Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

Гласовете са немски. Това прилича на едномачтова рибарска лодка, неизвестно защо без мрежи или удължения на носа. Товар струпан на палубата. От средата на лодката розоволик юноша се клатушка напред-назад вторачен в Слотроп.

— Той е с официален костюм — вика момчето към кабината. — Това хубаво ли е или лошо? Вие нали не сте от военната администрация?

— Господи, та аз се давя, момче. Ще подпиша и формуляр, ако искаш. — Е, това е „Здрасти, приятел“ на немски. Юношата протяга розова десница, чиято длан е облепена с морски охлювчета и го изтегля нагоре, с измръзнали уши, шуртящи от носа солени сополи, и Слотроп се пльоска на дървената палуба, усмърдяна на много поколения риби и набраздена със светли белези от по-твърди товари. Лодката отново потегля и ускорява със страховит тласък. Мокрият Слотроп се претърколва към кърмата. След тях на дъждовния фон се издига мощно огромно ветрило от пяна наподобяващо разперена опашка на петел. От кабината долита назад маниакален смях. — Хей, кой или какво командва на този съд, а?

— Майка ми — розовото момче прикляка до него с безпомощен извиняващ се вид. — Ужасът на моретата.

Тази червендалеста дама е фрау Гнаб, а нейното момче се казва Ото. В периоди на разнежване тя го нарича „Тихият Ото“, което според нея е много смешно, но в такива моменти годините й личат. Докато Слотроп се измъква от смокинга, окачва го да съхне в кабината и се увива в старо войнишко одеяло, майка и син му разказват как въртят контрабанда по цялото Балтийско крайбрежие със стоки за черния пазар. Кой друг ще излезе в морето в такава буря? Лицето му, тоест на Слотроп, вдъхва доверие, хората ще споделят с него всичко. Точно сега те изглежда държат посока към Свинемюнде, да вземат товар, с който утре ще направят един курс нагоре към бреговете на остров Узедом.

— Знаете ли един човек с бял костюм, — цитира той Гели Трипинг отпреди няколко епохи, — който в Свинемюнде всеки ден около пладне трябва да бъде на Крайбрежната.

— Всички го знаят — фрау Гнаб взема щипка енфие и засиява. — Той е белият рицар на черния пазар, тъй както аз съм кралицата на крайбрежната търговия.

— Скачачът, нали?

— Той и никой друг.

И никой друг. Слотроп все още държи в джоба на панталона дадената му от „Киселината“ Бумер шахматна фигура. Скачачът ще го познае по нея. Слотроп заспива в кабината, получава два-три часа сън и в това време го навестява Бианка, която се сгушва под одеялото с него. „Сега наистина си в онази Европа“, прегръща го тя, засмяна. „О, Господи“, неудържимо повтаря Слотроп с глас имитиращ Шърли Темпъл. Неудобно положение, наистина! Събужда се от слънцето, гракането на чайките, миризмата на мазут №2, трополене на винени бъчви по тракащи дъски към брега. Акостирали са на пристана в Свинемюнде, до клюмналите разкривени дълги пепелни останки от складове. Фрау Гнаб надзирава разтоварването. Свареното от Ото действително истинско кафе къкри в тенекиена кутия.

— Отдавна не съм пил такова — опарва уста Слотроп.

— От черния пазар — доволно мърка Ото. — Добър бизнес.

— Известно време и аз бях в този бизнес… — О, да, и какъвто е умник, всъщност беше оставил на „Анубис“ последната порция хашиш от Боудайн, нали, около двеста грама. Виж как захарницата танцува с голямата зла шоколадова торта…[1]

— Хубава сутрин — отбелязва Ото.

Слотроп облича пак смокинга, омачкан, свит, почти изсъхнал, и заедно с Ото слиза на брега, да търси Скачача. Изглежда днешният рейс е нает от Скачача. Слотроп непрекъснато се оглежда за „Анубис“, но яхтата я няма. Струпаните в далечината наподобяващи скелети портални кранове, надзирават опустошението, тъй внезапно сполетяло това пристанище. Пролетното руско настъпление бе усложнило градската топография. Белият кораб би могъл да се крие зад всяка планина от пристанищни развалини. Покажи се, покажи се…

Бурята се е разпръснала, ветрецът днес е мек и небето лежи горе в идеална радиоинтерферентна схема, скумриено сиво и синкаво. Военни машини ровят и потракват някъде. Далеко и близо мъже и жени крещят на руски. Ото и Слотроп ги избикалят по улички оградени от останките на паянтови къщи, които изпъкват с крачка напред на всеки следващ етаж, за да се срещнат най-горе след няколко века на едва забележимо поклащане. На верандите седят мъже с фуражки с черни козирки и се вглеждат внимателно в ръцете на минувачите, за цигари. На едно площадче са изнесени сергии, дървени рамки и остарял лекясан брезент, трептящ, когато вятърът минава през него. Руски войници подпират стълбове или пейки, дърдорят с момичета в алпийски носии и бели ¾ чорапи, всички почти неподвижни като статуи. Пазарни фургони стоят разпрегнати с опрени в земята тегличи и дъна покрити със зебло, слама и остатъци от превозваната стока. Кучета душат сред калните релефни отпечатъци от танкови вериги. Двама мъже в тъмносини униформи напредват по площадчето с маркуч и метла, почистват боклука и каменния прах с изпомпана от пристанището морска вода. Две момиченца се гонят около яркочервена вестникарска будка облепена с хромлитографии на Сталин. Към доковете въртят педали работници с кожени каскети, премигващи, подпухнали, сънени, уморени лица, а кутиите с обеда се клатушкат от кормилата. Гълъби и чайки маневрират из канавките в търсене на остатъци от храна. Светли като призраци забързани жени с празни пазарски мрежи. Насред улицата самотно тънко дръвче пее заедно с цял квартал невидими птици.

Точно както бе казала Гели, на отрупаната със стоманени парчетии крайбрежна улица стои Нашият Човек, подритва камъчета, наблюдава водата, с очи бавно прочесващи брега, дали случайно няма да изникне златно пенсне или часовник, в очакване да се появи който и да е. Около 50-годишен, мрачни безцветни очи, косата на слепоочията гъста и причесана назад.

Слотроп показва бързешком пластмасовия шахматен кон. Усмивка и лек поклон от Скачача.

— Герхард фон Гьол, на вашите услуги — Двамата се ръкуват, обаче Слотроп усеща неприятен бодеж в дланта си.

Чайки грачат, вълни пляскат върху крайбрежната.

— А-а-а, на мен слухът понякога ми играе номера — подхваща Слотроп, — та какво казахте, Герхард фон кой? — Това скумриено небе е започнало да изглежда не толкова накъдрено, а повече като шахматна дъска. — Предполагам, че имаме обща приятелка. Ами, онази Маргерита Ердман. Снощи я видях. Да-а…

— За нея се предполага, че не е жива. — Той хваща ръката на Слотроп и всички тръгват да се разхождат по крайбрежната.

— Е, за вас се предполага, че сте кинорежисьор.

— Все тая — пали американски цигари за всички. — Същите проблеми с контрола. Но по-изострени. Както например за нечий музикален слух неблагозвучието представлява по-висша форма на хармонията. Чухте ли за Антон Веберн? Много тъжно.

— Станала е грешка. Той беше невинен.

— Ха. Невинен бе и още как. Но и грешките също са част от играта, всичко съвпада. Видно е как всичко си идва на мястото, нали? Започваш да различаваш стилове и структури, да се приспособяваш към ритмите, и после настъпва време, когато ти вече не си актьор, а свободен, от другата страна на камерата. Няма драматични призиви към дирекцията, просто се будиш един ден и знаеш, че Дамата, Офицерът и Царят са само великолепни инвалиди, а пешките, даже онези, които стигат до последната хоризонтала, са обречени да пълзят в две измерения и никоя Кула няма да може да се въздигне или да падне. Не: летежът е дарен само на Скачача!

— Точно така, Скачач — потвърждава Ото.

От редицата порутени хотелски фасади излизат бавно четирима руски редници, със смях пресичат крайбрежната, прехвърлят се през стената, отиват до водата, спират там, хвърлят гладки камъчета, подритват вълничките, пеят си един на друг. Свинемюнде не е особено подходящ за отпускари. Стараейки се да не навлиза много в персонални подробности, Слотроп разяснява на фон Гьол, какво е положението с Маргерита. Но част от тревогата му за Бианка изглежда проличава. Добрият чичо фон Гьол разтърсва ръката му.

Хайде, хайде. На ваше място не бих се безпокоил. Бианка е умно дете и майка й съвсем не е някоя богиня-унищожителка.

Е, няма що, много ме успокоихте, Скачачо.

Покрай брега шепне Балтийското море, неспокойно и армейски сиво. Фон Гьол повдига лекичко невидимо тиролско бомбе за поздрав на възрастни дами в черно, излезли навън по двойки да хванат малко слънце. Ото хуква да гони чайки, с протегнати напред ръце подобно на киногерой от ням филм, който иска да удуши някого, но все не успява да хване своята птица. Скоро към тях се присъединява спътник с нос на бучки, прегърбен, едноседмични оранжево-сиви бакенбарди, много широк и дълъг кожен шинел, но без панталони отдолу. Казва се Нериш — същият този Клаус Нериш, който експертът по аеродинамика Хорст Ахтфаден бе издал и разкрил на Черната Команда, да, точно същият. Той носи за шията неоскубана умряла пуйка. Докато се провират между големи и малки парчетии от Свинемюнде и пролетната битка за него, от развалините започват да излизат граждани и бавно доближават сухопътния фланг на фон Гьол, без да свалят очи от тази мъртва птица. Ездачът-скачач пъха ръка под бялото сако, изважда американски армейски пистолет калибър 11 мм и небрежно проверява как действа. Броят на следващите го моментално намалява наполовина.

— Още по-гладни са днес — отбелязва Нериш.

— Така е, — потвърждава Скачачът — но днес те са по-малобройни.

— Брей — идва му наум на Слотроп, — това беше много гадно.

— Проявете състрадание — свива рамене Скачачът. — Но все пак не е нужно да си въобразявате разни неща за тях. Можете да презирате мен и да превъзнасяте тях, но помнете, че ние се определяме и обясняваме един друг. Отбраното общество и отхвърлените от обществото, всички ние минаваме през космически замисъл на мрак и светлина, и независимо от цялата препоръчителна скромност, аз съм един от много малкото способни да го разберат in toto[2]. Следователно младежо, честно обмислете на коя страна ще предпочетете да застанете. Докато те страдат сред безкрайните вечни сенки, идеята е… винаги —

ВЕДРИ ДНИ (Фокстрот)

 

— ведри дни за черния пазар

Що сияе от сребро и злато!

От Коралово море до небето,

Синьо и Балтийско

Парите движат всичко,

Като присветващ маяк,

Етикетът с цената надзърта (пак)

От всяко деколте прекрасно

Зелена ли, червена ли,

Значение няма,

Защото блудница е даже Мама —

Такъв е възвишеният Божи замисъл…

Идат слънчеви дни за черния пазар,

Що сияе от сребро и злато!

Тук Нериш и Ото се присъединяват в тригласно съзвучие, докато безделничещите и гладни свинемюндчани наблюдават с побелели лица като търпеливи добичета. Но фигурите им са едва загатнати: телени закачалки за предвоенни костюми и рокли, много стари, силно излъскани от мръсотия, от хода на времето.

Те напускат крайбрежната и спират на ъгъла на една улица, по която марширува подразделение руска пехота и кавалеристи.

— Брей, тълпят се — отбелязва Ото. — А къде е циркът?

— По-нататък на брега, момченце — пояснява Нериш.

— Какво има „по-нататък на брега“? — пита Слотроп.

Внимавай — предупреждава Нериш — той е шпионин.

— Не ме наричайте „момченце“ — ръмжи Ото.

— Шпионин, глупости на търкалета! — заявява Слотроп.

— Няма страшно, той е готин — Скачачът, нашият Господин Спокойствие потупва всички по раменете. — От известно време го преследва целият свят. Той дори не е въоръжен. — Към Слотроп: — Заповядайте, елате с нас нататък по брега. Може да ви бъде интересно — Но Слотроп не е глупак и забелязва, че сега околните, в това число и Скачачът, го гледат някак особено.

Насоченият по-нататък на брега товар включва също и шест кордебалетистки нагиздени с пера и пайети под стари сукнени палта, за да не заемат място в куфарите, малоброен акомпаниращ оркестър на различни нива на алкохолен ступор, много-много сандъци с водка и трупа гастролиращи шимпанзета. Морско-пиратската майка на Ото е приклещила едно от тези шимпанзета в кабината и там се вихри сериозна разправия, госпожата ругае, а шимпанзето от време на време пресяга и напира да я шляпне с увиснала бананова кора. Язваджията-импресарио Г.М.Б. Хафтунг[3], имащ славата на човек, който се обръща за помощ все към неподходящите хора, опитва да привлече вниманието на Ото.

— Това там е Волфганг! Той ще я убие! — Волфганг е най-ценното му шимпанзе, малко неуравновесен, доста добре имитира Хитлер, обаче не може да задържа вниманието си задълго на един обект.

— Ами, — неопределено — добре ще е да внимава с Майка ми.

Тъй както е застанала в ромбовидната рамка на люка, става напълно ясно колко богат житейски опит има тази възрастна жена: тя се увърта около този Волфганг, накланя се към него, тананика му нещо, с широка приветлива и зъбата колкото си ще усмивка, гука му: — Deine Mutter…[4]

— Слушай, досега тя изобщо не е виждала никой от тия зверове, — обръща се Слотроп към Ото, изненадвайки юношата със своята, да я наречем, приветливо кръвожадна физиономия — нали?

О, тя е фантастична. Инстинктивно знае точно как да обиди когото си пожелае. Няма значение дали е животно, растение… дори веднъж я видях да нагрубява една скала.

Е, хайде стига де.

Наистина! Да. Един гигантски отломък от вулканична скала, миналата година около датското крайбрежие, тя се развихри и цели двайсет минути критикува неговата — вече почти на границата на такъв пристъп на нерадостен смях, който всички ние избягваме — кристална структура. Невероятно.

Кордебалетистките са отворили сандък с водка. Хафтунг приглажда косата, която расте само като далечен спомен на темето му, и се втурва да ги хока. Момчета и момичета от всякакви възрасти, дрипави и кльощави, се влачат по трапа, товарят. На светлия небесен фон, шимпанзета се люлеят и провесват от мачта, рейки и антена, а кръжащите над тях чайки ги наблюдават. Вятърът се усилва и скоро тук-там в пристанището ще започват да пърхат бели гребени на вълнички. Всяко дете носи бала или сандък с различен размер, форма и цвят. Наблизо стои Скачачът, с пенсне защипано пред ахатови очи сверява разтоварваната стока с описа в зелен марокенен тефтер, охлюви в чеснов сос, една гроса[5]… три сандъка коняк… топки за тенис, две дузини… един грамофон „Виктрола“… филм, „Вилнее късметлията Пиер“, три ролки… бинокли, шейсет… ръчни часовници… и т.н., отметка за всяко дете.

След малко всичко е натоварено и подредено в трюма, шимпанзетата заспиват, музикантите се пробуждат, момичетата наобикалят Хафтунг, подхвърлят му всевъзможни обиди, щипят го по бузите. Ото си пробива път край борда и издърпва въжетата веднага щом децата ги хвърлят от брега. Когато е метнато и последното, а примката му все още лети във въздуха и като рамка с очертанията на сълза обхваща изгледа от опустошения Свинемюнде, госпожа Гнаб, усетила с крака освобождаването от сушата, форсира мотора по традиционния за нея начин, като едва не губи едно шимпанзе през кърмата и запраща половин дузина от Хафтунговите красавици да се търкалят по палубата в очарователно кълбо от дупета, гърди и крака.

Напречните течения дърпат лодката докато тя излиза от разширяващата се фуния на реката Швине към морето. Малко преди да стигне до вълноломите, в чиито проломи от пролетната подводна бомбардировка буйно съска пяна, внимание, госпожа Гнаб с непроменено каменно изражение, завърта отсечено щурвала на 180º, рязко сменя посоката и с пълен ход се устремява право към ферибота от Сасниц, фю-ю-т, точно навреме прави леко отклонение, префучава край него, и се кикоти на пътниците, които отскачат от перилата и се пулят след нея.

— Моля те, Мамо — жаловито се обръща Тихият Ото към прозореца на кабината. В отговор хрисимата женица с могъщ рев подхваща кръвожадна

МОРЯШКА ПЕСЕН

Аз съм пиратската кралица на Балтика,

И никой не може да се ебава с мен

А който е опитал, от него са останали

Само кости по дъното на морето.

И рибките сноват напред-назад

Из черепите им като вестовойчета

И пеят: „Не се ебавай с Гори Гнаб

И (с) нейното безумно начинание!“

 

Ще се забъркам с крайцер, ще потопя катер,

С един неумолим замах съм

Изпращала в ада хиляди души

Срещала съм Летящия Холандец и

Всеки път, когато се разминавахме

Той плачеше и отправяше молитви

„О, Боже, Дръж ме по-далеч от

Гори Гнаб и нейното безумно начинание!“

След това грабва щурвала и ускорява яко ход. Сега тяхната лодка подскача право към борда на полупотънал търговски кораб: изкорубено черно желязо напръскано с червена оловна боя, все по-близо надвисват отделните нитове облепени с кора от ръждива сол и очуканите плочи на обшивката, застрашително се извисяват… Жената явно е неуравновесена. Слотроп затваря очи и се хваща за една кордебалетистка. От кабината долита победоносен крясък, лодката успява да завие рязко и да избегне сблъсъка само на една-две бои разстояние. Ото, застигнат посред сладките мечти за неминуема смърт, залита неудържимо в посока право отвън борда.

— Майка ми има особено чувство за хумор — отбелязва юношата минавайки край тях. Слотроп протяга ръка и го улавя за пуловера, а момичето дръпва Слотроп за пеша на смокинга. — Виждате какво става, — секунда по-късно Ото вече си е поел дъх, — когато тя се набърка в нещо малко от малко незаконно. Не знам какво да я правя.

— Горкото момче — усмихва се кордебалетистката.

— О-о! — възкликва Ото.

Слотроп, комуто винаги е приятно да види сближаването на младите, ги оставя и се присъединява към фон Гьол и Нериш на кърмата. Госпожа Гнаб е взела остър завой към северозапад. Сега се насочват към брега, през нашареното в бяло и миришещо на сол Балтийско море.

— Добре де, накъде отиваме, хора? — пита Слотроп.

Нериш се е втренчил някъде в далечината.

— Това е остров Узедом — спокойно пояснява фон Гьол. — От едната страна той граничи с Балтийско море. Освен това го ограничават и две реки, Швине и Пене. Допреди малко ние бяхме на река Швине. Бяхме в Свинемюнде, чието название означава „устието на реката Швине“.

— Ясно, ясно, давайте нататък.

— Ще минем покрай остров Узедом и ще стигнем до едно място в устието на река Пене.

— Я сега да видим как ще се нарича това място… чакайте… ами да… Пенемюнде, нали?

— Отлично.

— И какво? — Следва пауза. — О, значи същото това Пенемюнде.

Оказва се, че Нериш е работил там. Отчасти е склонен да изпада в мрачно настроение при мисълта, че Пенемюнде сега е окупиран от руснаците.

— Там имаше завод за течен кислород, на който също бях хвърлил око — Скачачът е леко недоволен от себе си. — Исках да организирам верига от такива инсталации. Все още действаме за тази във Фолкенроде, в предишния „Институт Гьоринг“.

— Под Нордхаузен има много такива ТК инсталации — Слотроп опитва да предложи услужливост.

— Благодаря. Руснаците също имат, както помните. И тук възниква едно затруднение: ако не беше толкова противоестествено, бих казал, че те не знаят какво искат. Пътищата на изток са денонощно задръстени от руски камиони, пълни с материална част. Всевъзможни трофеи. Но засега не се очертава някаква ясна схема, освен демонтирай-опаковай-откарай-вкъщи.

— Сериозно! — Слотроп се прави на умник. — Как мислите вие, те дали са намерили този Черен Агрегат, а, г-н фон Гьол?

— Ах, колко мило — сияе Скачачът.

— Той е от УСС[6] — простенва Нериш. — Трябва да го пречукаме, слушай ’кво ти казвам.

— Черният Агрегат върви по 10 000 долара тези дни, половината авансово. Интересувате ли се?

— Не. Обаче чух в Нордхаузен, че вие го имате вече.

— Грешно сте чули.

— Герхард…

— Той е чист, Клаус. — На Слотроп му се е случвало и преди да го наблюдават по същия начин, продавачи на коли, които сигнализират на партньорите си: тука имам при мене един абсолютен идиот, Ленард, само гледай да не го подплашиш, нали? — Ние пуснахме умишлено тази дезинформация в Шчечин. Искахме да видим как ще реагира полковник Чичерин.

— Дяволите го взели! Пак ли той? Ще реагира, бъдете сигурни.

— Е, днес отиваме в Пенемюнде да се уверим в това.

— Е’гати. — Слотроп им разказва как е бил спрян и обискиран от руските войници в Потсдам и за предположението на Гели, че господин Чичерин не е особено загрижен за ракетните агрегати, а мисли предимно за това как да спретне някаква интрига против онзи полковник Енциан. Двамата спекуланти не проявяват забележим интерес към чутото.

Разговорът се е отплеснал към лениво изброяване и повтаряне на имена, занимание, на което Налин, майката на Слотроп, с удоволствие се посвещаваше и оставяше да я носи по протежение на следобедите — Хелън Трент, Стела Далас, Задкулисната Съпруга Мери Ноубъл[7]

Сложна личност е Чичерин. Той сякаш, почти… смята Енциан за… друга част от себе си: за черен вариант на нещо вътре в него самия. Нещо, което той трябва… да ликвидира.

Нериш: Допускаш ли, че това може да се дължи на… някаква политическа причина?

Фон Гьол (поклащайки глава): Просто не знам, Клаус. Откакто се случи това в Централна Азия…

Нериш: Имаш предвид…

Фон Гьол: Да… Киргизката Светлина. Знаеш ли, смешно и странно е: той изобщо не е искал да бъде смятан за империалист…

Нериш: Никой от тях не иска. Но това момиче…

Фон Гьол: Малката Гели Трипинг. Която се мисли за вещица.

Нериш: Наистина ли си на мнение, че тя възнамерява да осъществи това… този неин план, да открие Чичерин?

Фон Гьол: Мисля, че… Те… имат такова намерение…

Нериш: Но Герхард, тя е влюбена в него…

Фон Гьол: Той се среща с нея, нали?

Нериш: Възможно ли е да намекваш…

— Слу-шайте — пелтечи Слотроп — ка-кво, по дяво-лите, обсъждате, а?

— Параноя — отсича укорително Скачачът (както се настървяват някои хора, когато биват откъснати от любимата им игра). — Едва ли ще я разберете.

— Е, в такъв случай извинете ме, но сега трябва да повърна — класически рязък отговор на типичен двойкаджия-неудачник от момчешки пансион като нашия Тактичен Тайрън и твърде напредничава тактика за сушата, но не и тук, където Балтика обрича на пълен провал всяка съпротива срещу морската болест. Сгушени под един брезент всички шимпанзетата блюват неудържимо. Слотроп се присъединява към наредените край перилата окаяни музиканти и кордебалетистки. Те го обучават на различни тънкости: да не повръща срещу вятъра, да съгласува драйфателните напъни с моментите, когато бордът се накланя силно на една страна и е възможно най-близо до водата, а госпожа Гнаб с характерната ледена усмивка отправяна към д-р Мабузе, особено в успешен ден[8], изразява надеждата, че никой няма да повръща на нейния кораб. Сега от рулевата рубка ясно се чува как тя реве своята моряшка песен.

Бла-а-а-г-х — надвесва се през перилата Слотроп.

И тъй безгрижно и необуздано щурее тяхното безразсъдно начинание по крайбрежието на Узедом, под мъгливото лятно небе. На брега зелените ниски възвишения се надигат на две терасовидни закръгления, а над тях следва верига от хълмове гъсто залесени с борове и дъбове. Перпендикулярно на курса на лодката ревматично бавно се разгръщат изоставени пристани и курортни градчета с бели плажове. От време на време се забелязват военни на вид съдове, вероятно руски торпедни катери, застинали съвсем неподвижно във водата. Никой не оспорва преминаването на госпожа Гнаб. Слънцето се скрива и показва и за един абсолютен миг оцветява палубите в жълто около всяка сянка. В определен късен час на деня всички сенки падат в посока изток-североизток, тъй както и изпитателните ракети винаги биваха изстрелвани от Пенемюнде в същото направление към морето. Точното време по часовник, което варира през годината, е известно като Ракетно Пладне… и звукът, който в този момент трябва да изпълва въздуха за обречените нему, може да бъде сравнен само с обедната сирена, на която целият град има доверие… и стомахът, каменно твърд, кънти…

Усещаш града още преди да го видиш. Даже и проснат върху перилата и притиснал буза о вонящото на катран предпазно въже, с насълзени очи и бълникащи се като морето вътрешности. Дори и опустошен и овъглен, какъвто Рокосовски и неговият Белоруски фронт го бяха оставили през пролетта[9]. Това е лице. На картите изглежда като череп или разядено от ръжда лице в профил, гледащо на югозапад: блатисто езерце за очната вдлъбнатина, носово-устната кухина се врязва във входа за Пене, точно под електростанцията… рисунъкът е малко като от карикатура на Вилхелм Буш[10], някакъв глупав старчок, с когото пакостливите момчета си правят жестоки шеги[11]. Източват спирт от резервоарите му, драскат огромни мръсни думи по наскоро излятия цимент, или дори се промъкват посред нощ и изстрелват някоя друга ракета…

Ето, задават се ниски овъглени сгради, пепелни отпечатъци от маскировъчни мрежи изгорели върху бетона (имали са минута само да изтлеят, като копринена бюргерска наметка и да осветят този крайбрежен интериор, тази инженерска приемна изпълнена с масивни форми и неутрални тонове… не е ли било само припламване? не са били нужни корекции, нищо предупредително, нито да бъдат постигани нови равнища… но кой ли може да бъде онзи, наблюдаващ тъй почтително и кротко иззад върха на модела? с лице изцяло облято от тези залезни багри взети като от хромлитография, очи зад чернообрамчени лещи, които, подобно на пламтящите мрежи, в този момент е видно, че са послужили като маскировка не на кого да е, а на Небесния Колоездач[12], на гибелния черен силует наподобяващ фигурата на Едуард VІІ[13] очертана върху сияйната небесна гръд в днешното Ракетно Пладне, две кръгообразни експлозии в най-натоварения час, в сцената със смъртта на небесната светлина. Как ездачът се завърта там, пагубен и безметежно невъзмутим. При картите Таро той е известен като Глупакът[14], но в Зоната го наричат Хитрецът. Сега е 1945 година. Все още е рано, все още е невинно. Донякъде.

Обгорена безпомощна решетъчна конструкция: онова, което е било дървено, сега улегва безсилно. Сред руините се мяркат зелени човешки силуети. Тук мащабът и размерите са много объркващи. Войниците изглеждат по-големи отколкото би трябвало да бъдат. Зоопарк? стрелбище? Ами, по малко и от двете. Госпожа Гнаб напредва безгрижно-спокойно и с намалена скорост към сушата, край блатистата брегова линия. Все повече стават признаците за окупация: паркинги за камиони, палатки, загон препълнен с коне, петнисти, дорести, снежнобели, кърваво червени. От зелената тръстика излитат като при експлозия диви летни патици, мокри и капещи, заобикалят над кърмата на лодката и се спускат в оставяните от нея дири, където правят половинметрови подскоци по водата и крякат. Високо в слънчевата светлина се рее белоопашат орел. Синя морска вода изпълва бомбени и снарядни кратери със загладени краища. Казарми с отнесени покриви: избелели от слънцето кости от гръбнаци и ребра на тези създания, който някога са подслонявали половината пророци Йона на разгромяваната Европа. Но там, където земята е била разчиствана и подравнявана за жилища или кантори, отново са започнали да растат дървета, борове и букове, през пукнатините в тротоарите, навсякъде животът се захваща, израства зеленото лято на ’45 година, а горите по възвишенията са все така гъсти.

Сега минават край внушителния почернял скелет на Експериментален Ракетостроителен Завод, чиито останки са разпръснати по земята. Последователно, като спирки по кръстния път, изникват бетонните грамади на изпитателните стендове, някои напукани и разрушени, други почти скрити зад дюните и Нериш почтително ги изрежда, VІ, V, ІІІ, ІV, ІІ, ІХ, VІІІ, І, а накрая VІІ и X — стендовете на самата Ракета, където е стояла и откъдето най-после е излетяла. От закриващите ги някога дървета са останали само овъглени стъбла.

Заобикалят северната издатина на полуострова и стената от изпитателни стендове и наземни съоръжения се отдръпва, сега плават край Пенемюнде-Запад, някогашната територия на луфтвафе[15]. Далеч, отдясно на борд през синкавата мъгла блещукат скалите на Грайфсвалдер Ои. Наклонени бетонни пускови уредби, на които по-рано са провеждали изпитания на Фау-1 или ракетни бомби, сочат към морето. Надупчени от бомбени кратери, накамарени с парчета от настилка и строшени „месершмити“, бързо проплават писти, разбягали се във всички посоки из полуострова: над арката на черепа, отново на юг към Пене, а там, над полегатите хълмове на много километри от лявата скула се издига червенотухлената кула на катедралата във Волгаст, а още по-близо, шестте комина на електростанцията, бездимни над Пенемюнде, са оцелели от смъртоносните натоварвания на месец март… Бели лебеди плават бавно сред тръстиките, фазани прелитат над високите борове. Някъде с ръмжене се пробужда мотор на камион.

Госпожа Гнаб завива рязко и навлиза в тесния залив на пристанището. Лятно спокойствие е обзело всичко: неподвижни вагони на релсите, войник седнал на варел от нафта с оранжев капак опитва да свири на акордеон. Може би просто се забавлява колкото да мине времето. Ото пуска ръката на неговата кордебалетистка. Майка му изключва мотора и той пристъпва с широка крачка на кея и потичва в тръс да закрепи швартовото въже за кнехта[16]. Следва кратка пауза: дизелови изпарения, блатни птици, спокойно безделие…

Иззад ъгъла на съседния товарен склад с трясък връхлита нечий щабен автомобил, спира с леко поднасяне и от задната му врата изскача един майор, който е по-дебел дори от Дуейн Марви, но с приятна, неопределено азиатска физиономия. Прошарената му коса, гъста като овча вълна, стърчи на всички страни около главата му.

— О, фон Гьол! — широко разтворени ръце, оградените от бръчици очи блестят от… това истински сълзи ли са? — Фон Гьол, скъпи приятелю!

— Майор Ждаев — кима Скачачът пристъпвайки бавно по пасарела, а в същото време зад майора изглежда спира камион пълен с войници в работни униформи, интересно, защо им е да носят тези автомати и карабини, ако са дошли само да разтоварват…

Точно така. Още преди някой да мръдне, те са скочили долу и обкръжават Ждаев и Скачача, с готови за стрелба оръжия.

— Не се безпокойте. — Ждаев маха с ръка и широко усмихнат тръгва бавно обратно към автомобила, прегърнал Скачача. — Ще задържим за малко приятеля ви. Можете да продължите вашата работа и да отплавате. Ние ще имаме грижата той да се върне благополучно в Свинемюнде.

— Какво става тук, по дяволите? — ръмжи госпожа Гнаб, излизайки от рубката.

— Кого арестуват? — появил се е Хафтунг, трепери разтърсван от спазми, непрекъснато пъха и изважда ръце от различни джобове. — Ами договорът ми? Какво ще стане с нас?

Щабният автомобил тръгва. Войници започват един след друг да се качват на камиона.

— Мамицата му — потъва в размисъл Нериш.

— Мислиш, че ни преметнаха и това значи арест, а?

— Според мен Чичерин реагира непропорционално. Точно както каза ти.

— О, а сега…

— Не, не — хваща го за ръкава — той е прав. Ти си безобиден.

— Благодаря.

— Предупредих го, но той само се изсмя. „Още един скок, Нериш. Нали трябва непрекъснато да скачам?“

— Е, какво искаш да направиш сега, да го освободиш ли?

По средата на лодката е възникнала някаква суматоха. Руснаците са отметнали брезента и разкрили оплесканите в бълвоч шимпанзета, а също и са отворили сандък с водка. Хафтунг премигва и трепери. Волфганг лежи по гръб и смучи от бълбукащо шише с водка, което е стиснал с краката. Някои шимпанзета мируват, други налитат на бой.

Някак си, — на Слотроп му се ще Нериш да престане да се изразява по такъв начин — му дължа… поне това.

Е, аз пък не — Слотроп отскача от внезапна струя жълта шимпанзешка бълвоч. — Би следвало той да може да се грижи сам за себе си.

Речта му определено е доста претенциозна. Обаче по душа той не е параноик, защото при работа като неговата, това би било истинско бедствие.

В този момент едно шимпанзе захапва крака на съветски младши сержант. Той изкрещява, вади своя „токарьов“ и стреля от бедро, но шимпанзето вече е скочило на фала[17]. Още дузина животинки, много от тях понесли бутилки водка, вкупом тръгват към пасарела.

— Не ги оставяйте да се измъкнат — крещи Хафтунг.

Тромбонистът подава сънен глава от люка, за да попита какво става, и още преди да осъзнае положението, три чифта розови стъпала нагазват лицето му. Разлигавени от похот червеноармейци гонят насам-натам към носа и кърмата момичета, чиито пайети припламват на следобедното слънце, а перата им потрепват неудържимо. Госпожа Гнаб дръпва нейната парна свирка и подплашва останалите шимпанзета, които се присъединяват към паническото бягство към брега.

— Хванете ги, — умолява Хафтунг, — някой да ги хване.

Слотроп се озовава между Ото и Нериш, изблъскан по мостчето на брега от войниците, които преследват шимпанзета или кордебалетистки, или опитват да замъкнат товара на брега. Сред пръски вода, ругатни и момичешки писъци откъм другия борд непрекъснато прииждат кордебалетистки и музиканти и се лутат насам-натам. Трудно е да се разбере какво, по дяволите, става тук.

— Слушай. — Госпожа Гнаб се надвисва през борда.

Сигурно имате някакъв план. — Слотроп е забелязал предпазливо присвитите й очи.

Трябва да предприемеш отвличаща маневра.

Какво? Какво?

Шимпанзета, музиканти, танцьорки. Всички те са за примамка. Докато вие тримата се проврете и отмъкнете Скачача.

Можем да се скрием — Нериш се оглежда в гангстерски стил. — Никой няма да забележи. Да, точно така! Корабчето може да отплава, все едно че сме на борда!

Не и аз — заявява Слотроп.

Ха! Ха! — отзовава се госпожа Гнаб.

Ха! Ха! — повтаря Нериш.

Аз ще остана в дрейф на канала, — продължава шантавата майка, — между островчето и онова триъгълно нещо, което са построили на брега.

Изпитателен стенд номер X.

Лесно запомнящо се именце. Мисля, че дотогава приливът ще бъде достатъчно дълбок. Запалете огън. Ото, отвързвай ни и да потегляме веднага.

Zu Befehl, Mutti![18]

Слотроп и Нериш притичват зад един склад, намират товарен вагон и се скриват в него. Никой не ги забелязва. Шимпанзета сноват във всички посоки. Преследващите ги войници изглеждат вече наистина ядосани. Някъде кларинетист свири гами на своя инструмент. Моторът на корабчето се закашля, изръмжава и витлата разпенват водата. След малко Ото и неговото момиче се покатерват на вагона, задъхани.

Е, Нериш — Слотроп решава, че може да попита — ти как мислиш?, къде са го отвели, а?

От това, което успях да видя, Блок 4 и целия този комплекс на юг бяха празни. Вероятно са го отвели в монтажния корпус до Изпитателен Стенд VІІ. Под онази голяма елипса. Там има подземни тунели и помещения, идеално място за щаб. Изглежда почти всичко там е устояло отлично, въпреки че Рокосовски е получил заповед да изравни всичко със земята.

Имаш ли оръжие? — Нериш клати отрицателно глава — И аз също нямам. Абе, що за чернопазарен далавераджия си, като нямаш оръжие?

Аз работех по инерционното насочване. Ти какво, очакваш пак да се занимавам с това?

Е-е-е, какво ще можем да използваме тогава? Мозъците си, а?

Небето в пролуките на дъсчените стени на вагона притъмнява, облаците придобиват оранжеви, мандаринови, тропически оттенъци. Ото и неговото момиче си шепнат в един ъгъл.

Тоя го отпиши — Нериш с неговия жлъчен език. — За пет минути се отдели от мамчето и стана вече Казанова.

Ото разяснява задълбочено своите възгледи относно Заговора на Майките. Рядко се срещат момичета проявяващи съчувствено желание да слушат. Майките се събират веднъж годишно, тайно, на гигантски конгреси, и обменят информация. Рецепти, игри, ключови фрази, които да използват с техните деца.

Какво казваше майка ти, когато искаше да те накара да се чувстваш виновна?

— „Съсипвам се от работа!“ — отвръща момичето.

— Точно така! И ми готвеше тези ужасни яхнии с картофи и лук…

— И шунка! Парченца шунка…

— Виждаш ли, разбираш ли? Това не може да бъде случайно! Те си имат състезание за Майка на Годината, кърмене, смяна на пелени, засичат им времето, конкурси за различни яхнии, да… и после, към края, започват да вкарват в употреба децата. На сцената излиза Главният Обвинител. „Албрехт, след малко ще доведем тук майка ти. Ето един «люгер»[19], напълно зареден. Държавата ще ти гарантира безусловна неприкосновеност от всякакво съдебно преследване. Можеш да правиш всичко, което пожелаеш, независимо каквото е то. Успех, момчето ми.“ Пистолетите са заредени с халосни патрони, естествено, обаче клетото дете не знае това. За финала се класират само майките, по които е било стреляно. Включват психиатри, а арбитрите седят с хронометри и отчитат колко бързо ще се пречупят децата. „Хайде сега, Олга, кажи, нали Мути постъпи прекрасно, като разтрогна връзката ти с онзи дългокос поет?“ „Херман, ние разбрахме колко мно-о-о-го близки сте с майка ти. Нали помниш когато тя те хвана да мастурбираш в една нейна ръкавица? Какво ще кажеш, а?“ Наблизо стоят в готовност санитари, за да издърпат олигавените, пищящи и обхванати от спазмени конвулсии деца. Накрая на сцената остава само една Майка. Увенчават главата й с традиционната окичена с цветя шапка, връчват й кълбо с кръст и скиптър, които в нашия случай представляват позлатени камшик и парче задушено месо, а оркестърът свири откъси от „Тристан и Изолда“[20].

Бележки

[1] От песента „На кораба Близалка“. — Б.пр.

[2] Изобщо (лат.). — Б.пр.

[3] Съкращението Г.М.Б. — GmbH означава Gesellschaft mit beschrankter Haftung (нем.) — (търговско) дружество с ограничена отговорност (ООД). — Б.пр.

[4] Твоя майка (нем.). — Б.пр.

[5] Гроса — количество равно на 12 дузини, т.е. 144. — Б.пр.

[6] УСС — Управление Стратегически Служби. — Б.пр.

[7] Имена на героини от радио сапунени опери: Хелън Трент от „Любовната история на Хелън Трент“ излъчвана в САЩ от 1933 до 1966 г., Стела Далас от „Стела Далас“ излъчвана от 1937 до 1955 г., Мери Ноубъл от „Задкулисната съпруга“ излъчвана от 1935 до 1959 г. — Б.пр.

[8] Във филма на Фриц Ланг „Доктор Мабузе“ (1922) хората, които показват „ледена усмивка“, са бъдещите жертви, които злият доктор е хипнотизирал. — Б.пр.

[9] През януари 1945 г. съветският генерал Константин Рокосовски (1896–1968) е назначен за командващ армейската групировка Втори Белоруски Фронт и ръководи нахлуването на Червената армия в Прусия (през Кьонигсберг, Данциг и Рощок). На 5 май 1945 г. предвожданите от него войски навлизат в Пенемюнде и, събирайки информация за немската ракетна програма, ограбват града (но не го „изгарят“). — Б.пр.

[10] Германският хуморист-карикатурист Вилхелм Буш (1832–1908) е автор на илюстрираната детска книжка „Макс и Мориц“ (1865). Това са имената шеговито дадени на две експериментални ракети А-2, изстреляни в 1934 г. от остров Боркум. Освен това, двама членове на ракетната батарея на Блицеро се казват Макс и Мориц. — Б.пр.

[11] Две изображения на острова на картата: thomas_07_carta_1.png thomas_08_carta_2.png

[12] Небесен Колоездач — Неопределена и двусмислена алюзия с поне три възможни препратки. І. Първата: т.нар. Райдърова колода карти Таро изработена от Уилям Райдър (Rider — англ. „ездач“): А. Е. Уейт и П. Д. Успенски са използвали образи на Ездача в техните интерпретации на Таро. ІІ. Втората е към Р. М. Рилке: в единадесетия от (неговите) Сонети към Орфей се появява съзвездие наречено Reiter (нем.) — „ездач“, символизиращо човешката природа, (конят) направляван от яхнала го невидима сила; същото това съзвездие се появява и в новооткритата „Страна на Болката“ в деветата Дуинска Елегия на Р. М. Рилке. ІІІ. Третата препратка е към скандинавския бог Один: едно неговите често използвани прозвища е „Atrithr“ означаващо „Ездач“ и показващо ролята му като бог на вятъра галопиращ през небосвода. — Б.пр.

[13] Едуард VII (1841–1910) — крал на Великобритания и Ирландия, император на Индия (1901 — 1910), първи от династията Сакс-Кобург-Гота (по-късно преименувала се на Уиндзорска). Алберт Едуард е първороден син на кралица Виктория и принц Алберт фон Сакс-Кобург-Гота. Известен с твърде разгулния начин на живот. Физически бил доста пълен, това, което наричаме корпулентен. — Б.пр.

[14] В повечето интерпретации това е 22-та и последна карта от Голямата Аркана, въпреки че номерът й е нула. П. Д. Успенски тълкува изображението като „обикновен човек… самостоятелен човек. Посветено по-низше съзнание. Краят на един лъч, който не е свързан с центъра.“ Според традиционните обяснения, Глупакът олицетворява плътта, осезаемия живот. — Б.пр.

[15] Luftwaffe (нем.) — германските ВВС. — Б.пр.

[16] Кнехт — колче на кея, за което се закрепват въжетата на акостиралия кораб. — Б.пр.

[17] Фал (мор.) — разстояние между две палуби. — Б.пр.

[18] Слушам / Тъй вярно, мамо (нем.). — Б.пр.

[19] Т.е. Парабелум — немски полуавтоматичен пистолет, калибър 9 мм, патентован в 1898 г. от австрийския оръжеен конструктор Георг Люгер (1849–1923). Наречен е „Parabellum“ — от латинската пословица „Si vis pacem, para bellum“ (лат. „Ако искаш мир, готви се за война“). — Б.пр.

[20] Опера (1865) от Рихард Вагнер (1813–1883). — Б.пр.