Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

Тя пристига в града на краден велосипед: бяла забрадка на главата й, с развени назад остри краища, изтъкната посланица на заграбена и пресушена земя, самата тя носителка на древни титли, ала не притежава абсолютно никаква практическа власт, дори илюзията за нея. Тя носи скромна бяла рокля, тенисна рокля от предвоенните лета, сега падаща не с остроръбести плисета, а по-меко, по-небрежно, на вълни със синкави оттенъци в по-дълбоките гънки, рокля за променливо време, рокля, върху която да се нижат сенки от листа, да пробягват и отминават слънчево жълти и кафяви петънца, когато тя се спуска по инерция, умислена, но без скрити усмивки, под листатите дървета покрай трамбования черен път. Косата й увита на венец от плитки около главата, която тя държи не много високо, но не и „важно“ както се изразяваха преди, а обърната към (или, по-точно, срещу) някакво особено бъдеще, за първи път от казино „Херман Гьоринг“ насам… и тя изобщо не е от този наш момент, от нашето време.

Най-външният часовой надниква от своята циментова съборетина с ръждясал скелет и в течение на две пълни завъртания на педалите и двамата, той и Катье, са на светло, сливат се с трамбованата земя и ръждата, нашарени от капчици студено-златиста и лъскава като стъкло слънчева светлина, и със свежия вятър в дърветата. Хипертиреоидни африкански очи[1], ирисите оградени като пролетен синчец от изпълнените със склери полета… Уууга-буууга! Отивам да се покатеря на оня тъпан, хей! Кажи на останалите от племето дет’ чакат в селото, ухаа!

И тъй, ДУМдумдумдум, ДУМдумдумдум, добре, обаче в поведението й засега няма място даже за любопитство (разбира се, нямаше ли да има барабани, възможност за насилие? Змия скача от клона, някакво много голямо присъствие отпред сред хилядите сведени корони на дървета, в нея се заражда писък, скок нагоре в първобитния ужас, капитулация пред него и по този начин — както й се е привидяло — възвръщане на душата й, на отдавна загубената самоличност…). И няма да удостои с нещо повече от бързи неискрени погледи германските поляни, разпрострени тъй надалеч в зелени омари или хълмове, нито бледите крайници на мраморни перила до неспокойно извити, трескаво задъхани санаториални пътеки навлизащи в гъсталаци от клонки и тръни с пенисоподобни пъпки, толкова стари, толкова неутешителни, че очите биват завладени и покорени от слъзните жлези и силом принуждавани да намерят, да открият на всяка цена тъй внезапно изчезналата пътека… или да погледнат назад, да уловят поне някаква следа от курорта, някакво ъгълче от дворчето около минералния извор, най-високия връх на захарно бялата естрада за оркестъра, нещо, което да неутрализира шепота на Пан[2] от тъмната дъбрава: Отбий се… забрави за тях. Ела тук… Не. Такива не й минават на Катье. И преди е попадала в дъбрави и гъсталаци. Танцувала е гола, разтваряла е путката си за рогата на горски зверове. Усещала е луната в стъпалата си, възприемала е нейните приливи с мозъчните си гънки. Пан беше калпав любовник. Днес, пред хората, те могат да разменят само бързи нервни погледи.

А сега става нещо много тревожно: незнайно откъде внезапно се появява пълен кордебалет от пеещи мъже-херероси. Облечени в бели моряшки костюми подчертаващи задници, чатали, тънки талии и добре оформени гръдни мускули, те носят момиче цялото в сребристо ламе, вулгарна жена в стила на Даймънд Лил или Тексаската Гинан[3]. Още докато я оставят на земята, всички започват да танцуват и пеят:

Па-ра-ноооояяяя, Па-ра-ноя!

Не е ли прекрасно да видиш,

Това познато лице

От доброто старо време!

Па-ра-нооояяя, ти си моя

Само мъничко,

Ти знаеш какво и откога!

Не може да те нарисува даже Гоя,

Как изглеждаш

Когато риташ вратата

Ах, отново си моя, Параноя,

И ти завещавам гъза си навеки!

После напред излизат Андреас и Павел с подковани обувки (конфискувани от едно гостувало през юли твърде дръзко представление на ДЕБА[4],) за да изпълнят съпроводен от песен танц с ритмично стакатно потракване на токове:

Па-ра-ноо − (чук-чук-чук тр[оояя,]оп!) оояяяя, Па-ра-ноя!

Па-ра-ной − (шуфтроп! шуфтроп! шуфтроп!

[и] тр[оояя,]оп! чук чу [Не е ли]кк) прекрасно (троп) да видиш (троп)

Това познато лице (чукчуктроп) от доброто старо (шуфтроп) време! и т.н.

Много преди първите 8 такта на всичкото, това Катье осъзнава, че безсрамната руса красавица не е никоя друга, а самата тя: Катье танцува унесено с тези черни моряци-отпускари. Подразбира също, че тя е алегоричната фигура на Параноята (импозантна стара дама, малко чалната, но сърдечна) и е принудена да признае, че намира джазираната вулгарност леко обезпокоителна. Тя е имала предвид по-скоро някакво изпълнение в стил Айседора Дънкан, класическо и с много воали, и… ами, бяло. Пирата Прентис я бе инструктирал за фолклор, политика, Зонални стратегии, ала не и за чернотата. А именно за това Катье най-много имаше нужда да бъде осведомена. Как ще може сега тя да мине през толкова много чернота, за да изкупи греховете си? Как може да очаква да намери Слотроп? сред такава чернота (нашепва полугласно думата, както някой старец произнася името на презрян общественик, оставя го да свърши безславно в истинска чернота, така че за него повече нищо да не се чуе). Упорита тиранична горещина облъхва мислите й. Това не е познатото тежко расистко настръхване на кожата, не, а усещането за още едно бреме, наред с оскъдната храна в Зоната, подслоняването в курник, пещера или мазе в края на деня, с предизвиканите от въоръжената окупация фобии и криене, тъй неприятни както миналата година в Холандия, тук поне се чувства удобно, уютно като в лотос, обаче ужасно нещастна навън в Действителния Свят, в който тя все още вярва и към който изобщо няма да изгуби надеждата да се присъедини отново някога. Като че това не е достатъчно, ами сега тя трябва да изтърпява и чернотата. Пренебрегването й трябва да помогне на Катье да издържи докрай.

С Андреас тя е обаятелна, излъчва чувственост, свойствена за жените загрижени за безопасността на отсъстващ любим. Но след това й предстои разговор с Енциан. Първата им среща. Всеки от тях е бил в известен смисъл обичан от капитан Блицеро. Всеки трябва да намери някакъв начин да направи това поносимо, поне търпимо достатъчно дълго, ден след ден…

— Полковник. Щастлива съм да… — гласът й пресеква. Наистина. Свежда леко глава над бюрото му, не по-дълго отколкото е необходимо, за да благодари, да заяви своята безучастност. Щастлива, друг път!

Той кима, извива брада към един стол. Значи това е Златната Кучка, споменавана в последните писма на Блицеро от Холандия. Тогава в съзнанието на Енциан не беше се оформил неин образ, прекалено зает беше, прекалено онемял от случващото се с Вайсман. Тогава тя му се струваше само една от предвидимите форми на ужаса, които вероятно населяват неговия свят. Но връщайки се съвсем ненужно към своите етнически корени, с течение на времето Енциан бе започнал да си я представя като огромната скална рисунка на Бялата Жена от пустинята Калахари, бяла от кръста надолу, с лък и стрели, следвана от черната й прислужница през следледниково пространство, каменно и дълбоко, където фигури с различен ръст сноват напред-назад…

Но ето я истинската Златна Кучка. Той е изненадан от нейната младост и крехкост, нейната бледност навежда на мисълта, че е започнала да изтича от този свят, и вероятно ще изчезне напълно, ако някой я сграбчи прекалено необмислено здраво. Тя съзнава своята неустойчива телесна слабост и душевната си левкемия и се шегува с нея. Трябва да я желаеш, но изобщо да не го показваш, не и с поглед или движение, защото тя ще се претопи и отлети съвсем като дим над пътека отдалечаваща се към пустинята и никога повече няма получиш нова възможност.

— Навярно сте го виждали по-скоро отколкото аз. — Той говори тихо. Катье е изненадана от вежливостта му. И разочарована: очаквала е по-силова реакция. Устната й започва да се надига. — Как изглеждаше той?

— Самотен. — Отривисто кима изкосо с глава. Гледа го втренчено, колкото й е възможно неутрално при дадените обстоятелства. Иска да му каже: Не бяхте с него, когато той имаше нужда от вас.

— Той винаги е бил самотен.

И тогава Катье разбира, че това не е стеснителност, грешала е. Това е почтеност. Човекът иска да бъде почтен. Той се разкрива. (Тя също, но само защото всичко, което може да причини болка, отдавна е претръпнало. За Катье рискът е незначителен.) Но Енциан рискува това, което бившите любовници винаги рискуват в присъствието на Възлюблената, в действителност или на думи: неограничени възможности за посрамване, за възобновяване на усещането за загуба, за унижения и подигравки. Ще му се присмива ли тя? Не е ли облекчил твърде много намеренията й да подходи язвително, а после се е отвърнал и разчитал тя да играе честно? Способна ли е тя да бъде честна колкото него, без да рискува прекалено много?

— Той умираше, — казва му тя, — изглеждаше ужасно състарен. Даже не знам дали изобщо се е измъкнал жив от Холандия. — Той… — и колебанието й може да бъде (а) поради нейните чувства, или (б) от съображения за безопасността на Черната Команда, или (в) съчетание от двете… но след това, по дяволите, отново надделява Принципът на Повишаване Докрай на Риска — той е стигнал до Люнебургското поле. Ако не ви е било известно това, сега вече трябва да знаете.

— Вие сте го търсили.

— Да. А също и Слотроп, макар да смятам, че той не го съзнава.

— Ние със Слотроп… — тя оглежда стаята, очите й се плъзгат по металните плоскости, листата хартия, фасетките на солта, и отминават, неспособни да спрат някъде. Сякаш прави отчаяна изненадваща изповед: — Сега всичко е толкова отдалечено. Наистина не знам защо ме изпратиха тук. И вече не знам кой всъщност беше Слотроп. Не достига светлина. Не мога да виждам. Всичко се отдалечава от мен…

Още не е дошло време да я допре, но Енциан дружелюбно-окуражително потупва китката й, войнишко хайде-хайде:

— Има за какво да се хванете. То може да не изглежда реално, но част от него действително е. Наистина.

Наистина. — И двамата прихват. Нейният смях е европейски уморен, бавен, съпроводен с поклащане на главата. Някога тя би преценявала докато се смее, говори за брегове, дълбочини, печалба и загуба, начални часове за започване на военни операции и повратни моменти, би се усмихвала политически коректно в отговор на властови затруднения, защото може да няма какво друго да прави. Но сега тя просто се смее. Както се бе смяла със Слотроп някога в казино „Херман Гьоринг“.

Значи тя само е разговаряла с Енциан за техен общ приятел. Така ли се усеща Вакуумът?

„Ние със Слотроп“ очевидно не бе удачен израз. Не трябваше ли да каже „Ние с Блицеро“? В какво би я забъркало това с африканеца?

— Блицеро и аз — тихо започва той, наблюдава я над своите гладки скули, в свитата му дясна ръка дими цигара — ние бяхме близки само по определени начини. Имаше врати, които аз не отварях. Не можех. А тук аз играя ролята на всеведущ. Бих ви помолил да не ме издавате, но това е без значение. Те вече всичко са решили. Аз съм Върховната главна берлинска муцуна Енциан. Аз знам всичко и те не ми вярват. Злословят просто тъй неопределено за мен и Блицеро, разказват неврели-некипели, истината не би променила нито тяхното недоверие нито моя Неограничен Достъп. Те само ще предават нататък една история, поредната история. Но за вас истината сигурно означава нещо. Този Блицеро, когото обичах, беше младеж, влюбен в империята, в поезията, в своето високомерие. Тези неща трябва да са били важни за мен някога. Настоящата ми индивидуалност произлиза от всички тях. Предишната моя личност е един глупак и непоносим хапльо, но все пак човек, когото не можеш да изпъдиш както би прогонил някой сакат просяк, нали?

Изглежда той я моли за искрен съвет. Това ли са проблемите, които запълват времето му? Ами Ракетата, ами Празните Хора, ами опасното ранно детство на неговия народ?

— Какво може да означава Блицеро за вас? — пита го най-после тя.

Не му се налага да мисли дълго. Той често си е представял идването на Разпитващ.

— В този момент аз бих ви завел на един балкон. Наблюдателна площадка. Бих ви показал Ракетния град, плексигласовите карти на мрежите, които поддържаме из цялата Зона, подземните училища, системите за разпределение на храна и медикаменти… Бихме наблюдавали щабните стаи долу, пунктовете за връзка, лабораториите и клиниките. И бих казал…

— „Тебе ще дам властта над всички, ако само…“[5]

— Категорично не. Грешите приказката. Бих казал: Ето в това съм се превърнал. Отчуждена фигура стояща на определена височина и разстояние… — която наглежда Ракетния град в кехлибарените вечери, а в далечината зад нея се простират измити и тъмнеещи вълнообразни облаци… — която е загубила всичко друго освен това предимство. Сега вече няма сърце никъде, не е останало нито едно човешко сърце, в което да съществувам аз. Познато ли ви е това усещане?

Той е лъв, този човек, откачен на тема самоличност, но въпреки всичко, Катье го харесва.

— Но ако той все още бе жив…

— Няма как да знаем. Имам писма, написани от него, след като е напуснал вашия град. Той се променяше. Ужасно. Питате ме какво би могъл да означава той за мен. Моят строен бял авантюрист, с болнав вид и състарен с двайсет години (последната душа, в която е могло да ми бъде дарено някакво съществуване) се променяше, превръщаше се от жабок в принц и от принц в митично чудовище… „Ако е жив“ той навярно се е преобразил до неузнаваемост. Можем да минем под него в небето и да не го забележим. Каквото и да е станало на края, той се е възнесъл. Даже и ако е просто мъртъв. Излязъл е извън пределите на своята болка, на своето прегрешение, бил е пропъден в дълбоката Тяхна провинция, пренасочен към надзор, синтез и надзор, още по-далеч от… — Какво пък, Енциан смяташе да каже „нас“, но като че ли „аз“ все пак е по-удачно. — Аз не се възнесох. Аз бях само издигнат. Това е от кухо по-кухо: по-лошо е, отколкото някой, на когото изобщо не вярваш да ти каже, че няма нужда да умираш… Да, той означава много, много за мен. Той е едно старо мое „аз“, скъпо мое психологическо бреме, почти проклятие, което не мога да пусна на свобода.

— Ами аз? — Катье схваща, че той очаква от нея да заговори като жена от 1940-те. „Ами аз“, хайде моля ви се! Обаче тя не се досеща за друг начин импровизирано да му помогне, да му дари минутка утешение…

— Вие, злочеста Катье. Вашата история е най-тъжната от всички. — Тя вдига очи, за да съзре как точно лицето му ще започне да й се надсмива. И смаяна вижда сълзи да текат, да струят по бузите му. — Вие сте била само освободена — гласът му се пресича на последната дума, за един кратък момент лицето му се потърква в клетката на дланите му, после изскача от нея и опитва да имитира веселия валс на нейния мрачен смях. О, не, и този също ли ще й се прави на глупак? Точно сега от някой мъж в нейния живот й е нужна малко стабилност, душевно здраве и силен характер. А не това. — На Слотроп също му казах, че е свободен. Казвам го на всеки, който слуша. Ще им кажа тъй както говоря на вас: вие сте свободни. Вие сте свободни. Вие сте свободни…

— Как може моята история да бъде по-тъжна от тази? — Безсрамно момиче, тя не го глези, сега тя наистина флиртува с него, прилага всякакви похвати, на които са я научили разтегателната хартия и разкривения ръкопис на благородното й девичество, само и само да не навлезе в неговата чернота. Да разбере, че това не е негова чернота, а лично нейната недопустима чернота, и в този момент Катье си представя, че това е чернотата на Енциан, нещо дори отвъд средата на горичката на Пан, нещо съвсем непасторално, а градско, сбор от способи за отклоняване, подчиняване, видоизменяне или обезкървяване наземи на природните сили и показването им като близки подобия на зловредни мъртъвци: Клипот, демонични сили, над които Вайсман е „надделял“, души пътешествали дотук тъй злополучно, че са изгубили всичката си доброта още сред сините мълнии (чиито дълги морски бразди леко се накъдрят), и се превърнали в жилести и мършави като плъхове малоумни убийци и шутове, издаващи неразбираеми крясъци в пустотата: нейна лична градска тъмнина, гъста тъмнина, където потоците струят във всички насоки, и нищо не започва и нищо не свършва. Но с течение на времето там става все по-шумно. Чернотата треперливо прониква в съзнанието й.

— Флиртувайте, ако искате, — сега Енциан е учтиво-ласкателен като Кари Грант[6], — но бъдете готова да ви приемат насериозно — Охоо. Ето ти го, точно затова дойдох.

Не е задължително. Язвителността му (надлежно отбелязана в германските архиви, които обаче най-вероятно са унищожени вече) спрямо нея прониква наистина прекалено дълбоко. Енциан сигурно е бил обучен на хиляди маски (тъй като Градът ще продължава да се замаскира против често невидими за нас нашествия, чиито последствия изобщо не научаваме, безмълвни и незабелязани революции в складовите райони, където стените са слепи, сред гъсто буренясалите парцели), и несъмнено тази на Приветлив Екзотичен Възрастен Човек е една от тях.

— Не знам какво да правя. — Тя става с много продължително свиване на раменете и започва грациозно да крачи из стаята. Старият й маниер: 16-годишно момиче, което мисли, че всички я гледат. Косата й се спуска като качулка. Ръцете й често се докосват.

— Не е нужно да се задълбочавате, просто открийте местонахождението на Слотроп — най-после той намира сили да й каже — Трябва само да стоите неотлъчно с нас и да изчаквате, докато той се появи отново. Има ли смисъл да се тревожите за останалото?

— Да, защото съм завладяна от усещането — гласът й, може би умишлено, е съвсем изтънял, — че именно „останалото“ е това, което трябва да правя. Не искам да се измъквам с някаква незначителна победа. Не искам просто да… не знам, да му се отплатя за октопода, или нещо такова. Не трябва ли да зная защо той е тук, какво съм му причинила, по Тяхно разпореждане? Да зная как да бъдат спрени Те? Колко дълго ще мога да минавам безнаказано с лека работа и долнопробни „напускания на сцената“? Не трябва ли да навляза докрай?

Мазохизмът й [пишеше Вайсман от Хага] е успокоение за нея. Че все още може да й бъде причинена болка, че е човешко същество и може да плаче от болка. Защото тя често ще го забравя. Мога само да опитвам да отгатна колко ужасно трябва да е това… Следователно, тя има нужда от бича. Тя надига задник не за да покаже, че капитулира, а от отчаяние, подобно на твоите, а и моите, страхове от импотентността: може ли все още… ами ако не стане… Но ако говорим за неподправено смирение, за самозабрава и навлизане във Вселената, такова нещо не може да се случи с Катье. Тя не е жертвата, с която бих предпочел да завърша това. Навярно преди самия край ще има друга. Може би сънувам… Нали не съм тук, за да се посвещавам на нейните фантазии!

— Предопределено ви е да оцелеете. Да, вероятно. Независимо колко болезнено искате да го направите за самата вас, накрая все пак винаги ще излизате невредима. Свободна сте да избирате точно колко приятен да бъде всеки епизод. Обикновено го дават като награда. Няма да питам за какво. Съжалявам, но вие изглежда наистина не знаете. Ето затова вашата история е най-тъжната от всички.

— Награда… — тя е вбесена. — Това е доживотна присъда. Ако наричате това награда, тогава мен като каква ме определяте?

— Политически никак.

— Черен негодник сте вие.

— Именно. — Той й е позволил да изрече истината. В каменния ъгъл бие часовник. — Сега тук при нас има един човек, който през май е бил с Блицеро. Точно преди самия край. Не се налага да…

— Да отида и да слушам, да, полковник. Но ще го направя.

Той става, свива официално и по джентълменски лакът, изкосо усмихнат, чувства се като клоун. Нейната усмивка е устремена нагоре като палава Офелия, която току-що е зърнала страната на безумците и гори от желание да избяга от двореца.

Обратна връзка, усмивка-срещу-усмивка, регулировка, колебания: и всичко това смекчено до ние никога няма да се опознаем. Лъчезарни, чужди един на друг, ла-ла-ла, отиваме да слушаме за кончината на човек, когото и двамата сме обичали и като двама непознати на кино, сме наказани на различни редове, проходи, изходи, завръщания у дома.

Далеч, в един друг коридор напрегнато вие пробивна машина, дими, аха-аха да се строши. Тракат подноси и стоманени прибори за маса, невинни и приветливи звуци зад познати слоеве пара, мазнина на границата на прегаряне, цигарен дим, вода за измиване, дезинфектант — столова по обед.

Има за какво да продължава нататък…

Бележки

[1] Изпъкнали африкански очи с блестящ немигащ поглед, характерен за болестно повишена функция на щитовидната жлеза. — Б.пр.

[2] Пан (на старогръцки: Πάν, в превод — вселена, свят, на гръцки: Πάνας) — Аркадски бог, син на Зевс и Калисто, или на Уран или Хермес и на Гея или нимфата Пенелопа. Първоначално божество на пасищата и горите, впоследствие бог на Вселената. Още като дете приличал на коза — обрасъл с косми по цялото тяло, с кози рога и крака и копита, с брада и с опашка. Когато някой пътник се загубел в гората Пан излизал насреща му и го стряскал с чудовищната си фигура. От тук идва „паника“. — Б.пр.

[3] Легендарна кръчмарска танцьорка от началото на XX век в Клондайк или мадам на публичен дом в Сиера Невада. Няколко личности претендират за прозвището „Диамантената Лил“, като най-известни и вероятни са Хоноурия Орнщайн (1882–1975) и Ивлин Хилдегард (1877–1967) — емигрантки от Австрия, подвизаващи се като танцьорки-певици в Клондайк и съответно Сиера Невада. И двете имали вградени диаманти в зъбите, оттук и названието „Диамантената Лил“.

Мери Луиз Сесилия „Тексаската“ Гинан (1884–1933) — американска киноактриса (44 филма), продуцентка, импресарио и собственица на тайни питейни заведения по време на сухия режим в САЩ. — Б.пр.

[4] Дружество „Естрада“ за Британската Армия — британският организатор на представления и развлечения за британските войници в чужбина. — Б.пр.

[5] Цитат от Евангелие от Лука 4:6-7 гласящ:

[4:6] И рече Му дяволът (на Иисус): Тебе ще дам властта

над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене

предадена, и аз я давам, комуто искам;

[4:7] ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое.

Б.пр.

[6] Арчибалд Александър Лийч с псевдоним Кари Грант (1904–1986) — британски филмов актьор, една от най-големите мъжки звезди на класическото холивудско кино. Неизменно играе роли на изискан, перфектен джентълмен. — Б.пр.