-н Джефри Голин, а Хилари Баунс се отчита именно на Голин.

— Е, аз предпочитам „Есо“ — Слотроп предполага, че трябва да спомене това. — Моята стара таратайка харчеше страшно много бензин и отгоре на всичко беше капризна. Всеки път щом зареждах „Шел“, трябваше да добавям цяло шише „Бромо“ в резервоара, само за да се успокои търбухът на клетата скапана „тераплейн“^[15].

— Всъщност — веждите на капитан Баунс, 110% отдаден на компанията, усърдно шават нагоре-надолу в опит да го извадят от затруднението, — тогава ние осигурявахме само транспорта и съхранението. По онова време, преди нацистите и японците, нали разбирате, производството и рафинирането бяха предоставени на холандския филиал, в Хага.

Слотроп, този жалък мухльо, си припомня Катье, изгубената Катье, която повтаря името на нейния град, шепне холандски любовни думички, докато двамата прекарват заедно крайморските утрини, останали в друга епоха, в друг Божи промисъл… Я чакай малко.

— Това Bataafsche Petroleum Maatschappij, N.V. ли е?^[16]

— Правилно.

Това също е негатив, въздушна снимка на град направена от фоторазузнаването, тъмнокафява, осеяна с гирлянди от водни петънца, времето никога не достига да изсъхват напълно…

— Абе хора — те опитват да го научат да говори и британски английски, един Бог знае защо, и при него това неизменно се получава като Гари Грант^[17] — известно ли ви е, че Немецът, добрият стар Немец, нали, стои в тази ваша Хага, и оттам изстрелва проклетите ракети към онзи Лондон, и-и-и отгоре на всичко използва… използва сградата на „Роял Дъч Шел“ на улица „Йозеф Изройелплин“, ако не ме лъже паметта, където е инсталирал радиопредавател за прицелно насочване? Що за абсурдна гадост, а?

Баунс го гледа втренчено, подрънква противогастритната си гривна, и не е наясно как точно да възприема Слотроп.

— Мисълта ми е — Слотроп вече се разгорещява до посиняване за нещо, което го засяга само много далечно, няма защо да вдига скандал за това, нали? — не ви ли се струва малко странно, че вие, служители на „Шел“, разработвате вашия двигател с течно гориво от вашата страна на Канала, нали, а техните хора изстрелват техните проклети ракети към вас, с помощта на вашата собствена… идиотска фирмена… радиопредавателна кула на „Шел“?

— Не разбирам какво значение… накъде биете? Те просто са избрали най-високото здание в града, което е разположено по права линия от техните стартови площадки до Лондон.

— Да, а също и на необходимото разстояние, не забравяйте. Точно на дванайсет километра от стартовата позиция. Хей? Тъкмо това имам предвид. — Чакай, о, почакай. Това ли има предвид той?

— Ами, аз никога не съм мислил за това по такъв начин.

И аз също, мой човек. О, и аз също, приятелчета…

Хилари Баунс и неговата Озадачена Усмивка. Още един наивник, умерен ентусиаст като сър Стивън Додсън-Трък. Но:

Притчи за Параноици, 2: Невинността на създанията е обратнопропорционална на безнравствеността на Господаря.

— Не съм казал нещо неуместно, надявам се.

— Защо?

— Вие изглеждате — Баунс изпуска лека въздишка, което според него е дружелюбна усмивка, — обезпокоен.

Обезпокоен и още как. От челюстите и зъбите на определено създание, определено Присъствие толкова голямо, че никой друг не може да го види… „Ето го там! Това е чудовището, за което ти говорех…“ „Това не е чудовище, глупако, а облаци!“ „Не-е-е, не го ли виждаш? Това са краката му.“ Е, Слотроп усеща, че този звяр е в небето: неговите видими челюсти и люспи биват взети погрешно за облаци и други правдоподобности… или е налице всеобщ сговор в присъствието на Слотроп да ги наричат с други имена…

— Слотроп, това е само едно „случайно съвпадение“.

Слотроп ще привикне да чува кавичките в речта на другите. Някакъв педантичен рефлекс, навярно той е генетично предразположен — всички тези някогашни Слотроповци помъкнали като част от покъщнина библии по сините хълмове, зубрили стих по стих, глава по глава устройството и строежа на Ковчези, Храмове, Въображаеми Тронове, от всякакви материали и с всякакви размери. Данни, зад които винаги, по-близо или по-далеч, личеше върховната Божия несъмненост.

Е, какъв по-подходящ за Тайрън начин в едно студено утро да Прозре:

Става дума за хелиографно копие на немски списък на детайли, толкова зацапано, че Слотроп едва успява да разчете думите — „Vorrichtung fur die Isolierung, 0011-5565/43“^[18]. Що за мистерия? Знае числото наизуст, това е номерът на първоначалния договор за цялата ракета А4. Какво прави „изолиращо устройство“ до номера на договора за Агрегата? А и е отбелязан индекс DE^[19], най-високия съществуващ нацистки приоритет? Неприятно! Или е печатна грешка на някой чиновник от ВКВС^[20], често се случва, или пък човекът не е знаел номера и е вписал сходен номер на ракетата като най-добър заместител. Заявката, номерата на частите и инсталацията са отбелязани с едно и също знаменце, което насочва Слотроп към Документ SG-1. Друго знаменце към знаменцето гласи: „Geheime Kommandosache!^[21] Това е държавна тайна по смисъла на § 35 R5138.“

— Слушайте, искате ли да получите екземпляр от този Документ SG-1? — приветства той надничащия през вратата генерал Уайвърн.

— Ха, ха, ха — отвръща генералът. — Предполагам и нашите момчета също искат.

— Стига с тия ваши глупости. — В Лондон и най-малкото парченце съюзнически разузнавателни данни за А4, независимо от степента на поверителност, бива напъхано в една тайна фуния и всичко излиза наяве в луксозната стая на Слотроп в казиното. Досега не са крили нищо от него.

— Слотроп, не съществуват никакви „SG“ документи.

Първият импулс е да размаха списъка с частите пред лицето на генерала, но днес Слотроп е отраканият янки, който надхитря „червеномундирковците“.

— Така ли? Е, значи неправилно съм го прочел — дава си вид, че оглежда разхвърляните навсякъде из стаята документи и книжа, — сигурно е било „56“ или нещо такова. Тук някъде беше, ама…

Генералът отново излиза. И оставя Слотроп с нещо като главоблъсканица, всъщност общо взето не е натрапчива идея… още не… Срещу списъка на детайлите, в колонката с материалите е записано „Имиполекс Г“. О, така ли? Изолиращо устройство изработено от Имиполекс Г, а? Той обикаля насам-натам из стаята, търси справочника за германски търговски названия. Нищо даже далечно приличащо няма там… след това намира списъка на основни материали за А4 и нейното спомагателно оборудване и там със сигурност няма никакъв Имиполекс. Люспи и нокти и крачки, които изглежда никой друг не чува…

— Нещо лошо ли е станало? — носът на Хилари Баунс отново наднича от вратата.

— Търся нещо за течния кислород, трябват ми още данни за относителния импулс.

— Относителен… имате предвид относителна тяга?

— Ах, да, тяга, тяга — британският английски помага и вниманието на Баунс е отвлечено.

— За ТК^[22] и алкохол тягата е около 200. Още какво ви интересува?

— Вие не използвахте ли бензин в Лангхърст?

— И бензин, освен другите съставки, да.

— Е, става въпрос за тези други съставки. Не знаеш ли, че има война? Не можеш да пазиш такива неща само за теб.

— Но всичките ни фирмени отчети са там, в Лондон. Може би следващия път…

— Стига с тая бюрокрация. Трябват ми веднага, „капитане“! — Поведението му е на човек, който взема за даденост предоставената му неограничена Нужда от Знания и Баунс потвърждава това:

— Предполагам, че мога да изпратя заявка по телетайпа…

— Е, това вече е друго!

Телетайп? Да, точно на каквото се надява Слотроп, защото Хилари Баунс има свой, личен телетайп, апарат или терминал свързан с международна телетайпна мрежа на „Шел“, право в неговата хотелска стая, в дъното на гардероба, зад закачалките с шитите по поръчка в „Олкит“ униформи и колосани ризи. Слотроп хитро успява да влезе там с помощта на своята приятелка Мишел, по която бе забелязал, че Баунс се заглежда.

— Как си, малката? — Горе в таванската стая, с провесени да съхнат безброй дълги кафяви чорапи, където спят танцьорките. — Какво ще кажеш да те уредим за тая вечер с един голям петролен експерт? — Тук възниква лек езиков проблем, понеже тя смята, че посредством метални тръби ще бъде свързана с един шишкав мъж, от когото някак си капе суров нефт и не е сигурна дали ще й бъде приятен такъв вид секс, но двамата го преодоляват, и ето че Мишел гори от желание да омае този мъж с ласкателства и да го отдалечи от неговия телетайп достатъчно дълго, за да може Слотроп да се свърже с Лондон и да ги пита за Имиполекс. Всъщност от време на време тя е съзирала капитан Баунс сред нейните ежевечерни поклонници, и по-специално е отбелязала една висулка, която и Слотроп бе виждал: златен шестоъгълен бензенов пръстен^[23] с малтийски кръст в центъра — награда от „СИ Фарбен“ за Изключителен Принос към Научноизследователската Работа по Синтетичните Материали. Баунс го бе получил още в ’32 година. В действителност, когато възникна въпросът за Радиопредавателя за Ракетно Насочване, внушаваната от пръстена промишлена връзка вече дремеше на дъното на Слотроповото съзнание. Тази връзка отчасти даже бе вдъхновила настоящата телетайпна интрига. Кой би могъл да е по-добре запознат, ако не компания като „Шел“, без истинска националност, неутрална по време на война, без уточнен облик или приемственост: тя смуче от най-дълбоко залегналите световни геологически пластове, от които фактически извират всички видими прояви на корпоративната собственост?

Хубаво. А довечера има купон на Кап, chez^[24] Раул де ла Перлимпинпин, младият палав наследник на крупния лиможки производител на фойерверки Жорж „Барутчията“ де ла Перлимпинпин^[25], ако „купон“ е правилната дума за нещо продължаващо непрекъснато откакто този къс от Франция бе освободен. На Слотроп е разрешено — под обичайното наблюдение — да се отбива у Раул, когато му скимне. Там се сбира вятърничава и безделничеща тълпа, придошла от всички краища на Съюзническа Европа и свързвана от някаква мрежа на роднински отношения, разюзданост и спомени за други подобни купони, чиято заплетеност главата на Слотроп изобщо не е в състояние да побере. От време на време край него изплуват лица, отдавнашни американски физиономии, познати от Харвард или от ВКСЕК^[26], чиито имена е забравил — те са пришълци от един друг свят, вероятно случайни, а може би…

На този купон Мишел бе съблазнила Хилари Баунс и Слотроп започва да се тъкми за там, веднага щом на апарата на Баунс монотонно потраквайки с открит текст пристига отговорът от Лондон. По-късно ще прегледа информацията. Напявайки,

С лице сияйно като микрофон

И антистатичен гребен в косата,

Готин съм кат’ сладоледена фунийка,

Аз съм господин Веселяк…

и пременен в зелен френски костюм с упадъчна кройка на дискретни бледолилави карета, широка вратовръзка на цветя, спечелена на масата за „тридесет и четиридесет“^[27], двуцветни, кафяво и бяло, перфорирани обуща с външен език и голф шпайкове, и бели чорапи, Слотроп довършва кипренето с тъмно синьо бомбе с обърната леко надолу периферия и, придобил стилно елегантна външност, потраквайки с токове из фоайето, напуска казино „Херман Гьоринг“. Докато той излиза, мускулест и жилав на вид цивилен, предрешен в крещящо фрапантен костюм какъвто според представата на Тайните Служби би трябвало да носи всеки апаш, се измъква от една ниша до автомобилния портал и потегля след таксито на Слотроп по криволичещото тъмно шосе към купона на Раул.