Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (32)

Глава 29
Приятелят ми се върна

Едно от колелата на количката се беше разместило. „Трябва да я поправя“ — мислеше си Ингрид, докато я буташе между рафтовете с книги. Можеше да помоли Хъдсън, но той имаше точно толкова познания по механика, колкото и тя. Табита, чийто корем изглеждаше като дирижабъл, едва можеше да се наведе. Звукът от скърцащото колело отекваше в тихата библиотека.

Трой Оувърбрук се беше обадил още същия ден, когато Ингрид и Хъдсън го срещнаха случайно на тротоара. След това се обади отново и после пак, докато най-накрая тя се съгласи да се срещнат за по едно кафе. Трой дори настоя да я вземе от библиотеката. Тя намери една ниша под прозореца към морето и бутна количката там. Беше почти шест часа вечерта. Чувстваше се добре в тихата библиотека, където единственият шум идваше от бръмченето на климатика.

Постави „Великият Гетсби“ на мястото му на рафта в секция „Ф“ и почувства как една ръка внезапно обгърна кръста й. И това я накара да подскочи изненадано.

Зад нея стоеше Мат в ежедневното си цивилно облекло — бяла риза и тъмни панталони, и й се усмихваше.

— Какво правиш тук? — Съжали за думите си още в момента, в който зададе въпроса.

Той се вгледа в нея внимателно и повдигна глава.

— Какво имаш предвид? Просто се отбих. Понякога правя така, нали? Това лошо ли е?

Тя намести очилата си, като ги постави малко по-напред върху носа си.

— Не, не, всичко е наред! — малко пресилено поклати глава.

— Радвам се да те видя! — усмихна му се тя и приближи към него, повдигайки се на пръсти, за да го прегърне.

Мат стоеше малко схванато, протегна ръце, сякаш за момент не знаеше какво да прави с тях, и след това я прегърна.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита той.

Тя внезапно изпита чувство на вина, мислейки за Трой, въпреки че това беше една обикновена уговорка за кафе. За да се реваншира, тя стъпи върху обувките му, повдигна се и го целуна по устните.

— Защо вие двамата не си вземете стая? — дразнеше ги Хъдсън от последното бюро, където седяха той и Табита. Табита ги поздрави, прозявайки се, а после се прозя и Хъдсън. Липсата на работа и топлината от климатика явно правеха всички сънливи.

Мат я прегърна и промърмори:

— Ммм, така е по-добре.

Хъдсън се прокашля.

— Ингрид, Трой е тук.

Мат я освободи от прегръдката си и погледна объркано към нея.

— Кой е Трой — промърмори той, точно когато Трой се появи. Едрият червенокос мъж сякаш изсмукваше целия въздух в стаята. Дори бременната Табита го гледаше влюбено.

Ингрид местеше поглед между двамата мъже, стоящи пред нея.

— Здравей, Трой! Това е Мат, Матю Нобъл и е детектив. Всъщност той е детективът в нашия малък град — каза тя като се заигра с думата. — И, Мат, това е Трой Оувърбрук, стар приятел от миналото. Познаваме се, откакто бяхме… деца… Трой и аз играехме заедно…

Мат кимна.

— Здравей, Трой! Как върви? — каза той и подаде ръката си.

— Здравей, Мат! — отвърна Трой.

Те се здрависаха и Мат сложи ръката си на рамото на Ингрид.

— Идваш на гости? И ще останеш за малко в града, така ли? — попита той любопитно, дори дружелюбно.

Трой се поколеба.

— Ами… да. Мисля, че може и така да се каже — кимна той накрая.

— Трябва да излезем заедно за по едно питие някоя вечер. В „Норт Ин“ е винаги страхотно — каза Мат.

Ингрид сложи ръка на рамото му, докато сърцето й биеше ускорено.

— Всъщност, скъпи, ние с Трой имахме планове да излезем на кафе сега… и да си припомним миналото.

Мат се усмихна болезнено.

— Фантастично! — каза той. — Забавлявайте се, скъпа — и я шляпна отзад.

Ингрид беше твърде изненадана, за да реагира.

Скъпа? Мат никога не я беше наричал така преди.

— Страхотно — отвърна Трой и вдигна глава.

Мат я целуна за довиждане. Една целувка, която изглежда щеше да продължи вечно и я остави леко замаяна. Когато я пусна, той я огледа похотливо и Ингрид се притесни, че отново щеше да я шляпне отзад.

— До по-късно — изрече той.

Мат си тръгна, а Ингрид и Трой останаха сами със счупената количка. Тя я избута до най-близкия рафт с книги.

— Имаш ли нужда от помощ с това? — попита Трой и се наведе, за да оправи колелото. Вдигна поглед към нея и я попита:

— Значи това е новият ти приятел? — прошепна той.

— Млъкни! — предупреди го Ингрид. — Нито дума повече.

Трой завъртя колелото като специалист и го постави на мястото му.

— Само един въпрос. Смъртен ли е?

— Ух — въздъхна Ингрид — виж, той знае за мен.

— Аз не се притеснявам за него. Тревожа се за теб. Знаеш какво значи „смъртен“…

Означаваше, че тя щеше да надживее Мат и това щеше да разбие сърцето й. Да, много добре знаеше какво означава това. Може би Трой имаше право да я пита за избора й на партньор.

Отвън, зад прозореца на кафенето, небето се оцветяваше в розово и оранжево, докато слънцето залязваше и се скриваше зад вълните. Когато Ингрид погледна към часовника, с изненада установи колко е късно. На плажа една двойка наблюдаваше залеза, докато няколко човека се разхождаха по брега заедно с кучетата си.

Разказа му с треперещ глас какво се беше случило с Фрея. Отсреща Трой внимателно я наблюдаваше над чашата с капучино и скъсаните пакетчета захар. Очите му блестяха, сякаш той преживяваше същото. Около устните му трепкаше мускулче, когато той протегна ръка и хвана нейната…

Беше забравила колко силно е присъствието на Тор. Не трябваше да се извинява или да му обяснява. Той я разбираше, защото беше като нея.

— Изглежда, че порталите на времето са се затворили — продължи тя. — Не можем да преминаваме през тях. Нашите сили са…

— … неефективни — довърши той.

— Нещо повече, те изчезват — поясни тя с тъга.

— Мина ми през ума, че може би се превръщам в смъртен.

— О, боже! — възкликна Ингрид и двамата се разсмяха.

Разказа му какво беше открила при своите проучвания за историята на Салем — действията на момичетата обвинителки удивително приличаха на описанията в памфлета.

— Не мислиш, че съм луда, нали? Да си мисля, че може би момичетата са направили това, за да се спасят от ежедневните си задължения и да се отнасят с тях като… със знаменитости.

— Хората са правели и по-големи неща за по-малко — съгласи се Трой. — Звучи доста правдоподобно да са направили всичко това заради тежкия си живот. Защо не?

Ингрид кимна доволна, че той беше съгласен с нея.

— Освен това, тук идва и ролята на Пътнам. По време на процеса той е направил една папка с досиета на всички, които са се оплаквали от „вещици“. Толкова много мразеше своя полубрат, че Джоузеф Пътнам беше винаги нащрек и държеше коня си оседлан постоянно по време на лова на вещици, за да е готов да изчезне от града в мига, в който някой го обвинеше. Всъщност Джоузеф беше един от малцината в града, които публично негодуваха срещу съдебните процеси.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Тя се намръщи.

— В момента, в който момичетата са започнали да се държат странно и да имат припадъци, Томас Пътнам е усетил, че може да се възползва от ситуацията, за да обвини и елиминира част от враговете си. Вероятно е щял да се добере и до Джоузеф, ако нещата не са излезли извън контрола му.