Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

„Имиполекс Г“ се оказа, не повече — или по-малко — зловещ от която и да е нова пластмаса, разработен в 1939 от Л. Джамф за „СИ Фарбен“ ароматен хетероцикличен полимер, изпреварил с много години своето време. Той е стабилен при високи температури, от порядъка до 900ºС, съчетава добра здравина с нисък коефициент на загуба на енергия. Структурно представлява усилена верига от ароматни пръстени, шестоъгълници подобни на златния, който се приплъзва и потупва над пъпа на Хилари Баунс, редуващи се тук-там с тъй наречените хетероциклични звена.

Произходът на „Имиполекс Г“ може да бъде проследен назад във времето до провежданите в „Дюпон“ начални изследвания. Пластичността има своята бележита традиция и основно русло, минаващи през „Дюпон“ и техния знаменит служител Каротърс, известен като Великия Синтезист[1]. Неговият класически труд за макромолекулите обхваща 1920-те години и ни е довел непосредствено до найлона, който не само е наслада за фетишиста и удобство за въоръжения метежник, но също е изиграл ролята, навремето и дълбоко в Системата, за провъзгласяване на основния закон на Пластичността: че химиците вече няма да зависят от благоволението на Природата. Сега те могат да решават какви свойства искат да има молекулата, и след това да се захванат и да я изградят. В „Дюпон“ новата стъпка след найлона била въвеждането на ароматните пръстени в полиамидната верига. Много скоро възникнало цяло семейство „ароматни полимери“: ароматни полиамиди, поликарбонати, полиестери, полисулфони. Желаното свойство в повечето случаи било здравина, първото от добродетелната троица Здравина, Устойчивост и Белота (Kraft, Standfestigkeit, Weiße: колко често тези качества са били приемани за нацистки графити, и наистина колко неразличими обикновено биваха те върху освежените от дъжда стени, когато на съседната улица ръмжат скоростните предавки на автобусите, трамваите поскърцват металически, хората предимно мълчат на дъжда, потъмняващата ранна вечер наподобява рехавата текстура на дим от лула, ръцете на младите минувачи не са свити в ръкавите на палтата им, а пъхнати някъде дълбоко навътре, сякаш приютяват джуджета, или като в екстаз се отдалечават от разписанието и впускат в осезателно приключение с подплатата, по-съблазнителна даже и от новия найлон…). Л. Джамф, между другите тогава предложил, логично и диалектично, да бъдат взети изходните полиамидни участъци от новата верига и вързани също на пръстени, гигантски „хетероциклически“ пръстени, за да могат да се редуват с ароматните пръстени. Този принцип лесно се разпространява върху други молекули-прекурсори. Желаният мономер с високо молекулно тегло може да бъде синтезиран по поръчка, да бъде извит в хетероцикличен пръстен, закрепен и опънат във верига заедно с „по-естествените“ бензолни или ароматни пръстени.

Такива вериги ще станат известни като „ароматни хетероциклични полимери“. Една хипотетична верига, предложена от Джамф непосредствено преди войната, по-късно била променена и наречена „Имиполекс Г“.

По онова време Джамф работел в швейцарското предприятие СИ Психохимия АД[2], първоначално познато като Химическа Корпорация Грьосли[3], филиал на „Сандоз“ (а там както е известно на всеки ученик, легендарният д-р Хофман е направил своето важно откритие[4]). В началото на 1920-те „Сандоз“, „Сиба“ и „Гайги“ се обединяват в швейцарски химически картел. Скоро след това фирмата на Джамф също била погълната. И така и така очевидно повечето от договорите на „Грьосли“ са били със „Сандоз“. Още в 1926 г. било сключено устно споразумение между „СИ Фарбен“ и швейцарския картел. Две години по-късно, когато германците основали в Швейцария тяхната компания-параван „СИ Хими“, голяма част от акциите на „Грьосли“ преминали в техни ръце и компанията се възродила под названието „Психохимия АД“. По този начин патентът за „Имиполекс Г“ бил регистриран едновременно на „СИ Фарбен“ и „Психохимия“. След споразумение от 1939 г. с „Импиъриъл Кемикълс“ в новата компания е включена и „Шел Ойл“. Слотроп ще разбере, че поради някаква странна причина между „Импиъриъл Кемикъл Индъстрийз“ и „СИ Фарбен“ изглежда не е бил сключен нито един договор след 1939 година. Съгласно това споразумение касаещо „Имиполекс Г“, Леденото Око[5] можело да продава в Британската общност новата пластмаса срещу една лира стерлинга и друго юридически действително възнаграждение. Прекрасно! „Психохимия АД“ още присъства, продължава да функционира и да върти бизнес от същия стар адрес на „Шоколадещрасе“, в същия Цюрих, Швейцария.

Леко разтревожен, Слотроп размахва дългата верижка на своя зуут-костюм. Няколко неща са очевидни веднага. Оттам върху него е съсредоточено повече внимание, отколкото е предполагал, дори в най-параноичните си периоди. „Имиполекс Г“ се появява в тайнственото „изолиращо устройство“ в ракета изстреляна с помощта на радиопредавател на покрива на централата на „Дъч Шел“, която е съпритежател на лиценза за търгуване с „Имиполекс Г“, в ракета, чиято силова уредба обезпокоително силно наподобява разработваната горе-долу по същото време от „Бритиш Шел“… и ох, егати, в този момент на Слотроп му просветва на кое място се събират всичките разузнавателни данни за ракетата — не в коя да е стая, а в кабинета на г-н Дънкан Сандис, самият зет на Чърчил, който работи в Министерство на снабдяването, разположено не къде да е, а в „Шел Мекс-Хаус“, господи Боже мой…

И тук Слотроп, заедно с верния съратник Блоджет Уаксуинг, организира блестяща диверсионна акция в самата тази „Шел Мекс-Хаус“, право в сърцето на самия Ракетен филиал в Лондон. Покосява със своя малък автомат „стен“ безброй взводове усилена охрана, разпръсква с ритници женствено зрели и пищящи секретарки от КЖАК[6] (как иначе да реагират, дори на шега?), плячкосва безмилостно папки, хвърля коктейли Молотов, и двамата зуут-костюмирани шутове с издърпани чак до подмишниците панталони, вонящи на опърлени коси и пролята кръв, най-после връхлитат с трясък в последната светая светих, обаче не заварват там никакъв г-н Дънкан Сандис да трепери пред праведния им гняв, никакви широко разтворени прозорци, никакви панически бягащи цигани или разпръснати гадателски карти, нито дори сблъсък на волите за победа с великия Консорциум, а само една доволно безинтересна стая, наредени покрай стените кротко примигващи сметачни машини, папки с перфорирани картички, крехки подобно на захарни маски, крехки като последните немски стени, които стърчат без опора след падането на бомбите и сега се кривят заплашително високо горе, готови да се срутят от небето от силата на издухалия дима вятър… Миризма на стрелково оръжие тегне във въздуха и нито една чиновничка в полезрението. Машините дърдорят и звънят взаимно. Сега е моментът да побутнеш назад шапката, да запалиш следбранна цигара и да помислиш за бягство… помниш ли пътя на влизане, всичките му криволици и завои? Не. Тогава не се оглеждаше. Всяка от тези врати може да ти открие пътя към безопасността, но има вероятност да не разполагаш с достатъчно време…

Но Дънкан Сандис е само едно име, променлива величина, и правилният въпрос даже не е „Колко високо стига тя?“, защото всички органиграми са били съставени от Тях, имената и длъжностите са били попълнени от Тях, защото…

Притчи за Параноици, 3: Ако могат да те накарат да зададеш неправилни въпроси, не е нужно да се тревожат за отговорите.

Слотроп установява, че е спрял пред хелиографното копие на спецификацията, от която бе започнало всичко това. Колко високо стига тя… ах-х-х-х. Все пак коварният въпрос не касае хората, а агрегатите! Слотроп присвива очи, внимателно проследява колонките с пръст и намира Следващия Висш Агрегат на онова „изолиращо устройство“.

— S-Gerät[7] 11/00000.

Ако това е серийният номер на ракета, както показва изписването му, значи става дума за извънреден модел, а Слотроп не е чувал за такъв с четири нули, да не говорим за пет… нито за S-Gerät. Има I-Gerät и J-Gerät и те са в системата за насочване… всъщност Документ SG-1, за който се предполага, че не съществува, трябва да се отнася за това…

Излиза навън: върви без посока, движи се напътван от медления барабанен бой на коремните мускули да видим какво ще стане, бъди готов… При влизането в ресторанта на казиното не среща абсолютно никаква съпротива, не регистрира осезаемо за кожата спадане на температурата и Слотроп сяда на маса, където някой е оставил „Лондон Таймс“ от миналия вторник. От доста време не ми е попадал вестник… Прелистваме, дум-дум-ди-ду, така-а-а, Войната все още не е свършила, съюзниците обграждат Берлин от изток и запад, яйцата на прах, както и преди, вървят по шилинг и три пенса за дузина, „Загинали в бой офицери“, Макгрегър, Мъкър-Мафик, Уайтстрийт, поименно отдадена почит на… В кино Емпайър дават „Ще се видим в Сейнт Луис“ (припомня си как там показваше номера с пениса-в-кутия-от-пуканки на едно момиче, Маделин, което беше непълнолет…)…

Галопа… Ах, поврага, мамка му, не, не, чакай…

„Непринудено обаяние… скромност… силен характер… съвършена християнска чистота и доброта… всички ние обичахме Оливър… неговата смелост, човеколюбие и неизменна добросърдечност бяха вдъхновение за всички нас… геройски падна в бой, начело на храбър опит за спасяване на войници от неговата част, подложени на тежък приковаващ обстрел от немската артилерия…“ И подписано от неговия най-предан другар по оръжие Тиодор Блоут. Вече майор Тиодор Блоут.

Втренчен в прозореца, загледан наникъде, стиснал ножа за хранене толкова силно, че някои кости на ръката му ще се натрошат. С прокажените понякога се случват такива неща. Прекъсната обратна връзка с мозъка и не усещат колко силно стискат юмрук. Нали ги знаете какви са прокажените. Е…

Десет минути по-късно, в неговата стая, той лежи по лице в кревата и се чувства празен. Не може да плаче. Нищо не може да прави.

Успяха. Отвеждат неговия приятел и му устройват някакъв капан, вероятно му позволяват да инсценира „почетна“ гибел… и после веднага закриват неговото досие…

По-късно ще му хрумне, че цялата тази история е лъжа. Вероятно им е било достатъчно лесно да поместят дописката в онзи брой на „Лондон Таймс“, нали? И оставят вестника там, където Слотроп лесно да го намери? И когато разбере какво става, връщане назад вече няма.

По обед влиза Хилари Баунс, разтърквайки очи със самодоволна усмивка.

— Как прекарахте вечерта? Моята беше забележителна.

— Радвам се да чуя това. — Слотроп се усмихва. И ти си ми в списъка, приятел. Усмивката му налага да демонстрира повече учтива любезност от всичко, което изобщо е било изисквано дотогава в бездушно вялия му американски живот. Постоянно го е измъчвала мисълта, че проявява недостатъчно любезност. Но това явно действа. Слотроп е изненадан и направо готов да се разплаче от благодарност. Баунс изглежда заблуден от усмивката и това е хубаво, ала най-приятно е друго: Слотроп вече осъзнава, че тя ще му върши добра работа и в бъдеще…

Успява да стигне до Ница, след главоломно бягство на запад по крайбрежното шосе „Мойен Корниш“ през планините, колата поднася, гумите леко свистят и пищят над затоплените от слънцето пропасти, отървал се е от всички преследвачи още на плажа, където проявява достатъчно предвидливост да преотстъпи на приятеля си помощник-готвача Клод, горе-долу със същия ръст и телосложение, своите чисто нови псевдо таитянски бански гащета, и докато всички наблюдават този Клод, да намери един черен „ситроен“ със забравени на таблото ключове, направо фасулска работа — изтърколва се в града пременен с неговия зуут-костюм, тъмни очила и широкопола панама а ла Сидни Гринстрийт[8]. Едва ли може да се каже, че е незабележим сред тълпите от войници и френски госпожици, вече превключили на летни рокли, но той изоставя колата около Площад „Гарибалди“, тръгва към едно бистро до La Porte Fausse[9] откъм страната на старата Ница и без да бърза хапва кифла с кафе, преди да тръгне да търси дадения му от Уаксуинг адрес. Това е стар четириетажен хотел с търкалящи се по коридорите ранни пияници, чиито клепачи наподобяват мънички хлебчета погалени от последния гланц на залязващото слънце, летният прах извършва тържествени предислоциращи маневри в сиво-кафявата светлина, навън лятна непринуденост на улиците, априлско лято, докато гигантският вихър на новото преселение от Европа към Азия профучава и всяка вечер оставя подир себе си хиляди души да се придържат още малко към тукашното спокойствие, толкова близо до марсилския изпускателен отвор, тази предпоследна спирка на хартиения циклон, който ги помита назад от Германия, надолу по речните долини и започва да издърпва някои от Антверпен и северните пристанища, докато вихърът придобива още повече увереност и биват определяни предпочитаните маршрути… Само за да подчертае несигурността тук на „Рю Росини“ и рискованото положение на Слотроп, той е възнаграден с възможно най-приятното усещане, което е способен да му донесе полумракът в един непознат град: точно там, където небесната светлина уравновесява електрическия блясък на уличните лампи, малко преди появата на първата звезда, някакво обещание за безпричинни събития, изненади, ориентиране под прави ъгли към всяка посока, която неговият живот е успявал да намира досега.

Прекалено нетърпелив, за да изчака първата звезда, Слотроп влиза в хотела. Килимите са прашни, мирише на алкохол и белина. Моряци и момичета се шляят заедно и поединично из фоайето, докато Слотроп параноидира от врата на врата в търсене на такава, която ще има да му каже нещо. В облицовани с екзотична дървесина стаи гърми радио. Стълбището изглежда не е право, а изкривено под някакъв чудноват ъгъл и светлината падаща върху стените е само в два цвята: землист и зелен. На последния етаж Слотроп най-после съзира възрастна мила камериерка, тъкмо когато тя влиза в една стая с комплект бельо за смяна, много бяло в сумрака.

— Защо отпътувахте? — тъжният шепот звънти като от много далечна телефонна слушалка. — Те искаха да ви помогнат. Нищо лошо нямаше да ви сторят… — Косата й е завита отвсякъде нагоре в стил Джордж Вашингтон. Тя гледа втренчено Слотроп под ъгъл 45°, търпелив упорит поглед на парков шахматист, много голям приветлив клюноподобен нос и блестящи очи: тя е дискретна, стабилна, върховете на кожените й обувки са леко извити нагоре, раираните червено-бели чорапи на огромните стъпала й придават вид на услужливо създание от някой друг свят, нещо като фея, която не само ще майстори обувки докато спиш, но и ще премете малко, а когато се пробудиш ще е сложила тенджерата на огъня, и може би свежо цвете до прозореца на…

— Моля?

— Още има време.

— Не ви разбирам. Те са убили един мой приятел. — Но го е прочел в „Таймс“ изложено по такъв начин, толкова открито… може ли каквото и да е от това да бъде действително, достатъчно истинско, за да го убеди, че Галопа няма един ден да надникне през вратата, как-сте-бе-хора, и свенлива усмивка… хей Галоп. Къде беше?

— Къде бях ли, Слотроп? Хубав въпрос. — Усмивката му още веднъж озарява времето и светът е напълно свободен…

Слотроп размахва получената от Уаксуинг картичка. Възрастната жена раззинва уста в поразителна усмивка, двата зъба останали в цялата й глава блестят под новите за вечерта лампи. Тя посочва с палец нагоре и след това прави или знака V за победа или някакво далечно селско заклинание против уроки, които вкисват млякото. Каквото и да е то, жената се подсмихва саркастично.

Горе има покрив с нещо като надстройка по средата. Трима младежи с апашки бакенбарди и млада жена с плетена кожена палка седят пред входа и пушат съмнително миришеща тънка цигара.

— Заблудили сте се, mon ami[10].

— Да-а, ето — изважда отново картичката на Уаксуинг.

— Аха, bien[11]… — Те се изтърколват настрана и Слотроп навлиза сред полемизиращо стълпотворение от канарчено-жълти „борсалини“, типично комиксови обувки с коркови подметки, огромни кръгли бомбета и изобилни шевове в контрастиращи тоналности (като оранжево върху синьо и неувяхващо любимата — зелено на бледолилав фон), делнични пъшкания от облекчено раздразнение обикновено звучащи в обществени тоалетни, телефонни разговори сред облаци дим от пури. Уаксуинг го няма, но един негов колега прекъсва някакво гръмогласно вземане-даване веднага щом вижда картичката.

— От какво имате нужда?

— От carte d’identite[12] и пътуване до Цюрих, Швейцария.

— Утре.

— И място за нощуване.

Човекът му връчва ключ за една от стаите долу.

— Имате ли пари?

— Не много. Не знам кога ще мога да…

Смятане, присвити очи, преброяване.

— Ето.

— Аз…

— Всичко е наред, това не е заем. От режийните са. Сега вече няма да излизате навън, няма да се напивате и ще стоите далеч от момичетата, които работят тук.

— Много жалко…

— До утре. — И отново към сделката.

Слотроп прекарва мъчителна нощ. В никоя поза не му се удава да спи повече от десет минути. Бойни групи дървеници щъкат по тялото му, без да се съобразяват дали е буден или спи. Пияни хора се трупат край вратата, пияни хора и привидения.

— Рън, хайде да ме пуснеш вътре. Аз съм Дъмпстър, Дъмпстър Вилард.

— Т’ва пък ’кво е…

— Случи се адски кофти вечер. Извинявай. Не бива да се натрапвам така, покрай мен само неприятности… няма смисъл човек да се захваща с мен… слушай… студено ми е… идвам много отдалеч…

Рязко почукване.

— Дъмпстър…

— Не, не, аз съм Мъри Смайл. Бяхме заедно като новобранци, 84-та рота, не помниш ли? Поредните ни номера се различаваха само с две единици.

— Трябваше да пусна… да пусна Дъмпстър вътре… къде отиде той? Заспал ли съм?

— Не им споменавай, че съм тук. Дойдох само да ти кажа, че не трябва да се връщаш.

— Сериозно? Те потвърдиха ли съгласието си? — Тишина. — Хей? Мъри? — Тишина.

Вятърът духа много силно в желязната плетеница, а долу на улицата кош за зеленчуци се преобръща от една страна на друга, дървен, празен, тъмен. Сигурно е към четири часа сутринта.

— Трябва да се връщам, мамка му, вече закъснявам…

— Не — Само шепот… Ала именно нейното „не“ остана с него.

— Кой е т’ва? Джени? Ти ли си, Джени?

— Да, аз съм. О, любими. Толкова се радвам, че те намерих.

— Но аз трябва да… — Ще й позволят ли да живее с него в казиното…?

— Не, не мога. — Но защо е такъв гласът й?

— Джени, чух, че вашия квартал е бил ударен, някой ми каза, един ден след Новата година… ракета… и даже исках да се върна и да видя добре ли си, но… така и не се върнах… а после Те ме доведоха в това казино…

— Всичко е наред.

— Обаче не и ако аз не…

— Просто не се връщай при тях.

И някъде, като загадъчна риба криеща се зад рефракционните ъгли на вечерната циркулация, остават Катье и Галопа, двамата гости, които най-силно желае да види. Той опитва да промени стигащите до вратата гласове, да ги извие като ноти на хармоника, обаче не се получава. Онова, от което се нуждае, е потулено много надълбоко…

Току преди разсъмване прозвучава силно чукане, твърдо като стомана. Този път Слотроп е достатъчно благоразумен и пази тишина.

— Хайде, отваряйте.

— Военна полиция, отваряйте.

Американски гласове, селяшки гласове, пронизителни и безмилостни. Той лежи, измръзнал и се пита дали пружините на леглото ще го издадат. Защото навярно за първи път чува Америка тъй както би звучала за някой неамериканец. По-късно ще си припомни, че най-силно го е изненадал фанатизмът, осланяването не просто на твърда сила, но и на правилността на това, което възнамеряваха да извършат… отдавна му е било казано да очаква подобни неща от нацистите и особено от японците — ние сме били тези, които винаги играят честно — но сега въздействието на двамата от другата страна на вратата е деморализиращо и объркващо като близък план на Джон Уейн (ъгълът подчертава колко дръпнати са очите му, интересно, това изобщо не се е забелязвало преди) който крещи „БАНЗАЙ!“[13]

— Чакай малко, Рей, ето го…

— Хопър! Връщай се, задник такъв…

— Никога повече няма да ме овързвате в усмирителна ризааа… — Гласът на Хопър заглъхва зад ъгъла, а военните полицаи хукват да го гонят.

Буквално през жълто-кафявия транспарант, Слотроп е озарен от съзнанието, че това е първият му ден Навън. Първата му свободна сутрин. Не е нужно да се връща. Свободен? Какво означава свободен? Най-после заспива. Малко преди пладне в стаята влиза с шперц една млада жена и му оставя документите. Сега той е английският военен кореспондент Ян Скъфлинг.

— Това е адресът на един от нашите хора в Цюрих. Уаксуинг ви пожелава късмет и пита защо се забавихте толкова.

— Той чака ли отговор от мен?

— Уаксуинг каза, че вие трябва да помислите за това.

— Така-а-а-а-а — Току-що му е хрумнало. — А защо всички вие ми помагате по всевъзможни начини? Безвъзмездно и тъй нататък, а?

— Кой знае? Налага ни се да играем с оглед на схемите. Точно сега би трябвало да сте включен в някаква схема.

— Ами-и-и…

Но жената вече е излязла. Слотроп оглежда стаята: на дневна светлина тя е мизерна и безлика. Тук сигурно и на хлебарките им е неуютно… Не се ли прехвърля и той, както Катье с нейното колело, толкова бързо по въртележката от стаи подобни на тази просто за да остава във всяка от тях само колкото да поотдъхне или да се обезвери достатъчно, че да премине в следващата, но вече с безвъзвратно и завинаги отнета възможност за връщане назад? Дори няма време да опознае „Рю Росини“, кои мутри крещят от прозорците, къде тук може хубаво да се нахрани човек, как се казва песента, която всички тананикат в тези преждевременно настъпили летни дни…

 

 

Седмица по-късно след продължително пътуване с влак, той е в Цюрих. Докато металните твари в тяхната самота и дни на непрекъсната плътно прилепваща мъгла прекарват своите часове в имитации и наподобяваща промишлен синтез игра на молекули, а те се разпадат, съединяват, разделят и свързват отново, Слотроп придрямва и се буди от халюцинация за Алпите, мъгли, пропасти, тунели, изтощително катерене по невъзможни стръмнини, кравешки хлопатари в мрака, сутрин зелени речни брегове, миризми на влажни пасища, отвъд прозорците небръснати бачкатори непрекъснато отиват да поправят някой участък от жп линия, дълго очакване в разпоредителните жп станции, чиито релси се разпростират като люспи на разрязана по средата лукова глава, сиви и запустели места, нощи изпълнени с подсвирквания, разклонения на жп линии, потракващи сцепления, трясъци, опулени крави по вечерните хълмове, военни автоколони чакащи на прелезите докато влакът преминава с пухтене, вече изобщо не е ясно кой от каква националност е и даже кои са воюващите страни, съществува само Войната, един всеобщ осакатен пейзаж, където „неутрална Швейцария“ е някаква доста отживяла условност, чието съблюдаване е придружено с не по-малко сарказъм, отколкото „освободена Франция“ или „тоталитарна Германия“, „фашистка Испания“ и тъй нататък…

Войната бе прекроявала времето и пространството по свой собствен образ и подобие. Сега релсите водят към различни жп мрежи. Това, което наподобява разрушение, всъщност е оформянето на железопътни пространства с друго предназначение, намерения, чийто авангард Слотроп започва да осезава едва сега, прекосявайки го за първи път…

Той се регистрира в хотел „Нимбус“ на една затънтена уличка в Нидердорф или кабаретния квартал на Цюрих. Стаята е таванска и до там се стига с подвижна стълба. От прозореца й също виси подвижна стълба и това според него е добре. Привечер излиза да търси местния представител на Уаксуинг, открива го нагоре на крайбрежната на река Лимат, под един мост, в стаи претъпкани с ръчни и стенни швейцарски часовници и висотомери. Руснак, казва се Семявин. Навън по реката и езерото свирят лодки. Някой на горния етаж репетира на пиано: изпълнени със запъване приятни романтични мелодии. Семявин налива тинтявена ракия в чаши с току-що сварен чай.

— Първото, с което трябва да сте наясно, е, че тук всичко е строго специализирано. Ако става дума за часовници, отивате в определено кафене. Ако търсите жени, отивате в друго. Кожите се подразделят на Самур, Хермелин, Норка и Други. Същото е и с дрогата: Стимулатори, Депресанти, Психомиметици… Вие какво търсите?

— Ами, информация? — Я-я-а-а, това има вкус на „мокси“…

— Така ли? Още един търси информация. — Хвърля мрачен поглед към Слотроп. — Преди първата война животът беше много прост. Вие едва ли го помните. Дрога, секс, луксозни стоки. Валутата тогава беше маловажна, вървеше покрай другите неща, а терминът „промишлен шпионаж“ беше непознат. Но аз бях свидетел как всичко се промени и то как се промени! Инфлацията в Германия, би трябвало веднага да схвана положението, нули от край до край, от тук до Берлин. Тогава провеждах много строги разговори със себе си. „Семявин, това е само временно отклонение от действителността. Леко умопомрачение, няма основания за безпокойство. Дръж се както винаги, запази добро душевното си здраве, прояви силен характер. Кураж, Семявин! Скоро всичко ще се нормализира и оправи.“ Но знаете ли какво?

— Ще опитам да позная.

— Информация — с трагическа въздишка. — Какво му е лошото на дрогата и жените? След като информацията се е превърнала в единственото разменно средство, чудно ли е, че светът е полудял?

— Мислех, че цигарите.

— Само в мечтите ви. — Той изважда списък на цюрихските кафенета и барове. В колонката „Шпионаж, промишлен“, Слотроп открива три. „Ултра“, „Лихтшпил“ и „Щрегели“. Разположени и на двата бряга на Лимат и на голямо разстояние едно от друго.

— Доста ходене ще падне — сгъва листа и го пъха в огромния джоб на зут-костюма.

— С течение на времето ще става все по-лесно. Някой ден всичко това ще го вършат машини. Информационни машини. Вие сте вълната на бъдещето.

Започва период на кръстосване между трите кафенета, висене с часове на кафе във всяко от тях и хранене веднъж дневно, цюрихски леберкез и пържени картофи по немски в Народните Столови… зяпане по тълпите от бизнесмени в тъмносини костюми, почернели от слънцето скиори прекарали всичкото това време в спускане и слаломи по километрични ледници и сняг, не чували нищо за военни кампании или политика, разчитали единствено показанията на термометри и ветропоказатели, изпитвали ужас само при вида на лавини или падащи ледени висулки, празнували победите си ако имало добре напластен сняг… рошави чужденци в омазани с машинно масло кожени якета и парцаливи войнишки работни униформи, южноамериканци сгушени в кожени палта и треперещи на ясната слънчева светлина, възрастни хипохондрици заварени да безделничат в някой курорт с минерални бани в началото на Войната и останали тук още от тогава, намръщени жени с дълги черни рокли и усмихнати мъже в мръсни балтони… и ненормалниците слезли от техните разкошни лудници в отпуск за уикендите — ах тези душевно болни швейцарци: те разпознават Слотроп, как да не го забележат сред цялото улично многообразие от навъсени лица и мрачни тонове, единствено той е в бяло, обувки, зуут-костюм и шапка, бели като тукашните планини-гробища… Той също е Новата Мишена В Града. Трудно му е да различи първата вълна корпоративни шпиони от

ПСИХАРИТЕ В ОТПУСК!

(Кордебалетът не е разделен на обичайните Момчета и Момичета, а на Пазачи и Откаченяци, независимо от пола, макар на сцената да са представени всичките четири комбинации. Повечето от тях носят слънчеви очила с черни стъкла и бели рамки, не за да бъдат по модата, а за да внушават снежната слепота, антисептичното бяло на клиниката, а вероятно дори умопомрачението. Но всички изглеждат доволни, спокойни, непринудени… няма признаци за малтретиране, няма дори отлики в костюмите им, така че отначало възниква проблем, когато трябва да бъдат различени Откаченяците от Пазачите, когато всички вкупом изскачат с танцова стъпка иззад кулисите и запяват):

Ето ни бе, хора, щете-не щете, идваме!

Слагайте маските, спретвайте заговори,

Просто се смеем и олигавяме шейната,

Досущ тайфа доволни джуджета във ваканция!

Уха, ний сме ПСИХАРИТЕ В ОТПУСК

И за нищо не ни пука —

Мозъците ни са на химическо чистене,

Душите ни са на Панаира

Ний сме просто уроди-отпускари,

Далеч от всякакви тревоги,

Гламави и хапливи като налчетата на обувките ни!

Ето засилваме шапката по кръга —

Пуснете в нея вашите тревоги и сълзи,

И страховете мъчили ви непрестанно,

Ето що ви казвам аз, един побъркан,

Животът е тъй омаен и безценен,

Затуй го прегърни и целуни днес!

Ла-да-да, ята-ята-та-та и т.н. Продължават да

тананикат мелодията на фона на следното):

Първи Откаченяк (или може би Пазач): Имам едно удивително предложение за теб, американец? Така си и мислех, винаги можеш да познаеш едно лице от Родината, аха-а-а, страхотен костюм вадиш, с него можеш да изкачиш догоре целия ледник и никой няма да те забележи! И тъй, знам какво мислиш за уличните търговци, много са досадни, това им старият номер, три карти монте[14] на тротоара [известно време снове напред-назад из сцената, размахва пръст, с неотслабваща натрапчива монотонност припява „Три карти монте на тро, на тоара“, отново и отново, подлагайки на изпитание търпението на околните], и моментално виждаш какво е прецакано, всеки ти обещава нещо за почти нищо, нали? да, колко странно, това е най-сериозното възражение на инженерите и учените против [понижава глас] понятието „перпетуум-мобиле“ или както обичаме да го назоваваме Управление на Ентропията, ето нашата визитка, е да, те са прави, естествено. Поне бяха прави. Досега…

 

Втори Откаченяк или Пазач: Слушал си, предполагам, за карбуратора осигуряващ триста и двайсет километра пробег на галон бензин, за неизтъпяващото бръснарско ножче, за вечната подметка, полезното за жлезите хапче против краста, за работещия на пясък мотор, за орнитоптерите и робобопстерите, — правилно ме чуваш, за брада катинарче[15] от фини стоманени стружки — изчанчено, не е зле, но ето ти нещо, за което можеш да се позамислиш! Готов ли си? Това е Светкавично Бързо Мандало, Вратата, Която Те Отваря!

 

Слотроп: Мисля да си подремна…

 

Трети О. или П.: Превръщаме обикновен въздух в диаманти чрез Катаклизмична Въглеродно Двуокисна Обраб-о-т-к-а-а-а-а-а…

Ако беше чувствителен за подобни неща, тази първа вълна щеше да се окаже доволно оскърбителна. Тя преминава, жестикулираща, обвиняваща, умоляваща. Слотроп съумява да запази спокойствие. Пауза и после настъпват истинските, отначало бавно, но се трупат, трупат. Синтетичен каучук или бензин, електронни калкулатори, анилинови и акрилни бои, парфюми (крадени есенции в куфарчета за мостри), сексуални навици на стотина подбрани членове на управителни съвети, чертежи на заводи, шифровални книги, връзки и подкупи, само попитай и ще ти го намерят.

Най-после един ден в „Щрегели“ докато Слотроп дъвчи комат хляб и пържена наденица, които е мъкнал цяла сутрин в хартиен плик, незнайно откъде внезапно изниква някой си Марио Швайтар в зелена жилетка с петелки, сякаш току-що изскочил от кънтящия часовник с кукувица на Втората Световна Война, зад гърба му безкрайните тъмни коридори, приносител на нов шанс за Слотроп.

— Пссст, Джо — започва той, — хей, господине.

— Не си познал — отвръща с пълна уста Слотроп.

— Интересувате ли се от малко ЛСД.

— Това означава лири, шилинги и пенсове[16]. Сгрешил си кафенето, приятел.

— Мисля, че съм сгрешил страната — Швайтар е леко тъжен. — Аз съм от „Сандоз“.

— Аха-а, „Сандоз!“ — вика Слотроп и придърпва един стол за човека.

Оказва се, че Швайтар в действителност е много гъст с „Психохимия АД“ и е един от гравитиращите около картела посредници и работи за тях на половин ден на граждански договор и останалото време шпионира по съвместителство.

— Е, определено ще ми трябва всичко, което имат за Ласло Джамф и-и-и за онзи „Имиполекс Г“.

— Уха-а…

— Моля?

— Значи този материал искате. Откажете се. Това дори не е нашата номенклатура. Да сте опитвали някога да разработвате полимер, когато има само специалисти по индол? И нашата огромна северна компания-майка да ви изпраща ежедневни ултиматуми? Да знаете янки, че „Имиполекс Г“ е нашият албатрос. Те имат вицепрезиденти, чиято единствена работа е да съблюдават ритуала всяка неделя да ходят да плюят на гроба на стария Джамф. Явно не сте общували достатъчно с индолчиците. Страшно елитарни са. Възприемат се за върха, за последното звено на една продължителна европейска диалектика, поколения на поразено от мораво рогче зърно, вещици яхнали метли, общински оргии, затънтени в планинските дебри кантони, които за последните 500 години не знаят нито ден без халюцинации, пазители на една традиция, аристократи…

— Чакай малко… — Джамф покойник? — Ти спомена нещо за гроба на Джамф, нали? — За него това би трябвало да има по-голямо значение, но човекът никога не е бил истински жив, тъй че как може да бъде наистина…

— Високо в планината, край Утлиберг.

— Ти изобщо…

— Какво?

— Изобщо виждал ли си го?

— Той е бил там преди моето време. Но със сигурност знам, че тайните архиви на „Сандоз“ са пълни със секретни данни за него. Ще ми бъде доста трудно да измъкна това, което искате…

— А-а-а-а…

— Петстотин.

— Петстотин какво?

Швейцарски франкове. Слотроп няма 500 от каквото и да е, освен ако не става дума за безпокойства. Парите от Ница почти са привършили. Решил, че отсега нататък ще ходи навсякъде само пеша той преминава по Гемюзе Брюке[17] на път към Семявин, дъвчи своята бяла наденица и се чуди кога ли ще му падне друга.

— Първото, което трябва да направите — съветва го Семявин, — е да отидете в заложна къща откъдето да получите няколко франка за това, а-а-а-а — сочейки костюма. О не, само не и костюма! Семявин рови в задната стая, връща се с вързоп работни дрехи. — Твърде много биете на очи. Налага се да помислите повече за това. Елате пак утре. Ще видя какво друго мога да намеря.

С белия зуут-костюм на вързоп под мишница, един по-малко забележим Ян Скъфлинг излиза обратно навън в средновековния следобед на Нидердорф, каменните стени около него разбухват като хлябове в пещ под отслабващото слънце, уха уха, сега осъзнава: тук ще бъде въвлечен в нова бъркотия като тази с Тамара/Итало и така ще затъне, че просто никога няма да може да се измъкне…

Когато навлиза в неговата улица, сред кладенците от сенки той забелязва паркиран черен „ролс-ройс“ с работещ на празен ход мотор и затъмнени прозорци, а следобедът е толкова забулен, че нищо не се вижда вътре. Хубава кола. Отдавна не е виждал такава, не би трябвало да е нещо повече от любопитна рядкост, освен ако…

Притчи за Параноици, 4: Ти се криеш, те търсят.

Зиннггг! Дидилунг, дидила-та-та-та, я-та-та-та Увертюрата на „Вилхелм Тел“ отзад в сенките, надявам се, че не ме наблюдаваха през тоя едностранен прозорец, бързо, по-бързо, потичва край ъглите плътно долепен до стените, препуска по пресечките, не чува преследване, обаче нали знаем, че това е най-тихият автомобилен мотор, ако не броим танка „тигър“…

Решава да не се връща в хотел „Нимбус“. Краката му вече започват да отмаляват. Стига до „Луизенщрасе“ и заложната къща малко преди да затвори и успява да изкрънка съвсем незначителна сума за зуут-костюма, за наденица може би за ден-два. Сбогом, зуут-костюм.

В този град наистина всичко затваря рано. Какво ще прави Слотроп довечера, за да осигури подслон? Обзет от краткотраен рецидив на оптимизъм, той се вмъква в един ресторант и оттам звъни на администрацията на хотел „Нимбус“.

— Ах, да — британски английски — ще ми кажете ли, моля ви, дали е още там младият британец, който чака във фоайето, или…

След минута прозвучава приятен стеснителен глас и пита „там ли си още“. О, тъй възвишено! Слотроп се паникьосва, тръшва слушалката, стои, гледа хората, които вечерят и го зяпат — оплеска я, провали се, Те знаят сега, че той Ги е разкрил. Съществува и обичайният шанс параноята му отново да се е развихрила, но съвпаденията са прекалено близки. Освен това, вече му е известно звуковото оформление на Тяхната пресметлива невинност, то е част от Техния стил…

Отново в града: ясно очертани брегове, църкви, готически портали отминават с маршова стъпка край него… сега трябва да избягва хотела и трите кафенета, нали, точно така… Издокарани в тъмно синьо, постоянните обитатели на Цюрих се разхождат. Синьо като градския сумрак, все по-тъмно синьо… Всички шпиони и търговци са по домовете си. Изключено е да отиде при Семявин, кръгът на Уаксуинг го бе приел с любезна отзивчивост и няма смисъл да им причинява неприятности. Имат ли някакво влияние и тежест Гостите в този град? Може ли Слотроп да рискува като отиде в друг хотел? Вероятно не. Застудява. От езерото подухва вятър.

Установява, че е стигнал чак до „Одеон“, едно от най-прославените кафенета на света, чийто специалитет не е включен в никое меню и навярно изобщо не е бил записан. Ленин, Троцки, Джеймс Джойс, д-р Айнщайн — всички са били край тези маси. Какво е било общото между всички тях: какво са искали да постигнат, заемайки тази удобна наблюдателна позиция… вероятно е било свързано по някакъв начин с хората, със смъртността при пешеходците, с неспокойното кръстосване на потребности или безразсъдства в един фатален участък от улицата… диалектика, матрици, първообрази, от време на време им се налага да осъществяват някаква връзка с част от тази пролетарска кръв, с телесните миризми и разменяните през масата безсмислени крясъци, с мошеничествата и последните надежди, иначе всичко остава една прашасала Дракулност, древното проклятие на Запада…

Слотроп констатира, че има достатъчно дребни пари за едно кафе. Влиза и сяда избирайки място гледащо към входа. След петнайсет минути засича през две маси шпионски сигнал от един мургав, къдрав чужденец със зелен костюм. И той седи с лице към входа. На масата пред него лежи стар вестник, като че ли на испански. Отворен на странна политическа карикатура изобразяваща полицейски участък, където пред опашка от мъже на средна възраст с рокли и перуки, един стражар държи самун бял… не, това е бебе, на пелените му има етикет LA REVOLUCIÓN… о, всички те претендират, че новородената революция е тяхна, всички тези политици се препират като група предполагаеми майки. Изглежда карикатурата представлява нещо като опознавателен знак, и става ясно, че човекът със зеления костюм е аржентинец, Франциско Скуалидоци, който очаква реакция… кодовият откъс е в самия край на опашката, където великият аржентински поет Леополдо Лугонес[18] заявява: „Сега ще ви разкажа в стихове как я заченах, без да се опетнявам с Първородния Грях…“, става дума за революцията на Урибуру от 1930 година[19]. Вестникът е отпреди петнайсет години. Не е ясно какво Скуалидоци очаква от Слотроп, но получава абсолютно пренебрежение. Което изглежда е приемливо за него и след малко аржентинецът се отпуска достатъчно, за да сподели, че в Мар дел Плата преди няколко седмици той и дузина негови колеги, сред които е международната особнячка Грациела Имаго Порталес[20], отвлекли една класическа ранна германска подводница и я докарали през Атлантическия океан, за да търсят политическо убежище в Германия веднага след като там завърши войната…

Германия ли казваш? Ти откачаш ли? Там е ужасна бъркотия!

— Не е чак такава бъркотия, ’квато оставихме у дома — отвръща тъжният аржентинец. Дълги бръчки се появяват около устата му, бръчки очертани от живота край хиляди коне, от гледката на прекалено много обречени жребчета и залези на юг от Ривадавия[21], където започва истинският юг… — Невъобразима бъркотия, откакто полковниците взеха властта. Перон[22] започва да се активизира сега… последната ни надежда беше „Accion Argentina“[23] — какви ги дърдори този, Господи, колко съм гладен — … забраниха я един месец след преврата… сега всички са в очакване. Ходят на уличните демонстрации по навик. Реална надежда няма. Решихме да задействаме преди да връчат поредният портфейл на Перон. Военното министерство най-вероятно. Той вече има на своя страна дескамисадосите[24], а сега ще получи и армията, нали разбирате… въпрос на време е само… можехме да отидем в Уругвай и там да изчакаме, както е традицията, докато той се изчерпи напълно. Но Перон вероятно ще остане дълго на този пост. В Монтевидео разочаровани изгнаници и неоправдани очаквания колкото щеш…

— Да, но Германия… това е най-последното място на света, където да отидете.

— Pero ché, no sós argentino…[25] — Продължителен поглед встрани и надолу по проектираните белези на швейцарските улици в търсене на изоставения от него Юг. Разбери Слотроп, това не е същата Аржентина, където онзи Боб Ебърли е виждал във всеки бар да вдигат наздравици за Танджерин…[26] На Скуалидоци му се иска да каже: От всички вълшебни утайки в стенещия, размътен аламбик на Европа, ние сме най-разредените, най-опасните, най-подходящите за мирски цели… Ние, подобно на вас, опитахме да изтребим напълно нашите индианци: искахме предназначен само за бели вариант на действителността и го получихме, обаче дори и в най-опушените лабиринти, в най-далечните и най-плътни средоточия на балкони, дворове и порти, земята изобщо не ни позволяваше да забравим… Но пита гласно: — Ехей, изглеждате ми много гладен. Кога сте яли за последно? Аз тъкмо се канех да вечерям. Ще ми окажете ли честта?

В ресторант „Кроненхале“ намират маса на втория етаж. Вечерната суматоха постепенно утихва. Наденици и фондю: Слотроп умира от глад.

— По времето на гаучосите моята страна беше един бял лист хартия. Единствено човешкото въображение ограничаваше пампасите, неизчерпаеми, неоградени. Колкото земя можеше да обходи на кон гаучото, тя вече му принадлежеше. Но Буенос Айрес се стремеше към господство над провинциите. Собственическите неврози набраха сила и започнаха да покваряват селата. Бяха издигнати огради и гаучото загуби част от свободата си. Това е наша национална трагедия. Ние сме обсебени от строителството на лабиринти там, където преди имаше открити равнини и небеса. И от разчертаването на все по-сложни структури върху празния лист. Не можем да се примирим с тази откритост: тя ни хвърля в ужас. Прочетете Борхес[27]. Вижте предградията на Буенос Айрес. Тиранът Росас[28] е мъртъв почти век, обаче неговият култ процъфтява. Под градските улици, под хилядите стаички и коридори, под оградите и мрежите от железопътни релси, сърцето на Аржентина в своите угризения и своенравие, копнее за завръщане към тази неразчертана първична безметежност… към анархистичното единство на пампаси и небе…

— Н-н-н-о, н-о-о б’дливата тел — напълнил уста с фондю, Слотроп нагъва и фъфли, — означава прогрес, не може да имате открити пасбища за вечни времена, не може просто да заставате на пътя на прогреса… — да, сега той е готов за половинчасова реч, ще декламира на този чужденец, който е готов да му плати вечерята, цитати от гледани в съботните следобеди уестърни, превъзнасящи Собствеността, ако нещо в тях изобщо може да й бъде посвещавано.

Приемайки горната реплика за мека форма на умопомрачение, а не за проява на невъзпитание, Скуалидоци само премигва един-два пъти.

— В нормалните времена — Скуалидоци проявява склонност към обяснения, — центърът винаги печели. Неговата сила нараства с времето и това е необратимо, във всеки случай не и с обичайните средства. Децентрализацията и връщането към анархизма се нуждаят от необичайно време… тази Война… тази невероятна Война, на настоящия етап е изтрила множеството държавици, съществували от хиляда години в Германия. Напълно е почистила и отворила Германия.

— Е, да. Но за колко дълго?

— Няма да продължи много. Разбира се, че няма. Но за няколко месеца… вероятно към есента вече ще има мир, discúlpeme[29], към пролетта, още не съм свикнал с вашето полукълбо, за една пролетна минута навярно…

— Да, но… какво ще правите, ще завземете земя и ще опитате да я задържите, а? Те ще ви прогонят веднага, друже.

— Няма. Завземането на земя означава издигането на нови огради. Ние искаме да я оставим открита. Искаме тя да расте и се променя. Предвид откритостта на Германската Зона, надеждите ни са безпределни. — После, сякаш ударен по челото, внезапен бърз поглед, не към вратата, а към тавана. — А също и опасностите за нас.

Точно сега подводницата плава някъде край бреговете на Испания, по-голямата част от деня потопена, а нощем излиза на повърхността да зареди батериите и от време на време се промъква да зареди с гориво. Скуалидоци не желае да се разпростира подробно относно зареждането, но очевидно те имат запазени отдавнашни връзки с републиканското съпротивително движение, една общност на благосклонността и състраданието, дар на непоколебимостта… Скуалидоци пребивава в Цюрих сега, за да осъществява контакт с правителства, които биха желали поради всевъзможни причини да подпомагат неговия анархизъм в изгнание. До утре той трябва да занесе едно съобщение в Женева: оттам то ще бъде предадено в Испания и на подводницата. Но тук в Цюрих е пълно с агенти на Перон. Наблюдават го. Не бива да рискува и да издаде свръзката си в Женева.

— Аз мога да ти помогна — Слотроп облизва пръстите си, — но съм зле с парите и…

Скуалидоци назовава сума, която стига за разплащане с Марио Швайтар и за препитание на Слотроп за много месеци напред.

— Даваш в аванс половината и веднага тръгвам.

Аржентинецът му връчва адресите, парите, съобщението и плаща сметката. Уговарят се за среща в „Кроненхале“ след три дни.

— Късмет.

— И на вас също.

Един последен тъжен поглед на Скуалидоци, останал сам на масата. Отмятане на перчема, светлините постепенно угасват.

Самолетът е очукан и раздрънкан DC-3, избран за неговото сходство с лунната светлина, приветливото изражение на остъклената кабина и абсолютно тъмното му вътрешно и външно оцветяване. Слотроп се буди свит на кълбо сред товара, метален мрак и моторни вибрации проникват до костите му… от някаква преграда далеч напред се процежда съвсем слаба червена светлина. Пропълзява до един миниатюрен илюминатор и поглежда навън. Алпи, озарени от луната. Планинската верига обаче му се струва малка, съвсем не тъй величествена както е предполагал. Е, какво от това… Той се настанява на едно пищно меко легло, запалва получена от Скуалидоци цигара с корков филтър и размишлява, брей, не е зле, скачаш в самолета, отиваш където искаш… защо непременно трябва да спираш в Женева? Ами да, какво ще кажеш за, ъ-ъ-ъ-ъ Испания? Не, чакай, те са фашисти. А в Океания! Хммм. Там е пълно с японци и американски войници. Е, Африка е Черният Континент, там има само туземци, слонове и онзи Спенсър Трейси…[30]

— Няма къде да избягаш, Слотроп, няма къде. — Фигурата е свита до един сандък и трепери. Слотроп примигва на слабата червена светлина. Това е знаменитото лице от книжните обложки на безгрижния авантюрист Ричард Халибъртън[31]: но странно променено. Ужасен обрив покрива и двете му бузи като палимпсест върху по-стари белези от шарка, в чиято симетричност Слотроп, ако бе имал очите на лекар, щеше да прочете медикаментозна алергичност. Ездитният брич на Ричард Халибъртън е изпокъсан и нацапан, лъскавата му светла коса сега виси омазнена. Този несполучил ангел изглежда плаче безмълвно, приведен, над посредствените Алпи, над всичките нощни скиори далеч долу, които неуморно кръстосват, пречистват и усъвършенстват техния фашистки идеал Действие, Действие, Действие, навремето сияен смисъл на неговото битие. Но вече не. Вече не.

Слотроп протяга ръка, гаси цигарата на пода. Колко лесно могат да пламнат тези ангелски-бели дървени стърготини. Лежи тук в раздрънкания и разкривен самолет, лежи колкото е възможно по-неподвижно, проклети глупако, изиграха те, отново те изпързаляха. Ричард Халибъртън, Лоуел Томас, Бойскаутите и Младите Мотористи[32], пожълтелите купища „Нешънъл Джиографик“ горе в стаята на Хоган, вероятно всички са го лъгали и не е имало никой тогава, дори и колониален призрак на тавана, за да го просветли…

Разтърсващи въздушни ями, приплъзване, завой и внезапно почти отвесно кацане, пльос, екипаж от скапани загубеняци, все едно прогимназистчета водят хвърчила на летен лагер и през илюминатора прониква сивкава швейцарска утринна светлина, а Слотроп е скован от болки във всички възможни стави, мускули и кости. Време е да отвърне на удара.

Слиза от самолета без произшествия, смесва се с прозяващата се навъсена тълпа летищни работници, ранни пътници, експедитори. Летище Коантрен рано сутринта. Потресаващо зелени хълмове от едната страна, кафяв град от другата. Паважът на улиците е гладък и мокър. В небето бавно плуват облаци. Връх Монблан казва здравей, езерото също подхвърля привет, Слотроп купува 20 цигари и местния вестник, пита за посоката, качва се на пристигналия трамвай и, окончателно разсънен от нахлуващия през прозорците и вратите студен въздух, се дотърколва в Мирния Град.

Срещата с неговата аржентинска връзка е определена в кафене „Л’Еклипс“[33], доста отдалечено от тролейбусните линии, по калдъръмена улица излизаща на площадче обрамчено с плодови и зеленчукови сергии с бежови навеси, магазини, други кафенета, балкони със саксии, току-що измити тротоари. По страничните улици тичат насам-натам кучета. Слотроп се разполага с кафе, кроасан и вестник. Облаците скоро се разсейват. Слънцето хвърля сенки през площада стигащи почти до Слотроп, който седи с наострени антени. Като че ли никой не го наблюдава. Той чака. Сенките отстъпват, слънцето се издига и после започва да клони към залез, най-после изниква неговият човек, точно такъв както му е бил описан: буеносайрески дневен черен костюм, мустаци, очила със златни рамки и си подсвирква старо танго от Хуан д’Ариенсо[34]. Слотроп демонстративно рови из джобовете си, изважда чуждестранната банкнота, която Скуалидоци му е наредил да използва: гледа я подозрително, става, приближава се.

Como no, señor[35], няма проблеми да обмени банкнотата от 50 песо — предлага му да седне, изважда валута, тефтерчета, визитки и скоро масата е отрупана с парчета хартия, които накрая биват разпределени обратно по джобовете, така че свръзката получава съобщението от Скуалидоци, а Слотроп предназначената за Скуалидоци бележка. И това е всичко.

Обратно в Цюрих със следобедния влак, проспива почти целия път. Слиза на Шлирен[36] в някакъв безбожно тъмен час, за всеки случай ако Те наблюдават централната гара Банхоф в града, хваща автобус чак до Санкт Петерхофщат[37]. Големият часовник е надвиснал над него и над празните пространства на улиците в нещо изтълкувано от него за момента като безмълвна недоброжелателност. И я свързва с правоъгълни вътрешни дворове на университетите от Бръшляновия Съюз[38] в далечната му младост, часовникови кули осветени толкова слабо, че е невъзможно да различиш стрелките, и изкушение, макар и никога толкова силно колкото сега, да капитулира пред притъмняващата година, да приеме, доколкото му е възможно истинския ужас от безименния час (освен ако не е… не… НЕ…): това беше суетност, добре позната на неговите пуритански предци суетност, да бъдеш с кости и сърце нащрек за Нищото, за Нищото спотаено под мелодично преливащи звуци на колежански саксофони, бели сака със следи от червило по реверите, нервно димящи цигари „Фатима“, лъх на марсилски сапун от блестящи коси, ментолови целувки и росни карамфили. Това е да бъдеш връхлетян тъкмо пред разсъмване от група по-млади от теб шегаджии, да те измъкнат от леглото, да ти завържат очите, хей Райнхард, да те изведат навън на есенния студ, под краката ти сенки и листа, и после моментът на съмнение, реалната възможност те да се окажат нещо друго, и преди този момент нищо да не е било истинско: само претенциозен театър за твоя заблуда. Но сега екранът вече е угаснал и не остава никакво време повече. Най-после агентите са дошли за теб…

Има ли по-подходящо място от Цюрих, за да преоткриеш суетността? Това е родината на Реформацията[39] и родният град на Цвингли[40], човекът почти в края на енциклопедията, и каменните възпоминания са навсякъде. Шпионите и големият бизнес, в тяхната стихия неуморно сноват между паметните плочи. Тук в самия този град със сигурност има бивши младежи, лица, които Слотроп често е виждал в двора на Харвард, посветени в Пуританските Тайнства: напълно сериозно полагали клетва да почитат и действат винаги в името на Vanitas[41] и техен господар е била Празнотата… сега те в съответствие с еди-какъв си житейски план са дошли тук, за да работят за Ален Дълес[42] и неговата „разузнавателна“ мрежа, понастоящем функционираща под названието „Отдел Стратегически Служби“. Но за посветените ОСС е също поверително съкращение: като мантра за времената на неминуема криза те са били обучени да повтарят наум осс… осс, някогашната преиначена от ранно средновековен латински дума за кост…[43]

На другия ден, когато Слотроп се среща с Марио Швайтар в кафене „Щрегели“ за да му връчи авансово половината хонорар, той пита също за разположението на гроба на Джамф. Уговарят се да приключат сделката именно там, високо в планината.

Скуалидоци не се показва в „Кроненхале“, нито в „Одеон“, изобщо на никое от местата, където през следващите дни на Слотроп ще му хрумне, че може да го търси. В Цюрих изчезванията общо взето са познати. Но Слотроп ще продължава да се връща, за всеки случай. Записката е на испански, той разбира не повече от две-три думи, но няма да я захвърли, може да му се удаде случай да я предаде. А и, откровено казано, анархистката убедителност го предразполага донякъде. Навремето, в Масачузетс, когато Шайс[44] е воювал с федералните войски из целия щат, Регулаторите[45] на Слотроп от страната на бунтовниците патрулирали из Бъркшър с шапки окичени с клонки бучиниш, за да бъдат различавани от правителствените войници, които забождали парче бяла хартия на техните шапки. Слотропови по онова време не били чак толкова сериозно замесени в хартиения бизнес и широкомащабното унищожение на дървета и все още предпочитали живата зеленина пред мъртвата белота. Впоследствие изгубили или изтъргували преценката, на чия страна са били. А нашият Тайрън бе наследил голяма част от тяхното блажено неведение по темата.

Сега зад него вятърът продухва гробницата на Джамф. Останал почти без пари и очакващ вест от Швайтар, последните няколко нощи Слотроп е лагерувал тук. Прикрит от вятъра, сгушен в две случайно намерени швейцарски одеяла, той дори е могъл да поспи. И то върху Господин Имиполекс. Първата нощ не смееше да задреме, страх го бе, че ще му се яви Джамф с типично германски академичен интелект, очукан от Смъртта и сведен единствено до най-примитивни животински рефлекси, и ще бъде нелепо да призовава безсловесната ухилена злост спотаена в изоставения вътрешен ковчег… чуруликащи гласове около неговия портрет, докато стъпка по стъпка той, То, Потиснатият приближава… чакаймалко изтръгнат от съня, с оголено лице, обърнат към чуждестранните надгробни плочи, какво? какво беше това… назад отново, съвсем близо и отново буден… изправя се, навън и назад, натам, и така почти половината нощ.

Не се явява дух. Като че ли Джамф просто е умрял. На другата сутрин, въпреки празния стомах и хремата, Слотроп отваря очи с усещането, че толкова добре не се е чувствал от месеци. Навярно бе издържал изпитание, не нечие чуждо изпитание, а този път за разнообразие, лично негово.

Градът долу пред погледа му, сега окъпан от еднопосочна светлина, е некропол от църковни шпилове и ветропоказатели, бели вътрешни крепостни кули, тромави здания с мансардни покриви и хиляди блестящи прозорци. Тази сутрин планините са прозрачни като лед. По-късно през деня те ще се превърнат в камари набръчкан син атлаз. Езерото е огледално гладко, но отразените в него планини и къщи остават странно замъглени, с изящно очертани и разресани като от дъжд периферии: сън за Атлантида, за Сугентал[46]. Кукленски селца, обезлюден град от боядисан алабастър… Слотроп клечи тук на студения завой на планинската пътека, трупа и хвърля безцелно снежни топки, може само да допуши последния фас от, доколкото му е известно, последната цигара „лъки страйк“ в цяла Швейцария…

Стъпки по пътеката. Звънтящи галоши. Това е разносвачът на Марио Швайтар с голям дебел плик. Слотроп се разплаща с него, изкрънква го за цигара и кибритени клечки, и се разделят. Обратно в гробницата, Слотроп стъква наново огън от купчинка подпалки и борови клонки, грее ръце и започва да прелиства получената информация. Отсъствието на Джамф го обгръща като миризма, позната, но не можеш да определиш каква точно, аура, която с всяка секунда заплашва да премине в епилептичен припадък. Информацията е налице, по-малко от очакваното (’айде стига бе, ти колко очакваше?), но повече отколкото се бе надявал, като практичен янки. В предстоящите седмици, в тези редки моменти, когато ще му бъде разрешено да се въргаля в своето минало, той ще може дори да намери време да си пожелае да не бе прочел нито ред от нея…

Бележки

[1] „Дюпон“ — т.е. „Е. И. Дюпон дьо Немур енд Къмпани“. През 20-те и 30-те години на XX в. лабораториите на компанията създават множество нови полимери, включително найлон, неопренов каучук и полиестерни тъкани. Те се появяват в резултат от откривателската дейност на Уолас Хюм Каротърс (1896–1937). — Б.пр.

[2] Корпорация Психохимия (нем.) — название на фиктивна компания. — Б.пр.

[3] „Химическа Корпорация Грьосли“ — германското название на американска(та) компания „Грасели Кемикъл Корпорейшън“, която през ’20-те има връзки с картела „СИ Фарбен“ и в 1928 г. част от нея е изкупена от него. — Б.пр.

[4] В 1943 г. д-р Алберт Хофман, изследовател към „Сандоз“, експериментира със синтетичен препарат от лизергинова киселина, случайно поглъща част от него и изпитва халюциногенното му въздействие. Лизергинова киселина е индолово съединение, една от двете основни съставки при производството на халюциногена ЛСД (диетиламид лизергинова киселина). — Б.пр.

[5] Т.е. Импиъриъл Кемикъл Индъстрийз (ИКИ или ICІ англ.) — еднакъв изговор с Icy Eye (англ.) — Ледено Око. Британската фирма Импиъриъл Кемикъл Индъстрийз, картел организиран през 1926 г. с цел противопоставяне на германската СИ Фарбен. През 1939 г. ИКИ вече е втора в Европа след СИ Фарбен и е сключила споразумение с германската СИ Фарбен относно териториалното разпределение и търговските права. — Б.пр.

[6] Кралски Женски Армейски корпус

[7] Т.е. Schwarzgerät (нем.) — черен агрегат. — Б.пр.

[8] Сидни Гринстрийт (1879–1954) — британски актьор с участие в 24 филма, от тях най-известни Малтийският сокол (1941), Казабланка (1942), Пътуване до Марсилия (1944). Отпратката тук явно е към филма Между два свята (1944) в който Сидни Гринстрийт играе ролята на свещеника с широкопола панама Тим Томпсън. — Б.пр.

[9] Фалшивото пристанище (фр.). — Б.пр.

[10] Приятелю (фр.). — Б.пр.

[11] Добре (фр.). — Б.пр.

[12] Лична карта (фр.). — Б.пр.

[13] Боен вик и традиционно японско възклицание означаващо „10 000 години дълъг живот (за императора)“. — Б.пр.

[14] Вариант на играта „тука има, тука нема“. Пред погледа на минувачите или участващите, раздавачът размества три обърнати надолу карти. Целта е участващият да познае къде се намира определена карта — в повечето случаи дама купа. — Б.пр.

[15] Орнитоптери — вероятно се отнася до почитателите на Чарли Паркър („Пилето“) и неговата композиция „Орнитология“; Робобопстери — любители на бибоп музика. Масово имитираната брада-катинарче била отличителна за джазовия тромпетист Дизи Гилеспи. — Б.пр.

[16] L.S.D. — L: лира/паунд стерлинг (от libra /лат./ — др. римска мярка за тегло 327,45 грама, деляща се на 12 унции); S: шилинг (от solidus /лат/ — солид, т.е. твърд, масивен) е древно римска златна монета); D (от denarius /лат./ — денар, древно римска сребърна монета, която се равнявала на 10 медни аса). — Б.пр.

[17] Gemüse-Brücke (нем.) — букв. „Зеленчуков мост“. — Б.пр.

[18] Леополдо Лугонес (1874–1938) — в първите десетилетия на XX в. поетът вече е водеща фигура в литературния живот на Аржентина. С либерални политически възгледи, той неизменно изразява симпатии към бедните и онеправданите. — Б.пр.

[19] Преврат в Аржентина против демократично избрания президент Иполито Иригойен (1852–1933), извършен на 6 септември 1930 г. от генерал Хосе Феликс Урибуру (1868–1932), който завзема властта след неуспеха на Радикалната партия да спре разрухата, предизвикана от световната депресия. Превратът слага началото на епохата, впоследствие получила названието „безславното десетилетие“. — Б.пр.

[20] Graciela Imago Portales (исп.) — означава буквално Грациела Образ на Вратата, но може да бъде преведено също и като „врати към възприятията“. — Б.пр.

[21] Комодоро Ривадавия — пристанище на 46º южна ширина в Патагонската провинция Чубут, най-южният голям град в Аржентина. — Б.пр.

[22] Хуан Доминго Перон (1895–1974) е сред групата офицери, които през юни 1943 г. завземат властта в Аржентина. Министър на Труда и социалната политика, а впоследствие и министър на отбраната, Перон организира работни-чески митинги, призовава за социални реформи и бързо се утвърждава като поборник за работническата класа, с чиито гласове на изборите в 1944 г. той получава вицепрезидентски пост

[23] Accion Argentina (исп.) — букв. Действие Аржентина — военизирана католическа организация, в 1945 г. обявена извън закона. — Б.пр.

[24] Descamisados (исп.) — букв. безризници — бедняци и ниско платени работници в един специфичен исторически момент и политическа партия: времето на Хуан Доминго Перон (1945). Перон е този, който ги е нарекъл „безризници“ за разлика от представителите на управляващата класа (костюмари с бели ризи и вратовръзки). Т.е. думата „безризници“ за Аржентина означава привърженици на Перон от работническата класа. — Б.пр.

[25] Но приятел, ти не си аржентинец (арж. исп. жарг.). — Б.пр.

[26] Препратка към третата строфа от „Танджерин“, песен от Джон Хърндон Мърсър (1909–1976), която в 1941 става хит в изпълнение на Боб Ебърли (1916–1981). Същата песен Боб Ебърли изпълнява в мюзикъла „Флотът пристигна“ (1942). Текстът:

Танджерин е всичко, което твърдят (за нея)!

С черни като нощта очи,

И устни сияйни като пламък.

 

Танджерин! Когато танцува тя

Сеньоритите се зазяпват

А кабалеросите въздишат.

 

И надлъж и шир из Аржентина

Във всеки бар съм виждал

Да вдигат наздравици за Танджерин.

Б.пр.

[27] Скуалидоци има предвид противопоставянето между откритост и рационално организирано пространство, т.е. „лабиринт“, един често срещан символ в творбите на аржентинския поет и прозаик Хорхе Л. Борхес (1899–1986). — Б.пр.

[28] Хуан Мануел де Росас (1793–1877) жесток и репресивен диктатор управлявал Аржентина от 1829 до 1851 г. Организираните от него безмилостни гонения на индианците и въвеждането на принудителна военна служба на гаучосите, за да избиват индианците, представляват исторически фон на епичната поема Мартин Фиеро (1872) от Хосе Ернандес (1834–1886). — Б.пр.

[29] Моля за извинение (исп.). — Б.пр.

[30] Американският актьор Спенсър Трейси (1900–1967) играе ролята на уелския изследовател Хенри Нортън Стенли във филма „Стенли и Ливингстън“ (1939) описващ проучването на Централна Африка. — Б.пр.

[31] Ричард Халибъртън (1900–1939) — американски пътешественик, авантюрист, популярен писател, автор на „Кралският път на романтиката“ (1925), „Славният авантюрист“ (1932), „Ботуши дълги седем лиги“ (1935) и др. — Б.пр.

[32] Лоуел Томас (1892–1981) — американски пътешественик, радио и TV коментатор и писател (предимно пътеписи, от които най-известният е „С Лорънс в Арабия“ (1924). Поредицата „Бойскаутите“ от девет книги е дело на Артър Уинфилд (1862–1930) публикувани под псевдонима Едуард Стратимайер от 1900 до 1922 г. и автор на повече от 60 книги „За юноши и младежи“. „Младите Мотористи“, поредица от 12 книги от Кларънс Янг (псевдоним използван от Синдиката Стратимайер) публикувани между 1902–1916 г. — Б.пр.

[33] Затъмнение (фр.). — Б.пр.

[34] Juan d’Arienzo (1900–1976) — аржентински танго-музикант, цигулар, ръководител на оркестър и композитор, известен също като „Кралят на ритъма“. — Б.пр.

[35] Разбира се, господине (исп.). — Б.пр.

[36] Шлирен — предградие на Цюрих. — Б.пр.

[37] Улица в Цюрих, на която е разположена готическата църква „Свети Петър“. — Б.пр.

[38] Спортна организация на американски висши училища, които се намират в североизточната част на САЩ. Тя включва: Харвардски университет, Принстънски университет, Йейлски университет, Колумбийски университет, Университет „Корнел“, Пенсилвански университет, Университет „Браун“ и Дартмутски колеж. Днес терминът Бръшлянов Съюз е използван главно като етикет на тази група висши училища, отличаващи се с високи критерии за прием и отлично академично качество. — Б.пр.

[39] Реформация — започнало през XV в. и достигнало своята кулминация през XVI в. обществено-религиозно движение в Западна Европа, противопоставящо се на доктрините, ритуалите и структурата на Римокатолическата църква и призоваващо за нейното реформиране, което довежда до обособяването на протестантството като отделно направление на християнството. В резултат на намерилото широк отзвук движение, се образуват нови национални протестантски църкви. Най-големите нови деноминации са лутеранството (в Германия и Скандинавския полуостров), калвинизма (в Германия, Швейцария, Нидерландия и Шотландия) и англиканството (в Англия). — Б.пр.

[40] Улрих Цвингли (1484–1531) — швейцарски теолог-реформатор. Проявява стремеж да даде по-рационално обяснение на някои християнски обреди. Провежда реформа в църквата и политическата организация в Цюрих. Подчинява църквата на градските власти, забранява военното наемничество. Полага усилия да създаде християнска църква с републиканска организация. Загива във войната между католическите и протестантските кантони. — Б.пр.

[41] Vanitas (лат.) — безсъдържателност, безплодност, суета, празнодумство. От лат. „vanus“ — суетен, тщеславен. — Б.пр.

[42] Алън Дълес (1893–1969) — 5-ят директор на ЦРУ и ръководител на американските тайни служби в Европа по време на Втората световна война, от 1942 до 1945 г. е назначен в Швейцария, за да събира информация за антинациските настроения и прояви в Райха. — Б.пр.

[43] На класически латински „кост“ е „os“, произлизаща от гръцкото „osteon“, но на средновековен латински изписването било преиначено на „oss“ от основата „oss“ (като в „ossuarius“, т.е. „костен“). ОСС — Отдел (или Управление) Стратегически Служби е създаден в 1942 г. с ръководител генерал Уилям („Дивият Бил“) Донован (1883–1959). — Б.пр.

[44] Бунтът на Шайс — въоръжено въстание в Масачузетс, предимно в района на Спрингфийлд, през 1786–1787 г. Породено в резултат от 5 годишно недоволство на фермерите от високите данъци, намалелите приходи на фермите и най-вече от въвеждането на временно издадени книжни пари като законно платежно средство и начисляването на 6% допълнителна такса при разплащането с книжни пари. Бунтът е предвождан от бившия офицер от революционната армия Даниъл Шайс (1747–1825). — Б.пр.

[45] Регулатор — участник в „шаистките“ отряди, привърженици на Даниъл Шайс по време на Бунта на Шайс от 1786 г. — Б.пр.

[46] Атлантида — митично островно царство, чиито най-ранни упоменавания са в диалозите „Тимей“ и „Критий“ на древногръцкия философ Платон. Според казаното от Платон, островът изчезнал 9 хиляди години преди негово време при мащабна катастрофа.

Сугентал — в „Тевтонска митология“ (1835) от Якоб Грим (1785–1863), Сугентал е описан като потънал (подводен) град. Авторът отбелязва, че според някои варианти на „Сага за Нибелунгите“, в този град е скрито златното съкровище на Нибелунгите. — Б.пр.