Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (16)

Глава 13
Детектив Нобъл

Мат се обади на Ингрид, за да я покани на кино в събота вечер. Беше сам и й каза, че му е липсвала толкова много, че затова е решил да я отмъкне за малко от книгите с един добър филм на Хичкок — „Да хванеш крадеца“.

— Ще дойда веднага! — каза тя и го чу как се смее на другия край на линията.

Ингрид беше в кабинета на Джоана и ровеше сред книгите й в стремежа си да успее да намери отговорите, които търсеше. Но имаше нужда и от малко отпускане, нали? Мат много й липсваше. Майка й и баща й бяха тръгнали да търсят чичо Арт, така че със сигурност можеше да си даде малко почивка. От срещата й миналия уикенд вечерта с Мат и Маги, не беше спирала да работи и не бяха прекарали никакво време насаме. Каква връзка беше това? Изобщо не беше връзка, както той често й повтаряше напоследък.

Сега Мат седеше на едната страна на огромното легло с кралски размери, а Ингрид — от другата. Беше свалила обувките си, ръцете й бяха отпуснати върху коленете, а между двамата имаше купа с пуканки. Изглежда, че всичко трябваше да започне отначало, за да преодолеят взаимната си срамежливост. Мат насочи дистанционното към екрана срещу леглото. Появиха се надписи „Виста Вижън Моушън Пикчърс Хай-Фиделити“ на фона на нежна музика и заснежени планински върхове.

Ярък цвят, начало: витрината на една туристическа агенция, облепена с плакати за Франция, зад стъклото един модел на кораб, след това снимка на Айфеловата кула. Движещи се коли, които се отразяваха във витрината. Камерата се фокусираше върху един плакат с надпис: „Ако обичате живота значи обичате Франция“. Край: в този момент една жена крещеше за откраднатите си бижута.

Мат се обърна към Ингрид и сложи ръка на бедрото й.

— Имаше доста въодушевена аудитория онази вечер — каза той. — Маги не спира да говори за тези момичета и за това, което са извършили.

Ингрид се усмихна.

— Аз също съм обсебена по някакъв начин от тях.

— Е, как върви работата? Откри ли нещо полезно?

— Малко. Мисля, че разбрах как е хрумнала идеята на момичетата — каза тя. Протегна крака, пресегна се за дистанционното и изключи телевизора. Мат грабна купата с пуканки между тях и я сложи на масата до него, след това се претърколи по-близо до нея, легна на нейната половина и подпря глава на възглавниците, като все още държеше ръката си върху тялото й.

Ингрид много добре осъзнаваше въздействието на ръката му върху крака си, тежестта й и усещането, което я караше да се изчервява. При най-малкото му докосване, тялото й отмаляваше. Като че ли от векове не са били заедно. Тя бавно сложи ръка върху неговата и започна да му разказва за документа, който намери в архивите. Есето на Континенс (Целомъдрения) Хукър.

— Преподобния Хукър? — засмя се Мат. Той отдръпна ръката си и положи глава в скута й.

Ингрид нервно се засмя. За момент не знаеше къде да сложи ръцете си. Мат беше затворил очи. Тя погледна надолу към главата и леко смръщеното му чело, луничките около носа му и завладяващата трапчинка на брадичката му. Наистина беше много красив.

— Аха, това беше истинското му име — каза тя и прокара пръсти през меката му червеникавокафява коса. Беше толкова естествено! Защо беше толкова смутена и стеснителна? Дали той можеше да й каже? Изглеждаше като сънлив и доволен котарак. — Целомъдреният Хукър, можеш ли да си представиш?

— По-добре отколкото нецеломъдреният Хукър, предполагам, което щеше да е истински проблем — каза той и отвори очи, за да я погледне, докато му разказваше за тогавашните времена.

Очевидно, през късния XVII век в Ню Инглънд е имало хора, които внезапно са изпадали в странни състояния, придружени от нечовешки изкривявания на тялото и безсмислено бърборене. Това не било необичайно явление. Сензационните случаи на омагьосване на хора били документирани от главния свещеник в Бостън, а неговите есета били публикувани като памфлети, които станали много известни. Ингрид скочи развълнувано.

— Знаеш ли, те са били като евтини бестселъри подобно на днешните книжки и брошури в Интернет за отвъдния свят, извънземен живот или паранормалните явления.

Мат си свиркаше една тема от песен на „Досиетата Х“.

Ингрид се засмя, след това продължи.

— Това, което трябва да знаеш за тези есета, е, че те са били написани нарочно, за да подклаждат слуховете за свръхестествената сила на дявола.

Тя продължи да обяснява какво точно има предвид.

Долу-горе по това време в последните десетилетия на XVII век лидерите на колониалното общество — както църковни, така и политически — са работили заедно. Техният страх от нарастващия комерсиализъм, напредъка на научната мисъл и индивидуализма у хората бил голям, а това противоречало на Пуританските идеали. Те вярвали, че тези индивиди са причина за упадъка на морала в обществото.

Ингрид обобщи:

— Тези памфлети са имали за цел да покажат на хората какво би се случило, ако дяволът на новото, модерно мислене бъде допуснат до къщите им.

Мат отново беше затворил очи и тя за миг почувства, че сухото й академично говорене може да го е приспало. Но внезапно очите му се отвориха, ярки и съсредоточени.

— Значи, ти казваш, че всички тези неща са били организирани, за да се държи обществото в правилната насока?

Ингрид се засмя.

— Знаех си, че съм си хванала умен мъж!

Мат се усмихна и протегна ръка, за да си поиграе с косата й.

Но Ингрид не беше свършила. Някой като Преподобния Париш, обясни тя, трябва да е вярвал в цялата тази система и да се е ангажирал с разпространяването на тези памфлети в Бостън. Затова ги е съхранявал и пазел почти като Библии в кабинета си горе.

— Това е нещото, от което ме побиха тръпки, когато ги събрах на едно място. Описанията на Хукър за една млада жена и странните й припадъци в една къща в покрайнините на Бостън са почти идентични с описанията на свидетели за поведението на Аби и Бети. Не просто почти идентични, а абсолютно същите. Момичетата са използвали същите думи, същите комбинации, фрази, дори цели изречения, за да опишат страданията, през които са преминали, и нещата, които са видели, точно както Хукър ги е описал.

— Може ли да е просто съвпадение? — попита Мат.

Ингрид поклати глава.

— Ако не друго, на тези момичета им е липсвала оригиналност!

— Така че ти казваш…?

— Че тези момичета са взели идеята от една книга. От този памфлет.

— Добре — кимна Мат и седна, — но нали помниш, че това са момичета от селището в Салем през XVII век?

Ингрид кимна, впечатлена, че Мат е схванал проблема толкова бързо.

— Зная! И аз се чудех как биха могли да вземат идеята от книгата? Те не са можели да четат! Дори не са можели да напишат имената си на свидетелските си показания. Използвали са Х вместо това. Затова, ето каква теория имам…

— Задръж за малко, не се предавай още…

Ингрид погледна към него.

— Момичетата не са можели да четат! Значи някой им го е прочел! Някой, който е искал те да знаят това или някой, който не е предполагал какво ще направят след това — каза Мат.

Тя почувства как изтръпва от вълнение.

— Мат, бих могла да те разцелувам! Разбира се! Някой им е прочел памфлета на Хукър! Но кой?

Мат се усмихна.

— Ще мислим по-късно за това — каза той. — Сега, за тази целувка…