Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (14)

Глава 11
За Боговете и хората

До неделя Джоана и Норман вече бяха прекосили по-голямата част от пътя през Пенсилвания, но все още бяха далеч от границата с Охайо. Спряха, за да пренощуват в ловна хижа „Хепи“. Предлагаше легло и закуска, беше встрани от пътя и миришеше на заснежена гора. Двете стари дървени къщички с двувековна история бяха западнали, но вътре беше чисто, топло и уютно.

Стените на апартамента за младоженци бяха в лимоненожълто, украсени с малки овални и квадратни червено-кафяви снимки в рамки на набити на вид мъже и жени с шарещи очи. Старото антично дървено легло беше застлано с бели памучни чаршафи. В банята, намираща се в триъгълното пространство под скосения покрив, всичкият месинг блестеше също както и бялата вана с крачета във формата на лъвски лапи. Джоана се почувства божествено да измие мръсотията, която беше събрала по пътя. След продължителната вана си облече един от хавлиените халати.

В спалнята застана над скрина, сребристата й коса се разпиляваше над раменете, докато подреждаше лекарствата на Норман за вечерта, като изваждаше по едно хапче от всяка опаковка — за високо кръвно, холестерол и така нататък. Общо той трябваше да вземе четири вида хапчета. Това, че бяха безсмъртни, не ги правеше неуязвими за различните болести на старостта, а сега дори се чувстваха още по-податливи на различни заболявания.

Погледна през прозореца към тъмната гора, където малък поток се виеше покрай дърветата. Избуха бухал. Норман легна в леглото с отнесено изражение, а ръцете му се сключиха зад главата.

— Помниш ли първия път, когато се разхождахме до Бофрир? — попита Джоана. Седна на ръба на леглото и му подаде чаша вода и хапчетата. Всичко, което се случваше в момента, беше започнало много преди това, в Асгард, когато мостът все още съществуваше. Те бяха Норд и Скади, богове на морето и земята, много назад във времето, когато Вселената беше създадена и всичко в Деветте свята беше ново. Дори любовта им беше още в зародиш, с трептящи мигли и зачервени бузи, първата целувка — възхитителна, чиста и нежна. Бяха минали по Бофрир, чиято дъга беше изградена от драконови кости. Това беше съдът, който преплиташе силите на всички богове и свързваше Асгард с Мидгард.

— Помниш ли? — попита тя отново.

Норман седна и изпи хапчетата си, без да каже нищо. Остави чашата на масата до него, близо до телефона.

— Тялото ми може и да отслабва и магията да ме напуска, но все още не съм изкуфял, Джо.

Легна отново и си пое дълбоко въздух.

— Помня, че гледахме към тази бездна и се чудехме какво има от другата страна.

— А сега сме заклещени тук и не можем да се върнем — каза тя.

— А ти искаш ли да се върнем там? — попита Норман. — Тоест сега, след като вече живеем в Мидгард? Искаш ли всичко да е по друг начин?

Последният въпрос беше предизвикателство за нея. Разрушаването на моста беше изложило на опасност техния живот като богове и ги беше поставило в ситуация да живеят като смъртни. Колкото и парадоксално да беше, тя не би заменила живота и опита си в Мидгард за нищо друго.

— Харесва ми тук! — заключи тя.

— Да — каза Норман, — това е домът ни сега.

— Но защо се случи всичко това? И какво точно се случи през този ден? Все още не знаем — въздъхна разстроено Джоана.

Мостът беше разрушен и Килиан Гарднър — богът Балдер — беше обвинен за това деяние и хванат от Вал кириите. Ако имаше някой, който наистина вярваше, че Килиан стои зад това, според Джоана, трябваше да си е загубил ума.

— Добре — каза той — Знаем, че Фреди е бил там, когато неговият тризъбец е разрушил моста и е бил намерен в руините. Килиан е бил просто наблюдател. Опитал се е да върне линията на времето и да възстанови моста, но не е успял. Но нито Фреди, нито Килиан са видели какво всъщност се е случило. Или просто не си спомнят, или паметта им е била изтрита.

— Локи е! Винаги е Локи! — каза Джоана. Още от самото начало тя подозираше Бран Гарднър, познат като Локи. Фрея го беше прогонила от Норт Хемптън, но къде беше той сега? Богът на измамата осъществяваше вендетата си срещу Фрея и нейното семейство. Локи беше заточен в ледените дълбини за престъплението, което беше извършил с разрушаването на моста, и Джоана беше сигурна, че именно той стоеше зад изчезването на Фрея. Тя погледна към Норман и сините й очи блестяха в полумрака на стаята.

Съпругът й кимна.

— Оказва се, че силата на Локи е надделяла и той може свободно да се движи през порталите на времето, когато пожелае. Но всъщност никой не го е видял да разрушава моста, така че никой не знае какво наистина се е случило.

— Но трябва да е бил Локи! Неговите сили нараснаха и той може да се движи между световете. Трябва да е бил той!

— Не е задължително — отговори намръщено Норман.

— Имаш друга теория?

— Може би.

— Ще я споделиш ли?

— Засега не — каза Норман, но беше ясно, че мислеше за това отдавна, още откакто бяха млади и влюбени. О, а обожателите, които тя имаше — и Джоана се усмихна вътрешно — тя можеше да има най-могъщия бог във Вселената, но винаги би предпочела Норм.

И двамата замълчаха. Бухалът навън също замлъкна и единствените звуци идваха от вятъра в гората и скърцането на дървената къща. Телефонът на Норман звънна и двамата подскочиха.

Норм погледна и каза:

— Арт е!

— О, слава богу! — отвърна Джоана.

Беше странно да чуе гласа на брат си, който звучеше много уморено и почти гробовно.

— Арт! Как си? Звучиш така все едно живееш в пещера!

Джоана чуваше приглушения отговор на Артър, но не можеше да разбере думите. Тя питащо погледна към съпруга си, молейки го да й каже нещо.

— Ха! — обърна се Норм към нея. — Добре, какво знаеш? — Крие се в една пещера в Охайо… — обясни бързо Норман и направи знак към Джоана да вземе лист и химикал. Когато му ги даде, той бързо записа насоките, които брат му му продиктува.