Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

Дръж се прилично или ще те върнем при д-р Джамф!

 

След като му е създал условния рефлекс, Джамф е изхвърлил дразнителя.

 

Изглежда д-р Джамф се е отбивал днес, за да ти нагласи дребното пишле, нали?

 

Сборник на Нийл Ноузпикър с 50 000 обиди

$6,72, „Отвратително потомство“

Изд. Нейланд Смит Прес[1]

Кеймбридж (Масачузетс), 1933 г.

ПУДИНГ: Но това не е ли…

ПОЙНТСМАН: Сър?

ПУДИНГ: Всичко това не е ли прекалено низко и подло? Да ровим по такъв начин в чужд мозък?

ПОЙНТСМАН: Господин бригаден генерал, ние само продължаваме една отдавнашна традиция на експерименти и събеседвания. Харвардският университет и армията на САЩ? Едва ли бихте могли да ги определите като низки и подли институции.

ПУДИНГ: Не трябва да го правим, Пойнтсман. Това е отвратително зверство.

ПОЙНТСМАН: Но американците вече са го обработили! не разбирате ли? Това не е като да развращаваме девственици…

ПУДИНГ: Налага ли се да го изпълняваме, само защото американците го правят? Трябва ли да им позволяваме да ни развращават?

Още около 1922 година д-р Ласло Джамф изказал мнението, че щом Уотсън и Рейнър са могли успешно да създадат у техния „Младенец Албърт“[2] условен рефлекс на ужас от всякакъв вид козина и пера, даже от кожената боа наметната около врата на собствената му майка, тогава той, Джамф, безспорно ще може да направи същото за своя Младенец Слотроп и неговия детски сексуален рефлекс. Същата година Джамф бил в Харвардския университет като гост-преподавател от Дармщат. Това е било в началото на неговата кариера, преди да навлезе в органичната химия (също такава съдбоносна промяна в сферата на дейност, както и знаменития преход на Кекуле от архитектурата към химията[3], един век по-рано). За експеримента Джамф бил получил малко дарение от Националния Научноизследователски Съвет (в рамките на текуща програма на ННИС за психологически изследвания, започната през Световната война, когато възникнала нуждата от методика за подбор на офицери и категоризация на новобранците). Вероятно поради оскъдното финансиране Джамф избрал за свой целеви рефлекс ерекциите на едно дете. Измерването на секрецията, с което се занимавал Павлов, би означавало хирургическа намеса. Измерването на „страха“, тоест на избрания от Уотсън рефлекс, би внесло прекалено много субективност (какво е страх? До каква степен той може да бъде „силен“? Кой решава кога изследването е полево-на-място и няма време за продължителния и бавен процес на сверяване с Таблицата на Страха?) В онези години той не е разполагал с никаква измерителна апаратура. В най-добрия случай е можел да използва трипараметровия „детектор на лъжата“ на Ларсън-Кеелер[4], който по онова време все още бил едва на ниво експериментален модел.

Но ерекцията или я има или я няма. Двукомпонентна, елегантна. Дори най-обикновен студент може да провежда наблюдението й.

Безусловен дразнител = погалването на пениса със стерилен памучен тампон.

Безусловен рефлекс = ерекция.

Условен дразнител = X

Условен рефлекс = ерекция при наличие на X, погалването вече е излишно, нужен е само този X.

„X“ ли? Какъв е този „x“? Ами че това е знаменитият „Тайнствен дразнител“, който е очаровал поколения студенти, изучаващи поведенческата психология. Всяко средностатистическо университетско хумористично списание ежегодно публикува 2,7 сантиметра текст на тази тема, което по ирония на съдбата е точно равно на средната дължина на ерекцията на Младенеца T, измерена и докладвана от Джамф.

Съгласно традицията при такива случаи, е редно невръстната жертва да бъде декондиционирана, т.е. рефлексът да бъде унищожен. Напълно нормално е, според павловистката терминология, Джамф да „потуши“ създадения от него еректилен рефлекс, преди да пусне младенеца. И най-вероятно е направил точно така. Но както казва самият Иван Петрович: „Трябва да говорим не само за частично или пълно потушаване на даден условен рефлекс, но също да осъзнаем и приемем, че има вероятност самото потушаване да продължи отвъд точката на заглъхване на рефлекса до нула. Следователно ние не можем да преценяваме степента на затихване само по величината на рефлекса или по отсъствието на такъв, защото отвъд нулата все още е допустимо наличието на мълчаливо угасване.“ Курсивът е на г-н Пойнтсман.

Възможно ли е условен рефлекс, латентен в продължение на 20 или 30 години, да оцелее в човек? Нима д-р Джамф го е потушавал само до нулата и е изчаквал докато младенецът демонстрира нула на брой ерекции в присъствието на дразнител X, и едва тогава е спрял? Дали е забравил или направо е пренебрегнал „мълчаливото угасване отвъд нулата“? Ако го е пренебрегнал, защо? Има ли някакъв коментар по този въпрос от страна на Националния Научноизследователски Съвет?

Когато в края на 1944 г. „Бялото видение“ открива Слотроп — макар и той да бе известен на много хора като знаменития Младенец Тайрън — както е и в случая с Новия Свят, различните хора смятат, че са открили различни неща.

Роджър Мексико го възприема като някаква статистическа ексцентричност. Обаче сега усеща леко разклащане на основите на тази научна дисциплина и то прониква по-дълбоко, отколкото ако е предизвикано от ексцентричността. Странно, много, много странно, представете си каква бяла необратимост има завършващото движение на езика. То загатва за отминаването на спирката на езика отвъд нулата и навлизането в друго царство. Разбира се ти самият не отминаваш. Но осъзнаваш някак мисловно, че именно по този начин трябва да се движиш.

Според Роло Гроуст това е прекогниция[5].

— Слотроп може да предсказва кога ракетата ще падне на определено място. Неговото оцеляване досега е доказателство, че той е действал основавайки се на предварителна информация и е избягвал района по времето, когато се предполага, че там ще удари ракета. — Д-р Гроуст не е сигурен как и дали изобщо това има някаква връзка със секса.

Но Едуин Трикъл, най-отявленият фройдист сред изследователите на парапсихологичните явления, е убеден, че дарбата на Слотроп е в психокинезата[6]. Със силата на своето съзнание Слотроп предизвиква ударите на ракетите там, където те падат. Той сигурно не ги гони из небето във физическия смисъл на думата, но може би по някакъв начин обърква електрическите сигнали в насочващата система на ракетата. Както и да го прави Слотроп, според теорията на д-р Трикъл, това има връзка със секса.

— Той изпитва подсъзнателната нужда да заличи всички следи от онази сексуална Друга Личност, интензивно натоварена смислово и обозначена фигуративно на неговата карта със звезда, анално-садистичният символ за успех в училище, който тъй дълбоко се е просмукал в началното образование в Америка…

Картата, ето това озадачава и плаши всички тях, картата, върху която Слотроп отбелязва своите завоевания, момичетата. Звездите се подреждат в Поасоново разпределение[7], също като ракетните попадения на картата на Роджър Мексико, онагледяваща ударите на бомбите-роботи.

Но тук проблемът не е само в разпределението на попаденията. Излиза, че двете схеми са идентични. Съвпадат точно, квадратче по квадратче. Снимките, които Теди Блоут прави на картата на Слотроп, бяха прожектирани върху картата на Роджър и нагледно бе демонстрирано съвпадението на двете изображения, момичета-звезди и кръгчетата на ракетните попадения.

Слотроп бе датирал повечето от звездите върху неговата карта и това ги улесняваше. Звездата винаги се появява преди съответстващата й ракетна експлозия, която идва от два до десет дни по-късно. Средноаритметичното закъснение е около 4½ дни.

Да предположим, разсъждава Пойнтсман, че използваният от Джамф дразнител Х е някакъв силен шум, както е при експериментите на Уотсън-Рейнър. Да допуснем, че еректилният рефлекс на Слотроп не е бил напълно потушен. Следователно, той би трябвало да получава ерекция при всеки по-силен шум, предшестван от същата зловеща подготовка, с която се е сблъсквал в лабораторията на Джамф, както понастоящем установяват и кучетата в лабораторията на самия Пойнтсман. Това насочва вниманието ни към Фау-1: всяка бомба-бръмчилка, оказала се достатъчно близо, че да стресне Слотроп, трябва да предизвиква неговата ерекция. Бумтенето на мотора се усилва и усилва, по-нататък изключване, заглъхване и тишина, напрежението расте и накрая идва експлозията. Ерекция, надървяне. Да, обаче не. В нашия случай Слотроп получава ерекция само когато тази последователност се развива в обратен ред. Първо експлозията, а след това звукът от приближаването: Фау-2.

Но така или иначе, дразнителят трябва да бъде ракетата. Според Слотроп, процентният дял на усмихващите се в автобуса включва неустановен предшестващ фантом, неизвестен двойник на ракетата, все още неизяснено, тайнствено влияние на менструалните цикли, защото какво кара тия гаджета да го правят тъй охотно и безплатно? Съществуват ли някакви колебания на сексуалния пазар, в порнографията или сред проститутките, свързани с цените на фондовата борса, за които ние, чистофайниците, изобщо не сме чували нищо? Новините от фронта предизвикват ли сърбеж между хубавите им гладки бедра, нараства ли желанието им право или обратнопропорционално на реалната вероятност за внезапна смърт — дявол да го вземе, има ли някакво подсещане или знак, точно пред очите ни, който не сме притежавали душевната и сърдечна проницателност да забележим?…

Но ако това витае във въздуха, тук, сега, от него ще последват ракетите, непрекъснато, постоянно, 100% от времето. Без изключения. Открием ли този знак, ние ще сме показали отново несъкрушимата — всеобща, а и на всяка отделна човешка душа — безвъзвратност. И за каквато да е надежда ще остава много малко, съвсем незначително място. Разбирате колко важно е едно такова откритие.

Те вървят покрай заснежените кучешки заграждения, Пойнтсман с ръкавици „Гластънбъри“ от овча кожа и двуредна сиво-бежова полушубка, Мексико с наскоро изплетен от Джесика шал, пърхащ в посока към брега като ален език на дракон — днес е най-студеният досега зимен ден, минус 14 градуса. Надолу към скалите с вледенени от вятъра лица, надолу към безлюдния морски бряг. Вълните прииждат, плискат, с приплъзване се отдръпват назад и оставят големи полумесеци от тънък като кожа лед, заслепяващ на анемичната слънчева светлина. Два чифта високи мъжки обувки с хрустене го пробиват и мачкат в пясък или камъчета. Самият край на годината. Днес се чуват оръдията от Фландрия, вятърът донася тътена им от другия бряг на Канала. Горе на скалата са замрели руините на абатството, сивкави и кристално ясни.

Снощи, в къщата в покрайнините на градчето, тъкмо преди да заспят, Джесика, сгушена в него, понесла се към съня, бе прошепнала: „Роджър… ами момичетата?“ Само това. Но Роджър се разсъни напълно. И макар да бе смъртно уморен, още цял час лежа загледан в тавана, унесен в размисъл за момичетата.

Сега, разбрал, че трябва да престане да мисли за това:

— Пойнтсман, ами ако Едуин Трикъл е прав? Че това е психокинеза. Ами ако Слотроп, дори несъзнателно, ги заставя да падат?

— Е, в такъв случай вашата групичка ще има над какво да си блъска главите.

— Но… защо му е да го прави? Ако те падат точно там, където е бил той…

— Сигурно е женомразец.

— Говоря сериозно.

— Мексико, вие наистина ли се тревожите?

— Не знам. Навярно съм се питал дали това не е свързано по някакъв начин с вашия ултрапарадоксален етап на развитие. Може би… може би искам да знам какво всъщност търсите.

В настоящия момент небето над тях пулсира тежко от бученето на ескадрила Б-17, устремени днес към някоя необичайна цел, далеч отвъд традиционните въздушни коридори. Иззад тези Летящи Крепости синеят коремите на студените облаци, чиито гладки талази са изпъстрени със сини жилки и обагрени тук-там с посивяващо розово или виолетово… Крилата и стабилизаторите отдолу са загатнати в тъмно сиво. Сенките са леко оперени в по-светло по извивките на корпусите или гондолите. От закачулената тъмнота на защитните моторни обвивки изникват обтекателите, въртящи невидими витла, небесната светлина улавя всички уязвими повърхности в еднообразно мрачно сиво. Самолетите бучат тържествено, високо в това, което е нулево небе, т.е. посока юг, към хоризонта, разпръсват скрежа още с образуването му, обсипват пространството зад тях с бели ледени бразди, чийто цвят отчасти съответства на някои оттенъци на облака, всичките миниатюрни илюминатори и отвърстия са засенчени в мека чернота, плексигласовият нос отразява безкрайното движение на деформираните облаци и слънцето. Вътре — черен обсидиан.

Пойнтсман все говореше за параноята и за „понятията за противоположност“. Драскаше безразборно въпросителни знаци в Книгата и напълно вярно, където му падне в полетата на отвореното писмо на Павлов до Жане относно sentiments d’emprise[8] и Глава LV „Опит за физиологическо обяснение на натрапчивите неврози и параноята“[9]: той явно не бе успял да обуздае своята безобидна простащина, въпреки че седемте собственици се бяха споразумели да не правят никакви допълнителни вписвания в Книгата — тя беше много ценна и всеки поотделно бе вложил нея по една гвинея. Бяха му я продали крадешком по време на едно въздушно нападение на Луфтвафе (почти всички съществуващи екземпляри унищожени в склада още в началото на битката за Британия). Пойнтсман така и не бе видял лицето на продавача, който бе изчезнал в осезаемо доловимото дрезгаво начало на отбоя и бе оставил доктора с Книгата, безмълвното снопче хартия вече се загряваше и овлажняваше стискащата го длан… да, може да е била рядка еротична творба, този ъгловат шрифт наглед ръчно набран разбира се… тромавата фразировка, сякаш странният превод на д-р Хорсли Гант[10] бе кодиран, а разшифрованият текст описваше безнравствени удоволствия и престъпни страсти… А доколко във всяко куче навестяващо неговите тестовите стендове Нед Пойнтсман вижда прелестна жертва, която се напряга да разкъса пристегналите я каиши… и скалпелът и медицинската сонда не са ли също тъй декоративни и спомагателни, както бастунът и камшикът?

Предшестващият Книгата том — първите четиридесет и една лекции — го връхлетя на 28-годишна възраст подобно на заповед на Венера от пещерата[11], на която той определено не бе в състояние да противостои: да зареже „Харли Стрийт“[12], да тръгне на странстване твърде необичайно и встрани от нормалния път, блажено напред и напред, в лабиринта на работата по условните рефлекси, откъдето сега едва, след като бе размотавал кълбото в продължение на тринайсет години, той започва да го навива обратно, да се натъква на стари доказателства, че и преди е минавал този път, и да се сблъсква тук-там с последствията от безразборните ентусиазирани одобрения правени от него в по-младите му години… Но тя го бе предупреждавала, — нали? а той послуша ли я поне веднъж? — че плащането, макар и отложено, трябва да бъде извършено напълно, без остатък. Венера и Ариадна![13] Тя като че ли струва всяка възможна цена, а лабиринтът по онова време изглеждаше прекалено заплетен и сложен за тях, сенчестите посредници, които бяха уредили споразумението между неговия вариант на таен Пойнтсман и неговата съдба… прекалено объркан и разнообразен, както мислеше тогава, за да го намерят. Но вече е разбрал. Навлязъл твърде дълбоко, той предпочита все още да не си го признава, знае, че те само чакат, каменни и уверени, тези агенти на Синдиката, на които тя трябва също да плати, чакат в централната зала, докато той приближава… Те притежават всичко: Ариадна, Минотавъра, даже, опасява се Пойнтсман, и него самия. Напоследък му се привиждат, голи, атлети, стоят неподвижни и дишат в залата, ужасяващи вирнати пениси, неорганични като очите им, които блестят от скреж или от слюдени люспи, но не и от страст, или за него. Просто такава им е работата…

— Пиер Жане… този човек понякога се изразяваше като ориенталски мистик. Не упражняваше реален контрол над противоположностите. „Действието нараняване и акта на причиненото нараняване са обединени в процедурата на сумираното нараняване.“[14] Обсъждащ и обсъждан, господар и роб, девица и прелъстител, всяка двойка е възможно най-подобаващо свързана и неразделима… Мексико, тази ян-инска безсмислица[15] е последното убежище на непоправимите мързели. По този начин се скатават от всяка неприятна работа в лабораторията, но някой да е казал нещо?

— Не желая да влизам в религиозен спор с вас — днес Мексико по-раздразнителен от обикновено поради недоспиването, — но се питам дали вие, хора, не сте малко… ами-и, дали не съдите прекалено строго достойнствата на анализа. Тоест, когато изследвате и проверите детайлно всичко, отлично, аз първи ще приветствам вашето прилежание. Но освен да подхвърляте всевъзможни незначителни дреболии, да сте казали нещо смислено?

Такива аргументи не са по вкуса и на Пойнтсман. Но той се взира изпитателно в този млад анархист с червен шал.

— Павлов е бил убеден, че идеалът, финалът, към който всички ние сме устремени в науката, е вярното и точно механическо тълкуване. Той е бил в достатъчна степен реалист, за да не очаква подобно нещо през целия си живот. Или през следващите няколко живота. Но е хранел надеждата за една дълга верига от все по-близки и по-непосредствени паралели и съприкосновения. В края на краищата той е вярвал в чисто психологическата основа на живота на душата. Няма следствие без причина и ясна последователност на връзките.

— Не съм експерт в тази област, разбира се — Мексико определено не желае да обиди събеседника си, но все пак, — обаче имам усещането, че тези причини и следствия вече са изчерпани. Ако науката изобщо иска да продължи напред, тя трябва да търси по-широк и… по-разнообразен, по-творчески набор от предположения. Следващият голям пробив може да настъпи, когато съберем смелост да се откажем напълно от причина и следствие и да поемем в някоя друга посока.

— Не. Никакво „поемане“! Има регрес… назад. Вие сте на 30 години, човече. Няма „други посоки“. Има само напред, тоест навлизане навътре, или назад.

Мексико гледа как вятърът придърпва пешовете на пойнтсмановия шинел. Чайка отлита с крясък встрани покрай замръзналия бряг. Варовиковите скали се извисяват нагоре, студени и безучастни като смъртта. Древните европейски варвари, които рискували да приближат достатъчно този бряг, зървали през мъглата тези бели прегради и тогава разбирали къде са отиват техните покойници.

Ето, Пойнтсман се бе обърнал и… о, Господи. Той се усмихва. В това предположение за братство прозира нещо толкова древно, че — не сега, а няколко месеца по-късно, когато пролетта е настъпила и войната в Европа е завършила — Роджър ще си припомни тази усмивка, тя ще започне да го преследва, като възможно най-злобната гримаса, която е виждал на човешко лице.

Спират. Роджър се обръща и гледа своя спътник, тоест Антимексико. Двамата са въплъщение на „Понятията за противоположностите“, ала на коя част от мозъчната кора, на кое зимно полукълбо? Коя разрушена мозайка, обърната навън към Безплодната Пустош… с гръб към даващото подслон населено място… разбираема само за пътуващите извън града… очи в далечината… варвари… конници…

— Ние двамата имаме Слотроп — току-що е отбелязал Пойнтсман.

— Какво очаквате от това, Пойнтсман? Имам предвид освен слава.

— Не повече от това, което е очаквал Павлов. Физиологична основа за това, което изглежда много странно поведение. Не ме е грижа в коя от вашите ДПИ[16] категории може да бъде класифицирано. Странното е, че на никого от вас дори не му е хрумвало да спомене телепатията. Може би Слотроп е бил настроен на някой там, на човек, който предварително е запознат с разписанието на германските изстрелвания. Така ли е? И хич не ми пука дали това не е някакво ужасно фройдистко отмъщение насочено против майка му, защото тя била опитала да го кастрира или нещо друго. Мексико, аз не съм претенциозен. Аз съм непридирчив, методичен…

— Скромен.

— Поставил съм си ограничения в това отношение. Мога само да продължавам по-нататък изхождайки единствено от обратния ход на шумовете от ракетите… клиническата история на създаването у Слотроп на условен сексуален рефлекс, вероятно към слухови дразнители, и към това, което изглежда е размяна на местата на причина и следствие. Нямам такава готовност като вас напълно да се откажа от причина и следствие, но ако има нужда от промяна, тъй да бъде.

— Но какво целите?

— Вие сте виждали неговия МПВМ. А какво ще кажете за Ф-ска̀лата[17] му? Преиначавания, деформирани мисловни процеси… Точковите резултати го показват ясно: той е психопатично ненормален, маниакален, латентен параноик… а Павлов е смятал, че маниите и параноичните видения са резултат от определени… да ги наречем клетки, неврони в мозайката на мозъка, които са възбудени до такава степен, че посредством взаимна индукция потискат целия участък на мозъчната кора наоколо. Една ярко горяща точка, заобиколена от тъмнина. Тъмнина, която тази точка по някакъв начин е предизвикала и създала. И тази ярка точка е изолирана, вероятно до края на живота на пациента, от всички други идеи, усещания, самокритики, които могат да регулират нейния пламък, да го върнат до нормално състояние. Павлов го нарича „точка на патологичната инертност“. Понастоящем ние работим с едно куче… то е преминало „уравнителната“ фаза, при която всеки дразнител, силен или слаб, предизвиква един и същи брой отделени капки слюнка… и по-нататък през „парадоксалната“ фаза, т.е. силни дразнители предизвикват слаби отклици и обратното. Вчера го задействахме на „ултрапарадоксалната“ фаза. Свръх. А сега, когато включваме метронома, което по-рано означаваше за него храна и съвсем доскоро предизвикваше поройно слюноотделяне, кучето се извръща. Изключим ли метронома, то веднага се обръща към него, души го, опитва да го ближе, да го захапе, търси в тишината отсъстващия дразнител. Павлов е мислел, че всички душевни болести могат в края на краищата да бъдат обяснени с ултрапарадоксалната фаза, патологично инертните точки по мозъчната кора и бъркотията в представите за противоположност. И тъкмо бил стигнал до идеята да постави всичко това на експериментална основа, когато починал. Но аз съм жив, съществувам. Разполагам с финансиране, време, желание и воля. Слотроп е спокоен, уравновесен и силен. Няма да бъде лесно да го приведем към която и да е от трите фази. Накрая вероятно ще трябва да го подложим на глад, да го сплашваме и тероризираме, не знам… по-добре да не се стига до това. Но аз ще открия неговите точки на инертност, ще изясня какви и кои са те, дори ако трябва да отворя проклетия му череп, и как са изолирани и може би ще реша загадката защо ракетите падат така, въпреки че, признавам, това е само залъгалка, подкуп, за да получа подкрепата ви.

— Защо? — Като че ли ти е малко неловко, а, Мексико? — Защо имате нужда от мен?

— Не знам. Но наистина е така.

— Вие сте маниак.

— Мексико. — Стои съвсем неподвижно, обърнатата към морето половина на лицето му сякаш за секунда е остаряла с петдесет години, гледа как приливът три пъти поред оставя след себе си стерилен леден слой. — Помогнете ми.

Никому не мога да помогна, размишлява Мексико. Какво толкова го привлича Пойнтсман? Това е опасно и направо извратено. Роджър не желае да помага, той, както и Джесика, изпитва същия неестествен страх от Слотроп. А момичетата? Навярно самотата му в Сектор Пси, и убеждението, че сърце не му дава нито да сподели нито да зареже… вярата и убедеността им, дори на неизменно мрачния Глоуминг, че би трябвало да има нещо повече, освен и отвъд сетивата, отвъд смъртта, отвъд Вероятностите, съдържащи всичко, в което Роджър е принуден да вярва… О, Джеси, лицето му е долепено в нейния гръб, гол, спящ, със сложно костно и сухожилно оформление, тук вече съвсем се обърках…

По средата между твърдата и остра морска трева и водата, дълга ивица опасан от бодлива тел тръбопровод звънти на вятъра. Черната ограда е захваната за наклонени към морето високи полегати подпори. Запуснат и математически вид: оголена до държащи конструкцията на място силови вектори, и тук-там подсигурена с насложени два реда един върху друг, успоредно с тръгналите отново Пойнтсман и Мексико, оградата се задвижва назад в дебела вълнообразна линия с повтарящи се вертикални подпори в паралакс[18] на фона на повтарящи се диагонали, а по-долу плетениците от бодлива тел се кръстосват общо взето наслуки. Далеч напред, където конструкцията завива в мъглата, ажурната стена посивява. Снощният снеговалеж бе гравирал в бяло всяка отделна линия от черните драскулки. Но днес вятърът и пясъкът са оголили наново тъмното желязо, осолили са го и разкриват тук-там къси ивици ръжда… а на други места ледът и слънцето превръщат конструкцията в наелектризирани до бяло потоци енергия.

Още по-нататък, отвъд полузаритите сухопътни мини и противотанкови кръстачки от разяден бетон, в покачен върху скалата и покрит с мрежа и чимове бункер, младият д-р Блеф и медицинската сестра Айви почиват след извършена трудна лоботомия. Неговите старателно измити привикнали пръсти са под жартиерите й, разтеглят ги настрани, пускат ги с мигновено силно плющене и хо-хо-хо на Блеф, а тя подскача и се засмива също, като опитва, не много настойчиво, да се извърти. Двамата лежат на постеля от избелели и обезцветени навигационни карти, ръководства за експлоатация на съоръжения, разкъсани и разсипани чували с пясък, изгорени кибритени клечки и разнищени коркови филтри от отдавна изгнили цигари, носили облекчение през нощите на ’41-ва когато сърцата внезапно забумтявали ускорено при най-слабия проблясък на светлина в морето.

— Ти си луд — шепне Айви.

— Само надървен — усмихва се той и отново изплющява с жартиера й като момче с прашка.

По възвишенията, редици от цилиндрични блокове, предназначени да повреждат тихите Кралски Тигри, които никога няма да пълзят по тази земя[19], се разпростират надалеч като верига множество бледо сиви кифли, пресичаща сиво-кафявото пасище, сред плоските снежни кръпки и белезникавите оголени варовикови скали. На едно заледено езерце дошлият от Лондон негър, неправдоподобен като зуав[20], се пързаля, висок и преизпълнен с достойнство сякаш е роден за кънките и за леда, а не за пустинята. Около него се разпръсват градските деца, но остават достатъчно близо, тъй че къдравите дири леден прах парват бузите им при всеки негов завой. Докато той не се усмихне, децата не дръзват да го заговорят, а само потичват подир него, следват го, подкачат го, жадуват усмивката му, боят се от нея, искат я… Лицето му е вълшебно, познато им е. Застаналите на брега Майрън Грънтон и Едуин Трикъл пушат цигара след цигара, размишляват гласно за Операция „Черно крило“ и благонадеждността на Черната Команда, наблюдават техният вълшебен негър, техният прототип, и никой от тях не си позволява риска да отиде на леда, да подскача и се върти пред тези деца.

Началото на зимата е; цялото небе е безцветно сияещо желе. Малко по-надолу на плажа Пойнтсман изважда от джоба си руло тоалетна хартия, върху всеки отделен лист маркирано „Собственост на правителството на Н.В.“, за да се изсекне. Роджър от време на време подпъхва косата си под кепето. Мълчат. И тъй, ето ги двамата: крачат тежко, изваждат и пъхат ръце в джобовете, фигурите им се смаляват, бежова и сива с леки алени мазки, много рязко очертани контури, отпечатъците от стъпките им се превръщат в продължителен замръзващ полет на изтощени звезди, отражението на мрачното небе от заледения плаж е почти бяло… Губим ги от поглед. Никой не е слушал тези първи разговори, не се е запазила даже и случайна снимка. Вървят докато не ги скрива тази зима и като че ли след малко ще замръзне и самият жесток Канал, и никой, нито един от нас повече няма да ги намери изцяло. Следите им се запълват с лед и малко по-късно морето ги отнася.

Бележки

[1] Издателството е наречено в чест на сър Нейланд Смит от Скотланд Ярд, безстрашният белетристичен герой от романите на Сакс Ромър (1883–1959) за Фу-Манчу. — Б.пр.

[2] Джон Броудъс Уотсън (1878–1958) и съпругата му Розали Рейнър Уотсън (1898–1935) са основоположници на поведенческата психология. През 1918 г. те кондиционират (т.е. създават условен рефлекс на) 11-месечното бебе „Младенецът Албърт“ като първоначално слагат в неговата детска площадка различни животни и играчки (кукли) с козина, при вида на които детето не изпитва страх. След това започват да удрят с чук по метална пръчка непосредствено зад главата на Албърт. И повтарят тази процедура всеки път, когато бъде донесено ново космато животно/кукла/играчка и Албърт протяга ръка към него. Уплашен от невидимия шум, Албърт бързо го свързва с животните и започва да изразява своя страх всеки път, когато слагат до него такава играчка. Ужасът му скоро включва всички „предмети с козина“ включително и майчината му боа-шал от пера, която преди е свързвал с нейната загриженост и любов. — Б.пр.

[3] Фридрих Аугуст Кекуле фон Страдониц (1829–1896) — германски химик един от основателите на теорията за строежа на органичните съединения, чието начало е положено с откриването от него на цикличната или „пръстеновидна“ структура на бензеновата молекула. В Университета в Гисен той първоначално започва да учи архитектура, но след като присъства на лекционен курс воден от Юстус фон Либих (1803–1873) в дармщатското висше техническо училище, в 1849 г. Кекуле започва да изучава химия при Либих. — Б.пр.

[4] Джон Огъстъс Ларсон (1892–1965) — създава първият полиграф в 1921 г. Леонард Кеелер (1903–1949) е съоткривател на полиграфа, познат като „детектор на лъжата“. — Б.пр.

[5] В парапсихологията прекогниция (на латински: præ-, „преди“ и cognitio, „придобиване на знание“, т.е. „предварително знаене“) означава способността да предсказваш или предчувстваш бъдещи събития, които не са могли да бъдат очаквани на базата на настоящото положение. — Б.пр.

[6] Психокинеза (или телекинеза) — предполагаемата способност за преместване на предмети изключително с умствено/психическо усилие, без използване на физически контакт. — Б.пр.

[7] Поасоново разпределение в статистиката и теорията на вероятностите е моделиране на произволна дискретна величина, което изразява вероятността дадени събития да се случат в определен интервал от време при фиксирана интензивност, ако са независими едно от друго. — Б.пр.

[8] sentiments d’emprise (фр.) — чувството за преследване и параноя, т.е. на упражняван отвън контрол. — Б.пр.

[9] Отвореното писмо на Павлов представлява Глава LV „Les Sentiments D’Emprise и ултрапарадоксалната фаза“ от том І на Лекции за условните рефлекси от Иван Петрович Павлов, която е последвана от споменатата от автора тук глава. — Б.пр.

[10] Уилям Андрю Хорсли Гант (1892–1980) — американски медик, учен, преводач на т. 1 и 2 от „Лекции за условните рефлекси“ на И. П. Павлов. — Б.пр.

[11] Том І от Лекции за условните рефлекси на И. П. Павлов е публикуван в превод на английски език в 1928 г., когато Пойнтсман е на 28 години.

Призивът към Пойнтсман идва като че от „Венера от пещерата“, т.е. сякаш от богинята (Венера) от легендата за Танхойзер — немски минезингер, странстващ рицар-поет и разказвач на поучителни истории. Танхойзер (ок. 1200 — ок. 1265) създава образци на т.нар. танцувална поезия, която възпява любовта и игрите както на знатните, така и на простолюдието. Някои негови текстове пародират „високия“ минезанг, проникнати са от самоирония и съдържат неприлични строфи, напомнящи студентските песни. В тях се говори за приключения, старинни легенди и герои, изпълнени са с учени безсмислици и смущаващи чуждици. Изключение прави неговата „Песен на покаянието“, възвеличаваща духовните търсения и саможертвата в Кръстоносните походи, и смятана за образец при създаването на „Легендата за Танхойзер“. В баладата/легенда за Танхойзер, възникнала след 1450 година, се разказва за рицаря-поет, който намира Венусберг, подземния дом/пещера на Венера, и прекарва там цяла година в преклонение към богинята. След като напуска Венусберг, измъчван от разкаяния той отива в Рим да измоли от папа Урбан ІV опрощение на своите грехове. Папа Урбан ІV отговаря, че прошката е също толкова невъзможна, както е невъзможно неговият папски жезъл да цъфне. Три дни след отпътуването на Танхойзер, жезълът на Урбан ІV разцъфва с цветове и папата изпраща свои пратеници да намерят и доведат рицаря-поет, но той вече се е върнал във Венусберг и никога повече не го виждат. — Б.пр.

[12] Харли Стрийт в центъра на Лондон, е прочута от средата на XIX в. с големия брой частни медицински практики, клиники, болници. В непосредствена близост до нея е разположено Кралското Медицинско Дружество. — Б.пр.

[13] Гръцкият митически герой Тезей отплава за Крит с намерението да замени седемте младежи и седем девойки, които цар Минос иска от атиняни, за да бъдат предлагани в жертвоприношение на Минотавъра. Ако Тезей успеел да убие чудовището неговите съграждани щели безпрепятствено да се върнат по домовете си. Дъщерята на Минос, Ариадна се влюбва в Тезей и търси помощ от Дедал, строителят на критския лабиринт. Дедал я съветва да даде на Тезей кълбо с прежда, която той да размотава из лабиринта, за да може да се върне обратно следвайки конеца. След като убива Минотавъра, Тезей взема със себе си Ариадна, но тъй като боговете вече я били нарочили за жена на Дионис, впоследствие я изоставя на остров Наксос (според някои версии, на остров Крит). Така Ариадна станала богиня и жена на Дионис. Критският култ към Венера е приемал Венера и Ариадна за една и съща богиня. — Б.пр.

[14] Цитат от том 2 на Лекции за условните рефлекси на И. П. Павлов, който на свой ред е цитирал от есето на Пиер Жане озаглавено „Осезания в халюцинациите за преследване“ поместено в Journal de psychologie. — Б.пр.

[15] В дуалистичната философия на китайския будизъм, ян е активният, мъжки елемент на развитието и съзиданието, който винаги съществува съвместно с пасивния женски елемент, известен като ин. Ян е слънцето и просветеното/осветлено мислене/съзнание; ин е луната и помраченото без/подсъзнание. Заедно те образуват едно кръгло цяло — мандала. — Б.пр.

[16] Т.е. ДПИ — Дружество за Психически Изследвания, намиращо се в Лондон. — Б.пр.

[17] Многопрофилният Персонален Въпросник Минесота (МПВМ) включва четири скали за обоснованост в помощ на оценката на резултатите от теста. Ска̀лата Ф служи за показване на „нежелателно поведение“ по време на теста, например „съзнателно симулиране“, „вулгарна ексцентричност“ или дори „простодушна нехайност“. Тя също може да се намира в определено съотношение с други признаци за психоза или да показва, че тестваният се опитва да надхитри теста вероятно защото страда от параноидна психоза. — Б.пр.

[18] Видимото изместване на положението на един наблюдаван обект, дължащо се на неговото наблюдение от две различни точки. — Б.пр.

[19] Тигър II (наричан още Кралски тигър) е тежък немски танк от последните години на ІІ Световна война. Дебелата му непробиваема броня и мощното оръдие го правят господстваща машина на бойното поле, но късната му поява, малкото произведени машини, големите размери, ниската скорост, слабата повратливост и особено недостигът на гориво попречват да бъде променен изхода от войната. В подготовка за неосъществения германски десант, южните брегове на Англия били укрепени с бодлива тел, бункери и (като противотанково препятствие) описаните цилиндрични блокове. — Б.пр.

[20] В ХІХ век мъжете от берберското племе зуави (от областта Кабилия в Алжир) били включени във френската армия, обмундировани с колоритни пъстри униформи (елечета, шалвари и фесове) и изпратени да воюват срещу враговете на колониализма. По-късно в тези зуавски подразделения били включвани хора от други френски колонии. — Б.пр.