Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (22)

Глава 19
Работникът чудо

Никога не липсваше работа в имението на Пътнам. Един ден в началото на юни птиците чуруликаха в клоните на дърветата, а буболечките издаваха пронизителни звуци и подскачаха, докато Мърси и Фрея крачеха по тревистата пътека, подпрели кошниците си на хълбок. Пристигнаха на картофеното поле и се вгледаха в безкрайно дългите редове, които всяваха страх. Вече ставаше горещо. Томас Пътнам им беше дал задача да се справят с цялото поле.

— По-голямо е, отколкото си мислех — отбеляза Фрея.

— Да, наистина, но познаваш мистър Пътнам… — Мърси духна един кичур коса, който беше паднал над лицето й.

Всяко от момичетата си взе по един ред. Коленичиха в мръсотията и започнаха да вадят картофите с лопати. За около час работиха в тишина, като се стараеха да изкарат колкото се може повече картофи. Фрея попи потта от лицето и врата си. Със скоростта, с която се движеха, никога нямаше да успеят да се справят с цялото поле до края на деня. Може би можеха да успеят с една трета от него, и то ако имаха късмет. Тук имаше къпини, узрели и готови за бране. Които трябваше да се превърнат в консерви, без да включваме домакинската работа.

— Гърбът ми се схвана — каза Мърси, сложи ръцете си назад и изпъчи гърдите си.

— Ще стоим тук доста дълго — каза Фрея и присви очи.

— Мистър Пътнам трябва да е луд, ако си мисли, че можем да свършим всичко това за един ден.

Мърси хвърли отново поглед към приятелката си.

— Какво има? — попита Фрея.

— Не ти ли се струва понякога странно всичко това? Винаги се усмихваш, Фрея.

Фрея осъзна, че наистина се усмихва и се почувства неловко.

— Защо, имам достатъчно поводи да се чувствам щастлива. Например, имам теб.

Тя сложи два картофа в кошницата си и се усмихна.

Мърси поклати глава. Когато кошниците им се напълниха, те ги занесоха в края на реда и ги изпразниха в един голям сандък. През нощта щеше да мине фургон, за да ги прибере във фермата. Мърси се отпусна на колене, придвижвайки се надолу по реда.

— Работя упорито, откакто се помня — още от малка! — тя сложи ръка на гърдите си.

— Ей толкова малка? — засмя се Фрея.

— Излязох от утробата на майка си, работейки, сестро! — Тя се намръщи, стоейки с кошница на хълбоците си. — Горката ми майка, Господи, успокой душата й! Не ме вкарвай в грях. Благодарна съм за тази работа и на семейство Пътнам, и за това, че вървя по правилните пътеки на Господ, но от време на време се уморявам. Тялото ме боли, а изгорената ми ръка ме тормози от време на време. — На лицето й се изписа измъчена физиономия и тя разклати глава. След това се върна към работата, мълчалива и замислена.

Те имаха своите различия, но Фрея беше силно загрижена за Мърси. Винаги, когато слагаше ръка на раменете й, можеше да почувства огромното й страдание. Чувстваше безпомощността на момичето, което се криеше винаги, когато наоколо се случваше нещо агресивно. Виждаше раните по кожата на ръката й, които приличаха на обелен плод. Чувстваше цялата паника и усещането за вина на едно момиче, което беше успяло да се спаси от пожар, в който беше загинало цялото му семейство. Фрея искаше да може да приготви едно магическо питие на забравата за приятелката си, за да не си спомня миналото, но не знаеше такова. Каква ирония, защото тя самата не можеше да възстанови отделните моменти от своето минало.

Въпреки това имаше едно нещо, което можеше да направи, за да даде на приятелката си временно облекчение. Беше много опасно, но сърцето й се сля с това на прислужницата. Не можеше да понесе повече. Щеше да бъде една от техните тайни, реши тя.

Тя притисна ръце към бедрата си и остана неподвижна. Изчисти остатъците от прах и протегна ръката си към нея.

— Ела, мила! Искам да ти покажа нещо.

Мърси погледна към предложената й ръка.

— Нямаме много време да се разсейваме, сестро.

— Направи каквото ти казвам! — нежно настоя Фрея.

— Какво толкова можеш да ми покажеш в едно голо поле? Да не си намерила злато? — разсмя се Мърси, но видя ръката на Фрея и я пое.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого!

— Защо изглеждаш толкова мрачна? — подсмихна се Мърси.

Фрея я потупа по рамото.

— Няма от какво да се страхуваш.

— О, познаваш ме! Виждала съм всичко. Нищо повече не може да ме уплаши.

Фрея заведе приятелката си до края на полето, където клоните на дърветата можеха да ги скрият от любопитни погледи. Увери се, че наблизо няма никого. Първо трябваше да създаде прикритие за двете. Тя промърмори думите и почувства как силата и електричеството изпълват въздуха. Чувство на еуфория се разнесе около нея и цялото й тяло потръпна.

Вятърът свистеше около тях през дърветата и вдигаше прах във въздуха. Беше като че ли стотици невидими ръце са се захванали за работа. Картофите се вдигнаха във въздуха и пълнеха кошниците, след това се прехвърляха в сандъците, които вече преливаха. Времето течеше от един скок към друг. Вятърът спря и прахта се разсея.

Фрея изтупа ръцете си от мръсотията.

— Кажи, че това беше много по-лесно! — усмихна се тя към Мърси, която я гледаше с обожание.

— Не е възможно! — каза тя, останала почти без дъх. Изтича до края на полето, а Фрея беше точно зад нея. Мърси падна на колене, протягайки ръце към един от сандъците.

— Това е чудо!

— Да! — каза Фрея.

Мърси гледаше към Фрея със страхопочитание.

— Ти си вещица!

— Няма такова нещо! — каза Фрея.

— Разбира се, че няма! — усмихна се Мърси.

След това беше ред на къпините. Беше много по-лесно от това да ги късат от бодливите храсти с разранени до кръв ръце. Те сами падаха в кошниците на момичетата. Пет буркана с мармалад бяха приготвени с едно мигване на очите. Къщата беше идеално почистена, без нито една от тях да си вдигне пръста. След вечеря сложиха децата в леглата и когато цялото семейство се прибра, Мърси и Фрея се оттеглиха в своите въжени легла и започнаха да шепнат помежду си. Мърси се чудеше какво още биха могли да свършат за толкова кратко време с почти никакво усилие от страна на Фрея.

— Не трябва да се увличаме — предупреди я Фрея. — Ще продължим да вършим нещата по стария начин. Не може да се хващаме в този капан. Сега вече знаеш каква съм аз, Мърси, и знаеш какво се случва с хора като мен. Ще ме обесят, ако узнаят истината. Казват, че това е работа на дявола, но дълбоко в сърцето си съм сигурна, че това не е така.

— Аз не вярвам на нито дума от това, Фрея. Господ се проявява чрез теб. Той прави чудеса чрез най-добрата ми приятелка. — Тя протегна ръка към Фрея. — Това изморява ли те?

— Не, напротив! Чувството е великолепно.

Момичетата замълчаха за малко.

— Не мога да заспя — каза Мърси.

— Аз също!

Фрея искаше да покаже толкова много неща на Мърси.

Беше прекрасно, че имаше пред кого да се разкрие след толкова дълго мълчание. Внезапно й дойде една идея и тя се обърна към приятелката си, която почти се унасяше в сън.

— Какво? — изправи се Мърси на възглавниците.

Босите крака на Фрея стъпиха на пода и леглото й се разлюля, когато се изправи.

— Има още едно нещо, което искам да ти покажа. Бързо!

Момичетата излязоха тихо, като внимаваха да не събудят къщата. Боси и само по нощници, с разпуснати коси, те се отправиха към гората, но малко преди това Фрея взе една цепеница от огъня. И полетяха над Салем в синьото небе, обсипано със звезди.