Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (6)

Глава 3
Тайни

— Не се отчайвайте, мои братя и сестри, защото в църквата има истински светци — това проповядваше Преподобния Париш от своя амвон. Тук той леко кимна към мистър Томас.

Днес беше ден за лекция, винаги по обедно време в четвъртък, и Преподобния даваше една от своите нескончаеми, безмилостни и наказателни проповеди. Псалмите вече бяха изпети в обичайния, монотонен и безжизнен стил, а гласовете на енориашите отекваха след гласа на дякона. Точно сега Париш говореше за дявола, който се опитваше да проникне в църквата и как всеки трябваше да се посвети на делото Божие. Париш винаги намираше начин да накаже своите енориаши.

— Църквата се състои от добро и зло и прилича на една градина, в която има както цветя, така и плевели…

Дългата черна коса на Париш се спускаше свободно над раменете му, докато говореше за дявола. Имаше големи кафяви бадемови очи и дълъг, орлов нос. Беше симпатичен мъж, но разочарованията му го караха да изглежда грозен. Беше изпълнен със злоба, особено към новите търговци, които бяха успели в развитието на своя бизнес, а самият той се беше провалил в Барбадос, преди да дойде в Ню Инглънд. Томас Пътнам беше открил съюзник в лицето на Преподобния — и двамата не харесваха новите бизнесмени в град Салем. Гласът му се извиси и почти трепереше, когато помощникът му започна да се разхожда напред-назад покрай редовете и с пръчка ръчкаше хората, които дремеха, а с едно перо гъделичкаше под брадичката жените, които нервничеха.

— Тук може да открием и добри хора, да — и Преподобния отново погледна към Томас, капитан Балкон, а след това към мистър Ингерсол — собственикът на таверната, които седяха на първата редица, — дори много добри. Но има и лоши хора, които можем да открием тук, да, от най-лошите. — Той погледна към тавана, сякаш търсеше точно определен виновник за наличието на тези лоши хора, надявайки се, че те сами ще се сетят кои са.

Фрея и Мърси стояха на един от балконите до стената с децата на Пътнам, подредени до тях. Първа беше малката Ан, после останалите — от по-високите към по-ниските. Ан тайно протегна ръката си към Фрея. Тя я стисна здраво, за да даде увереност на младото момиче.

Натаниел Брукс и неговият приятел Джеймс Брустър стояха точно срещу тях на друг балкон, с шапки в ръце и сведени глави. Фрея също беше свела глава. От време на време тя вдигаше поглед и срещаше очите на Нейт. Той наистина ли гледаше към нея? Тя почувства как Мърси я сръчква с лакът, за да й покаже, че това е мъжът, за когото й беше говорила. Фрея усети онова странно гъделичкане по тялото си. Черните къдрици на косата му падаха над лявото му око. Той беше пленително красив. След като Томас закара четиримата млади хора обратно в селото, Нейт помогна на Фрея да слезе от колата, като джентълменски й подаде ръка. Неговото хващане беше силно и уверено и едновременно с това нежно. Вълна от чувства и енергия премина между двамата, когато ръцете и очите им се срещнаха. Фрея потръпна при спомена за Преподобния, но на устните й играеше закачлива усмивка.

Тя забеляза, че благочестивият Преподобен проповядваше срещу сребролюбието точно когато вчера тя и Мърси му занесоха златните свещи, които беше поискал за амвона. Отново погледна към Нейт, който извърна очи. Дали и той си мислеше нещо подобно? Погледна към Париш от страх, че могат да бъдат хванати за предаването на тези взаимни послания. Успокоила се, че Преподобния не беше разбрал за разменените погледи, тя отново обърна глава и видя, че този път я наблюдаваше не Нейт, а Джеймс.

По-късно следобед Фрея сложи наметката си, свали качулката си, взе кошницата си и тръгна да се разхожда без посока из гората. Един път в седмицата служителите на Пътнам имаха право на час уединение за молитва. Тя си проправяше път през боровете, дъбовете и буките, като се движеше надолу по малка пътека. От време на време спираше и коленичеше, за да откъсне една или друга билка, или някое цвете. Малко хора се осмеляваха да навлизат толкова далеч в гората, защото знаеха историите за отвличанията, които ставаха в района. Фрея не се страхуваше от местните индианци, колкото и страховити истории да беше чувала за тях. Някои хора ги наричаха диваци, езичници или дяволи. Но тя беше чувала също така, че част от пленниците им сами не искали да се завърнат към стария си начин на живот, след като били освободени. Предпочитали природния и естествен начин на живот — свободни от всички строги правила, които трябваше да следват в Пуританското общество. Фрея също мислеше, че свободата би й харесала. Слуховете и страховете на местните й дадоха повече лично пространство и тя остави съзнанието си да блуждае на воля. В тези гори тя беше свободна. Можеше да диша.

Чу как се пропукаха клонки и светкавично се завъртя. Една сърна бързо изскочи иззад дърветата. Тя се усмихна и продължи по пътеката, нашарена от лъчите на слънцето, докато не се натъкна на поляна. На границата с ливадата откри купчина камъни и седна да си отдъхне. Забеляза шипков храст наблизо, изправи се и тръгна към него. Шипките все още бяха на малки пъпки. Щяха да разцъфтят през юни с нежни бяло-розови венчелистчета като бузките на малките момиченца. И когато през лятото тези цветове опадат, щяха да се превърнат в шипки, които щяха да се използват за приготвянето на прекрасен мармалад или сироп за кашлица. Фрея се протегна, прошепвайки една дума, която самата тя не разбираше напълно и малката пъпка се откъсна от стеблото, като че ли беше издърпана от невидима ръка и падна в протегнатата й ръка. Тя се изненада, а после се стресна. Зад нея имаше някой. Продължаваше да стои неподвижно. Беше ли видял този някой какво направи току-що? Беше ли и той стреснат?

— Роса канина — произнесе нисък, мек глас. — Така се наричат.

Тя бързо се обърна, убождайки пръста си на един трън и изпусна пъпката на земята. Джеймс Брустър стоеше на поляната и се усмихваше.

— Вие се убодохте! — каза той. Взе ръката й и се опита да спре кръвта, която се стичаше по китката й.

— О! — Тя издърпа ръката си назад и засмука раната, опитвайки се да спре капките кръв.

— Какво правите тук? — погледна го тя.

Джеймс заговори бързо.

— Съжалявам, Мис Бошан, нямах намерение да ви стресна. Простете ми! Видях ви да се разхождате из гората, докато ние с Мистър Брукс помагахме на Мистър Томас за новата плевня. Трябваше да отида до реката, за да събера камъни. Когато стигнах там, видях мис Люис с най-голямата дъщеря на Пътнам. Малката падна в реката и се нарани. Тя ви вика. „Само Фрея може да го оправи“ — каза тя. Така че тичах, докато не ви намерих. Те се страхуваха, че ще имат проблем с мистър Пътнам, защото по това време момичето трябваше да си е вкъщи и да се грижи за децата.

— О, боже! — каза Фрея.

Тя взе кошницата си и те бързо тръгнаха през поляната.

Докато вървяха заедно, Джеймс я разпитваше за нея и Фрея му разказа как един ден се беше появила пред къщата на Пътнам.

— Вие нямате семейство? — попита той.

— Не си спомням семейство си. Мисис Пътнам смята, че съм била болна от едра шарка и затова съм загубила паметта си.

— Това наистина е много тъжно. Да загубиш паметта си, означава да загубиш своята идентичност.

— Аз съм момиче с късмет — каза Фрея. Казваше го толкова често, че вече почти си вярваше.

— Семейство Пътнам ме приютиха в своя дом и тук съм си вкъщи. Какво мислите за Салем, Мистър Брустър?

— Моля, наричайте ме Джеймс.

— Джеймс — каза Фрея с усмивка.

— Това е… интересно — каза той. — Преди да дойдем в Салем, заедно с Брукс живеехме в Европа. Ние сме природоизпитатели и често отиваме в гората, където изучаваме растенията и животните, различните аспекти на природата, с една дума — занимаваме се с наука.

— О, боже! — отвърна Фрея — Не мисля, че Преподобния би искал да чуе това.

— Ето защо, аз мога да споделя с вас тази наша малка тайна, нали? — усмихна се Джеймс.

— Разбира се — кимна Фрея. Това, че беше споделил нещо толкова опасно с нея, я накара да се почувства облекчена. Макар че имаше Мърси, тя осъзна колко самотна е била до този момент. Колкото и близки да бяха, тя не мислеше, че Мърси ще разбере истинския смисъл на нейната дарба. Джеймс й се усмихна и тя също му се усмихна, като през цялото време си мислеше колко красив е той. Ако го беше видяла в съда, преди да види Нейт, чувствата й щяха да са насочени именно към него. Но сега сърцето й беше изпълнено изцяло с усещането за Мистър Брукс. Тя беше благодарна за неговата любезност и мъдрите думи, които й напомняха за света извън Салем. Слънчевите лъчи вече си пробиха път през облаците и стана по-топло. Тя отмести назад качулката си и намести шапката си, като все още се усмихваше на Джеймс.

— А, ето я! — каза той.

Ани седеше в тревата край реката, опряла гръб на един камък. Мърси беше приклекнала до нея, като придържаше глезена на момичето. Беше сложила болния й крак върху бедрото си. Ани не носеше нищо друго от дрехите си, освен полата и долната си риза. Къдравата й кафява коса се спускаше свободно и се разпиляваше около гърдите й.

Мърси беше измила калта от вълнения корсет и долната шапка на момичето и ги беше оставила на един храст, за да изсъхнат на слънцето. Беше свалила обувките й и ги беше провесила на едно дърво, за да се сушат.

— Фрея, моята Фрея! — изплака Ани, когато ги видя да идват с Джеймс.

Джеймс се обърна с гръб, за да не притеснява младата дама.

— Не се притеснявай, Джеймс — каза Мърси. — Ани е малко момиче.

Мърси искаше да може да вижда обекта на своите чувства, а не да гледа само гърба му, въпреки че той също беше много привлекателен.

— Сигурна ли сте? — попита той.

— Бихте ли се обърнали! — почти му заповяда тя.

Младежът нямаше никакъв избор.

Фрея беше коленичила до Мърси и Ани.

— Изглеждаш изплашена — каза тя на момичето.

Тя започна да хлипа.

— Толкова много съжалявам, Фрея. Обещавам да не падам повече. Обещавам!

— Ти винаги падаш, нали? Би трябвало да ти дадем бастун — смъмри я Мърси.

— Не! — изскимтя Ани.

Фрея гледаше момичето. Ани беше трудно дете. Тя често се измъкваше от задълженията си, свързани с грижите за майка й или братята и сестрите й, за да може да прекарва повече време с Фрея и Мърси. Може би се възмущаваше, че е най-голямото дете в семейството и на плещите й лежат толкова много отговорности. Но така стояха нещата и Ани трябваше да знае своите задължения, мислеше си Фрея. Никой не се радваше на съдбата й, но те всички се опитваха да й помагат.

Ани имаше навик да се наранява по различни начини или имаше проблеми с баща си, а Фрея и Мърси трябваше да я пазят и защитават, дори и понякога да казваха по някоя безобидна лъжа. Ан им благодареше, като им обясняваше колко се страхува от баща си, но в същото време колко много го обича, уважава и почита. Фрея я харесваше, но едновременно с това я и съжаляваше. Понякога хващаше Ани да я гледа по странен начин, който определено мъничко я изнервяше. Може би Ани беше още малка и животът й със сигурност не беше лесен с майка — винаги болна, и с баща, който се държеше строго и сурово почти през цялото време. Те имаха много, всичко, от което се нуждаеха, но някак си никога не им беше достатъчно. В тази къща нямаше никаква топлина.

— Нека да видим какво имаме тук. — Фрея повдигна полата на Ани и разгледа зачервения и подут глезен. — О, това е нищо.

Помоли Джеймс да й подаде кошницата, в която бяха билките, събрани по време на разходката. След това го помоли да набере малко ранилист, който растеше в тревата покрай реката. Когато той се върна, тя стри листата, донесени от него, и ги смеси с арника. Така приготвената смес сложи около глезена на Ани, шепнейки някакво заклинание.

— Ръцете ти са толкова успокояващи!

Джеймс и Мърси наблюдаваха и когато Фрея отдръпна ръцете си, отокът беше спаднал, а Ани отново можеше да ходи.

— Хитро момиче! — каза Джеймс, като гледаше с възхищение към Фрея. Тя сложи пръст на устата си и каза:

— Нито дума на никого за това, което се случи тук!

Той обеща да не казва нищо. Избра си камъни и се върна във фермата, като остави младите жени да направят всичко възможно Ани да изглежда представително в мокрите си дрехи.