Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

Пьоклер успява да разкаже нещо за Ласло Джамф, но непрекъснато се отплесва да говори за филми, немски филми, за които Слотроп изобщо не е чувал, камо ли да е гледал… да, ето един наистина фанатичен кинолюбител…

— В деня на десанта в Нормандия, когато чух генерал Айзенхауер да обявява нахлуването, помислих, че това всъщност е Кларк Гейбъл — признава той. — Забелязвали ли сте някога, че гласовете им са идентични?…

В последната третина от живота си Ласло Джамф бил завладян — или поне тъй изглеждало на онези, които наблюдавали от облицованите с дървена ламперия аудитории, как клепачите му бавно гранулират и се срастват, по лика му се разпълзяват тъмни петна и бръчки и го раздробяват в посока към старостта — от враждебност, от някаква странна лична омраза, към ковалентната химична връзка. Убеждение, че за да има бъдеще синтетиката, тази връзка трябва да бъде усъвършенствана, а някои студенти даже го разбирали в смисъл да бъде „надмината“. Че нещо тъй променливо, толкова деликатно, като споделянето на електрони между въглеродните атоми може да лежи в същината на живота, на неговия живот, за Джамф било равностойно на космическо унижение. Споделяне ли? Колко по-здрава, по-трайна е йонната връзка, при която атомите не биват споделяни, а пленявани. Завладявани! и задържани! Тези атоми са поляризирани плюс и минус, без неопределености… как бе заобичал тази яснота: колко устойчива бе тя, какво минерално упорство!

— Колкото и да славословим Разума и умереността и компромиса, винаги остава лъвът — бе казал Джамф на студентите от Пьоклеровия клас в Политехниката. — Това е лъвът във всеки един от вас. Той може да бъде или дресиран, от прекалено много математика, подробности от проекта, от административни процедури, или остава див, вечен хищник.

— Лъвът не признава изтънчености и половинчати решения. Не приема споделянето като основа за каквото и да е! Той взема и задържа! Той не е болшевик или евреин. От лъва никога няма да чуете нещо относително. Той признава само безусловното. Живот и смърт. Победа и загуба. Никакви примирия или споразумения, а само насладата от скока, рева, кръвта.

Ако го определяме като емоционална връзка и привличане между националсоциалисти, можем да хвърлим вината за това върху витаещия във въздуха дух на времето. Разбира се, че той е виновен. Професор-доктор Джамф не е имал имунитет. Неговият студент Пьоклер също. Но посредством Инфлацията и Депресията представата на Пьоклер за „лъва“ бе придобила човешко лице, филмово лице разбира се, а именно — на актьора Рудолф Клайн-Роге, когото Пьоклер боготвореше и на когото много искаше да прилича.

Клайн-Роге отнасяше красиви зрели актриси на покривите на високи сгради, когато Кинг Конг е бил още сукалче, без никакви заслужаващи споменаване моторни навици. Е, поне една красива актриса, Бригит Хелм в „Метрополис“. Велик филм. Представящ именно такъв свят, за който Пьоклер и още много други са мечтали по онова време, Корпоративен Град държава, където техниката е източник на власт, където инженерът упражнява своята професия в тясно сътрудничество с администратора, трудовите маси работят невидими дълбоко под земята, а крайната власт е съсредоточена в ръцете на един върховен ръководител, грижовен, доброжелателен и справедлив, който носи великолепни костюми и чието име Пьоклер не бе запомнил, защото бе прекалено увлечен по Клайн-Роге в ролята на откачения изобретател, какъвто Пьоклер, заедно с неговите състуденти от класа на Джамф, копнееше да стане — незаменим за управниците на Метрополис, но в крайна сметка, неукротим лъв, който може да запрати всичко по дяволите: жена, Държава, народни маси, самия себе си, отстоявайки своята същност против всички тях в един последен гръмовен скок от покрива на улицата…

Любопитно всемогъщество. Каквото и да са подбирали истинските ясновидци от безмилостната структура на онези дни и градски улици, каквото и да е виждала Кете Колвиц[1] и предизвиквало спускането на костеливата Смърт, за да оножда заднешком Нейните жени, изглежда то е упражнявало силно въздействие и на Пьоклер при неговите по-дълбоки навлизания в Mare Nocturnum[2]. Доставяше му удоволствие едва ли не сходно на това при бързо прокарване на бръснач по кожата и нервите, от скалпа до ходилата, в ритуално подчинение на Господаря на това нощно пространство и на самия себе си, мъжкото въплъщение на една технология възползваща се от властта не заради нейните обществени приложения, а само за онези вероятности за лична и тайна капитулация, пред Празнотата, пред възхитителното и смехотворно падение… В действителност нахлуващият от степите хун Атила връхлита Запада, за да разбие скъпоценната конструкция от вълшебство и кръвосмешение, сплотяваща Бургундското кралство. Онази вечер Пьоклер бе уморен, цял ден бе обикалял да събира въглища. Той задрямваше многократно, пробуждаше се от образи, в които в продължение на цяла минута изобщо не можеше да види никакъв смисъл — близък план на лице? гора? люспи по кожата на дракон? батална сцена? Често те се превръщаха в Рудолф Клайн-Роге, древният източен маниакален убиец Атила, окичен с нанизи, обръсната глава с изключение на теменен възел коса, екзалтирана речовитост с помпозна жестикулация и огромни безцветни очи… Пьоклер отново се унасяше в дрямка, където го очакваха експлозии от разрушителна красота, върху които се трудеха неговите сънища, изричаше варварски гърлени звуци, разкрасяваше бургундците до някакво подобие на кротката хрисимост на сивите тълпи в бирариите на Политехниката преди години… отново се пробуждаше, и така с часове наред, за да гледа по-нататъшното развитие на кланета, пожари и опустошение…

На път за къщи, с трамвая и пешком, жена му опяваше на Пьоклер, че е дремал, вземаше на подбив неговата инженерска преданост към причина и следствие. Как да й обясни, че наистина всички драматически връзки са били налице, там, в сънищата му? Как изобщо би могъл да споделя каквото и да е с нея?

Клайн-Роге е запомнен предимно с изпълняваната от него роля на д-р Мабузе. Която навеждаше на мисълта за Хуго Стинес, неуморният задкулисен организатор на видимата Инфлация и видимата история: играч-спекулант, финансов магьосник, върховен гангстер… суетливо-нервна еснафска уста, увиснали бузи, недодялани телодвижения, първото впечатление е за олицетворение на комичната технокрация… обаче, когато го хванат бесовете що пробиват маската на благоразумното лустро и студените му очи се превръщат в прозорци към оголената савана, тогава излиза наяве истинският Мабузе, жизнен и горд въпреки окръжилите го мрачни сили, тласкащи го към гибелта, която сигурно е знаел, че ще бъде неизбежна за него, към безмълвния ад на пушки, оръдия и гранати, улици изпълнени с войска настъпваща против неговия щаб и собствената му лудост в края на тайния тунел… А го сваля и погубва именно кумирът на публиката Бернхард Гьоцке като Главния прокурор фон Венк, същият Гьоцке, който бе играл ролята на нежната и тъжна Смърт в Der Müde Tod[3], и тук както обикновено, прекалено благовъзпитан и кротък за въжделената от него преситена графиня, обаче своевременно се включва Клайн-Роге с оголени нокти, докарва женствения й съпруг до самоубийство, сграбчва я, хвърли я на леглото си, безчувствената кучка, обладава я! докато благовъзпитаният Гьоцке седи в кабинета, сред бумаги и изнежени люде, Мабузе опитва да го хипнотизира, да го упои, да хвърли бомба в кабинета му, безуспешно както винаги, всеки път Гьоцке бива спасен от великата ваймарска мудност, канцеларщината, служебните йерархии и установеният ред. Мабузе е дивашкият приемник, гениалният блясък, който никаква неделно-следобедна, фотографска плака „Агфа“ не би могла да издържи, отпечатъкът зърнат през леко вълнуващия се разтвор всеки път лумва до същата унищожителна белота (глъбини на зодията Риби, където Пьоклер бе плавал насън и наяве — с редуващи се под него образи от нерадостното ежедневие на Инфлацията, опашки, борсови посредници, чиния с варени картофи, — и само с хриле и смелост, с някакъв нервен порив към мита, в който дори не знаеше дали вярва, бе търсил бялата светлина, развалините на Атлантида, внушения за едно по-истинско царство)…

Космополитният столичен изобретател Ротванг, цар Атила, играчът Мабузе, професор-доктор Ласло Джамф, всички техни копнежи устремени в една посока, към такава форма на смъртта, която би трябвало със сигурност да включва радост и предизвикателство, нищо от буржоазно-Гьоцкевата смърт, от самоизмамата, от зрялото възприятие, роднини в салона, разбиращи лица, които децата, винаги могат да разгадават…

Разполагате с два възможни избора, — викал Джамф на последната лекция за годината: навън цветистите милувки на вятъра, момичета в пастелни рокли, океани от бира, мъжки хорове прочувствено, трогателно приповдигнато пеят Semper sit in flores/ Semper sit in flo-ho-res…[4] — първият: да изостанете назад с въглерода и водорода, и всяка сутрин заедно с безликите тълпи, които нетърпеливо бързат да се скрият от слънцето вътре в цеховете, да носите безропотно кутията с обяда в цеха, или вторият: да напреднете отвъд пределите. Силиций, бор и фосфор могат да заменят въглерода и да се свързват с азота вместо с въглерода, — тук следват няколко шеги, очаквани от закачливия стар педагог, нека бъде винаги с цветя окичен: всеизвестно е неговото участие в принуждаването на Ваймар да субсидира Stickstoff Syndikat[5] на СИ Фарбен — и да продължат нататък отвъд живота, към неорганичното. Тук няма безсилие, няма слабост, няма тленност, тука е Силата и Извънвремието. — Следва неговия известен, запазена марка финал, в който той изтрива със замах написаните на черната дъска С и Н и с огромни букви надрасква на тяхно място Si и N[6].

Вълната на бъдещето. Но колкото и да е странно, самият Джамф не продължил напред. Изобщо не синтезирал тъй драматично пророкуваните от него нови неорганични пръстени или вериги. Дали само е изостанал, застоял се е в копанята, а изпреварилите го академични поколения са увеличавали все повече числеността си, или е знаел нещо, което не е било известно на Пьоклер и останалите? Или увещанията му в лекционната зала са били някаква ексцентрична шега? Той си бил останал с неговите С и Н, и отнесъл своята кутия за обед в Америка. След Техническия университет, Пьоклер бил изгубил връзка с него, както и всичките му бивши ученици. Сега той бил изпаднал под зловещото влияние на Лайл Бланд и ако все още искал и опитвал да избегне тленността на ковалентната връзка, правел го е възможно най-прикрито.

Бележки

[1] Кете Колвиц (1867–1945) — германска графичка и скулптурка. В 1919 г. е избрана за първата жена-членка на Пруската академия на науките, в която става и професорка Тук авторът визира нейните графични цикли: „Въстанието на тъкачи“ (1898), „Селската война“ (1907) и „За смъртта“ (1935). — Б.пр.

[2] Нощното море (лат.). — Б.пр.

[3] Уморената смърт (нем.) — филм от 1921 г. на режисьора Фриц Ланг (1890–1976). — Б.пр.

[4] Нека бъде винаги с цветя окичен (лат.). — Б.пр.

[5] „Азотен синдикат“ (нем.). — Б.пр.

[6] Carbon (англ.) — въглерод. Hydrogen (англ.) — водород. Silicon (англ.) — силиций. Nitrogen (англ.) — азот. — Б.пр.