Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (52)

Глава 49
Немезис

Необятното имаше институционален вид. Приличаше на училище или шведски затвор. Фреди и елфите пристъпваха на пръсти по ярко осветения път надолу. Отвсякъде се носеше миризма на ядене. Светлите подове блестяха, имаше оригинални гардероби Икеа, в които се прибираха дрехите и се сменяха с работно облекло, и бяха свързани със стени между всяка килия. Фреди си спомни всички тези години, които беше прекарал тук.

Почукаха тихо по една затворена врата, за да попитат кой е там и попаднаха на смелия Сигурд, талантлив музикант, който свиреше на тромпет. Неговият баща беше умрял в битка в ръцете на Один. В другата беше Брок — хитро джудже с дълъг нос. Нямаха време за толкова разговори, колкото искаха тези двамата, така че продължиха напред.

Никой не беше виждал тризъбеца.

Помещението беше изключително тихо, повечето от килиите бяха празни, а вратите се люлееха широко отворени. Зад всяка врата мебелировката беше подредена така, че да създава усещане за лично пространство, но само в ограничен вариант: единично легло, светла маса, халогенна лампа и пластмасов стол.

На всяка платформа Фреди видя по една пералня и баня, няколко тоалетни чинии и мивки — всички бяха празни. Тръгнаха към последния етаж в скърцащия асансьор, но откриха, че и там всичко е пусто и изоставено. Килията на Фреди изглеждаше много по-изоставена — тестето с карти беше още на масата, неоправено легло и черно-бял телевизор.

Нищо. Никакъв тризъбец. Нито Килиан.

— Добре, тогава предполагам, че трябва да продължим надолу. Целият път до дъното на вселената, ако се налага — каза Свен.

— Предполагам! — отвърна Фреди.

— Не! — извика Ниф, но останалите елфи й затвориха устата с един поглед.

Скочиха в асансьора и натиснаха Б, за бутон. Вратите се затвориха зловещо и Фреди веднага започна да се поти в тясното пространство, което не можеше да го понася. Приличаше му на херметически затворен скафандър. Свали качулката си, за да диша по-добре, и започна да разтрива врата си. Когато се опита да натисне бутоните, които отговаряха за номерата на етажите преди следващото ниво, установи, че не работят, а това беше обезсърчително.

Асансьорът изскърца и той наостри уши. Пътуването сякаш траеше вечно. Ставаше все по-горещо и направо ужасяващо особено когато заседнаха внезапно и лампите изгаснаха, оставяйки ги в пълен мрак. Това се случи повече от един път и Фреди вече не се чувстваше толкова оптимистично настроен, че някога ще слязат. Всеки път той си представяше как щяха да се задушат и да изгният тук. Но беше твърде уплашен, за да го каже на глас от суеверие, че може да урочаса слизането. Лампите отново светнаха и те започнаха да се движат.

Докато продължаваха надолу към дъното на Вселената, Келда и Ниф се държаха здраво една за друга. Фреди, Свен и Ирдик втренчено гледаха бутоните над вратата, чакайки следващото изгасване на осветлението и звука динг, което увеличаваше още повече времето между етажите.

Докато Фреди гледаше Свен и Ирдик и уплашените Келда и Ниф, реши, че нежеланието на момичетата да излязат от асансьора по странен начин можеше да им помогне да стигнат успешно долу. След като всички излязоха, вратите се затвориха и асансьорът тръгна нагоре. Фреди натисна бутона за връщане, надявайки се, че проклетата дръжка щеше да се задейства, докато намерят Килиан.

Дъното на Вселената беше една дълга бяла стая, свързана с друга дълга бяла стая. Беше празна и миришеше на дезинфектант. Зад него елфите шепнеха по средата на поредния си спор. Той се обърна към тях и се намръщи.

— Какво става с вас двете? — попита той Келда и Ниф.

— Много съжаляваме, Фреди… той ни накара да го направим — каза Ниф.

Ирдик започна да я успокоява, като сложи ръка на устата й и избърса сълзите й.

— За какво говорите? — поклати глава Фреди. Имаше ужасно предчувствие. Нещо го човъркаше непрекъснато, откакто бяха влезли в бездната, но се стараеше да не му обръща внимание.

— Момчета, оставете това! Какво ти става!

Ирдик все още държеше ръката си на устата на Ниф.

— Уф! — каза тя с ужас в очите.

Междувременно Келда се опитваше да се освободи от прегръдката на Свен.

— Наистина съжаляваме, Фреди! Нямахме избор! — Накрая тя успя да се отскубне и сочеше към нещо, което стоеше зад рамото на Фреди.

— Добре дошъл у дома, Фрир — прозвуча зад гърба му зловещ тътнещ глас.