Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (36)

Глава 33
Цената на признанието, част втора

Пред ниската главна сграда, направена от дърво и синьо стъкло, имаше мраморна репродукция на гръцката фигура на Крилатата богиня на победата от Самотраки. Статуята на богинята Нике беше с разтворени криле, а тялото й беше издадено напред към морето. Оригиналът се намираше на отсрещния бряг в пристанището на Самотраки и посрещаше корабите, които пристигаха със своите завоевания. Всяка сутрин статуята посрещаше петстотин ученици от детската градина до дванадесети клас и персонала на училището.

В обиколката по ориентиране Джоана и Норман посетиха странните зелени къщички, които бяха свързани с пътеки в задната част на кампуса. Харесаха им малките игрища, градините, зимните градини и малката ферма с две прасенца, пет кози и шест овце, за които учениците се обучаваха как да се грижат. Оборът приличаше на артистично студио.

Сега Джоана и Норм седяха в кабинета на директора за интервю. Той беше симпатичен мъж около петдесетте с побелели коси и искрени сини очи. Гледаше ги с подкупваща усмивка. Обясни им, че мисията на училището се състои в това техните ученици да придобият глобален поглед върху света и да се запознаят с технологиите. Освен това целта им беше да окуражават и развиват всички артистични, научни и спортни умения на децата.

— Ние сме традиционни, но имаме поглед към бъдещето или поне се надяваме да е така — поясни той. — Е, какво мислите?

— Къде трябва да се подпишем? — пошегува се Джоана. В интерес на истината изглеждаше като училище мечта. Вече си представяше Тайлър в един от тези малки блейзъри с герба на училището и сивите памучни панталони, които всички носеха като униформа.

Директорът се усмихна.

— Разбира се, трябва да се срещнем с родителите му също така, но всичко ще зависи основно от резултатите от тестовете, които Тайлър ще положи.

— Разбира се! — повториха Джоана и Норман в един глас.

— Е, кой е твоят спонсор? — попита Дороти.

Джоана се взираше с празен поглед в пространството зад Дороти де Форест. Какво точно я питаше приятелката й? Тя беше уморена от непрестанните и досадни истории на Дороти за завършването на училище и абитуриентските балове, но се беше съгласила да обядва с нея, защото знаеше, че ако човек не се среща от време на време със старите си досадни приятели, в крайна сметка ще остане без никакви приятели.

— Извинявай, какво каза? — примигна тя.

Дороти също примигна.

— Скъпа моя, за какво мислиш? За Карлайл?

Джоана произхождаше от старо и известно семейство. Тя беше Бошан, но никога не беше разбирала защо определени хора се възползваха от името си, за да получат нещо. Роден аристократ, наследени имоти, стари пари. Всичко това беше късмет. На кого му пукаше?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид кой стои зад гърба ти и те подкрепя за тази молба за кандидатстване. Със сигурност имаш човек в борда. Сигурно Норман…? — предположи Дороти. — Училището Карлайл има много сериозна селекция за учениците, които приема. Почти е чудо, ако успееш да влезеш там — каза тя с лека усмивка. — Със сигурност познавате някого, който може да помогне!

Джоана поклати глава и леко й прилоша.

— Не, не познаваме никого в Карлайл — и тя отпи от виното си. — Освен това, казаха ни, че всичко зависи от резултатите от тестовете, които Тайлър ще положи, и аз съм сигурна, че той ще се справи много добре. — Джоана се върна към разрязването на месото от патица пред себе си.

— Разбира се, разбира се — отвърна приятелката й, разрязвайки сервирания й пъдпъдък в гнездо от картофени пръчици и крехки зеленчуци. — Съжалявам, че го споменах. Ще ми подадеш ли солта, скъпа?