Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (20)

Глава 17
От устата на младенците

Жълтото такси ги остави извън Трибека на една тясна павирана улица пред някакъв голям склад. Те погледнаха нагоре към бялата фасада на сградата. Беше построена в средата на 1800 година в италиански стил. Отвън изглеждаше много красива, но основното й предназначение беше да се складират и съхраняват стоките, които пристигаха от пристанището на Ню Йорк. Пет високи етажа с огромни светещи прозорци, отделени с богато украсени колони. В горната й част се издигаха големи корнизи, боядисани в сиво-синьо.

Джоана сложи ръце на кръста си. Под палтото беше облечена с прилепнала червена рокля, която именно Норм й помогна да избере. Той обожаваше този цвят, защото отиваше на сребристите й коси.

— Честно, виждам по-скоро една съборетина, отколкото някаква представителна сграда.

— Знаеш какъв е той! — каза Норман.

Вратата, медна крепост, покрита със зелена патина, не помръдна, когато Джоана разклати дръжката й. Норман откри звънец вдясно и натисна черното копче.

— Сканирайте! — чу се женски глас от домофона.

— Извинете? — каза Норман.

От домофона последва нетърпелива въздишка.

Джоана мина зад Норм, говорейки към стената.

— Тук сме, за да видим оракула.

— Зная — продължи високомерният глас. — Все пак трябва да се сканирате. Използвайте божествените си способности!

— Пътувахме цял ден. Уморени сме — каза Джоана. Тя беше изтощена от отвратителното отношение в този град.

— Нямаме никаква идея за какво говорите — каза Норм нетърпеливо.

Пак се чу пращене от домофона.

— Виждате ли малкия син стъклен правоъгълник над домофона? — каза тя бавно, все едно говореше на деца. Видяха го. Някой беше изписал с графит и сребрист маркер „Ушите на кучето“.

— Поставете носа си под него! После сканирайте очите си! Това е вашият пропуск за богове. Ако вие действително сте тези, за които се представяте, вратите ще се отворят.

И двамата изпълниха инструкциите, без да протестират, и веднага след като ретините им бяха сканирани, голямата медна врата се отвори с прищракване.

— Вземете асансьора и се качете на последния етаж! — прозвуча същият отегчен глас.

Вратите на асансьора се отвориха и пред тях се откри една голяма бяла стая с високи тавани и множество колони. Беше рано вечерта и лъчите на слънцето, които падаха над река Хъдсън, се отразяваха в стъклата на прозорците. В центъра на стаята имаше голяма стъклена маса, която приличаше на аквариум. Вътре плуваше една синя риба с тигрова окраска, която се стрелкаше из бълбукащата вода сред пасажи от водорасли. Джоана видя една змиорка, която се измъкваше изпод камъните. На масата бяха оставени таблети, които показваха корици на списания. Бели сфери в модерна форма служеха за кресла. Огромни екрани по стените излъчваха разноцветни видеоклипове и сменящи се цветни картини.

В края на стаята, пред прозорците, видяха бюрото на фронт-офиса. Изчистен куб със сребрист лаптоп, а до нея — бяла сфера с модерна форма. Висока млада жена в черен блейзър и пола се приближи към тях; черните й обувки с високи токчета тракаха по светещия циментов под. Носеше слушалки, а лъскавата й черна коса беше събрана в кок на главата.

— Капучино или бутилка вода? — попита тя с механична усмивка.

— Ние само искаме да видим оракула! — каза Норман и се намръщи.

— Капучино или бутилка вода? — повтори тя.

— Ще вземем вода — каза Норман.

— Седнете, моля! — тя протегна ръка като професионална стюардеса към аквариума. — Можете да използвате някой от таблетите. Той скоро ще говори с вас. — Завъртя се на токчетата си и тръгна към една врата, натисна някакво копче и вратата се отвори с плъзгане.

Норман седна.

— Отвратително! — отбеляза той.

Джоана също седна, намери телефона си и го погледна.

— Напомни ми да се обадя на Ингрид, когато всичко това свърши.

Секретарката се върна, носейки поднос с две големи бутилки от синьо стъкло. Тя говореше в слушалките си, докато вървеше към тях.

— Елате с мен, моля!

Джоана и Норм я последваха до една стоманена врата. Тя отново натисна бутон и плъзгащата се врата се отвори.

— Моля, настанете се удобно — инструктира ги тя.

Вратата зад тях се затвори.

— Къде е оракулът? — попита Джоана.

Вратата беше точно толкова голяма, колкото и предишната. По стените имаше същите цветни въртящи се видеоклипове, но нямаше нищо друго, освен един голям куб в центъра на стаята. Върху него имаше отворен лаптоп. Норман обърна главата натам и те тръгнаха към куба. Имаше обаждане и Норман натисна „Отговори“. Видеото показваше едно празно легло с чаршафи и възглавници от „Междузвездни войни“, а от тонколоните се чуваше силна хевиметъл музика.

Оракулът изведнъж се появи на екрана, облягайки се на купчината възглавници, като гризеше бурито в сребриста опаковка. Главата му беше обръсната, но по брадата му се виждаха наболи малки черни косъмчета. Беше прекалено млад, за да се бръсне. Може би беше на 15 или 16 години. Имаше татуировка на врата и носеше обикновена бяла тениска и дънки.

— Джо, Норм! Как вървят нещата в къщи? — каза той.

— Може ли да намалите малко музиката? Почти не Ви чуваме! — каза Джоана.

— О, разбира се. — Той отхапа отново от буритото, след това започна да търси нещо в леглото. Намери дистанционното и започна да натиска копчетата. Музиката спря.

— Благодаря! — каза Норм леко намръщено.

Джоана го избута настрани. Започна да говори по лаптопа и забеляза колко уморена изглежда на екрана.

— Не знам дали сте чули, но Фрея е хваната в XVII век, а ние искаме да я върнем обратно. Мислим, че тя се намира в Салем, и то в много опасно време. Миналият път… Добре де. Вие знаете какво стана…

— Зная, зная — каза оракулът. — Тя не е единствената, която е хваната в капана и не може да премине през порталите на времето. Всичко се е объркало! Има много места, през които магията изчезва и тук няма достатъчно. Изглежда, че тя се концентрира в други времеви отрязъци — Салем през XVII век е осветен като за Коледа. Поради някаква причина там се събират тонове енергия и магия. Но засега — и той отхапа още веднъж от своето бурито, така че трябваше да сдъвче и преглътне храната, преди отново да заговори и Джоана и Норман бяха принудени да чакат — времето се забавя. Нещо съмнително и странно се случва около тези Млади вълци, Падналите и Подземния свят. Той е хвърлен в хаос. Аз мога да отида там, но не мога да взема и вас със себе си, затова ще си говорим по този начин.

— Добре — каза Джоана — но какво означава това за нас? Не може просто да седим и да чакаме.

Норм заобиколи Джоана и сложи ръце на раменете й. Трябваше да я успокои. Оракулът беше в едно от своите весели настроения, но бързо можеше да изпадне в унило и мрачно състояние като всеки тийнейджър и по всяко време да си направи шега с тях.

— Тя просто се опитва да каже, че ние ще сме тук, ако имате нужда от нас — каза Норм.

Оракулът се засмя.

— О, забравих! В това променено време, ако нещо се случи с тази ваша дръзка и гореща дъщеря, когато се е върнала назад, то това ще бъде завинаги. Времето е толкова свито, че дори нашето безсмъртие е под въпрос. Ако някой умре, докато цари този хаос, край с него. Никога повече няма да се завърне в средния свят. — Той се наведе над леглото и за миг изчезна от екрана, после внезапно пак се появи, като отпиваше от една чаша със сода. — Обречени са да останат в Подземния свят завинаги и така нататък.

Джоана зяпна. Оракулът току-що каза, че ако Фрея бъде обесена, след като вече е била обесена един път по време на съдебните процеси в Салем, този път нямаше да може да се върне. Никога. Всичко си идваше на мястото.

Това приличаше на доста сложен и добре разработен план, за да бъде убита Фрея.

Оракулът трябваше да е видял отчаянието в очите им, затова се наведе напред и каза:

— Но вие сте късметлии, защото има нещо, което бихте могли да направите…

Джоана и Норм се приближиха по-близо до екрана.