Томас Пинчън
Гравитационна дъга (15)

□ □ □ □ □ □ □ □

Беше много ранна утрин. Залитайки той изскочи сам на една павирана с тухли мокра улица. На юг, като сърфисти върху гребените на островърхите утринни вълни, преградните балони проблясваха в розово и седефено на изгрева.

Отново бяха пуснали Слотроп, той е пак на улицата, мамка му, последна възможност за освобождаване по Параграф 8^[1] и той я провали… Защо не го оставиха в онова психиатрично отделение за колкото му бяха обещали, не трябваше ли да бъде за няколко седмици? Без обяснение, просто „Всичко най-хубаво!“ и онзи психически лабилен глупак го връща в ПОЧИТ^[2]. Момчето от Къноуша, онзи първозаселник Краучфилд и неговият съдружник Хуапо, ето това беше целият негов свят през последните дни… все още имаше нерешени проблеми, недовършени приключения, да бъде приложено тук-там малко насилие и да бъдат постигнати сериозни компромиси, за да може купеното от старата жена прасе да мине през вратата и да влезе в нейния двор^[3]. Сега обаче отново се намесва Лондон и то грубо.

Но тук има нещо различно… нещо… е променено… не искам да се оплаквам бе, хора, но — ами например той бе почти готов да се закълне, че го следят или, най-малкото, наблюдават. Някои от „опашките“ са доста ловки, но други той засича лесно. Вчера докато пазаруваше в „Улуърт“ за Коледа той бе зърнал в отдела за играчки две мънички лъскави очи, иззад купчина дървени модели на изтребители от балсово дърво и детски пушки „Енфилд“. Намек за постоянство на онова, което се появява в огледалото за обратно виждане на неговия „хъмбър“, не може със сигурност да посочи определен цвят или модел кола, обаче едно постоянно присъствие в мъничката рамка го бе накарало да започне да проверява за други коли сутрин, когато тръгва на работа. Нещата върху бюрото му в ПОЧИТ като че ли не стоят там, където са били преди. Момичетата намират извинения да не идват на срещи. Той усеща, че внимателно го изолират от живота, който бе водил преди да влезе в „Света Вероника“. Дори в киното винаги зад него има някой тип, който избягва да говори, да шумоли с хартия и да се кикоти силно: Слотроп е бил на достатъчно на брой прожекции, така че може веднага да разтълкува подобна аномалия.

Кабинката близо до Гроувнър Скуеър започва все повече да му напомня капан. Той прекарва времето, често по цели дни, в размотаване из Ист Енд, диша противния въздух край Темза и търси места, където следящите няма да могат да го проследят.

Веднъж тъкмо когато навлиза в една тясна улица цялата в стари тухлени стени с гъсто наредени покрай тях сергии на амбулантни търговци, той чува някой да го вика по име — и, браво, браво!, какво е това, ето я, наистина идва, развяват се руси плитки, бели обувки с клиновидни токове топуркат по паважа, очарователна красавица в униформа на медицинска сестра, и тя се казва, а-а-а, ами-и, о — Дарлийн, разбира се. Божичко!, това е Дарлийн. Тя работи в болницата Света Вероника, живее наблизо у някоя си госпожа Куоуад, отдавна овдовяла жена и страдаща оттогава насам от дълъг низ старомодни болести: хлороза^[4], лишеи, измръзнали стъпала, пустули^[5], кожни абсцеси и възпалени лимфни възли, а отскоро и лек скорбут. Та излязла е да търси лимети за нейната хазяйка и плодовете започват да подскачат и изсипват от сламената й кошница и се търкалят жълто-зелени надолу по улицата, а младичката Дарлийн тича със своята сестринска касинка, гърдите й меки буфери за тази среща насред сивото градско море.

— Ти се върна! Ах, Тайрън, ти се върна — няколко сълзи, и двамата са клекнали и събират цитруси, колосаната маслиненозелена рокля похлопва и склонният към сантименталности нос на Слотроп даже прибавя две подсмърчания.

— Да, аз съм, любов моя…

Следите от автомобилни гуми в кишата се превръщат в седеф, лъскаво мазен седеф. Чайки кръжат бавно край високите слепи тухлени стени на квартала.

Жилището на госпожа Куоуад е на три тъмни реда стъпала нагоре, откъдето през кухненския прозорец може да бъде видян сред дима на някои следобеди купола на далечната катедрала Свети Павел, а самата госпожа изглежда съвсем дребничка в розовото плюшено кресло до радиото в хола, където слуша „Акордеонният оркестър на Примо Скала“. На външен вид напълно здрава. Обаче на масичката лежи омачкана шифонена кърпичка: изпод гънките й като шарки на цвете изникват и се скриват кървави петна наподобяващи по форма птичи пера.

— Вие бяхте тук, когато ме връхлетя оная ужасна маларийна треска — припомня си тя Слотроп, — него ден запарвахме чай от пелин.

И наистина самият вкус прониква през подметките му, надига се и го подхваща. Събират се отново… това вероятно става извън паметта му… прохладна чиста обстановка, момиче и жена, несвързани с отбелязаните от него на картата звездички… толкова много избледняващи лица на момичета, ветровити брегове на канали, гарсониери, сбогувания на автобусни спирки, как могат да очакват да ги, помни?, но картината на тази стая бе продължила да се прояснява: част от който и да бе той в нея тогава, бе любезно останала вътре, била е летаргично съхранена през тези месеци извън главата му и разпръсната по зърнестите сенки, помътнелите от мазнина буркани с билки, бонбони и подправки, всичките романи на Комптън Макензи^[6] на рафта, и изцъклените сивкави амбротипи^[7] на покойния й съпруг Остин в позлатени рамки на полицата на камината, където миналия път го бяха посрещнали и радостно приветствали астри във вазичка от севърски порцелан, открита от нея и Остин заедно една събота много отдавна в магазинче на Уордур Стрийт…

— Остин символизираше моето здраве — често повтаря госпожа Куоуад. — Когато той почина, аз се превърнах в едва ли не отявлена вещица, единствено от стремеж за самозащита.

От кухнята мирише на току-що нарязани и изстискани лимети. Дарлийн влиза-излиза, търси всевъзможни растения, пита къде се е дянала марлята.

— Тайрън, помогни ми да стигна до онзи… не, не, ето там, до него, високият буркан, благодаря, миличък — и обратно в кухнята, с поскърцване на ко̀ла и розово полюшване.

— Тук аз единствена не съм изфирясала — въздиша госпожа Куоуад. — Ние си помагаме една друга, така е. — Тя изважда иззад кретоновата завеска голяма купа с бонбони. — Ето — с лъчезарна усмивка към Слотроп. — Гледайте, с винени желета. Отпреди войната. Вече си припомних кой сте. Вие имате някаква далавера с Министерството на снабдяването!

Но от миналия път насам той знае, че никаква галантност няма да му помогне сега. След онова гостуване той бе писал в къщи на Налин: „Мамо, англичаните са много странни що се отнася до вкусовете. Те не са като нас, различни са. Може би това се дължи на климата. Те харесват неща, които ние изобщо не сме и помисляли. Понякога направо ми се повдига, честна дума. Онзи ден опитах едно от тия неща, дето ги наричат «винени желета». Това е представата им за бонбони, мамо! Ако дадат няколко от тях на Хитлер, войната със сигурност ще свърши още утре!“ И сега той за втори път опитва тези проклети червено-кафяви желатинови предмети и кима, надява се приветливо, на госпожа Куоуад. На бонбоните са изписани релефно названията на различни вина.

— Само половин капчица ментол — госпожа Куоуад пъха бонбон в устата си. — Много вкусно.

Най-после Слотроп избира една с надпис „Лафит Ротшилд“^[8] и я налапва.

— О, да. Да. Мммм. Великолепно.

— Ако наистина искате нещо специално, опитайте „Бернкастлер доктор“^[9]. О! Вие не сте ли онзи, който ми донесе чудесните американски бонбончета с екстракт от бряст и на вкус като кленов сироп с лек аромат на дафинов лист…

— От червен бряст. Пусто да остане, извинявам се, вчера ми свършиха.

Дарлийн идва с поднос, изпускащ пара чайник и три чаши.

— Какво е това? — прибързано пита Слотроп.

— Не ти трябва да знаеш, Тайрън.

— Точно така — след първата глътка, съжалявайки, че Дарлийн не бе капнала повече сок от лимета, за да притъпи основния ужасно горчив вкус. Тези хора наистина са побъркани. Без захар, естествено. Той заравя ръка в купата, изважда черен, сребрист лакричен бонбон. На вид безопасен. Но тъкмо когато го захапва, Дарлийн хвърля странен поглед към него и бонбона, отлично преценява точния момент това момиче, и подмята:

— О, мислех, че сме се отървали от всички тези — игриво „те-е-е-зи“ като наивно момиче от оперетите на Гилбърт и Съливан^[10], — още преди години — в който момент Слотроп се натъква на капещата течна сърцевина, наподобяваща вкуса на майонеза с портокалови кори.

— Взехте последната от моите Мармаладени Изненади! — вика госпожа Куоуад, и с фокусническа скорост изважда яйцевидно пастелно зелено сладкарско изделие, цялото обсипано с бледолилави миниатюрни топченца. — Ето затова няма да ви дам нито една от тези възхитителни ревенови пралини. — И целият бонбон потъва в устата й.

— Така ми се пада — отпивайки билков чай, за да отмие вкуса на майонезения карамел, Слотроп размишлява какво е имал предвид с това възклицание, уфф, това явно е грешка, точно така, ето устата му отново се изпълва с противното алкалоидно опустошение, което блъсва силно чак до самото меко небце. Дарлийн, с неподправено милосърдие като истинска Флорънс Найтингейл, му подава твърд червен бонбон, оформен като стилизирана малина… мммм, странно, дори има вкус на малина, макар че изобщо не може и да започне да неутрализира горчивината. Той го захапва нетърпеливо и моментално установява, какъвто си е смотан идиот, че са го прекарали още веднъж, върху езика му се изсипва възможно най-ужасната кристалинна концентрация на, Исусе Христе, ами трябва да е чиста азотна киселина. — О, Господи, това наистина е кисело — едва успява да изговори думите, толкова е сгърчен, точно такива шегички погаждаше Хоп Хариган на Танк Тинкър, за да го накара да спре да свири на окарината^[11], подъл номер тогава и двойно по-осъдителен, когато ти го прави възрастна жена, за която се предполага, че е наш съюзник, мамка му, той дори не може да види, че тази гадост, каквато и да е тя, е проникнала в носа му, не ще да отслаби въздействието си, продължава да тормози сбърчения му език и скърца на зъбите му като натрошено стъкло. Междувременно госпожа Куоуад вкусва с истинска наслада, хапчица след изящна хапчица, от черешово-хининова петифура. И отправя иззад вазата с бонбони лъчезарна усмивка към младите хора. Захласнат Слотроп протяга ръка отново към чая. В настоящия момент вече не съществува елегантен изход от положението. Дарлийн е свалила още два-три буркана с бонбони от рафта и сега Тайрън се хвърля, сякаш захваща пътешествие до центъра на някоя малка враждебна планета, в гигантско бонбонохрупане през шоколадовата кора и обилно напоения с евкалиптова есенция фондан и най-после стига да сърцевината от някаква много твърда гроздова гуми арабика. Изчовърква парченце от нея от зъбите си и го гледа втренчено известно време. То е лилаво на цвят.

— Сега вече схващате! — госпожа Куоуад размахва в негова посока слоесто-петнист конгломерат от джинджифил, карамел и анасоново семе. — Трябва да ви харесва и външния му вид. Защо американците са толкова импулсивни?

— Ами, обикновено най-сложното, до което сме стигали, е млечен шоколад „Хърши“… — мънка той.

— Опитай това — крещи Дарлийн и, стиснала гърлото си, побутва с цяло тяло Слотроп.

— Я гледай, това май наистина е нещо специално — колебливо взема тази противна на вид кафеникава новост, точно копие в мащаб 1:4 на Милсовата граната-лимонка^[12], с предохранително лостче, щифт и всичко останало, една от серията патриотични бонбони произведени още преди захарния дефицит, включваща също и, забелязва Слотроп, когато надниква в буркана, 11,56 мм патрон за полицейски револвер Уебли от твърд карамел на розови и зелени райета, 6-тонна сеизмична бомба от син желатин на сребристи петънца и лакрична базука.

— Давай — подканва го Дарлийн, хваща ръката му с бонбоната и се опитва да я пъхне в устата му.

— Аз само я разглеждах, както ме посъветва госпожа Куоуад.

— А-а-а-а, не е честно да я дъвчеш, Тайрън.

Под тамариндовата глазура гранатата-лимонка се появява сладка до накъртване нуга с аромат на пепсин^[13], натъпкана с пикантни захаросани пиперени зрънца и с жилава сърцевина от камфорова смола. И е неописуемо ужасна. Главата на Слотроп се върти, от камфоровите изпарения му се завива свят, очите му сълзят, отчайващо всесъжение възпламенява езика му. Явански пипер? Ами че той беше пушил тая гадост преди.

— Отровен съм — успява да изграчи той.

— Покажете ни малко смелост — наставлява го госпожа Куоуад.

— Точно така — Дарлийн през размекнатите от езика й слоеве карамел, — не знаеш ли, че сме във война? Хайде, миличък, отвори уста.

Зрението му е напълно замъглено от сълзи, но той чува как от другата страна на масата госпожа Куоуад повтаря „Вкусно, вкусно, вкусно“, и кикота на Дарлийн. Подаденият му бонбон е огромен и мек, като от бяла ружа, ала някак — освен ако мозъкът му вече не е сериозно увреден — има вкус на джин.

— ’Кво е т’ва? — хрипкаво пита Слотроп.

— Бяла ружа с джин — пояснява госпожа Куоуад.

— Ух-х-х…

— О, това е нищо, опитайте една от тези…

С определено извратен рефлекс зъбите му с хрускане пробиват някаква твърда и кисела люспа от цариградско грозде и навлизат във влажно бликащо противно фонтанче от, надява се той, тапиока, съставено от лепкави късчета от нещо пренаситено от карамфилова пудра.

— Още чай? — предлага Дарлийн.

Вдъхнал от карамфиловия пълнеж, Слотроп кашля неудържимо.

— Лоша кашлица — госпожа Куоуад предлага тенекиена кутия с невероятните английски пастили за кашлица „Мегизоун“. — Дарлийн, чаят е прекрасен. Усещам как скорбутът ми минава, наистина.

„Мегизоунът“ е като шамар през лицето с тежестта на Швейцарските Алпи. От небцето в устата на Слотроп веднага започват да израстват ментолови висулки. Полярни мечки търсят опорни точки за ноктестите си лапи докато катерят вледенените и заскрежени разклонения на алвеоларните храсталаци в белите му дробове. Зъбите го болят толкова силно, че не може да диша, дори през носа, дори с разхлабена вратовръзка и ноздри опрени в отвора на охрено-зелената му тениска. Главата му плува в леден ореол.

Даже след час „Мегизоунът“ все тъй блуждае във въздуха като ментов призрак. Слотроп лежи с опрени в топлия задник на Дарлийн слабини, а Отвратителните Английски Бонбонени Маневри са в миналото. Единственият все още неопитан от него бонбон, защото госпожа Куоуад му го бе отказала, беше „Райски огън“, знаменитото прескъпо сладкарско изделие с многообразни и променливи вкусови качества: „осолена слива“ за едни, „изкуствена вишна“ за други… „захаросани теменужки“… „Устършърски сос“… „лютив петмез“… безброй подобни обяснения, точни, недвусмислени, кратки, не превишаващи две думи, напомнят описанията на отрови и парализиращи газове в учебните пособия, „сладко-кисел патладжан“ може би най-дългото засега. Понастоящем „Райският огън“ е спрян от производство, а през 1945 година много трудно може да бъде намерен: определено не и сред осветените от слънцето магазини и лъскавите витрини по Бонд Стрийт или похабената Белгравия^[14]. Но тук-там на места, където обикновено не търгуват със захарни изделия, от време на време се появяват отделни райски огньове: спокойно разположени дълбоко в помътнели от времето големи стъклени буркани заедно с подобни на тях предмети, понякога само един-единствен бонбон в целия буркан, почти скрит между заобикалящите го турмалини в обков от немско злато, издълбани абаносови напръстници от миналия век, щипки за пране, клапани, резбовани метални части от загадъчни музикални инструменти, електронни компоненти от мед и смола, които Войната с нейната лакома непрестанно дъвчеща всеядност още не е открила и погълнала в своята тъмна паст… Места, където се чува само далечен шум от автомобили и по улиците има дървета. Където проникващата през тавански прозорци светлина, все по-жълта с приближаването на края на годината, очертава стари лица и вътрешни стаи…

Преследване отвъд нулата между пробуждането и съня, полуомекналият му кур все още в нея, обезсилените им крака свити под еднакъв ъгъл… Спалнята потъва още по-дълбоко във вода и прохлада. Някъде слънцето залязва. Светлината стига колкото да различи по-тъмните лунички на гърба й. В гостната госпожа Куоуад сънува, че отново е в борнмутските градини, сред рододендроните и внезапно руква дъжд, Остин крещи Пипнете й гърлото, Ваше Величество. Пипнете го! и Ирджо — претендент, но истински крал, тъй като в 1878 година по време на интригите около Бесарабия една съмнителна родова линия узурпирала трона — Ирджо, в старомоден редингот с блестящи златни галуни на ръкавите, се наклонява към нея под дъжда, за да я излекува завинаги от скрофулозата, и той изглежда точно като на ротогравюрата, неговата прелестна Хрисула на една-две крачки отзад, любезно, сериозно чака, а дъждът плющи наоколо, бялата кралска ръка без ръкавица се гъне като пеперуда, за да докосне вдлъбнатинката на гърлото на госпожа Куоуад, чудодейното докосване, нежно… докосване…

Мълнията…

И Слотроп се прозява — Колко е часът? — и Дарлийн изплува от съня. И тогава, без предупреждение, стаята се изпълва с обедна светлина, ослепително сребриста, всички косми по шията на Дарлийн щръкват очертани съвсем ясно като посред бял ден, а експлозията ги блъска, разтърсва сградата чак до горкия й скелет, удря в транспаранта, превърнат изцяло в черно-бяла решетка запълнена с погребални траурни програми. Над главите им бързо нараства догонващият напор на ракетата, въздушният експрес слиза надолу, отдалечава се в звънтящата тишина. Навън се чупи стъкло, продължителен трясък на неблагозвучни чинели нагоре по улицата. Подът се гъне и клати като изтръскван килим, а заедно с него и леглото. Пенисът на Слотроп подскача, болезнено изправен. Внезапно пробудената Дарлийн, с неудържимо блъскащо сърце и сковани от мъчителен страх пръсти и длани, логично възприема това надървяне като част от бялата светлина, от оглушителния грохот. Когато експлозията замира до яркочервено примигване върху транспаранта, тя е започнала да недоумява… за тях двамата заедно… но те вече се ебат, има ли някакво значение, но за Бога защо тази глупава война да не бъде поне за едно нещо хубава?

А кой е там, през пролуката на оранжевия транспарант, що диша внимателно? Наблюдава? И, кажете вие, пазители на географски карти и специалисти по наблюдението, къде ще падне следващата?