Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (13)

Глава 10
Най-важната жена в живота му

Тази сутрин на кухненския плот за Ингрид имаше бележка:

„Заминаваме за Охайо да търсим чичо Арт.

С любов, мама и татко!“

Беше събота, около шест часа вечерта.

Когато Ингрид се обади на Джоана малко по-рано, майка й звучеше припряно. Кое можеше да е толкова спешно, докато все още пътуваха? Тези двамата се държаха като виновни тийнейджъри, които бяха тръгнали на забавно пътешествие. На Ингрид й се искаше да й бяха казали за какво е всичко това, но засега реши просто да не се притеснява за тях. Родителите й можеха да се грижат сами за себе си, докато в нейната глава се въртяха по-тревожни мисли.

Мат беше на път. Бяха направили специални планове за вечерта и тя се надяваше, че всичко щеше да мине гладко, без неловки ситуации, дискомфорт или задаване на неудобни въпроси.

Откакто Ингрид се беше върнала в този почти неизвестен крайбрежен град, за да бъде по-близо до семейството си след години, прекарани в чужбина и работа в Американски университети, тя се настани в къщата на майка си, в стаята, съседна на тази на Фрея. Прекарваше толкова много часове в библиотеката, че нямаше време да си потърси апартамент. Освен това, тук се чувстваше много добре в компанията на майка си и сестра си и дори за миг си помисли, че би било чудесно, ако успее да събере цялото семейство в техния старичък дом, включително Фреди и дори и баща им — Норман. Но, както гласеше максимата, хубавите неща никога не продължават дълго.

Въпреки това, тази вечер всичко трябваше да е наистина перфектно. Цялата къща беше на нейно разположение, цепениците горяха в камината, свещите бяха запалени. Тя направи вечеря и приготви масата в трапезарията. Може би трябваше да пусне още светлина? Дали щеше да е по-добре? Реши да светне лампите, които бяха от страната на масата за хранене. Бяха леко затъмнени и щяха да заменят свещите, така че всички да могат да се виждат, докато се хранят.

Отправи се нагоре по стълбите, подминавайки своя грифон Оскар в коридора, но лъвската му опашка се изви около глезена й.

— О, не, това няма да стане, скъпи мой, тази вечер не трябва да те виждат. Видът ти е твърде плашещ, въпреки че си само малко котенце. Тя го хвана за косматия врат и го занесе на тавана, където доскоро живееха малките елфи.

— Съжалявам — извини се тя и заключи вратата. Не и тази вечер. Друг път, може би!

Слезе надолу по стълбите. Да, вещиците понякога имаха свои любимци, но никога не ги кърмеха. Боже господи! — мислеше си Ингрид. Колко много неща се бяха объркали в Салем.

Влезе в банята.

— Олеле! — каза тя, като гледаше образа си в огледалото. Беше разпуснала косите си така, както Мат ги харесваше, но наистина изглеждаше като вещица. Среса се набързо, след това я напръска с един серум, който Фрея й беше препоръчала, за да изглежда лъскава и гладка. Ингрид се усмихна на отражението си в огледалото. Имаше руменина по бузите, синьо-зелените й очи искряха, но устните и бяха бледи. Намери едно червило с черешов цвят, но след като си го сложи, реши, че изглеждаше твърде предизвикателно.

Изтри го и си сложи малко гланц. „Ето, това е!“ — каза си тя.

Не изглеждаше толкова зле — нито твърде бледа, нито педантична или скучна.

Звънецът на вратата иззвъня и тя се втурна, като изпусна в мивката шишенцето с парфюм. Постави го обратно на плота, решила, че е прекалено силен.

Всичко трябваше да е перфектно тази вечер!

Това беше вечерта!

Долу, във фоайето, тя си пое дълбоко дъх, след това се стегна и отвори вратата.

Мат Нобъл стоеше на входа и се усмихваше срамежливо.

— Здравей!

Ингрид изтръпна цялата, когато го видя. След това погледна към момичето до него.

— Маги! Как си? Радвам се да те видя! Толкова много съм чувала за теб от баща ти!

Тази вечер беше особена, защото за първи път се срещаше с най-важната жена в живота на Мат — дъщеря му.

— Долу-горе! — каза Маги като протегна ръка и се здрависа с нея — доста силно за 12-годишно момиче. Маги гледаше безсрамно към Ингрид, а големите й кафяви очи блестяха. И беше толкова хубава! Може би по-подходящата дума беше красива, но прекомерното използване на грим я правеше малко екзотична с луничките, които имаше и които бяха наследство от ирландското потекло на Мат.

— Каква прекрасна рокля! — каза Маги. — Нова ли е? И имаш толкова красива коса!

— Е, същото бих казала и за теб! — Момичето беше доволно.

— Винаги съм искала да бъда брюнетка! — кимна Ингрид.

— Има поговорка, че истинската трева винаги е по-зелена! — отвърна Маги.

— Така си е!

— Хм, аз съм тук! — обади се Мат.

— О, вярно! — отбеляза Ингрид.

— Ама, моля! Не бих искал да прекъсвам любовните ви обяснения! — усмихна им се той.

Маги се разсмя.

— Заповядайте! — покани ги Ингрид. Маги с широки крачки влезе през вратата, докато Ингрид и Мат си размениха по една целувка. Страната му нежно се притисна в нейната, почувства дъха му до ухото си и това я накара да отмалее.

— Имаш мен! — прошепна той.

— Надявам се! Доста съм нервна — каза тя, а след това добави по-меко — Липсваше ми!

— Разкажи ми! — прошепна Мат.

 

 

Маги беше тихо и наблюдателно дете, но в същото време проявяваше интерес и любопитство към всичко. Тя беше учтива, но и самоуверена. След вечеря започна да задава въпроси като възрастен човек. Те понякога поддържаха разговора, ако беше настъпила тишина. Дъщерята на Мат правеше всичко възможно, за да улесни възрастните и Ингрид й беше благодарна за това. Но не беше сигурна за готвенето си — все пак не беше Фрея в кухнята. Дали не беше препекла мидите? Дали вкусът на къпиновия оцет не е твърде тръпчив или твърде сладък? Дали Маги изобщо обичаше миди?

— В интерес на истината, обичам морската храна. Не ям червено месо — увери я Маги. — Това е перфектно. Наистина! Толкова са крехки и вкусни!

Ингрид се засмя, като отпи от виното си.

— И какъв избор е това — идеологически или здравословен?

— До известна степен е идеологически, но в същото време засяга същността на нещата. Структурата на месото ме кара да мисля за бедните животни. Притеснявам се за омарите, но обожавам вкуса им. Чела ли си някога есето на Дейвид Фостър Уолъс?

— „Помислете за Омара“? — попита Ингрид.

Маги кимна, примигвайки. Мат окуражително намигна на Ингрид. Тя набираше точки.

— Това е нещо, което те е накарало да се замислиш. Жалко, че авторът се е самоубил. Татко казва, че той е бил гений, но е мразел всички свои записки.

Маги се разсмя. Тя наистина беше разкошно дете, помисли си Ингрид.

— И татко казва, че правиш някакво проучване в Салем? За лова на вещици и процесите срещу тях?

Ингрид беше леко шокирана за миг и погледна към Мат за подкрепа. Не беше сигурна колко знаеше младото момиче за миналото й.

— Маги винаги се е интересувала от зловещи истории, нали така, хлапе? Мисля, че малко й разказах за твоята работа като библиотекар и историк — прокашля се той.

— Да, разрових се малко из тази тема, като се опитах да разбера коя е била причината, за да започне всичко това.

— Били са момичетата, нали? — попита Маги. — Момичета на моята възраст?

Ингрид кимна.

— Знаеш историята им?

— Малко. Зная, че всичко е започнало от момичета, които са имали странни конвулсии.

— Да, Бети и Абигейл. Случило се е в пасторството, в къщата на Преподобния Самюел Париш, бащата на Бети и чичото на Абигейл, където те внезапно са започнали да изпадат в странни припадъци и конвулсии. И тъй като тези припадъци и конвулсии не спирали, веднага плъзнали слухове, че момичетата са омагьосани. Нещата се влошили, когато тяхната съседка Мери Сибли решила да вземе всичко в свои ръце и помолила слугите на Париш, карибските роби Титуба и съпруга й Джон Индиан, да изпекат магически кейк.

— Какво е това? — попита Маги с широко отворени от любопитство очи. Тя беше оставила чинията си настрана и се беше наклонила към Ингрид.

Ингрид погледна към Мат. Усмихна се, но не се чувстваше комфортно.

— Не зная дали би трябвало… Определено не е вкусен.

— Давай! Разкажи й.

— Вещерският кейк — обясни Ингрид — може да се използва за обратна магия. Трябвало е да се приготви с урината на Бети и Аби и след това да се даде на кучето на Париш. Ако кучето също започне да се държи странно и да получава припадъци и конвулсии, то това щяло да докаже, че наистина е направена черна магия. Или кучето можело просто да се втурне към вещицата, отговорна за състоянието на момичетата, като по този начин покаже виновника.

— И какво се е случило? — попита Маги, почти останала без дъх. — Кучето изпуснало ли я е?

Ингрид поклати глава.

— Мистър Париш намерил кейка, докато се охлаждал, преди кучето да бъде нахранено с него. Той набил Титуба, след като разбрал какво е приготвила и порицал горката Мери Сибли в църквата пред всички останали, казвайки, че със своите действия тя е „пуснала дявола в църквата“.

— По дяволите! — изкоментира Маги, а Мат се разсмя на думите й.

— Позициите на Париш в селището били доста слаби и той не бил особено харесван човек. Аз мисля, че е трябвало да се страхува повече от това, че именно неговите момичета скоро можело да бъдат обявени и осъдени като вещици. Ако това се случело, той щял да загуби работата си, дома си, всичко. Така че направил всичко възможно, за да отклони вниманието от момичетата и от самия себе си. Но с думите си към енориашите, че дяволът е бил събуден, само предизвикал истерия в селището. И други момичета започнали да припадат и да се гърчат. Паниката се разпространила като зараза. И Париш имал нужда от изкупителна жертва, която да поеме вината. Той накарал Бети и Аби да му кажат кой ги е омагьосал.

— И те казали ли са му? — попита Маги.

Ингрид погледна надолу към ръцете си. Беше преживяла историята, която разказваше в момента, и знаеше как свършва.

— За съжаление, да! Много хора били затворени и обесени.

Маги потръпна.

— Мислиш ли, че нещо от всичко това е истина? Възможно ли е момичетата да са били наистина прокълнати?

Преди Ингрид да успее да отговори, Мат се прокашля:

— Като говорим за магически кейкове, мисля, че наистина искам десерт. Ще ни приготвиш ли нещо, Ингрид?

Тя се усмихна на скритата шега на Мат.

— Но, татко! Ингрид не е отговорила на въпроса ми! — смъмри го Маги.

Ингрид предложи да отидат в кухнята и да хапнат сладолед, ягоди и сметана, преди да отговори на въпроса на Маги. Тя подаде купичките и загреба малко с една лъжичка, преди да се върне на темата.

— Дали мисля, че момичетата наистина са имали способности? Не, разбира се, че не. Само са се престрували. Според мен, всичко е започнало като лудория, която в един момент е излязла извън контрол и не са можели да говорят, без самите те да бъдат наказани. До момента, в който те се отказали от думите си, доста хора са загубили живота си. Тези, които останали живи, са били освободени, но все още трябвало да плащат таксите на затвора…

— Уф! Това е ужасно! — Маги загреба от разтопения сладолед на дъното на купичката си, като го разбъркваше постоянно. Тя се опита да прикрие една прозявка. — Чудя се, защо им е хрумнало да правят такива неща?

Самата Ингрид се беше чудила дълго за това, но напоследък се беше натъкнала на документ, който беше достоверен и разкриваше много неща. Един памфлет от 1689 г. от неизвестен църковен служител в Бостън, който го беше издал под името Целомъдреният Хукър. „Есе за забележителните, значими и невидими събития, свързани с вещерството и собствеността“. Ако продължеше, обаче да говори по тази тема, щяха да стоят тук цяла нощ и подозираше, че Маги би одобрила тази идея. А не можеше да причини това на бедния Мат.

— Трудно е да се повярва, че момичетата могат да създават толкова много проблеми, нали? — попита Маги.

— Не е толкова трудно — усмихна се Мат.

Ингрид кимна. Момичетата го бяха направили. Те бяха деца в предпубертетна възраст и не мислеха толкова много за последствията от своите действия. Едва ли бяха планирали да причинят цялата тази болка или зло. Тя все още се чудеше дали е възможно някой да ги е манипулирал? Да ги е използвал?

— Добре, става късно и изглежда, че всички сме уморени — каза тя. — Надух ти главата. Може би друг път ще поговорим пак.

Маги кимна и загреба още една лъжичка от купичката.

Мат също кимна.

— Добре, може би трябва да взема това нещо и да го прибера вкъщи в леглото.

Маги погледна намръщено към баща си и каза:

— Аз не съм уморена.

— Със сигурност не си, Пидж! — усмихна се Мат.

— Пидж? — попита Ингрид.

— Гълъб. Има детска книжка за децата, които не искат да си лягат — обясни Маги.

— Беше й любимата!

— Татко още мисли, че съм на три години — каза Маги като търкаше очите си. — Добре, да вървим! Ингрид, къде е банята? — попита тя.

Ингрид й показа и когато се върна при Мат, имаше още едно признание за него. Той беше добър баща, отдаден и любящ. Изпитваше неистово желание да се пресегне през масата и да го целуне по носа. Явно и той имаше подобна идея, когато обгърна лицето й с ръце и нежно я целуна.

След като той се отдръпна, те се взряха в очите си с облегнати лакти на масата.

— Добре ли се справих? — попита Ингрид.

— Страхотно! Тя е луда по теб! Както ти бях казал, че ще стане.

Ингрид се усмихна. Тя винаги беше мечтала за дъщеря, но трябваше да си напомни, че Маги все още имаше майка.