Томас Пинчън
Гравитационна дъга (66)

□ □ □ □ □ □ □

Ще искате да знаете причината и следствията. Добре. Танац бе изхвърлен от вълна извън борда в същата буря, която отнесе Слотроп от „Анубис“. Той бе спасен от полски собственик на погребално бюро в гребна лодка, излязъл в бурното море, за да разбере дали може да бъде ударен от светкавица. С надеждата да привлече електричество, погребалният агент е облечен в сложен метален костюм приличащ донякъде на дълбоководен скафандър, с немска войнишка каска със стотици пробити дупки, в които са пъхнати гайки, болтове, пружини и токопроводящи пръчици, и всеки път, когато кима или поклаща глава, което прави често-често, той дрънчи. Общо взето нормален събеседник използващ езика на жестовете и ръцете си, на всеки въпрос отговаря с да или не, и около него и Танац в дъждовната вечер разцъфват двуцветни шахматни дъски с чудновати форми и строеж. Откакто прочел в американска пропагандна листовка за Бенджамин Франклин с неговото хвърчило, мълнията и ключа^[1], той бил завладян от идеята да привлече и улови с главата си мълния. Една вечер разумът му бил озарен от мълния (макар и не такава, на каквато се надявал): точно в този момент из цяла Европа обикалят стотици, а кой знае, навярно хиляди хора, които са били ударени от мълния и оцелели. Какви ли истории могат да разкажат!

Обаче в листовката пропуснали да споменат, че Бенджамин Франклин бил също и Масон, при това силно пристрастен към грандиозни форми на просташки шеги, към които съвсем спокойно можели да бъдат причислени и Съединените Американски Щати.

Е, това е въпрос на непрекъснатост, на последователност. В живота на повечето хора има относително постепенни върхове и падения, синусоидна вълнообразна крива с първи производни на всяка точка. В тях никога не попада мълния. Те изобщо нямат реална представа какво е това катаклизъм. Но онези, които биват удряни от мълния, претърпяват особена сингуларна точка, прекъсване на кривата на живота — известно ли ви е каква е скоростта на изменение на разрядния ток в пресечната точка на две криви? Безкрайност, точно така! И-и-и веднага след тази точка идва минусова безкрайност! Каква внезапна промяна, а? Безброй километри в час се превръщат в същата скорост на заден ход, и всичко това за Δt, за частица от милисекундата, с величината на комарски гъз или червен косъм от путка върху пресечната точка. Ето това е да те удари мълния, приятели. Стоиш там горе на острия връх на планината и хич не се успокоявай, че на тези огнено червени височини не се реят брадати лешояди и не изчакват удобен момент да те грабнат. И още как! Пилотират ги без седла джуджета с пластмасови масчици на очите, които случайно имат точната форма на знака за безкрайност: ∞. Човечета със злобни вежди, остри уши и плешиви глави, макар някои от тях да носят чудновати шапки, съвсем не обичайните зелени бомбенца а ла Робин Худ, не това са шапки в стил Кармен Миранда, например с банани, папаи, чепки грозде, круши, ананаси, манго, егати, дори дини, и кайзер Вилхелмки от І Световна война с шип отгоре, бебешки бонета и кръстообразни шапки-наполеонки със и без N отпред, а да не говорим за червените костюмчета и зелените пелеринки, ето привеждат се напред към ушите на техните жестоки птици, шепнат им като жокеи, щ’те пипна, гадняр такъв, точно като оная жертвена маймуна от Емпайър Стейт Билдинг^[2], само че те няма да те оставят да паднеш, а ще те отнесат в местата, на които те са представители. Там ще изглежда като светът, който ти оставяш, но ще бъде различно. Между сходното и еднаквото вероятно съществува друга разновидност на приликата, която открива само мълниеглавите. Друг свят наложен върху предишния и, поне външно, не се различава от него. Ха-ха! Но ударените от мълния знаят, да! Дори ако не знаят че знаят. Ето това искаше да си изясни погребалния агент онази вечер сред бурята.

Интересуват ли го всички други светове, които изпращат своите представители-джуджета, яхнали орли? Не. Нито пък иска да напише класически антропологичен труд, в който ударените от мълния са класифицирани в една субкултура, един подраздел, даже в тайна организация, ръкостискания съпроводени от остро почукване на върховете на ноктите, ежемесечно списание за подбрани абонати „Спестени 5 цента“ (заглавието изглежда съвсем невинно, сякаш е предложено от симпатягата Бен Франклин след инфлацията, ако не знаеш как завършва пословицата: „… солиден запас от 5-центовки“. А истинският цитат трябва да бъде този на никеловия магнат Марк Хана: „Вие сте в политиката достатъчно дълго, за да знаете, че никой човек на обществена длъжност не дължи каквото и да е на обществото“^[3]. Следователно истинското заглавие е „Достатъчно Дълго“, и то е известно на Онези, Които Знаят. Ако всеки брой от списанието бъде преобразуван по този начин, текстът ще ни предостави множество интересни съобщения.). За външните хора то е само приятен клубен бюлетин: В последния уикенд на април, Джед Плънкит организира барбекю за Айовския филиал. Джед, чухме за Турнира по Ампераж^[4]. Съчувстваме ви, нямахте късмет! Но за следващото Барбекю ще бъдете като чисто нов… На Великден нашата членка, Мини Калкинс от Филиал 1,793 се бракосъчета с калифорнийски търговец на мрежести врати. Със съжаление отбелязваме, че той не може да бъде приет за Член, поне засега. Но при толкова много мрежести врати наоколо, ние със сигурност ще му стискаме палци!… Вашият Редактор получава много запитвания „’Кво ста’а?“ относно Пролетния Конгрес в Дикейтър, когато по време на благословията угаснаха всички лампи. Имаме удоволствието да ви съобщим, че най-после бе установена причината за повредата, която е възникнала поради гигантски скок на напрежението по линията. „Нещо като електрическа приливна вълна“, коментира Ханк Фафнър^[5], нашият електроинженер от мястото на произшествието. „Всички крушки изгоряха, за нас остана цял таван с опушени безплодни яйца.“ Малко нещо поет си падаш, Ханк! А пък ако можеш да разбереш откъде дойде този рязък скок…

Но обезпокоен ли е полският погребален агент в лодката от разбиването на този код, за тайните организации или за узнаваемите субкултури и подраздели? Не, хич не го интересуват. Той издирва тези хора, защото смята, че това ще му помогне в работата. Чат ли сте, пичове? Той иска да знае какво е поведението на хората преди и след удара на мълнията, за да се ориентира по-добре какво да бъде поведението му с безутешните потресени семейства.

— Вие прилагате неправилно и с търговска цел, едно велико откритие — отбелязва Танац, стъпвайки на брега. — Трябва да ви е срам от себе си. — Не е прекарал и пет минути в празния град на края на блатото, когато пплльокк ГЪРРР БАФФ! пльокпльок барр пльок чудовищен взрив от светлина и грохот блъска обратно водата там, където погребалният агент, силно раздразнен от това, което е приел за неблагодарност, тъкмо поема курс навътре в морето.

— Оох — долита слабият му глас — Ох, хоо. Ох-хо-хо-хо!

— Освен нас никой друг не живее тук. — На пътя на Танац се е появила едра фигура, черен като въглен, шептящ силует. — Ние не причиняваме зло на гостите. Но е за предпочитане да тръгнете по друг път.

Това са 175-те, затворници-хомосексуалисти^[6]. Тръгнали на север от лагера „Дора“ в Нордхаузен, вървели на север докато свършила сушата, и основали изцяло мъжка общност между това блато и устието на Одер. При нормални условия такава би била представата на Танац за рай, обаче се оказва, че за всички тези мъже е непоносимо да бъдат извън „Дора“, лагерът е бил техен дом и сега тъгуват за него. „Освобождението“ им се превърнало в изгнание. Ето защо на новото място те изградили предполагаема СС йерархия — повече не били ограничавани от наложените им от Съдбата надзиратели, сега те успели да измислят някои наистина много гадни въображаеми нацистки другарчета от Комендант на лагер до Комендант на блок, а също и съставили вътрешна йерархия за тях самите: Старши по лагер и Старши по блок, Надзирател, Десетник-бригадир, Дневален по барака, Куриер (който е разсилен или куриер, но същевременно това е германското название на шахматен офицер… ако сте го виждали да тича през мокрите ливади рано-рано сутрин, червените му одежди се събират и развяват, потъмнели почти до цвета на дървесна кора сред предвещаващите дъжд хълмове, ще получите някаква представа за истинското му предназначение в общността: той е носител на свещени стратегии, на меморандуми на съвестта, и когато приближава по обраслите с тръстика утринни мочурища, ти си хванат за сведената шия и леко докоснат от страничните честотни ленти на един Велик Момент, защото куриерът е най-святата личност тук, той е човекът, който доставя съобщенията до пагубната разделителна граница между видимия Лагер и невидимия СС).

На върха на пирамидата е комендантът на лагера Блицеро. Името е стигнало чак дотук на изток, сякаш е продължило оттеглянето на този човек отвъд последния предел на Люнебургското поле. Той е най-ужасният призрак на Зоната. Злокачествен е той и се просмуква в мудните летни нощи. Като прояден кореноплод, той се променя, нараства към зимата, избелява, към леността и глада. Кого другиго биха могли да изберат 175^-те за техен върховен деспот? Властта му е абсолютна. И напразно предполагате, че той не дебне край бомбардирания и ръждясал нефтопреработвателен завод, под витите стълбища, зад цистерните и кулите, че не очаква на развиделяване първия червенороклест куриер с вести как е преминала нощта. За него нощта е от особен интерес, ето защо трябва да му бъде доложено всичко.

Това фантомно СС командване тук се основава не толкова на познатото на затворниците от „Дора“, а по-скоро на предполагаемата Ракетостроителна структура в съседния „Мителверке“. Посвоему А4 също беше скрита зад непреодолима стена, отделяща истинската болка и ужас от призования избавител. Деформираното и треперещо присъствие на Вайсман/Блицеро преодоляваше стената, проникваше в зловонните бараки със същия стремеж към различна форма, подобно на думи опитващи да намерят своя път сред сънища. Чутото от 175-те от истинските им есесовски охранители там бе достатъчно, за да издигне веднага и без никакво колебание Вайсман — те, неговите отбрани братя, не знаеха какво е замислил този човек. Когато наблизо минаваха затворници, шепотът на охранителите спираше. Но страхът продължаваше да кънти: страх не от Вайсман лично, а от самото време, толкова отчаяно, че сега той можеше преспокойно да върви из „Мителверке“ като негов собственик, време даващо му власт различна от тази в Аушвиц или Бухенвалд, власт, която те самите не биха могли да носят…

Сега, когато Танац чува името на Блицеро, анусът му леко се свива леко. Не, той не смята, че името е било подхвърлено тук или нещо подобно. За Танац параноята не е сериозен проблем. Обезпокоен е само от напомнянето изобщо, че от онзи следобед на Люнебургското поле, когато бе изстреляна 00000, не е чул нито дума за положението на Блицеро — жив или мъртъв е, повелител или беглец? Не е сигурен кое от двете предпочита. Докато „Анубис“ плаваше, на Танац не му се налагаше да избира: споменът може да е бил забутан толкова далеч назад, че един ден неговата „реалност“ би изгубила всякакво значение. Разбира се, че имаше такова нещо. Разбира се, че нищо такова не е ставало.

— Смятаме, че той е жив някъде, беглец е — казва на Танац представителят на града. — От време на време дочуваме по нещо, което достатъчно съответства на Блицеро. И чакаме. Той ще ни намери. Тук Блицеро разполага с готова организирана подкрепа, която го очаква.

— Ами ако не остане тук? — от чиста злоба пита Танац. — Ами ако ви се изсмее и отмине?

— Тогава нямам обяснение — събеседникът започва да отстъпва назад, обратно на дъжда. — Това е въпрос на вяра.

Танац, който се е заклел никога повече да не търси Блицеро, не и след изстрелването на 00000, усеща допира на плоското острие на ужаса.

— Кой е вашият куриер? — вика той.

— Отидете вие — процеден шепот.

— Къде?

— Нефтохима.

— Но аз имам съобщение за…

— Занесете го вие…

Белият „Анубис“ е отплувал към избавлението. А тук в неговия килватер са онеправданите, отхвърлените, неподлежащите на спасение, плават и се давят, вървят потънали в кал, бедни скиталци по залез-слънце, загубили пътя, газят слепешката и се препъват в техните джунджурии, огризки, нерадостните отпадъци от спомените — последното, за което могат да се хванат — завъртени, размесени, изскачат отгоре, падат. Хора извън борда и нашите общи отломки…

Танац остава под пясъчниковата аркада, разтреперан и ядосан, на равномерния силен дъжд. Редно беше да отплавам, иска да изкрещи той и след малко го прави.

— Не трябваше да ме изоставят тук с вас, отрепки такива… — Къде е апелационният съд, който ще изслуша неговата тъжна история? — Подхлъзнах се!

Някакъв готвач се хързулна в локва елитарен бълвоч и разля по целия десен борд на откритата палуба пълен галванизиран бидон с разбита на крем жълта кокоша повръщня. Танац не го забеляза, той търсеше Маргерита… Много жалко, les jeux sont faits^[7], никой не слуша и „Анубис“ е отплавал. По-добре е тук с плаващите отломки, Танац, нямам представа какво може намине тук и да заподскача, питайте онзи полковник Енциан, той знае (сред отпадъците на Света има един ключ… и той няма да бъде намерен на борда на белия „Анубис“, защото те изхвърлят всичко ценно в морето).

Следователно… когато сред уличките почва да се завръща зеленото развиделяване, Танац е при нефтозавода, опрян на насмолена стена, изпъкналите му скумриести очи се пулят иззад сенките на мократа вълнена яка, само черно/бели, наистина уплашени, и дъхът му излиза на пара от ъглите на устата. Той няма да бъде тук, той просто е мъртъв, просто е умрял? Това тук „граница“ ли е? разделителна повърхност между два свята… разбира се, но между кои два? Не може да се надява, че ще бъде спасен от някакво оптимистично здравомислие, това не помагаше даже някога в Берлин, преди Войната, и на спиритическите сеанси с Петер Закса… това само пречи, дразни хората и ги настройва против него самия. Параванът от думи между него и непостижимо божественото винаги е бил само тактически ход… и никога не му е позволявал да се чувства по-свободен. А в последно време даже става все по-ненужен. Той знае, че Блицеро съществува.

Това не беше сън. Хич не се надявай, че може да е било. Пак ще имаш температура, която рано или късно ще спадне и ще бъдеш пуснат в прохладната действителност на една стая… в края на краищата не е наложително да изпълняваш тази продължителна и сложна задача, не, както виждаш това беше само висока температура… не беше нещо сериозно…

Този път е наистина, Блицеро, жив или мъртъв, е истински. Танац, вече леко шашардисан от страх, иска да го предизвика, повече не може да чака, трябва да види какво ще накара Блицеро да премине разделителната повърхност. Каква креслива и гъзовъртелива капитулация може да го върне…

Единственото, което връща, е руската военна полиция. Съществува работна договореност за пребиваването в пределите на града на 175^-те, за която никой не бе уведомил Танац, разбира се. Нефтохимът бил всеизвестна пиаца за мъжки проститутки, докато руснаците не провели поредица от масови хайки. По пътя се отдалечава Последно затихващо на пресекулки ехо от хорала на града на 175^-те, някакво отвратително певческо приветствие към педерастията, като например

Вкусно-чудесно бебешко лайно

Ако съм изрод, значи и ти също…

— Сега идвате само вие, туристите — отбелязва контешки натъкмен цивилен с бяла кърпичка в нагръдното джобче, кикотейки се в сянката на широката периферия на шапката. — И по някой друг шпионин, разбира се.

— Аз не съм такъв — пояснява Танац.

— Не сте ли? Я ми разкажете.

Танац се вижда в чудо. За по-малко от половин ден той е преминал от пълно отсъствие на каквато и да е тревога или мисъл за Блицеро, към постоянна необходимост да има на разположение някаква формулировка за него, за да задоволява любопитството на всеки случаен полицай. Това е един от първите му уроци по онеправданост и пренебрежение: той няма да избегне никое от последствията, които сега предизвиква за себе си, освен ако не стане случайно.

Например в покрайнините на Шчечин, група току-що пристигнали от Лондон полски партизани случайно взема полицейския автомобил за кола откарваща в затвора анти-люблински настроен журналист, стрелят по нея, пробиват гумите, с крясъци нахлуват вътре, убиват шофьора, раняват цивилния следовател и бягат, повлекли Танац като чувал картофи.

— Аз не съм такъв — пояснява Танац.

— Мамка му. Истината казва.

Изхвърлят го от колата няколко километра по-нататък в един разселнически лагер. Там го вкарват в телено заграждение заедно с още 1999 други, които ще изпратят на запад, в Берлин.

С месеци наред той пътува в товарни влакове, виси на смени хванат за външните дръжки на определения му вагон, докато вътре някой спи на освободеното от него застлано със слама място. По-късно разменят местата си. Така по-лесно остава буден. Всеки ден Танац вижда поне по пет-шест разселници да задремват и изпадат от влака, и понякога това е смешно, но много по-често не е, въпреки че хуморът на разселниците зависи от най-различни неща. Слагат печати на ръцете, челото и задника на Танац, обезвъшляват го, палпират, тушират, наименуват, прономероват, препредават, фактурират, пренасочват погрешно, задържат под стража, пренебрегват. Навсякъде из окупационната мрежа той влиза и излиза отново и отново от хартиената бюрократична хватка на руски, британски, американски и френски търговци на хора, започва да разпознава лица, кашлици, чифт ботуши на краката на нови стопани. Без порционна карта или войнишка книжка си обречен, вероятно навеки, на често преместване, на партиди по 2000 души от център в център из Зоната. И така, сред езерата и оградните стълбове някъде из Мекленбург, той открива, че съвсем не е изключение. Още на втората нощ по влаковете обувките му биват откраднати. Измъчват го бронхиална кашлица и висока температура. Цяла седмица никой не идва да го прегледа. За два аспирина е принуден да прави минет на дежурния санитар, комуто харесва потъркването на небръснати пламтящи от 41º температура бузи о бедрата, а също и горещ като от пещ дъх под ташаците си. В Мекленбург нашият Танац открадва фас от спящ еднорък ветеран и е подложен на половинчасов побой с ритници от хора, чийто език никога преди не е чувал и чиито лица той изобщо не успява да види. Полазват го буболечки, само леко раздразнени, че той е на пътя им. Насъщният му хляб е отнет от друг разселник по-дребен от него, но с такова изражение сякаш има някакво право на това, изражение, което Танац в най-добрия случай може само да имитира, и затова го е страх да тръгне да догонва дребния червено-кафяв опърпан гръб, дъвчещата сламеноруса глава… а другите гледат: жената, която разправя на всички, че Танац се натрапва на момичето й нощем (Танац не смее да я погледне в очите, защото му се иска да свали широките войнишки панталони от още не съзрялото красиво стройно девойче да натика пенис между бледите долни бузки толкова напомнящи му за Бианка да хапе отвътре меките като хляб бедърца да дръпне дългата коса назад и да открие гърлото на Бианка да я накара да застене и замята глава колко й е приятно) и един навъсен славянин, който е принудил Танац да му търси фасове след угасването на осветлението, да се откаже от сън не толкова поради възможността случайно да намери истински фас колкото заради правото на славянина да изисква това — славянинът гледа също — в действителност цяла компания от врагове са наблюдавали отнемането на комата и неспособността на Танац да догони крадеца. Тяхната присъда е неоспорима, в очите им има яснота, каквото Танац изобщо не е забелязвал на „Анубис“, честност, която той не може да избегне, не може да пренебрегне… най-после, най-после той трябва да се изправи, буквално лице в лице, срещу прозрачността, срещу истинската светлина на…

Малко по малко, постепенно споменът му за това последно изстрелване на ракетата от Люнебургското поле се избистря. Трескавите състояния с температура огнезаглаждат, болката отстранява примесите. Един образ се връща непрекъснато — тъмно кафява, почти черна очна ябълка отразява вятърна мелница и нащърбена мрежица от силуети на клони… страничните врати на мелницата се отварят и затварят бързо, като разклатени капаци на прозорци в буря… в ириса-небе един облак с формата на мида се надига интензивно пурпурен по краищата, взривното кълбо от експлозия, нещо светлоохрово на хоризонта… по-отблизо то изглежда изсветляващо жълто оградено от озъбено пурпурно, жълти вътрешности засенчени от преливащо навън теменужено, навън в изпъкнала крива към нас. Странно е (не че искам да прекъсна тази живописна сцена, но) доста странно, нали разбирате, че на Люнебургското поле няма вятърни мелници! Танац даже провери набързо, просто да се увери, не, никакви мелници, добре, но тогава защо гледащото към Люнебургското поле око на Блицеро отразява вятърна мелница, а? Е, за да бъда честен, сега то не отразява вятърна мелница, а бутилка джин. Обаче тук на Люнебургското поле няма също и никаква бутилка джин. Но окото отразяваше вятърна мелница. Какво е това? Възможно ли е очите на Блицеро, в които Грета Ердман виждаше карти на неговото Царство, да отразяват избирателно за Танац миналото? Това би било странно. Извърнеш ли се от тези очи, каквото и да е минавало върху тях, просто ще бъде изгубено. Само от време на време ще имаш фрагменти. Катье оглежда през рамото си свежите белези от бича. Готфрид на утринната проверка, с романтично отпуснато тяло като истинско дете на природата, вятърът надипля на гърба униформата му от клоноподобните извивки на бедрата му, косата му се развява, дръзка крива усмивка, леко отворена уста, издадена напред челюст, полузатворени очи. Собственото отражение на Блицеро в овалното огледало, старо лице, кани се да нахлузи перука модел „паж на лейди Дракон“^[8] с бретон, и ето спира, гледа в огледалото, лицето пита какво? какво каза? перуката отместена малко встрани и леко смъкната надолу, така че да се получи още едно лице, почти невидимо в нейните плътни сенки… но ако се вгледаш по-внимателно можеш да различиш започващите да се очертават хребети на костиците и мастните полета, къса ледено-гланцова бяла прическа, маска в ръката, над сенките в празното пространство на качулката — сега гледат две лица, и Танац, този човек ли ще съдиш? Танац, не ти ли харесваше камшикът? Не жадуваше ли за потъркването и въздишките на женски дрехи? Не си ли искал да убиеш обичано от теб дете, весело да отнемеш живота на нещо толкова безпомощно и невинно? В последната възможна минута той вдига очи към теб, вярва ти, усмихнат свива устни за целувка и точно в този миг ударът се стоварва върху черепа му… има ли нещо по-хубаво от това? Тогава изтръгналият се от гърдите ти вик, внезапната материална поява на загубата, безвъзвратната загуба, необратимия край на любовта, на надеждата… ето какъв си ти накрая, не можеш да го опровергаеш… (но толкова много страх да разбереш това змийско лице, да разтвориш крака и ръце и да му позволиш да влезе в теб, в твоето истинско лице то ще те убие ако…)

Танац разказва на Черната Команда всичко това и още много други неща. След като цяла седмица неспирно е викал аз знам и крещял аз съм виждал Черния Агрегат всеки път, когато черно лице се появи зад надиплените телени огради, край купчините сгурия или на кръстопътищата, вестта се разчува. Един ден идват за него: вдигат го от сламата, черен като тях от въглищния прах — вдигат го лесно, все едно че е дете, и проявяват добрината да махнат една хлебарка от лицето му — и го откарват треперещ и стенещ на юг в Бърлогата на Мравоядите, където всички те седят около огъня, пушат и дъвчат, приковали погледи в посинелия от студ Танац, който вече няколко часа дърдори непрекъснато. Той е единственият в известен смисъл привилегирован да разказва историята до този момент, той е губещият, неудачник и

Просто нещастен в любовта глупак

Макар че играе карти по цяла нощ

Все губи от Върховната Банка,

Която реди картите, добри и лоши…

О, неудачникът никога не залага

Само на една карта и

Никога не играе, за да печели,

Той знае, че ако не успее веднъж,

Винаги може да загуби отново!

Вечно губещ в играта на любовта…

И нощ след нощ неизменно сам!

Той бе изгубил Готфрид, бе изгубил Бианка, и едва сега, след като бе минало толкова време, започваше да осъзнава, че те двамата представляваха една и съща загуба от един и същи печеливш. Вече е забравил последователността им във времето. Не знае кое дете е изгубил първо или дали — прииждат стършелови облаци на спомените — дали това не са две имена, различни имена, на едно и също дете… но после в трясъка на сблъскващи се чужди останки от корабокрушения, остри ръбове и, нали разбирате, високи скорости на въртене, той схваща, че не може дълго да се придържа към тази мисъл: скоро Танац вече отново се бъхти в открито море. Но ще помни, че за кратко я е държал, видял е нейния строеж и цвят, усещал я е с бузата си при пробуждането от близостта на пространството на дрямката — че двете деца, Бианка и Готфрид, са едно и също…

Бе загубил Блицеро, но загубата не бе съвсем истинска. След последното изстрелване, незапомнените нощни часове до Хамбург, полетът от Хамбург до Бидгошч в откраднат П-51 Мустанг^[9] беше толкова явно в стил „Прокаловски-слиза-от-небето-в-самолет“, щото Танац започна да фантазира, че се е отървал и от Блицеро, но по съвсем същия твърде условен металически начин. И действително металът бе заменен с плът, пот и продължителни бъбриви нощни срещи, Блицеро седнал по турски заеква в чатала си аз не-не-не-не… Какво „не“, Блицеро?, „Не съм?“, „Не мога“?, „Не искам?“, „Не трябва?“. Онази нощ Блицеро предлагаше всички свои оръжия, подреждаше картите на всички свои подпорни стени, барикади и лабиринти.

Всъщност Танац бе питал: когато край мен преминават сериозни, разумни, уверени смъртни лица и изобщо не ме забелязват, те истински ли са? Те всъщност души ли са? или само привлекателни скулптури, осветените от слънцето лица на облаци?

И: „Как мога да ги обичам?“

Ала отговор от Блицеро няма. Очите му изграждат руни със силуетите на вятърни мелници. Пред Танац се изнизва поредица от безвъзмездно предоставени сцени. От мичман Моритури, застлан с бананови листа под, някъде край Мабалакат във Филипините, края на ’44-та, едно бебе мърда, търкаля се и подритва сред капки слънчева светлина, вдига прах от съхнещите листа, а горе в небето реват специалните ударни части, „Нулите“^[10] откарват приятелите, най-после, като окапали цветове от вишна^[11] през пролетта, този любим на всеки камикадзе образ… от Грета Ердман, един свят под земната или калната повърхност, пълзи като кал, но вика като Земя, с пресовани на слоеве поколения на тягости и загуби в добавка към него, загуби, несполуки, последни мигове следвани от точещи се назад празноти, поредица от херметични пещери притиснати в задушените слоеве, тези навеки загубени… от някой, неизвестно кой? кадър с Бианка с тънка памучна ризка, едната ръка леко назад, гладката напудрена хлътнатина под мишницата и скачащата извивка на една малка гръд, сведеното й лице, цялото в сянка с изключение на челото и скулите, обръща се насам, ето миглите, за чието надигане се молиш… ще те види ли тя? Безкрайна пауза във фокуса на съмнението, това увековечено съмнение в нейната любов…

Те ще му помогнат да го преодолее. Обитателите на Бърлогата на Мравоядите няма да мигнат цяла нощ заради този безспирна разузнавателна оперативка. Танац е ангелът, който те са очаквали, и е напълно логична появата му сега, точно в деня, когато тяхната Ракета най-после е сглобена, единствената им А4 събирана цяло лято парче по парче из Зоната, от Полша до Холандия. Обаче независимо дали вярваш или не, дали си Празен или Зелен, путкогонец или политически безбрачник, доминиращ властови играч или неутрален, все пак имаш някакво усещане — подозрение, спотаено желание, някаква скрита частица от душата ти, нещо — за Ракетата. Това е „нещо“, което Ангелът Танац сега разяснява на всекиго по различен начин, на всеки слушател поотделно.

Когато свърши, всички те ще знаят какво е представлявал Черният Агрегат, какво е било приложението му, откъде е била изстреляна 00000 и накъде е била прицелена. Вече взел решението още преди много часове, Енциан ще се усмихне мрачно, ще изпъшка ставайки на крака и ще ги подкани:

— Е, хайде сега да видим разписанията. — Празният Джоузеф Омбинди, негов съперник в Бърлогата на Мравоядите, сграбчва ръката му:

— Ако има нещо…

— Ти ще се погрижиш за организирането на строг охранителен режим, ’kurandye^[12] — кима Енциан. Много отдавна не е наричал така Омбинди. Не е и малка отстъпка, да предостави на Празните контрол върху разписанието на дежурствата, поне докато трае това пътуване…

… което вече е започнало, тъй като на ниво и половина по-долу мъжете и жените, заети с лебедка, въжета и колани, внимателно поставят всяка секция от ракетата на отделна количка, други Черни Командоси наредени в колони, кожени дрехи и рокли на сини цветя, чакат на извеждащите навън рампи, покрай настоящите и бъдещи отсечки очертани между дървени релси и канали, Празни, Неутрални и Зелени сега всички заедно, чакат или дърпат или надзирават, някои разговарят помежду си за първи път откакто преди много години бе започнал разкол по линия на расовия живот и расовата смърт, помирени засега от единственото Събитие, което би могло да ги сдобри (аз не съумях, знае Енциан и потреперва при мисълта какво ще стане след като това приключи, но може би е предопределено то да трае само отредения му откъслек от деня, и защо да не бъде достатъчно? опитай да направиш така, че да е достатъчно…).

Пристягайки платнения си колан покрай него минава Кристиян, слиза надолу по склона, оклюман — по-миналата нощ му се бе явила насън сестра му Мария, бе известила, че не желае отмъщение никому и го бе наставила да вярва на Nguarorerue^[13] и да го обича — и съответно погледите им се срещат не толкова развеселени нито предизвикателни засега, но заедно те знаят повече от всякога досега, и в момента на разминаване ръката на Кристиян се изхвърля в полутържествено полукозируване, устремена на северозапад, към Люнебургското поле в посока към Царството на Смъртта, а ръката на Енциан се издига в същото направление, iya, kurandye!^[14] и в дадена точка двете длани наистина се приплъзват и потъркват, наистина се докосват, и това докосване и доверие им е достатъчно за настоящия момент…