Томас Пинчън
Гравитационна дъга (29)

□ □ □ □ □ □ □ □

Г-н Пойнтсман е решил да прекара празника Света Троица на море. Напоследък го тресе лека мания за величие, нищо сериозно, в най-лошия случай, само може би впечатлението, докато бръмчи по коридорите на „Бялото видение“, че всички други изглеждат като сковани в пози на явен паркинсонизъм^[1], а той е единственият останал жизнен, активен и непарализиран. Сега отново е мирно време, вечерта на Победата в Европа на площад „Трафалгар“ не бе останало място за нито един гълъб^[2], него ден в учреждението всички бяха пияни и се прегръщаха и целуваха, с изключение на хората от крилото на Блаватска от Сектор Пси, които отидоха на поклонение на „Авеню Роуд“ №19, в Сейнт Джонс-Уд по случай Деня на Белия Лотос^[3].

Сега отново е време за отпуск. Въпреки че Пойнтсман чувства определено задължение да замине и да отпочине, налице е разбира се, Кризата. Независимо от ваканционното настроение ръководителят е длъжен да проявява самообладание в такива кризисни периоди. От Слотроп нито дума вече почти месец, откакто онези смотани хапльовци от военното разузнаване му изгубиха дирите в Цюрих. Пойнтсман е малко сърдит на Фирмата. Неговата далновидна стратегия май се бе оказала неуспешна. На първите обсъждания с Клайв Мосмун и другите, тя им изглеждаше безпогрешна: да оставят Слотроп да избяга от казино „Херман Гьоринг“ и после да не възлагат наблюдението и следенето му на РИБИ, а да разчитат на Тайната Служба за това. Ход с цел икономии. Сметката за наблюдение и следене е най-болезненият трън в короната от финансови проблеми, които той изглежда е обречен да носи до приключването на проекта. Проклетото финансово обезпечение ще бъде неговият провал, ако преди това Слотроп не го докара до лудост.

Пойнтсман бе допуснал груба грешка. И не му бе останала даже Тенисъновата утеха да каже, че „някой“ е сгрешил^[4]. Не, именно той и само той бе възложил на англо-американския екип, съставен от Харви Спийд и Флойд Перду^[5], да проучи една произволна извадка от сексуалните приключения на Слотроп. Имаше заделен бюджет, пък и какво лошо може да се случи? Фанатизирани като Дъвчащите, те буквално заподскачаха ентусиазирано из еротичното Поасоново разпределение. Европейската карта на Дон Жуан^[6] — 640 в Италия, 231 в Германия, 100 във Франция, 91 в Турция, но, но, но, в Испания! в Испания 1003! — е Слотроповата карта на Лондон и двамата детективи толкова се заразиха от господстващата тук пристрастеност към безсмислени развлечения, че сега прекарват цели дни в ресторант-градини в човъркане на салати от хризантеми и задушено овнешко, или се размотават по сергиите за плодове:

— Хей, Спийд, я глей, галски пъпеши! От Третия Семестър не съм виждал такива. Уха-а, я помириши този, колко е хубав! Слушай, ’кво ще кажеш да вземем един пъпеш, а Спийд? А? Хайде де.

— Блестяща идея, Перду, наистина блестяща.

— Аха… Добре де, избери си който искаш, съгласен?

— Който искам ли?

— Да. Ето този — обръща се да му покаже, тъй както лицата на заплашени момичета биват грубо обърнати към злодеите, — да, точно този избирам, нали?

— Но, но аз мислех, че ще избираме двамата заедно… — посочва вяло към това, което все още не може напълно да приеме за пъпеш на Перду, сред чиято релефна мрежа на кората, като между кратери на бледата луна, наистина изниква лице, лицето на пленница със сведени очи и клепачи полирани като персийски тавани…

— Е, не, аз обикновено, а-а-а — Пердю изпада в неудобно положение, сякаш е принуден да се оправдава за това, че е изял ябълка или лапнал гроздово зърно — ами аз просто изяждам сам… целия пъпеш, нали разбираш — и се подсмихва, както се надява дружелюбно, за да демонстрира учтиво, колко странна е тази дискусия от светска гледна точка…

… но усмивката му е подразбрана напълно погрешно от Спийд: възприета като доказателство за психическата нестабилност на този костелив американец със стърчащи във всички посоки зъби, който сега подскача от един английски вход на друг, отпуснат като улична марионетка на вятъра. Спийд клати глава, но все пак избира за себе си цял галски пъпеш, установява, че е бил оставен да плаща сметката, която е направо безбожна, и припка след Перду, скок-подскок и двамата, тра-ла-ла и бум право в поредната задънена улица:

— Джени ли? Тука няма никаква Джени…

— Като че ли беше Дженифър? Или Женевиев?

— Джини — (може би е било записано неправилно), — Вирджиния?

— Ако господата търсят приятно прекарване… — Подхилкването й, червената й налудничава усмивка за добро утро, наистина много добро утро! е достатъчно широка, за да ги прикове на място, разтреперани, усмихнати, тук, а тя е достатъчно възрастна, за да им бъде Майка, тяхна обща майка, обединяваща най-неприятните черти на г-жа Перду и г-жа Спийд, фактически тя направо пред очите им се превръща в точно това. Тези корабокрушителни морета гъмжат от изкусителки, тук определено е мокро и разпътно. Докато двамата непохватни и стеснителни детективи биват привлечени в нейната аура, трептяща право тук на улицата, безсрамна с лъскава къносана в червено коса, вискоза щампована с цветчета страстничета, тъкмо преди последния колеблив отказ в безумието на нейните виолетови очи, те си позволяват, заради нечестивия гъдел, една последна мисъл относно проекта, за който предположително са дошли тук, Сбирка Ежеседмични Куриози от Слотроп (СЕКС), мисъл изскочила маскирана като клоун, вулгарен нескопосан клоун искрящ от безгласни вицове за телесни течности, плешив, с изумително увиснали от ноздрите му космалаци, заплетени в плитчици вързани в краищата с отровно зелени панделки, стремително се покатерва през чувалите с пясък и приплъзва под падащата завеса, опитва да поеме дъх и изрича с разкривен неприятно писклив глас: „Няма Джени. Няма Сали У. Няма Сибъли. Няма Анджела. Няма Катрин. Няма Луси. Няма Гретхен. Ще разберете ли най-после? Ще разберете ли най-после?“

Няма и „Дарлийн“ също. Това стана ясно вчера. Те проследиха името чак до жилището на някоя си г-жа Куоуад. Но възпълната млада разведена жена категорично заяви, че дори не е знаела английските деца да бъдат кръщавани „Дарлийн“. Ужасно много съжалявала. Г-жа Куоуад прекарваше времето в разтакаване из един отлично поддържан адрес в Мейфеър^[7], и двамата детективи с облекчение се измъкнаха от квартала…

Ще разберете ли най-после? Пойнтсман го проумява веднага. Но го „разбира“ тъй сякаш човек влиза в спалнята, където от засенчен ъгъл на тавана върху него скача гигантска мурена, оголила зъби в широка идиотски уродлива смъртоносна усмивка и при падането облъхва с дъха си отметнатото му нагоре лице, издавайки продължителен човешки звук, който той, за свой ужас, осъзнава, че е еротичен стон…

С други думи, Пойнтсман страни от темата инстинктивно, тъй както би избягвал всеки кошмар. Ако този се окаже истински, а не плод на фантазията му, е тогава…

— Засега данните са непълни. — Това трябва да бъде изрично подчертавано във всички отчети. — Признаваме, че началните данни изглежда представят, — не забравяй да показваш искреност и откровеност, — няколко случая, при които имената от картата на Слотроп като че ли нямат съответствия във фактологията, установена от нас във връзка със следваната от него хронология в Лондон. Тоест, установена досега. Това са предимно първи имена, разбирате, тъй да се каже хиксовете без игреците, ефрейтори без редници. Трудно е да предвидим до каква степен навлизането в някое от тези имена ще бъде „достатъчно дълбоко“ в действителност.

— Ами ако в един далечен ден бъде доказано че много, даже повечето от Слотроповите звезди маркират сексуални фантазии, а не действителни събития? Това едва ли ще обезсили нашия подход, както не е анулирало и методиката на младия Зигмунд Фройд преди много години в добрата стара Виена, когато той се е сблъскал с подобно нарушение на вероятността при всичките му там приказки за „Тате ме изнасили“, които, отчитайки липсата на доказателства, може да са били лъжи, но от клиническа гледна точка определено са били истина^[8]. Вие трябва да разберете: ние в РИБИ сме ангажирани с една твърде строго определена, клиническа версия на истината. И не търсим по-широка интерпретация.

Засега това бреме лежи единствено на Пойнтсман. Самотата на един фюрер: той чувства как укрепва в лъчите на този таен съучастник на неговата възходяща обществена звезда… ала не желае да я споделя, не, засега още не… Оперативките със сътрудниците, неговите сътрудници, вървят от зле по-зле и са напълно безполезни. Те затъват в безкрайни спорове за дреболии, например да бъде, или не, преименувана РИБИ сега, след като Капитулацията вече е Ускорена, каква антетка да бъде сложена на бланките, ако изобщо е нужна такава. Представителят на „Шел Мекс-Хаус“, г-н Денис Джойнт иска да сложи програмата под управлението на Групата за Извънредни Операции с Летателни Апарати (ГИОЛА), като помощно звено към базираната край северноморския град Куксхафен британска програма за издирване на ракети „Операция Бумеранг“^[9]. През ден следват опитите от различни посоки за преструктуриране или дори закриване на РИБИ. В последно време за Пойнтсман е все по-лесно да изпада в настроение „l’état c’est moí“^[10], кой друг прави изобщо нещо? нали той обединява всичко, много често изключително с грубата сила на своята еднолична воля…?

В „Шел Мекс-Хауз“ естествено са бесни от изчезването на Слотроп. Избягал е човек, знаещ всичко възможно не само за А 4, но и за това, което е известно на Великобритания за А 4. Цюрих гъмжи от съветски агенти. Ами ако са хванали Слотроп? През пролетта те превзеха Пенемюнде и сега изглежда ще им бъде предоставен главния ракетен завод в Нордхаузен, съгласно още едно от ялтенските споразумения… Поне три агенции, ВНИИАМ, ЦАХИ и НИСО^[11], плюс инженери работещи в техните комисариати, се намират понастоящем в окупираната от руснаците Германия със списъци на персонал и оборудване, които да бъдат препратени на изток. В сферата на влияние на ВКСЕК^[12], Артилерийската Техническа Служба на САЩ и множество конкуриращи се научноизследователски екипи активно събират каквото им попадне. Вернер фон Браун и още 500 души вече са задържани и интернирани в Гармиш-Партенкирхен. Ами ако те заловят Слотроп?

Плюс това някои прояви на дезертьорство задълбочават Кризата: Роло Гроуст е приет обратно в Обществото за Психически Изследвания; Кевин Трикъл открива своя практика; Майрън Грънтон отново е в радиото на пълен работен ден. Роджър Мексико е започнал да се отчуждава. Онази Боргезиус все още продължава да изпълнява нощните си задължения, но понеже бригадният генерал сега е болен (забравя ли старият глупак да си взема антибиотиците? Всичко ли трябва да прави Пойнтсман сам?), тя започва да се терзае. Разбира се, Геза Розавьолги е както преди с проекта. Фанатик. Розавьолги никога няма да напусне.

И така. Отпуск на море. По политически причини групата е съставена от Пойнтсман, Мексико, приятелката на Мексико, Денис Джойнт и Катье Боргезиус. Пойнтсман е с обувки с въжени подметки, предвоенно бомбе и извънредно рядка за него усмивка. Времето не е идеално. Облачно и вятър, който малко по-късно следобед ще стане студен. От електрическите картинг-колички под сивите стоманени тавански мрежи на картинг навесите покрай „стъргалото“ полъхва озон, примесен с мириса на солено море и раци и миди от сергиите. Чакълестият плаж е изпълнен със семейства: боси бащи с костюми и високи бели яки, майки с блузи и поли разбудени от продължилия цялата война камфоров сън, деца тичащи насам-натам по къси панталонки, пелени, шорти и потници, гащеризони, три четвърти чорапи, панамки. Има сладолед, сладкиши, кока-кола, миди, стриди и солени скариди със сос. Флиперите се гърчат малтретирани от фанатични войници и приятелките им, които залитат по инерция, псуват и пъшкат докато ярките топчета трополят по дървените преградки съпровождани от звънтене, премигващи светлинки и глухо разтърсване на машините. Магаретата реват и серат, децата настъпват фъшкиите и родителите им пищят. Мъже отпуснати в раирани шезлонги беседват за бизнес, спорт, секс, но обикновено най-често за политика. Латернаджия свири увертюрата на Крадливата сврака от Росини (както ще видим по-нататък в Берлин, тя бележи връхна точка в музиката, пренебрегната от всички, защото са предпочели Бетовен, който никога не е стигал по-далеч от декларации за намерения), и тук въпреки отсъствието на перкусиите и мелодичните духови инструменти^[13], тя звучи меко, изпълнена с надежда, многообещаващ здрач, павилиони от неръждаема стомана и всички издигнати поне до аристократичен ранг, и напълно безплатна любов…

Планът на Пойнтсман за днес беше да няма приказки по служба, а разговорите да бъдат оставени да текат общо взето органично. Да изчака другите да се издадат. Но всички се държат срамежливо или това е скованост. Беседата е сведена до минимум. Денис Джойнт наблюдава Катье с похотлива усмивка, и от време на време хвърля подозрителни погледи към Роджър Мексико, който междувременно има своите търкания с Джесика, напоследък все по-често, и в момента двамата дори избягват да се гледат. Катье Боргезиус е устремила взор далеч в морето и никой не знае какво става с нея. Обаче, макар и да отчита отсъствието на надмощие от нейна страна, Пойнтсман някак неопределено все още изпитва страх от нея. Все още има много неща, които не знае. Точно сега може би най-силно го безпокои връзката й с Пирата Прентис, ако действително има такава. Прентис е ходил няколко пъти в „Бялото видение“ и е задавал доста конкретни въпроси за нея. Когато наскоро РИБИ откри в Лондон новия си клон (който някой шегобиец, най-вероятно онзи млад идиот Уебли Силвърнейл, вече бе кръстил „Дванайсетия Дом“^[14]), Прентис бе започнал много активно да се навърта там, да надува главите на секретарките с всевъзможни измислици и преувеличения и да опитва да надзърне в една или друга папка… Какво става тук? Каква форма на задгробен живот след Деня на победата в Европа е открила Фирмата? Какво търси Прентис… каква цена предлага? Да не би да се е влюбил в нашата Ла Боргезиус? Изобщо възможно ли е тази жена да обича? Любов ли? Чуя ли тази дума и ми се ще да закрещя. Каква ли може да е нейната представа за любовта…

— Мексико — хваща той за лакътя младия статистик.

— А? — прекъснато е съзерцанието на Роджър, който се е зазяпал в една възхитителна млада жена, прилича малко на Рита Хейуърт^[15], с цял бански на цветя с кръстосани върху нежния й гръб презрамки.

— Мексико, струва ми се, че халюцинирам.

— Сериозно? Така ли мислиш? И какво ти се привижда?

— Мексико, аз виждам… виждам… Как така какво ми се привижда, тъпако? Става дума за това, което чувам.

— Добре де, какво ти се причува? — Роджър вече е леко раздразнен.

— Точно сега чувам теб да казваш „Какво ти се причува?“ И това никак не ми харесва!

— Защо да не ти харесва?

— Защото колкото и да е неприятна тази халюцинация, аз намирам, че определено е за предпочитане пред твоя тон.

Такова поведение изобщо е твърде странно, обаче от обикновено благовъзпитания г-н Пойнтсман е напълно достатъчно, за да спре на място цялата взаимно параноидна компания. Наблизо е панаирджийското „Колело на съдбата“, между чиито спици са напъхани кутии „Лъки Страйк“, куклички на герои от мултфилми, десертни блокчета.

— Ти какво мислиш? — русият досадно отзивчив здравеняк Денис Джойнт ръчка Катье с лакът с размерите на коляно. Професията му го е научила мигновено да оценява с кого има работа. Той преценява, че готината Катье е приятно момиче, дошло да се позабавлява. Да, определено материал за ръководни кадри. — Като че ли изведнъж започна леко да превърта, а? — Опитва да снижи глас, да говори тихо, ухилен в атлетична параноя някак неопределено в посока на чудатия павловист, не пряко към него, нали, срещането на погледите може да се окаже самоубийствено безразсъдство, като се има предвид душевното му състояние…

Междувременно Джесика е подхванала нейния номер с ужасената гримаса на Фей Рей. Това е нещо като защитна парализа, подобна на неговата реакция, когато от тавана го връхлита мурена. Но това е за Юмрука на Маймуната, за белите светлини на електрическия Ню Йорк, нахлуващи в стаята^[16], за която е мислела, че е безопасна и абсолютно недостъпна… за острата твърда черна козина, за сухожилията на потребността и трагичната любов…

— Е, да, — както се изразява филмовият критик Мичел Притиплейс в неговото пълно 18-томно изследване на Кинг Конг, — нали разбирате, той наистина я обичаше. — Развивайки тая теза Притиплейс изглежда не е пропуснал нищо, разчепкал е всеки отделен кадър, включително и изрязаните при монтажа, в търсене на най-незначителните белези на символизъм, проучил е подробните биографии на всички свързани с филма, статисти, сценични работници, лаборанти… включил е дори интервюта с фанатици от култа на Кинг Конг, които, за да получат правото на членство, трябва да са гледали филма поне 100 пъти и да бъдат готови за 8-часов приемен изпит… И все пак, и все пак: да не забравяме Закона на Мърфи, това безочливо ирландско-пролетарско препотвърждение на теоремата на Гьодел — когато сме се погрижили за всичко, когато нищо не може да се обърка или дори да ни изненада… нещо ще се обърка и ще ни изненада. Следователно, вариантите и комбинациите на Пудинговите Неща, които могат да се случат в европейската политика в 1931, годината на Гьоделовата Теорема^[17], не оставят на Хитлер и най-малък шанс. И в резултат, когато бъдат формулирани законите за наследствеността, ще се раждат мутанти. Даже такива фаталистично предопределени агрегати като ракетата А 4 ще подхванат спонтанно да произвеждат изделия и възли подобни на „Черния Агрегат“, чието издирване Слотроп приравнява с търсенето на светия граал. Прочее легендата за черния примат опущения, обрулен от нас подобно на Луцифер от най-високата ерекция на света^[18], е започнала в подходящото време да поражда свои собствени деца, които дори и сега кръстосват насам-натам из Германия — „Черната Команда“, чието възникване даже Мичел Притиплейс не е могъл да предвиди.

В РИБИ преобладава мнението, че „Черната Команда“ е била повикана, тъй както могат да бъдат събирани зли духове, и призована в служба на светлината на деня и земята от вече приключилата Операция „Черно крило“. Положително в Сектор Пси кискането по този повод не е спирало с дни. Кой би могъл да предвиди, че ще бъде сформирана ракетна част от истински чернокожи войници? Че историята съчинена за сплашване на миналогодишния неприятел ще се окаже напълно достоверна — и сега вече ще бъде невъзможно те да бъдат напъхани обратно в бутилката, даже заклинанието да бъде изречено отзад напред: изобщо никому не е известен пълния му текст, отделни хора знаят различни откъси, ето това е работа в екип… Когато им дойде на ум да прегледат по-старите Строго Секретни документи по Операция „Черно крило“, и да опитат да получат някаква представа как е могло да стане това, те, колкото и да е странно, ще установят, че определени много важни документи липсват или са били допълвани след приключването на операцията и на този късен етап е изобщо невъзможно да бъде възстановено заклинанието, въпреки че ще бъдат изказани обичайните елегантни и пошло-поетични хипотези. Даже по-ранните хипотези ще бъдат подкастрени и укротени. Например, нищо няма да остане от експерименталните констатации на фройдиста Едуин Трикъл и компанията му, които към края дори се оказаха скарани с тяхното собствено малцинство, психоаналитичното крило на Сектор Пси. Началото бе поставено като търсене на съизмерима основа за широко разпространеното преживяване — появата на призраци на мъртъвци. След известно време колегите започнаха да подават молби за преместване. Из сутеренните коридори се чуваха промърморени ехидни подмятания като „Тук май заприличахме на Тавистокския институт“^[19]. Дворцови преврати, повечето от тях замислени под въздействието на изтънчено разкошни проблясъци на параноя, привличаха тълпи шлосери и заварчици, и предизвикваха загадъчни дефицити на канцеларски материали, дори на вода и отопление… което изобщо не охлади фройдистките, а да не говорим за юнгианските, умонастроения на Трикъл и съмишлениците му. Слухът за реалното съществуване на „Черната Команда“ стигна до тях седмица преди Деня на Победата в Европа. Отделни случки и факти, обясняващи кой действително на кого и какво е казал, са били загубени в последвалата буря от обвинения, плач, нервни кризи и групови непристойности. Някои даже помнят как Гавин Трефойл с посиняло лице като Кришна, тичал гол сред подрязаните в причудливи форми дървета, а Трикъл го преследвал с брадва и крещял „Гигантски примат ли? Сега ще видиш ти един гигантски примат!“

И наистина г-н Пойнтсман би показал на много от нас въпросната твар, въпреки че ние няма да пожелаем да я погледнем. Поради своята наивност и душевна простота той недоумяваше защо колегите по даден проект да не могат да се заемат със самокритика с непреклонната строгост на революционните клетки. Той не желаеше да засяга ничия чувствителност, а само да покаже на другите, всички те свестни хора, че мнението им за чернилката е свързано със схващането им за лайната, а позицията им спрямо лайната е обусловена от отношението им към разложението и смъртта. Струваше му се толкова ясно… защо те не желаят да слушат? Защо не признават, че налаганите от тях угнетения въплъщават, — в смисъла, който Европа, през изнурените заключителни фази на извратеното от нея собствено обаяние, е изгубила — олицетворяват, истински и живи хора, вероятно притежаващи (съгласно най-точни разузнавателни данни) истински и действащи оръжия, докато мъртвият баща, който изобщо не е спал с теб, Пенелопа, се връща нощ след нощ в твоето легло и опитва да се притисне отзад в теб… или когато твоето неродено отроче те събужда посред нощ с плач и усещаш на гърдите си неговите призрачни устни… те са истински и живи, и ти симулираш писък вътре в Маймунския Юмрук… а сега поглеждат към много по-вероятната кандидатура на белокожата Катье под Колелото на Съдбата, която се готви да хукне из плажа и да навлезе в относителния покой на зигзаговидната жп линия. Пойнтсман халюцинира. Вече не владее положението. Пойнтсман би трябвало да упражнява абсолютен контрол над Катье. В какво положение я поставя това? Под неконтролируем контрол. Такъв ужас както сега, тя не бе изпитвала дори в онзи спокоен и уютен свят от кожа и болка на капитан Блицеро.

Роджър Мексико го приема лично, о, я виж ти, аз само опитвам да помогна…

Леко разконцентрираният г-н Пойнтсман през цялото това време е чувал един глас, странно познат глас, за който някога той си бе въобразявал, че принадлежи на лице от знаменитата новинарска фотография от Войната, да му казва:

„Ето какво трябва да направиш. Сега повече от всякога имаш нужда от Мексико. Твоите зимни тревоги за Края на Историята изглежда са напълно уталожени и сега част от биографията ти наподобява който и да е стар кошмар. Но, както лорд Актън неведнъж е повтарял, Историята не е изтъкана от чисти ръце.^[20] Тази приятелка на Мексико е заплаха за цялото ви начинание. Той ще направи всичко възможно да я задържи. Тя може да се чумери и даже да го проклина и въпреки всичко ще го подмами обратно в някоя цивилна мъгла, където ти, Пойнтсман, ще го изгубиш безвъзвратно, ако не задействаш веднага. Сега операция «Бумеранг» изпраща момичета от СТС^[21] в Зоната. Ракетни момичета: за секретарки и изпълнение на маловажни технически задачи на полигона в Куксхафен. Само да подхвърлиш някоя друга дума в ГИОП^[22] чрез този Денис Джойнт и моментално ще отстраниш Джесика Суонлейк от пътя си. Мексико навярно ще се оплаква известно време, но ако бъде насочен правилно, за него това ще бъде убедително основание Да Заработи Усърдно, нали? Припомни си изразителната реплика на сър Денис Нейланд Смит към младия Алан Стърлинг, чиято годеница е в лапите на коварния жълтолик Враг: «Преживял съм множество пожари подобни на тези, които сега ви горят, Стърлинг, и неизменно съм констатирал, че най-лековитият балсам против изгарянията е работата.» А ние двамата знаем какво олицетворява Нейланд Смит, м-м-м? нали?“^[23]

— Аз знам — изрича гласно Пойнтсман — обаче наистина не мога със сигурност да кажа същото за теб, нали, щом дори не ми е известно кой си ти.

Този странен изблик не успокоява спътниците на Пойнтсман. Явно паникьосани, те започват да се отдръпват.

— Трябва да потърсим доктор — промърморва Денис Джойнт и смига на Катье подобно на рус ниско подстриган Граучо Маркс. Забравила сръднята, Джесика хваща Роджър за лакътя.

„Нали виждаш, нали разбираш — отново подхваща гласът, — тя смята, че го защитава от теб. Колко на брой възможности получава човек да бъде обединен образ, цялост, а Пойнтсман? Изток и Запад, събрани заедно в един човек? Ти не само можеш да бъдеш Нейланд Смит, който дава на един наплашен младеж полезен съвет относно трудовите добродетели, но и същевременно се превръщаш във Фу-Манчу! а? В чиято власт е попаднала младата дама! Как ти се струва това? Закрилник и насилник в едно. На твое място щях да го приема с готовност.“

Пойнтсман е готов да отвърне нещо от сорта на „Обаче ти не си аз“, но вижда, че всички други сякаш го зяпат опулени.

— О, ха, ха — вместо това мърмори Пойнтсман — Започнах да си говоря сам. Имам една такава малка странност, хе, хе.

„Ян и Ин — шепне гласът, — Ян и Ин…“^[24]